Р Е Ш Е
Н И Е
№162
гр. Добрич, 20.05.2021 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД Добрич, в публично съдебно заседание на двадесет и
първи април през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕОДОРА МИЛЕВА
при
секретаря СТОЙКА КОЛЕВА и участието на прокурора МИЛЕНА
ЛЮБЕНОВА, като разгледа докладваното от съдия-докладчика Т. Милева административно
дело № 467 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по настоящото дело е по чл. 203 и следв.
от АПК вр. с чл.4§3
от ДЕС във връзка с чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ, по
предявена искова молба от А.С., роден в Пакистан, с адрес ***, против ОД на МВР гр. Добрич и Върховен административен съд, с
която се претендира осъждане на ответниците да заплатят на ищеца обезщетение за
причинените му имуществени вреди в размер на 13 000 лева, за нарушение на ПЕС и практиката на СЕС, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба, както и сумата от 7 000 лева неимуществени вреди, причинени му от неспазването
на правото на Европейския съюз, а
именно, чувство за несигурност, произвол, безпокойство, стрес, притеснение и
психически болки, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба.
В исковата молба се сочи, че А.С. е съпруг на българска
гражданка и баща на малолетно дете - български гражданин. Към настоящият момент
той живее в Република България със семейството си. В момента той се намира в
незаконен престой на територията на страната. Веднага след влизането си в
страната - на законно основание, с
пасаван, С. се е опитал да узакони престоя си, като е поискал предоставяне
статут на бежанец. Последното обаче му било отказано, а един от мотивите на
съда бил, че може да узакони престоя си в страната ни като член на семейството
на български граждани.
След това, ищеца, спазвайки указанията на съда,
поискал е издаване на еднократно разрешение за продължително пребиваване.
Вместо да му бъде издадено последното обаче му бил
постановен отказ с изх. № 357з-2774 от 19.12.2018 г. за предоставяне на
продължително пребиваване на чужденец в Република България от директора на ОД
на МВР Добрич.
Процесният отказ е обжалван пред Административен съд -
гр. Добрич и същият е бил отменен като незаконосъобразен. Последвала е
касационна жалба от директора на ОД на МВР Добрич.
С Решение № 10746 на Върховният административен съд
(ВАС) на Република България - Четвърто отделение от 05.08.2020 г., по адм. дело
№ 9011/2019 г. е отменено Решение № 159 от 12.04.2019 г. постановено по адм.
дело № 772 по описа за 2018 г. на Административен съд - Добрич и вместо него е
отхвърлена жалбата, срещу отказ с изх. № 357з-2774 от 19.12.2018 г. за
предоставяне на продължително пребиваване на чужденец в Република България,
постановен от директора на ОД на МВР Добрич.
Твърди се, че от цитирания по-горе отказ и
последващото окончателно решение на ВАС са произтекли неимущестнвени и
имуществетвени вреди от неизпълнение на задължението на национални
административен орган и съдии, натоварени с прилагането на Общностното право, в
рамките на своята компетентност да гарантира пълното действие на нормите на
ПЕС. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС, отговорност на държавата за
вреди, причинени на частноправните субекти вследствие нарушения на правото на
Съюза, може да възникне независимо от това, кой е публичният орган, извършил
нарушението, съответно независимо от вида нарушението - било то поддържане в
сила на национална правна норма, която противоречи на правото на ЕС или решение
на административен орган или на национална юрисдикция, която се произнася като
последна инстанция в противоречие с правото на ЕС /Решения по делата С-6/90 и
С-9/90, С-46/93 и С-48/93, С-5/94, С-224/01, С-160/14, С-173/03/.
Излагат се подробни съображения, че иска е допустим.
В настоящия случай, се релевират доводи, че
нарушението е съществено на първо място поради своята продължителност и на
следващо място - поради установения факт, че за узаконяване на престоя на
гражданин на трета държава, член на семейство на български гражданин, е
задължително притежаване на определен документ - виза тип "Д", без да
бъдат предвидени и изключения, което в много случаи води до нарушение на
принципите на семеен живот, правна сигурност и пропорционалност, както и с
принципа за висшия интерес на детето, предвидени в Договора за функциониране на
Европейския съюз и ЕКЗПЧОС и Хартата на основните права на Европейския съюз. Факт е, че като
отказва да предостави право на пребиваване, Държавата в лицето на
законодателния ни орган се твърди, рискува фактически да „експулсира"
собствените си граждани, принуждавайки ги или да се преместят в друга държава
членка, където правото на ЕС ще гарантира възможността им да пребивават с
членовете на семействата си, или дори да напуснат Европейския съюз като цяло.
Подобна мярка не е в съответствие със справедливостта, която се предполага, че
е в основата на отношенията между държава членка и нейните собствени граждани,
като тя е трудно съвместима и с принципа на лоялно сътрудничество, който се
счита, че се прилага между държавите членки по същия начин както между тях и
Съюза
В противоречие със законодателство на ЕС е действието,
с което административния орган, а след това и ВАС, "принуждава"
гражданин на трета страна, член на семейство на български граждани, в това
число и малолетно дете да напусне страната, в която са се установили със
семейството му за да кандидатства за виза, просто за да се изпълни буквата на
закона. Нещо повече административният орган е бил наясно, че А.С. е
кандидатствал за такава виза от страната си на произход два пъти, но същата му
е била отказана, а мотивите за това били липсата на собствено жилище в страната
на неговата съпруга!
На следващо място, според ищеца, нито административният орган, нито ВАС не са
констатирали, че за да отговоря на "условието" - да получи виза тип
"Д", той трябва да напусне страната, а това ще доведе до раздяла на
семейството и то повече от 30 дни (времето необходимо за издаване на виза). А
при евентуален (трети) отказ може да удължи тази раздяла докато трае съдебното
обжалване на индивидуалния административен акт на двуинстанционното
производство - най-малко 2 години. Съдът и административният орган не са
съобразили именно възможността виза да не му бъде издадена (както преди години,
когато виза му е била отказана два пъти, поради факта, че съпругата му не
притежава собствено жилище в България),
Следователно, съществено нарушение е извършено от една
страна, като е допуснато съществуването в националния правов ред на норма,
намираща се в противоречие с разпоредби на ЕКЗПЧОС и от друга страна - като
въпросната норма (изискването за валидна виза тип "Д", за узаконяване
на престой в страната, без изключения) на националното право е приложена спрямо
ищеца (както от административния орган, така и от съда като последна
инстанция). Първата и втората предпоставки за ангажирането отговорността на
държавата спрямо ишеца са налице по отношение и на двамата ответници -
административния орган и ВАС, както и по отношение на НС. Спрямо Парламента,
който не е хармонизирал националното законодателство, като не е предвидил
изключения за получаване право на пребиваване в страната, в случай че отказът
би довел до огромни вреди и в случай, че същия ще накърни основни правни
принципи, а именно принципът на семеен живот и принципът за висшия интерес на
детето, се счита, че въпреки че действието му е нелогично, от това негово
действие не са произтекли преки вреди. Такива обаче са произтекли от
ответниците, които са приложили правна норма, намираща се в противоречие с
европейски правни норми.
По отношение на третата предпоставка, се релевират
доводи, че настъпването на имуществената вреда се намира в причинна връзка,
както с действията на административния орган, така и с действията на Върховен
административен съд.
Посочва се, че в решението по делото Kobler (дело С-224/01) СЕС изрично допуска възможността
подлежащите на обезщетяване вреди да бъдат причинени от национална юрисдикция,
която правораздава като последна инстанция. Съдът правоприлага, като тълкува и
прилага разпоредбите на вътрешното право и общностното право, в съответствие с
тълкуването, направено от СЕС. Ако установи противоречие между национална норма
и общностна норма, по силата на принципа на върховенство на общностното право,
съдът е длъжен да приложи общностната норма.
Извън това, според императивната норма на чл. 267
ДФЕС, продължава в исковата си молба ищеца, националната юрисдикция, чиито решения не
подлежат на обжалване, когато е сезирана със спор, разрешаването на който
налага тълкуване на норми от общностното право, е длъжна да отправи
преюдициално запитване до СЕС. Като не е приложил директио правната норма на
европейското законодателство, а при съмнения относно тълкването й - не е
отправил преюдициално запитване и е постановил необжалваем по същество акт, ВАС
е извършил съществено нарушение, в пряка причинно- следствена връзка от което
са произтекли имуществени вреди. В настоящия случай, както в първоинстанционното
решение, така и в отговора на касационната жалба са цитирани множество съдебни
решения на СЕС. Решаващите
органи - административният орган и ВАС не са съобразили и дори /ВАС/ не е
обсъдил в мотивите
си факта, че А.С. и съпругата му имат малолетно дете, което е
български граждани, като по силата на член 17, параграф 1 от договора за
създаване на Европейската общност (ДЕО), после чл. 20 от Договора за
функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), в качеството си на български граждани
(съответно гражданин на държава-членка) се ползва със статута на гражданин на
Съюза и следователно притежава присъщите за този статут права, от които следва
да се преценява и предоставянето на производни права на техния родител -
гражданин на трета държава. Статутът на гражданин на Съюза е предвиден да бъде
основният статут на гражданите на държавите членки ( Решение от 20 септември
2001 г. по дело Grzelczyk, С-184/99, Recueil, стр. 1-6193, точка 31, Решение от 17 септември 2002 г.
по дело Baumbast и R, С- 413/99, Recueil, стр. 1-7091, точка 82 и посочените по-горе Решение по
дело Garcia Avello, точка 22,
Решение по дело Zhu и Chen, точка 25, както и Решение по дело Rottmann, точка 43).
Въпреки това ВАС не ги е съобразил и е потвърдил
процесния отказ. В този смисъл ВАС не е съобразил тълкуването на чл. 20 от
ДФЕС, дадено в решение на СЕО от 8 март 2011 г. по дело С-34/09 (Ruiz Zambrano).
Освен, че противоречи на разпоредбите на Договорите,
отказът да се предостави право на пребиваване на родителя на малолетното дете в
държавата, в която то и майка му пребивават, противоречи на чл.7 (зачитане на
личния и семейния живот), 21 (недискриминация, забрана на дискриминация,
основана на гражданство) и 24 (права на детето, право на закрила и на грижите,
необходими за тяхното благоденствие) от Хартата на основните права на
Европейския съюз,
Така отказаното пребиваване на родител на малолетно
дете, в страната им на пребиваване и гражданство влиза и в противоречие на чл.
7, ал. 2 от Конвенцията за защита правата на детето (КЗПД), в сила от
03.07.1991 г., представляваща приложимо право според чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република Б (КРБ).
В тази връзка се посочва и практика на СЕС.
Твърди се и противоречие с чл.8 от ЕКПЧОС. Според чл. 8, ал. 1 от КЗПЧОС,
всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, като намесата на
държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите,
предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на
националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на
страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на
здравето и морала или на правата и свободите на другите. В настоящия случай за
ищеца и семейството му има
наличие на „семеен живот" към датата на издаване па оспорения отказ.
Отказът за издаване на
пребиваването създава пречка съпрузите да живеят заедно в България, като това е
и предпоставка съпругата, да бъде принудена да напусне родната си страна за да има
възможността да живее със съпруга си. Този факт безспорно би затруднил
упражняването на гарантираното на съпругата от КЗПЧОС право на семеен живот. Това
би поставило и съпругата - българска гражданка в ситуация да избира между
правото си на семеен живот и правото да живее в собствената си държава.
Съгласно чл. 13 ЕКПЧОС всеки, чиито права, провъзгласени от Конвенцията, са
нарушени има право на ефикасни правни средства за тяхната защита.
Моли се, да се постанови
решение, с което да се осъдят ответниците, да заплатят на А.С. солидарно сумата
от 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
Претендират се и сторените по делото съдебно-деловодни разноски.
•
В подадено уточенение
към исковата молба, изрично са посочени нарушените разпоредби на ПЕС:
•
1. нарушен е чл. 20
ДФЕС, съгласно тълкуването, дадено в решение на СЕО от 8 март 2011 г. по дело
С-34/09 (Ruiz Zambrano);
•
2. нарушен е чл. 8, § втори ЕКЗПЧОС
- отказът за издаване на разрешение за продължително пребиваване, ще доведе до
принудително разделяне на семейството и трайно откъсване на съпруг от съпругата
му и детето му, просто за да се спази буквата на закона и А. да излезе извън
България за да получи виза;
•
3. нарушен е чл. 7, ал. 2 от
Конвенцията за защита правата на детето (КЗПД) - съгласно разпоредбата държавите-страни
по КЗПД осигуряват, доколкото е възможно, правото на детето да
познава и да бъде отглеждано от своите родители, в съответствие с националното
си законодателство и със задълженията си, поети по съответните международни
документи в тази област. Освен това, държавите страни по Конвенцията осигуряват
детето да не бъде разделяно от родителите си против тяхната воля, освен когато
компетентните власти решат в съответствие с приложимите закони и процедури и
при възможност за съдебен преглед, че такова разделяне е необходимо за висшите
интереси на детето (чл. 9, ал. 1 от КЗПД);
•
4. нарушена е нормата на
чл. 1 във вр. с чл. 2, § 2, б. „а" от Директива 2004/38/ЕС, която е
достатъчно точна и безусловна. Тя не оставя никаква възможност за
дискреция на държавите-членки. Поради това има директен ефект и съдът е длъжен
да я приложи като по този начин осигури защита на правата на лицата,
произтичащи от общностното право (решение от 05.02.1963 г. по делото van G. & L., решение от 19.11.1991 г. по
делото A. F., обединени дела С-6/90 и С-9/90). Доколкото
Директива 2004/38/ЕО не предвижда каквито и да било разлики в упражняването на
правото на свободно движение на европейските граждани и на членовете на техните
семейства, то всичко, което е предвидено като условия и възможности за
ограничаване правото на европейските граждани е приложимо и относимо и за
гражданите на трети страни - членове на семействата им;
•
5. нарушена е
практиката на СЕС - практиката на съда на ЕС е част от законодателството на ЕС.
Благодарение на равнопоставеността на съда с политическите институции на съюза,
осъществяващи нормотворчески правомощия, предоставеното му монополно право да
дава автентично тълкуване, както и общата му функция да осигурява спазването на
правото. Съдът на ЕС не само прилага, но и създава правото на ЕС затова
следва да се има предвид, че отказа за предоставяне на продължително
пребиваване противоречи на: делото MRAX; дело Nunez срещу Норвегия; дело Rodrigues da Silva и Hoogkamer срещу Нидерландия.
Ответника ОД на МВР гр.
Добрич, чрез своя процесуален представител юриск. М. Ж. оспорва исковата молба,
като излага съображения за неоснователността й. Претендира юриск.
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокаткото възнаграждение,
заплатено от ищеца.
От ответника Върховен административен съд, чрез
упълномощен представител от председателя - съдебен помощник във ВАС, по делото
е наличен писмен отговор, според който на първо място се сочи, че искът
е недопустим, поради непререшаемост на
спор, разрешен със сила на присъдено нещо от окончателен съдебен акт. Твърди се, че търси пререшаване на спора под формата на иск за
обезщетение, тъй като ишеца излага аргументи налагащи ревизия и то по фактите и
по правото на един окончателен, стабилен съдебен акт, постановен по спор,
станал непререшаем. Съгласно чл.297, ал.1 ГПК влязлият в сила съдебен акт е
задължителен за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и
общини в Република България. Неговите предели, съобразно чл.298 ГПК обвързват
страните по него със същата задължителна сила.
Според ответника, окончателният съдебен акт не може да бъде източник на вреди,
още по - малко - такива да бъдат установени в настоящето производство. Влезналият в сила, окончателен съдебен акт се ползва със стабилитет
надхвърлящ простата презумпция за законосъобразност. Незаконосъобразност на
окончателен съдебен акт, може да бъде обявена в изключителни случаи и по ред,
различен от настоящият.
Релевират се и доводи, че иска е
недопустим поради липса на пасивна легитимация на ВАС, в съответствие с чл.205 ал.2 от АПК. Върховният административен съд не представлява легитимен ответник.
Действията на ВАС по приложение на дадена директива са обвързани от
националната изпълнителна мярка транспонираща директивата.
Правното положение на ищеца според ответника, с оглед
предявената пред ВАС жалба и съществото на спора, се регулира от Директива
2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно
правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и
да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на
Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/З6О/ЕИО,
72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО.
Именно това е и нормативният акт, чиито разпоредби са транспонирани от
националният ЗЧРБ и Закона за влизането, пребиваването и напускането на
република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните
семейства, като същите са докладвани като национални изпълнителни мярки по
транспониране на Директивата. Ето защо отговорността на ВАС е опосредена, респ.
вторична отговорност следствие от съществуващата законодателна база. Твърди се,
че източник на „вредата", която е претърпяло лицето в следствие
„нарушение" на съюзното законодателство е несъответствието на националният
закон с вторичното право на съюза. Всички други източници на вреда /като
адм.акт, съдебно решение/ са по приложението на закона, респ. са с опосреден
характер, което изключва деликтната им същност по смисъла на производството по
чл.4 пар.3 от ДЕС.
В хипотеза като настоящата ВАС не може да бъде
легитимен ответник по иска за вреди, освен единствено в частта - неотправяне на
преюдициално запитване, което е несъизмеримо с финансовият ефект/петитум на
иска/ от нарушеното право.
Релевират се и подробни съображения по основателността
на иска:
Относно първата предпоставка - наличие на
разпоредба от правото на ЕС, предоставяща права на частно-правните субекти. Твърди се, че не е налице норма от ПЕС предоставяща права на
частно-правен субект по отношение на ищеца А.С.. Оспорва се и твърдението,че Решението на ВАС,
обективира очевидно нарушение на правото на ЕС, като се излагат подробни доводи
в тази насока, подкрепени с пректика на СЕС.
Посочва се, че СЕС
подчертава, многократно, че за да установи дали едно нарушение от ДЧ
представлява явно, очевидно нарушение, националният съдия сезиран с молба за
обезщетение, трябва да държи сметка за всички елементи характеризиращи ситуацията.
Сред тях са основно - степента на яснота и прецизност на нарушеното правило, характера
- умишлен или неволен на нарушението, извиним/неизвиним характер на грешката в
правото. /Решение на СЕС от 4 Юли 2000г. по делото Хайм,С-424/97/. Паралелно с
това, критерий дали нарушението е очевидно е явното и тежко неспазване от
институциите на пределите които имат на преценка /Решение на СЕС по
делото Bergader and Goupil С-359/98/. Преди всичко
обаче нарушението, се сочи в писмения отговор е очевидно,"когато националният
съд е дал погрешно тълкуване на съюзна правна норма,с оглед практиката на СЕС в
материята"./ Решение на СЕС по дело С-173/03 Traghetti del Mediterraneo SpA/
Тъй като процесният иск не
реферира върху нито едно от посочените обстоятелства освен едно единствено
решение на СЕС, а именно - Решение по дело С- 34/09 Ruiz Zaprano, като в тази връзка се излагат съображения, обаче защо същото е
неприложимо в настоящия казус.
В решението на ВАС е
посочено: „От доказателствата по делото е видно, че чужденецът не е изпълнил
едно от двете кумулативни изисквания на закона - не е представил виза по чл.
15, ал. 1 ЗЧРБ. Обстоятелствата, че А.С. е член на семейството на българска
гражданка, с която имат дете - български гражданин са ирелевантни за това производство.
В хипотеза като тази - искане за придобиване на право на продължително
пребиваване на основание чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ, свързано с правото на
семеен живот, което е основно право по смисъла на Конвенцията, чужденецът може
да защити правата си в производството по издаване на виза по смисъла на чл. 9а,
ал. 2, т. 4 ЗЧРБ при получаване на отказ от компетентните власти.„ Т.е. приложението
на нормата на чл.24 ал.1 т.18 ЗЧРБ е под условие - наличието на виза. В този
смисъл ВАС въобще не с е произнесъл, че лицето няма право или че такова не
следва от ПЕС, а че неговото право следва да бъде упражнено по съответният ред.
И именно в производството за получаване на виза по чл.15 от ЗЧРБ би следвало да
изложи своите твърдения за семеен живот, роднинска връзка с гражданин на ЕС и
прочее. Т.е. правото на дългосрочно пребиваване не е отречено по съществото му,
а съдът е указал, че е налице съответен ред изискващ представяне на надлежни
документи за упражняването му. Нещо повече - ВАС е насочил страната какво производство
следва да инициира и къде и как да реализира правата си. Това не представлява
нито отричане, нито нарушаване на права, напротив, ВАС е действал изключително
и в интерес на правата на ищеца, при спазване на законовите изисквания, давайки
му ценни указцания, каквито съдът по принцип не дължи.
Нещо повече - от решението
на ВАС не следва,че ищеца трябва да напусне територията на страната и на ЕС,
така,че правото му на семеен живот да е „фундаментално засегнато". Ищеца и
понастоящем видно е в България и има възможността да инициира производство по
получаване на виза.
Всъщност за да е налице
адекватен иск се сочи, следва ищеца да твърди, че подобно изискване, като това
на чл.24 ал.1 от ЗЧРБ за притежаване на виза по чл.15 ЗЧРБ е в нарушение на
правото на ЕС и засяга непропорционално правата му. Такова твърдение обаче
липсва, а и същото вече е обхванато от преклузия и би представлявало изменение
на иска по основание. Поради което и се счита, че посоченото от ищеца решение
на СЕС е изцяло неприложимо към производството пред ВАС, доколкото
административният акт, предмет на оспорване не е издаден на основание и в
нарушение на правото на семеен живот. Правото на семеен живот е изтъкнато
впоследствие като твърдение, под формата на извънредни обстоятелства, каквито
ВАС е приел, че те не са.
На следващо място в отговора
се посочва, че гражданинът на трети страни няма никакво самостоятелно право.
Такова имат само гражданите на ЕС. И само към тях е относимо правото на
свободно движение и установяване. За да бъде разпростряна закрилата и върху
членовете на техните смейства-граждани на трети страни, следва същите да са
зависими от тях/чрез издръжка и гледане/. Именно семейната грижа е тази, която
позволява упражняване на пълен набор права на гражданите на ЕС, когато това
упражняване е в зависимост от нужните средства, издръжка и грижа за живота,
която се упражнява от техните родители - неграждани на ЕС. В настоящият казус
липсват въобще данни за издръжка и осигуряване на средства от страна на ищеца
по отношение на неговото дете и съпруга - граждани на ЕС. В този смисъл няма
никакво нарушение на ПЕС,още по-малко такова - с очевиден характер.
В заключение - освен липса
на нарушение поради посочената практика на СЕС в материята, пред ВАС се твърди,
така, както е постановил и съдебният състав на ВАС, че твърденията на ищеца са
относими само и единствено в производството по издаване на виза по чл.15 ЗЧРБ и
обжалване евентуалният отказ за това. От своя страна - наличието на виза е
императивно изискване на чл.24 от ЗЧРБ. Това изискване не в нарушение на ПЕС,
ако страната счита, че е - следва да насочи иска си срещу НС въвело подобно
условие.
Следва да се подчертае, че
причинно следствената връзка между нарушение и вреда не се презюмира,а се
доказва. В процесният иск обаче тя липсва дори като твърдение, поради което
според ответника е невъзможно да се вземе отношение по съставомерността на
„нарушението".
Изразява се и становище по
размера на претендираните имуществени и неимуществени вреди. Моли се, да се
отхвърли предявеният иск като изцяло неоснователен и недоказан. Моли се, за
присъждане на сторените по делото разноски.
Участващият по делото прокурор от Окръжна
прокуратура гр. Добрич дава заключение, че предявеният
иск е неоснователен, тъй като не са налице условията при наличието на
които би могла да бъде ангажирана отговорността на държавата, в лицето на
ответниците. Излага подробни доводи в тази насока.
Съдът, след като съобрази доводите на страните и
събраните по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа
страна следното: По делото е установено и спор по фактите между страните няма
досежно обстоятелството, че А.С. (AQEEL SARVAR), с ЛНЧ **********, пакистански гражданин,
роден на *** г. в П.. А.С. е бил приет
на територията на Република България от територията на Република Г. с
Решение № 11 795/23.03.2017 г. на
Държавната агенция за бежанците към МС на основание чл.17, ал.2 от Регламент
(ЕС) № 60-4/2013 г. с издаден на основание чл.29(1) от същия регламент от
гръцките власти Пасаван с референтен № 05/********* от 10.03.2017 г..
На
21.04.2017 г. С. е подал молба за убежище с вх. № 825 до Държавната агенция за
бежанците. В образуваното по реда на чл.68, ал.2 от Закона за убежището и
бежанците административно производство и при провеждане на интервюта с А.С.
същият е твърдял, че е напуснал П. през 2010 г. като преминал нелегално през .
Т., след това с кораб до И., Ф.и се е установил в Н., където подал молба за
закрила през 2011 г., видно от протокол от проведено интервю /доказателства
приложени по адм. дело №772/2018 г./
Производството
по молбата му за закрила в Н.продължило до 2015 г. По време на престоя си в Норвегия през 2013
г. жалбоподателят се запознал със съпругата си, българската гражданка, Г.Й.
Димитрова, в бар-ресторант, където работили и двамата.
След
като получил отказ за закрила в Норвегия, жалбоподателят след разговор с
адвокат избрал да се върне в П., което станало на 19.02.2015 г. Г.Й. Д.
получила виза за П. и през месец април 2015 г. отишла при жалбоподателя в П.,
гр.Д., област С., където сключили брак в съда. След месец, Г. Й.Д. - А. се
върнала в България, откъдето изпратила покана на жалбоподателя.
На
01.07.2015 г. А.С. кандидатствал за виза тип „Д“ в българското представителство
в Пакистан, но виза му била отказана с мотива, че съпругата му не притежавала
собствено жилище в Република България, а той не е могъл да докаже доходи.
Причините за отказа за издаване на виза са установени в производството пред ДАБ
за получаване на хуманитарен статут и са описани на стр.2 от Решение №
16541/04.10.2017 г. на председателя на ДАБ.
На
16.08.2015 г. се родил синът на жалбоподателя, Ф. Г. Д., впоследствие Ф. А. С., според издаденото удостоверение за
раждане № 0851 от 20.08.2015 г. на Община гр.Добрич.
Съпругата
на жалбоподателя успяла отново да изпрати на А.С. покана, на 24.11.2015 г.
Българското представителство в Пакистан отново отказало издаване на виза.
В
началото на 2016 г. жалбоподателят напуснал Пакистан и стигнал нелегално
територията на . където бил задържан и за четири месеца бил в лагер от затворен
тип. Въз основа на заявленията му, че семейството му живее в България, гръцките
власти изпратили запитвания до българските власти, но получили отказ
жалбоподателят да бъде изпратен в България. След обжалване на отказа и направен
ДНК- тест за бащинство на 05.04.2017 г.
жалбоподателят бил приет легално на територията на Република България
посредством пасаван като заживял заедно със съпругата си, Г. Д. и сина си, Ф. А.С.
(Г. Д.), в общинско жилище в гр.Балчик.
С
Решение № 16541/ 04.10.2017 г. на председателя на Държавната агенция за
бежанците на жалбоподателя е отказан статут на бежанец и хуманитарен статут.
Видно от мотивите на решението, е прието, че за жалбоподателя съществува правна
възможност да уреди пребиваването си по реда на Закона за чужденците в РБ,
предвид това, че дългосрочно пребивава в страната, където се намират членове на
семейството му. Решението на ДАБ е оставено в сила при обжалването му по
съдебен ред, видно от представените Решение № 4444/02.04.2018 г., по адм.д. №
11657/2017 г. на АССГ и Решение 12897/24.10.2018г. по адм.д. № 8191/2018 г. на
ВАС, ІV отд.
С
молба от 17.04.2018 г. жалбоподателят подал молба с вх. № 538800-880/17.04.2018
г. до ОД на МВР Добрич за предоставяне статут на дългосрочно пребиваващ. По
молбата се произнесъл директорът на ОД на МВР Добрич като отказал
предоставянето на статут. Отказът бил обжалван и с Решение от 22.10.2018 г. по
адм.д. № 232/2018 г. Административен съд Добрич обявил отказа нищожен, като
постановен от некомпетентен орган и изпратил преписката на директора на
Дирекция „Миграция“ към МВР за произнасяне по искането за предоставяне на
статут на дългосрочно пребиваващ. С писмена молба с рег. № 536400-3850/26.02.2018
г. директорът на Дирекция „Миграция“ заявява
по повод запитване по адм. дело №772/2018 г., че не е постановявал отказ за
постоянно пребиваване на А.С..
Със
заявление № 538800-3477/06.12.2018 г. А.С. поискал предоставяне на еднократно
самостоятелно разрешение за продължително пребиваване по реда на чл.24, ал.7
във връзка с чл.24, ал.1, т.18 от ЗЧРБ.
По
това заявление директорът на ОД на МВР Добрич е постановил посочения в настоящата
съдебно производство отказ с изх. № 357з-2774 от 19.12.2018 г. с мотиви, че
чужденецът не притежава валидна виза, съгласно чл.15, ал.1 от ЗЧРБ, че не е
представил свидетелство за съдимост от държавата си по произход и че не са
налице извънредните обстоятелства по см. на чл.24, ал.7 от ЗЧРБ и който се
твърди от ищеца, че е издаден в противоречие с ЕП и ПЕС.
Отказът
е обжалван пред АдмС-Добрич, който с свое Решение №159
от 12.04.2019 г., постановено по адм. дело № 772 по описа за 2018 г. е отменил
по жалба на А.С. с ЛНЧ **********, пакистански гражданин, роден на *** г. с
място на раждане в Пакистан, с настоящ адрес ***, отказ с изх. № 357з-2774 от
19.12.2018 г. за предоставяне на продължително пребиваване на чужденец в РБ,
постановен от директора на ОД на МВР Добрич, старши комисар Никола Панчев.
Процесното
решение е обжалвано от Директора на ОД на МВР Добрич пред ВАС. По жалбата е
образувано адм. дело 9011/2019 г. С Решение №10746/05.08.2020 г., съдът е
отменил решението на АдмС-Добрич и е отхвърлил жалбата на С. срещу отказ изх. №
357з-2774 от 19.12.2018 г. за предоставяне на продължително пребиваване на
чужденец в РБ, постановен от директора на ОД на МВР Добрич.
По
делото като свидетел е разпитана съпругата на ищеца Г.А., която подробно
разказва пред съда за обстановката при която живее тя и детето й, за психичкото
и емоционалното състояние на съпруга й, и за страха, който всичките изпитват,
да не бъде разделено семейството.
От
правна страна, настоящият съдебен състав приема следното:
По допустимостта на производството:
Предявеният иск от А.С.,*** и Върховен административен съд, с претенция за осъждане на
ответниците да заплатят на ищеца обезщетение за имуществени и неимуществени
вреди, причинени му от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския
съюз, е допустим за разглеждане по следните съображения:
Новоприетата разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от
2019 г.) урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от
нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове,
при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение
на правото на Европейския съюз - за вреди от правораздавателната дейност на
административните съдилища и Върховния административен съд, а според чл. 2в,
ал. 2 от ЗОДОВ - когато искът по, ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, се
разглежда по реда на Административнопроцесуалния кодекс, ако страна по делото е
административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за
вреди, причинени при или по повод административна дейност.
Предявеният иск от А.С.,*** и Върховен
административен
и се претендира за осъждане на
ответниците да заплатят на ищеца обезщетение за имуществени и неимуществени
вреди, причинени му от достатъчно съществено нарушение на правото на
Европейския съюз, като се сочат за нарушени конкретни разпоредби от Договора за
Европейския съюз, Договора за функционирането на Европейския съюз, Хартата за
основните права в ЕС и ЕКЗПЧОС. Настоящият съдебен състав счита иска за
допустим за разглеждане по реда на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ - претендират се
обезщетения за вреди, които са резултат от правораздавателна дейност на
Върховния административен съд и от постановен административен
акт от Директора на ОД на МВР Добрич, с позоваване на
нарушения на правото на ЕС.
Настоящият съдебен състав не споделя доводите на ответника
ВАС за това, че ЕКЗПЧОС не е част от правото на ЕС. По силата на чл. 6, т. 2 и 3 от ДЕС, Съюзът се е
присъединил към Европейската конвенция за защита на правата на човека и
основните свободи(ЕКЗПЧОС). Основните права, както са гарантирани от ЕКЗПЧОС и
както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част
от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Договорът за Европейския
съюз, Хартата за основните права в ЕС(ХОПЕС) безспорно са източници на правото
на ЕС. Според настоящия съдебен състав е достатъчно позоваване на източници на
правото на ЕС
(ДЕС, ХОПЕС, ЕКЗПЧОС), чиито норми се сочат за нарушени,
във връзка с дейност на правораздавателните органи на държавата, за да е
допустим искът по чл. 2в от ЗОДОВ и чл. 203, ал. 3 от АПК, а дали е налице
достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, съобразно
сочените като нарушени норми от правото на ЕС е въпрос на основателност на
иска.
Довода,
че се пререшава правен спор и позоваването на СПН на решението на ВАС, също е
неоснователен. Ангажирането на отговорността на държавата за вреди, настъпили
от окончателно съдебно решение, не противоречи на силата на присъдено нещо на
това решение. Както е известно, СПН има своите обективни и субективни пределеи.
Искът за вреди срещу държавата често попада извън субективните предели на СПН
на окончателното съдебно решение, особено когато е постановено между субекти на
частното право. Освен това, такъв иск не засяга обективните предели на СПН,
доколкото предметът на делото /основанието и петитумът му, а именно обезщетение
за вреди на основание чл.4§3 от ДЕС и практиката на Съда на ЕС/ са обикновено
коренно различни от предмета на делото, по което е постановено окончателното
съдебно решение. Извън горното, съдът намира и следното: В решението си по
делото Fllimento Olimpiclub, Съдът на ЕС
стига до извода, че силата на присъдено нещо противоречи на принципа на
ефективността и следователно не трябва да бъде призната. Това решение
представлява красноречив пример за пределите, които правото на ЕС поставя на
СПН на съдебен акт, който противоречи на това право. Още в делото Kuhne§heitz
могат да се открият корените на това решение, в последствие закрепени и с
посоченото по-горе решение. Тук съдът заключава, че влезлите в сила неправилни
съдебни решения, противоречащи на ПЕС, не се ползват със сила на пресъдено нещо,
ако е нарушен принципът на ефективността.
Искът е предявен от лице с правен интерес, което твърди,
че в рамките на проведени производства от административен орган и орган в структурата на съдебната власт са били нарушени
защитени от правото на ЕС негови права. Искът е предявен и срещу пасивно процесуално легитимирани ответници,
разполагащи с правосубектност като юридическо лице по смисъла на чл. 205, ал. 1
от АПК, солидарно срещу тях, съобразно предписаното в чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ.
С оглед на горното, съдът приема за разглеждане по реда
на чл. 2в, ал. 2 ЗОДОВ вр. с чл. 203, ал. 3 от АПК исковата молба от А.С.,*** и Върховен административен съд, с претенция за осъждане на
ответниците да заплатят солидарно имуществени и неимуществени вреди, в сочения
в исковата молба размер, причинени му във връзка с постановени Отказ
за предоставяне на еднократно самостоятелно разрешение за продължително
пребиваване на осн. чл.24, ал.7 от ЗЧРБ, постановен от Директор на ОД на МВР
Добрич и Решение №10746/05.08.2020 г., постановено по адм. дело №9011/2019 г.
по описа на Върховен административен съд, за които
се твърди, че са постановени при съществено нарушение на правото на ЕС.
По основателността на претенцията на ищеца за имуществени
и неимуществени вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз
при дейност на ответниците, съдът взе предвид следното:
Съгласно практиката на СЕС, принципът на отговорност на
държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения
на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата
на договорите, на които се основава Съюзът. Увредените частноправни субекти
имат право на обезщетение при наличието на три условия: 1)предмет на нарушената
правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти,
2)нарушението на тази норма да е достатъчно съществено и 3)да съществува пряка
причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните
субекти вреда (Решение на Съда (голям състав) от 26 януари 2010 година по дело
C-118/08, т. 29 и т. 30 от решението).
В настоящото производство за ангажиране отговорността на
ответниците, на доказване подлежат горните предпоставки, всички твърдяни факти
и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между
тях. Тежестта на доказване се носи от ищеца, както по отношение на основанията
за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва
да са налице кумулативно, липсата на което и да е от тях води до отпадане
отговорността на ответниците.
Относно първата предпоставка - ищецът сочи като нарушени правни
норми на Съюза, които му предоставят права като гражданин на общността. Чл.2 от
ДЕС изрично сочи, че Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата,
демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата
на човека. Според чл. 3, т. 2 от ДЕС, Съюзът предоставя на своите граждани
пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Според чл. 6 от ДЕС, Съюзът
зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права
на Европейския съюз от 7 декември 2000 г., адаптирана на 12 декември 2007 г. в
Страсбург, която има същата юридическа сила като Договорите. Съюзът се
присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и
основните свободи. Основните права, както са гарантирани от ЕКЗПЧОС и както
произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от
правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Според чл. 7 от ХОПЕС- Всеки има право на зачитане
на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговите
съобщения. Чл.21
от ХОПЕС- Забранена е всяка форма на дискриминация, основана
по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход,
генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други
мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение,
увреждане, възраст или сексуална ориентация. В областта на прилагане на
Договорите и без да се засягат техните особени разпоредби, се забранява всяка
форма на дискриминация, основана на гражданството. Чл.24 от ХОПЕС
закрепва правата на детето. Чл.8 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС провъзгласяват правото на зачитане
на личния и семейния живот и правото на
ефективни правни средства за защита като основни човешки права.
Чл.20 от ДФЕС обаче не е насочена към и не поражда
права за граждани на трети страни, а само за граждани на ЕС и следва да
обезпечи техните права /ако и когато същите се засягат посредством правото на
семеен живот с граждани на трети страни/. В тази връзка носител на правото е
гражданина на ЕС, а не гражданина на трета страна, член на семеството на
гражданин на ЕС. Цялата посочена от ищеца в исковата молба практика на СЕС разглежда правото на пребиваване на
граждани на трети страни не като самостоятелно право, а като вторично,
деривативно, произтичащо от правото на семеен живот на гражданите на ЕС. В този
смисъл ищеца не може да се позовава на собствено основание на права,
принадлежащи другиму. И това е именно връзката с чл.7 /личен и семеен
живот/,посочена от ищеца.
Колкото до
посочените норми на чл.21/забрана на дискириминация,основана на гражданство/ и
чл.24/права на детето/ от ХОПЕС, то същите са напълно неотносими към ищеца, а
само към членовете на неговото семейство. От друга страна тези права, намерили
отражения в Хартата, не могат да се приложат спрямо ищеца, защото съгласно
чл.51 от ХОПЕС, разпоредбите на настоящата харта се отнасят за държавите-членки,
единствено когато те прилагат правото на Съюза. Т.е. не самостоятелно, а само
във връзка с друга приложима норма от ПЕС, каквато липсва по отношение на
ищеца.
По аналогичен начин посочените от ищеца текстове на
чл.8 и чл.13 от ЕКПЧОС, цитираната практика на Съда в Страсбург/по правата на
човека/, са напълно неотносими към настоящия казус.
Второто условие, достатъчно съществено нарушение на
правото на Съюза, според практиката на СЕС е установено, когато е налице явно и
значително неспазване от държавата членка на ограниченията, които са наложени
на нейното право на преценка, като факторите, които трябва да се вземат под
внимание в това отношение, са по-конкретно степента на яснота и прецизност на
нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която
нарушената норма предоставя на националните власти. Следователно правото на
преценка на държавата членка представлява важен критерий за установяване на
наличието на достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза (Решение на Съда
(втори състав) от 25 януари 2007 година по дело C-278/05, т. 3 от решението). В
конкретния случай нормите на ДЕС, ХОПЕС и ЕКЗПОС са достатъчно ясни, те са
основни правни принципи на правовата държава и основополагащи за Съюза. Всеки
орган на държавна власт(вкл. органите на съдебната власт) е длъжен да ги
съблюдава при упражняване на предоставените му функции.
Вторият
ответник оспорва наличието на втория елемент от фактическия
състав /ФС/ на отговорността за вреди, а именно наличието на на достатъчно очевидно
/сериозно/ нарушение на общностната норма. Позовава се на посочени в практиката
на СЕС критерии, насочващи националния съдия, сезиран с молба за обезщетение,
при установяване доколко нарушението на ДЧ е явно /очевидно, сериозно/, а
именно: установяване степента на яснота и прецизност на нарушеното правило;
съобразяване характера и степента на нарушението /Решение на СЕС от 4 Ю. 2000
г. по делото Х., С-424/97/; преценяване степента на неспазване от институциите
на пределите на правото им на преценка /Решение на СЕС по делото Ц-359/98/,
установяване наличието на погрешно тълкуване на съюзна правна норма, съобразно
практиката на СЕС в материята /Решение на СЕС по дело С-173/03/.
При преценката налице ли е твърдяното от ищеца очевидно
нарушение на сочените норми от правото на ЕС, като основание за ангажиране
отговорността на държавата, съдът съобрази следното:
Още в своето основополагащо решение от 30 септември
2003г. по дело С-224/01, Gerhard Kobler, Съдът в
Люксембург изрично формулира,че:
„51. Що се отнася до условията, които трябва да се
изпълнят, за да се изисква от държава-членка да изплати обезщетение за загуба и
вреда, причинена на индивидите като следствие от нарушенията на правото на
Общността, за които отговаря държавата, Съдът поддържа, че те са три:
нарушената правна норма трябва да е предназначена да предоставя права на
индивидите; нарушението трябва да е достатъчно сериозно; и трябва да има пряка
причинна връзка между нарушението на задължението, възложено на държавата, и
понесената загуба или вреда, претърпяна от увредените страни (Решение по дело Haim, посочено по-горе, точка 36).
52.
Държавната
отговорност за загуба или вреда, причинена от решение на националната
юрисдикция, която отсъжда на последна инстанция, което нарушава норма на
правото на Общността, се урежда от същите условия.
53.
По отношение
по-специално на второто от тези условия и неговото приложение с оглед на
установяването на евентуална държавна отговорност, дължаща се на решение на
националната юрисдикция, която отсъжда на последна инстанция, трябва да се има
предвид специфичното естество на съдебната функция и на законните изисквания за
правна сигурност, както също така твърдят държавите-членки, които представиха
коментари в настоящето дело. Държавната отговорност за нарушение на правото на
Общността от решение на националната юрисдикция, която отсъжда на последна
инстанция, може да се понесе само в изключителния случай, когато Съдът очевидно
е нарушил приложимото право.
54.
За да се
определи дали е изпълнено това условие, националният съд, който разглежда иск
за обезщетение, трябва да вземе
предвид всички фактори, които характеризират отнесената до него
ситуация.
55.
Тези фактори включват, по-специално, степента на яснота и точност на
нарушената норма, дали нарушението е умишлено, дали правната грешка е извинима
или не, заетата позиция, в приложимите случаи, от институция на Общността и
неспазването от страна на въпросния съд на неговото задължение да отправи
преюдициално запитване в съответствие член 234, параграф 3 ЕО.
Така, Съдът в Люксембург много ясно постановява,че
преценката за наличие на очевидно нарушение трябва да обхваща установяване,
комулативно, на посочените условия. Или както се изразява СЕС в предходната
точка - „националният съд трябва да вземе предвид всички фактори". Извън
това и в цялата своя юриспруденция, СЕС подчертава, многократно, че за да
установи дали едно нарушение от ДЧ представлява явно, очевидно нарушение, националният
съдия сезиран с молба за обезщетение, трябва да държи сметка за всички елементи
характеризиращи ситуацията. Сред тях са основно - степента на яснота и прецизност на нарушеното правило, характера -
умишлен или неволен на нарушението, извиним/неизвиним характер на грешката в
правото./Решение на СЕС от 4 Юли 2000г. по делото Хайм,С-424/97/. Паралелно
с това, критерий дали нарушението е очевидно е явното и тежко неспазване от институциите на пределите които имат на
преценка/Решение на СЕС по делото Bergader and
Goupil С-359/98/
Преди всичко обаче,нарушението е очевидно,"когато националният съд е дал погрешно
тълкуване на съюзна правна норма,с оглед практиката на СЕС в материята"./
Решение на СЕС по дело С-173/03 Traghetti del
Mediterraneo SpA/
Съдът приема,
че процесният иск не рефлектира върху нито едно от посочените обстоятелства и
решения на СЕС от ищеца, освен едно единствено решение на СЕС, а именно -
Решение по дело С- 34/09 Ruiz Zambrano, но видно от т.3 на цитираният акт, същият е постановен в
контекста на Член 3, параграф 1 от Директива 2004/3 8/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета, каквато норма обаче
не се сочи от ищеца в исковата молба да е нарушена.
В решението на ВАС е прието: „От доказателствата по
делото е видно, че чужденецът не е изпълнил едно от двете кумулативни
изисквания на закона - не е представил виза по чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ.
Обстоятелствата, че А.С. е член на семейството на българска гражданка, с която
имат дете - български гражданин са ирелевантни за това производство. В хипотеза
като тази - искане за придобиване на право на продължително пребиваване на
основание чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ, свързано с правото на семеен живот, което
е основно право по смисъла на Конвенцията, чужденецът може да защити правата си
в производството по издаване на виза по смисъла на чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ при
получаване на отказ от компетентните власти.„ Т.е., както е посочено и в
решението, приложението на нормата на
чл.24 ал.1 т.18 ЗЧРБ е под условие - наличието на виза. В този смидсъл ВАС
въобще не с е произнесъл,че лицето няма право или че такова не следва от ПЕС, а
че неговото право следва да бъде упражнено по съответният ред. И именно в
производството за получаване на виза по чл.15 от ЗЧРБ би следвало да изложи
своите твърдения за семеен живот, роднинска връзка с гражданин на ЕС и прочее.
Т.е. правото на дългосрочно пребиваване не е отречено по съществото му, а съдът
е указал, че е налице съответен ред изискващ представяне на надлежни документи
за упражняването му. Нещо повече - ВАС е насочил страната какво производство
следва да инициира и къде и как да реализира правата си. Това не представлява
нито отричане, нито нарушаване на права. От решението на ВАС не следва,че ищеца
трябва да напусне територията на страната и на ЕС, така,че правото му на семен
живот да е „фундаментално засегнато". Ищеца и понастоящем е в България и
има възможността да инициира производство по получаване на виза.
Всъщност за да е налице адекватен иск, следва ищеца да
твърди, че подобно изискване, като това на чл.24 ал.1 от ЗЧРБ за притежаване на
виза по чл.15 ЗЧРБ е в нарушение на правото на ЕС и засяга непропорционално
правата му. Такова твърдение обаче липсва. Поради което и настоящият състав
намира, че посоченото от ищеца решение
на СЕС е изцяло неприложимо към производството пред ВАС, доколкото
административният акт, предмет на оспорване не е издаден на основание и в
нарушение на правото на семеен живот. Правото на семеен живот е изтъкнато
впоследствие като твърдение, под формата на извънредни обстоятелства, каквито
ВАС е приел,че те не са.
По-натакъв, в своето Решение СЕС постановява:
„40 Член 20 ДФЕС предвижда, че всяко лице, което
притежава гражданство на държава членка, е гражданин на Съюза (вж. по-специално
Решение от 11 юли 2002 г. по дело D'Hoop, С-224/98, Recueil, стр. 1-6191, точка 27 и Решение от 2 октомври 2003 г.
по дело Garcia Avello, С-148/02,
Recueil, стр. 1-11613,
точка 21). Тъй като става въпрос за белгийско гражданство, условията за
придобиването на което са от компетентността на въпросната държава членка (в
този смисъл вж. по-специално Решение от 2 март 2010 г. по дело Rottmann, С-135/08, все още непубликувано в Сборника, точка 39),
второто и третото дете на жалбоподателя по главното производство безспорно се
ползват от този статут (вж. в този смисъл посочените по-горе Решение по дело Garcia Avello, точка 21, както и Решение по
дело Zhu и Chen, точка 20).
41 Както Съдът нееднократно е отбелязвал, статутът на
гражданин на Съюза е предвиден да бъде основният статут на гражданите на
държавите членки (вж. по- специално Решение от 20 септември 2001 г. по дело Grzelczyk, С-184/99, Recueil, стр. 1-6193, точка 31, Решение от 17 септември 2002 г.
по дело Baumbast и R, С-413/99, Recueil, стр. 1-7091, точка 82 и посочените по-горе Решение по
дело Garcia Avello, точка 22,
Решение по дело Zhu и Chen, точка 25, както и Решение по дело Rottmann, точка 43).
42 При тези условия член 20 ДФЕС не допуска национални
мерки, които водят до лишаване на гражданите на Съюза от възможността
действително да се ползват от най-съществената част от правата, които статутът
им на граждани на Съюза им предоставя (вж. в този смисъл посоченото по-горе
Решение по дело Rottmann, точка 42).
43
Именно до това
биха довели обаче отказът да се предостави право на пребиваване на лице, което
е гражданин на трета държава, в държавата членка, където пребивават неговите
малки деца, които са граждани на посочената държава членка и на които то поема
издръжката, както и отказът да се предостави на това лице разрешително за
работа.
44
Всъщност трябва
да се приеме, че вследствие на такъв отказ да се предостави право на
пребиваване споменатите деца, граждани на Съюза, би трябвало да напуснат
територията на Съюза, за да придружат родителите си. По същия начин, ако на
такова лице не се предостави разрешително за работа, съществува опасност то да
не разполага със средствата, необходими за задоволяване на собствените му нужди
и на нуждите на неговото семейство, вследствие на което децата му, граждани на
Съюза, също би трябвало да напуснат територията на Съюза. При такива условия
споменатите граждани на Съюза фактически няма да имат възможност да упражняват
най- съществената част от правата, които статутът им на граждани на Съюза им
предоставя."
От посочените по-горе в решението точки, се
установява, че гражданина на трети страни няма никакво самостоятелно право.
Такова имат само гражданите на ЕС. И само към тях е относимо правото на
свободно движение и установяване. За да бъде разпростряна закрилата и върху
членовете на техните смейства-граждани на трети страни, следва същите да са
зависими от тях /чрез издръжка и гледане/. Именно семейната грижа е тази, която
позволява упражняване на пълен набор права на гражданите на ЕС, когато това
упражняване е в зависимост от нужните средства, издръжка и грижа за живота,
която се упражнява от техните родители - неграждани на ЕС. В настоящият казус
липсват въоще данни за издръжка и осигуряване на средства от страна на ищеца по
отношение на неговото дете и съпруга - граждани на ЕС. В този смисъл няма
никакво нарушение на ПЕС,още по-малко такова - с очевиден характер.
Освен липса на нарушение поради посочената практика на
СЕС в материята, пред ВАС, така, както е постановил и съдебният състав на ВАС, настоящият
съдебен състав намира, че твърденията на ищеца са относими само и единствено в
производството до издаване на виза по чл.15 ЗЧРБ и обжалване евентуалният отказ
за това. От своя страна - наличието на виза е императивно изискване на чл.24 от
ЗЧРБ. Това изискване не в нарушение на ПЕС, ако страната счита,че е - следва да
насочи иска си срещу НС въвело подобно условие.
От друга страна „Погрешната преценка на предходно
Решение на СЕС не може да се счита за очевидно нарушение/ Решение от 13 Юни
2006г. по делото Traghetti del Mediterraneo, С-173/03/
Извън горното, съдът намира, че дадено нарушение на съюзното право няма явен
и съществен характер, така, че да бъде ангажирана отговорността на ДЧ, поради
факта, че е постановено решение на юрисдикция действаща като последна
инстанция, когато от една страна съюзното право не урежда изрично точката на
закона, въпроса не намира вече своето разрешение в юриспруденцията на СЕС и това
разрешение не е категорично, както и от друга страна - конкретното нарушение не
разкрива преднамерен характер, а произтича от погрешно схващане на решение на
СЕС./Решение на СЕС от 30 Септември 2003г. по делото - КбЬ1ег,С-224/01./
В този смисъл Решението на ВАС не обиктивира изобщо
нарушение на правото на ЕС,още по-малко такова с достатъчно сериозен, очевиден
характер.
Доколкото
се твърди и нарушение във връзка с неотправяне на преюдициално запитване до
СЕС, съдът счита: Възможността за отправяне на преюдициални запитвания беше
въведена и в Глава петдесет и девета на новия Граждански процесуален кодекс.
Тогава, когато тълкуването на разпоредба на правото на Европейския съюз или
тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз са от значение
за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на
Европейския съюз. Националният съдия може да отправи запитването служебно или
по искане на страна по делото. Безспорно е, че пред ВАС няма направено искане
от страна на С. за отправяне на преюдициално запитване. Ако този съд обаче е последна инстанция,
винаги би трябвало да отправи запитване за тълкуване, освен когато отговорът на
въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на
Европейския съюз или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова
ясни, че не будят никакво съмнение, точно както е и в казуса представен пред
ВАС.
Наличието на третата предпоставка за ангажиране на
отговорност по чл. 2в от ЗОДОВ - съществуване на пряка причинно-следствена
връзка между нарушение на правото на ЕС и претърпяна от ищеца вреда, не следва
да бъде обсъждана, поради приетото по-горе, че по делото не се констатира нарушение на правата както от АО,
така и от ВАС. Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение
при наличието на три условия: 1)предмет на нарушената правна норма на Съюза да
е предоставянето на права на частноправните субекти, 2)нарушението на тази
норма да е достатъчно съществено и 3)да съществува пряка причинно-следствена
връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда.
Условията следва да са налице кумулативно, липсата на което и да е от тях води
до отпадане отговорността на ответниците.
Предвид горните съображения, главният иск за обезвреда на
твърдени вреди от нарушено право на ЕС с правно основание чл. 4 §3 от ДЕС
връзка чл. 2в, ал. 1 т. 1 от ЗОДОВ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен
ведно с произтичащите от това законни последици. Неоснователна е и акцесорната
искова претенция за
присъждане на законната лихва като последица от
неоснователността на главния иск.
С
оглед изхода на спора и изрично стореното в тази насока искане от процесуалния
представител на ОД на МВР Добрич, съдът на основание чл. 143, ал. 1 АПК, както
и съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, във връзка с чл.
24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, връзка с чл. 37, ал. 1 от
Закона за правната помощ, брой явявания в съдебни заседания, начин на
представяне на правната защита, тежест на предмета на делото, на ответника
следва да бъдат присъдени съдебно – деловодни разноски за юрисконсултско
възнаграждение, определено в размер на
100 лева (сто лева).
Ответника
ВАС също претендира заплащането на юрисконсултско възнаграждение в размер на
350 лева. Съдът намира, че на същия следва да се
присъдят разноски по делото, но не в претендирания размер, а за сумата от
200лв. /за процесуално представителство, осъществено от упълномощен съдебен
помощник - служител с юридическо образование, приравнен на юрисконсулт/,
съгласно чл. 10, ал. 4 предл. последно от ЗОДОВ и с оглед липсата на
осъществена адвокатска защита.
Ръководен от изложените съображения, Административен съд
Добрич,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А.С., с ЛНЧ **********, място на
раждане Пакистан, с адрес гр. Б „ххххххх срещу ОД на МВР гр. Добрич и Върховен
административен съд, представляван от председателя, обективно съединени искове:
иск с правно основание чл. 4, §3 от Договора за Европейския съюз връзка с чл.
2в, ал. 1 т. 1 от ЗОДОВ и цена 13 000,00 лв. за присъждане
на обезщетение за имуществени вреди, причинени от неприлагане на правото на
Европейския съюз /ЕС/ и 7 000
лева, обезщетение за неимуществени вреди, както и
законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на
иска до окончателното изплащане на сумата, като НЕОСНОВАТЕЛНИ
и НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА А.С., с
ЛНЧ **********, място на раждане Пакистан, с адрес гр. Б., ЖК „Б.“ ххххххх да
заплати на ОД на МВР Добрич, сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА А.С., с ЛНЧ **********, място на раждане Пакистан, с
адрес гр. Б., ЖК „Бхххххххххх , да заплати на
Върховния административен съд сумата от 200 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния
административен съд на РБългария в 14 дневен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: