Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 13.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ – „Г“
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и седми ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия
Трендафилов въззивно гражданско дело № 158
по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 401788 от 08.05.2018 г., постановено по гр.д. № 41926/2015 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 59 състав, поправено с Решение № 514079 от
13.11.2018 г., са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу З.И.В. /починала в хода на въззиввното производство и заместена по
реда на чл. 227 от ГПК от своите наследници по закон А.С.И. и Р.С.С./, А.С.И. и
Р.С.С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр, чл. 149 ЗЕ и чл.
86 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца общо сумата от 1042.36 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия през
периода от м.07.2011 г. до м.04.2013 г. ведно със законна лихва за периода от
25.4.2014 г. до изплащане на вземането, както и лихва в размер на 125,97 лв. за периода от 01.9.2011
г. до 27.3.2014 г., при условията на разделна отговорност, както следва: З.И.В. - сумата от 694,91 лв.,
ведно със законна лихва за периода от 25.4.2014 г. до изплащане на
вземането, лихва в размер на 83,98 лв. за периода от 01.9.2011 г. до 27.3.2014
г., А.С.И. - сумата от 173,73 лв.,
ведно със законна лихва за периода от 25.4.2014 г. до изплащане на
вземането, лихва в размер на 21 лв. за периода от 01.9.2011 г. до 27.3.2014 г.
и Р.С.С. - сумата от 173,73 лв., ведно със законна лихва за периода от 25.4.2014
г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 21 лв. за периода от 01.9.2011
г. до 27.3.2014 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 22472/2014 г. по описа на СРС, 59
състав.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.”
ООД.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца "Т.С." ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционното
решение е неправилно, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния
закон. Твърди, че по делото липсвала молба, от която да е видно заявена от
страна на ищеца воля за отказ от доказателствени искания, в това число и от
експертизите. Първоинстанционният съд не следвало да заличава допуснатите по
делото експертизи, доколкото по този начин възпрепятствал възможността на ищеца
да проведе пълно и главно доказване по отношение на обстоятелства от съществено
значение за предмета на делото. Ето защо, моли обжалваното решение на СРС да
бъде отменено, а предявените искове - да бъдат уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците
по жалбата А.С.И. и Р.С.С., чрез адв. М.Д., поддържат, че
първоинстанционното решение е правилно, поради което молят да бъде потвърдено.
Претендират разноски за въззивното производство.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
За уважаването на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр, чл. 150, ал. 1 ЗЕ, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответницата като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответницата на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
В
конкретния случай от събраните по делото доказателство не се установява
наличието на първата материалноправна предпоставка за уважаване на предявения
иск. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени
към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители
на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва
при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за
допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната,
различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. С оглед на
така установената законова уредба на договора за доставка на топлинна енергия
за битови нужди се налага заключението, че страните по неформалното
правоотношение са императивно уредени – собственикът или титулярът на вещното
право на ползване. Поради тази причина, за да се установи наличието на
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
достатъчно е ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване
обстоятелството, че ответниците са собственици или вещни ползватели на
процесния топлоснабден имот.
В
разглеждания случай за установяване на това обстоятелство ищецът не е провел
пълно и главно доказване. С определение от 03.10.2017 г. районният съд е
допуснал поисканите от ищеца експертизи при депозит, вносим от „Т.С.“ ЕАД в
едноседмичен срок. Видно от протокола от проведеното на 17.11.2017 г. открито
съдебно заседание, в същото се явил надлежно упълномощен процесуален
представител на „Т.С.“ ЕАД, но поради нередовно призоваване районният съд е
приел, че са били налице процесуални пречки за разглеждане на делото и отложил
същото за друга дата, за която ищецът бил уведомен чрез присъствалия
юрисконсулт. В следващото съдебно заседание – на 08.12.2017 г., не се явил
процесуален представител на „Т.С.“ ЕАД, като до тази дата определеният депозит
за изготвяне на експертизите не бил внесен, нито била подадена молба от ищцовото
дружество за продължаване на срока за внасянето му. По аналогичен начин ищецът
не взел становище и във връзка с исканията на ответниците по чл. 183 ГПК и чл.
192 ГПК. Ето защо и при приложение на неблагоприятните последици от правилата
за разпределение на доказателствената тежест, правилно първоинстанционният съд
е приел, че претенциите са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
При
съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
При
този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски имат
единствено въззиваемите страни А.С.И. и Р.С.С.. С отговора на въззивната жалба процесуалният
представител на въззиваемите страни е претендирал присъждането на разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 468 лв., като с молба от 26.11.2019 г.
въззивникът „Т.С.“ ЕАД своевременно е релевирал възражение за прекомерност по
чл. 78, ал. 5 ГПК. Предвид възражението на въззивника, както и съобразно
фактическата и правна сложност на делото настоящият съдебен състав намира, че
на процесуалният представител на въззиваемите страни следва да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС
в размер на 311.78 лева, изчислено съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2
от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
С
оглед цената на исковете, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 401788 от 08.05.2018 г., постановено по гр.д. № 41926/2015 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 59 състав, поправено с Решение № 514079 от
13.11.2018 г.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК **********, да заплати на А.С.И., ЕГН **********
и Р.С.С., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 311.78
лв. /триста и единадесет лева и седемдесет и осем стотинки/, представляваща
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.” ООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/