Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 18.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети
юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 6368 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 530552 от 09.11.2018 г.,
постановено по гр. д. № 11959/2017 г., по описа на СРС, ІІІ ГО, 141 състав,
С.К.С. (законен
правоприемник на А.А.Т., бивш жител ***, починал на
02.05.2017 г., в хода на процеса), е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ, сумата от 179,
93 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода 01.04.2014
г. – 30.04.2016 г. за топлоснабден имот – апартамент
26, находящ се в гр. София, ж.к. „*****, абонатен №
199642, ведно със законната лихва, считано от 27.02.2017 г. до окончателното
изплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 28, 15 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата
за доставена топлинна енергия за периода 04.03.2014 г. – 21.02.2017 г. Искът
за главница е отхвърлен над уважения до пълния предявен размер от 222, 19 лв.,
а искът за мораторната лихва за забава е отхвърлен над уважения до пълния предявен
размер от 38, 24 лв., както и за периода
09.08.2013 г. – 03.03.2014 г. Ответникът е осъден да заплати на ищеца,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 543, 31 лв., представляваща сторени в
исковото производство разноски. Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу
постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени предявените искове,
е депозирана въззивна жалба от ответника С.К.С., чрез адв.
Г.Г., назначена по реда на чл.47, ал.6 ГПК, да го
представлява по делото. Излага съображения, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че първоначалният ответник А.Т.е бил собственик на
самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост. Възражение в тази
насока е изрично направено още с отговора на исковата молба. Счита, че ангажираните
от ищеца доказателства за установяване качеството на наследодателя А.Т.на
потребител на топлинна енергия за исковия период, а именно: справка на Столична
община и постановление за налагане на възбрана, не представляват такива документи,
от които да може се направи извод, че същият е бил собственик на процесния имот
през процесния период и съответно потребител на топлинна енергия по смисъла на
ЗЕ. Първоначалният ответник е починал на 02.05.2017 г., след предявяване на
иска и преди провеждане на първото редовно открито съдебно заседание пред
първоинстанционния съд. Този факт е станал известен на съда и същият е
конституирал като наследник на починалия ответник С.К.С. с протоколно
определение на 21.02.2018 г. По делото обаче няма данни конституираният като
наследник С.К.С. да е приел наследството на А.А.Т.. Позовава
се на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗН. Поддържа, че преценката на призования наследник дали да приеме или откаже
наследството е изцяло лична и не може да се извърши от назначен особен
представител. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да
отхвърли изцяло предявените искове.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД.
Третото лице
– помагач на ищеца - „Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Решението в
частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание
чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД,
предявени срещу С.К.Т.-С.и А.А.Т.. Ищецът твърди, че
ответниците са потребители на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот – апартамент № 26, находящ
се в гр. София, общ. „Люлин“, ж. к. „*****, като му дължат сумата от общо 520, 88
лв. в условията на разделна отговорност от по 1/2, както следва: С.К.Т.-С.–
сумата от 222, 19 лв. - главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за
периода 01.01.2014 г. – 30.04.2016 г., сумата от 38, 24 лв. - мораторна лихва
върху нея за периода 09.08.2013 г. – 21.02.2017 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане, а А.А.Т. дължи сумата от
222, 19 лв. - главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода
01.01.2014 г. – 30.04.2016 г., сумата от 38,24 лв. - мораторна лихва върху нея
за периода 09.08.2013 г. – 21.02.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 27.02.2017 г. до
окончателното изплащане. Претендирани са сторените по делото разноски.
С влязло в
сила определение от 06.04.2017 г. СРС е прекратил производството по делото по
отношение на ответницата С.К.Т.-С., доколкото същата е починала преди завеждане
на делото - на 23.10.2003 г.
С постъпилия
в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът А.А.Т., чрез назначения му особен представител адв. П.Р.от САК, оспорва предявените искове. Счита, че
ищецът не е доказал наличието на облигационна връзка между страните по делото,
обуславяща дължимостта на претендираните суми. От
приложеното постановление за налагане на възбрана от ЧСИ не може да се направи
извод, че ответникът е собственик на процесния имот и
съответно, че същият е потребител на топлинна енергия за битови нужди. Също
така ищецът не е доказал доставянето на топлинна енергия в претендираните количества
и стойност за претендирания период. Твърди, че дяловото разпределение в
сградата – етажна собственост е извършено в нарушение на нормативните
изисквания, като не е основано на реален отчет на уредите за дялово
разпределение. Счита, че издадените от ищеца фактури не съставляват основание
за плащане на начислените по тях стойности за доставена топлинна енергия.
Посочва, че сумите са начисляване неправилно, като е следвало в сметките да
бъде включено само реално потребеното количество
енергия. Прави възражение за погасяване по давност на част от предявените
вземания. Моли съда да отхвърли предявените искове, като му
присъди сторените по делото разноски.
С протоколно
определение от 21.02.2018 г. производството по делото е прекратено по отношение
на ответника А.А.Т. поради настъпилата в хода на
процеса смърт на страната - на 02.05.2017 г., като на основание чл.227 ГПК на
негово място е конституиран наследникът му по закон -С.К.С..
С
разпореждане от 30.05.2018 г. на ответника С.К.С. е назначен
особен представител – адв. Г.Г..
Ответникът С.К.С.,
чрез назначения му по реда на чл.47, ал.6 ГПК процесуален представител адв. Г., е депозирал становище (отговор) по предявените
искове, с което оспорва същите. Счита, че между страните няма валидно сключено
облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия, тъй като не
е собственик или ползвател на процесния имот през исковия период. Позовава се
на изтекла погасителна давност на вземанията. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли предявените искове.
Съгласно
писмо от 13.02.2017 г. на Столична община, район „Люлин“ с договор за покупко - продажба от 27.10.1988 г. , издаден въз основа на
заповед № ДИ-03-733/87 от 10.06.1988 г., апартамент 26, находящ
се в ж. к. „*****, ет.6, е продаден на С.К.Т.-С.и А.А.Т.,
като не е установено жилището да е общинска собственост.
Видно от представеното
постановление за налагане на възбрана върху недвижим имот от 20.01.2014 г. на
ЧСИ И.М.-К., с рег. № 839 на КЧСИ, върху процесния апартамент е наложена
възбрана, като е удостоверено, че имотът е собственост на длъжника А.А.Т..
Съгласно
удостоверение за наследници от 09.02.2018 г. ответникът А.А.Т.
е починал на 02.05.2017 г. - в хода на производството по делото, като е оставил
наследник по закон – С.К.С. – негов вуйчо.
Видно от представения
протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на етажна собственост,
находяща се в гр. *******, етажните собственици са взели решение да се сключи
договор с „Т.С.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на
топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е
съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили
горното решение.
На 10.09.2001
г. е сключен договор № 3021 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в
гр. *******, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира
необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна
енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и
индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45
дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера
за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран
договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.С.“
ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора
възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
Съгласно
изготвените от ищеца фактури за периода м.06.2013 г. – м.07.2016 г. на обща
стойност на доставената топлинна енергия за процесния
апартавмент възлиза на 444, 39 лв.
Пред СРС са
ангажирани също така и 3 бр.
индивидуални справки, издадени от фирмата за дялово разпределение за периода 01.05.2013
г. – 30.04.2016 г. за топлоснабден имот с абонатен № 199642,
с начислена сума за доставена топлинна енергия за исковия период възлиза на 386,
09 лв.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по
чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирани страни, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е частично основателна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета
на делото е включен осъдителен иск, предявен от кредитор срещу длъжник за
вземане, представляващо стойността на потребена, но
незаплатена топлинна енергия.
Жалбоподателят
релевира доводи, че поделото няма данни за приемане
на наследството, останало от А.А.Т., от призования да
наследява С.К.С.. Същевременно преценката на призования да наследява дали да
приеме или откаже наследството е изцяло лична и не може да се извърши от
назначен особен представител.
С
депозираното по делото становище от конституираната по реда на чл.227 ГПК
страна не са заявени оспорвания относно липсата на наследствено правоприемство между първоначалния ответник и наследника му
по закон С.К.С. – не се твърди, че последният не е приел това наследство, че е
налице отказ от наследство. Ето защо този въпрос не е включен в спорния предмет
на делото. Предвид нормата на чл.266, ал.1 ГПК заявяването на това възражение
едва във въззивното производство се явява преклудирано и като такова не следва да се разглежда по
същество.
Нормата на
чл.51, ал.1 и ал.2 ЗНасл., на която се позовава жалбоподателя, регламентира, че по искане на всеки
заинтересуван районният съдия, след като призове лицето, което има право да
наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва
от него. Когато има заведено дело срещу наследника, този срок се определя от
съда, който разглежда делото. Ако в дадения му срок наследникът не отговори,
той губи правото да приеме наследството.
С оглед
очертания от страните спорен предмет посредством исковата молба и писмения
отговор на същата, първоинстанционният съд не е
сезиран с такова искане от страна на ищеца, като заинтересовано лице и съответно не е определян срок на наследника
да заяви дали приема наследството или се отказва от него. Независимо от това приемането
или отказът от наследство са едностранни и неотменими волеизявления, които имат
строго личен характер и зависят изцяло от личната преценка на лицето, призовано
към наследяване. По тази причина определянето на такъв срок на страната,
представлявана от особен представител, не може да доведе до регламентираните в
разглежданата норма правни последици, тъй като същият разполага с правната
възможност да изразява воля в тази насока, която е свързана изцяло с лична
преценка на призования наследник и се отразява пряко в неговата имуществена
сфера. Противното би довело до нарушаване, респ. ограничаване на правото на
приемане на наследството, каквато не е целта на закона (определение № 315/23.06.2015
г. по ч. гр. д. № 3092/2015 г. на ВКС, ГК, ГО; определение № 460/22.07.2015 г. по ч. гр. д.
№ 3616/2015 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО). Ето защо нормата чл.51 ЗНасл. не може да
намери приложение в разглеждания случай дори да е налице своевременно отправено
искане в тази насока.
Спори се
между страните в производството дали през исковия период между ищеца и
първоначалния ответник А.А.Т. е съществувало валидно
договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия, съдът намира
следното:
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ
(отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща след 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто
обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът
или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната
мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на
топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С
оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г.
Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите),
които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни
след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се
отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая ответникът не твърди и
не установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от
2008 г. и 2014 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е
приел.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по
силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на
ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия.
Макар по
делото да не е представен договорът за покупко –
продажба от 27.10.1988 г., по силата на който първоначалния ответник и неговата
съпруга са придобили правото на собственост върху процесния
имот, съгласно представеното писмо от СО, то въз основа на представеното по
делото постановление за налагане на възбрана върху процесния
недвижим имот, може да се обоснове извод относно принадлежността на правото на
собственост към датата на налагане на възбраната. Също така не се твърди и
съответно не са ангажирани доказателства за разпореждане от страна на
първоначалния ответник с правото на собственост през исковия период. Ето защо
обоснован е изводът на решаващия съд, че първоначалният ответник се легитимира
като собственик на процесния имот през исковия период.
С оглед на това се налага извода, че страните са били обвързани от валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процесния имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения
имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици
на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните
собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово
разпределение за топлоснабдения имот за исковия
период.
В нормата на
чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна
енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела
в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Жалбоподателят
не е изложил оплаквания относно изводите на решаващия съд относно стойността на
доставената топлинна енергия за процесния имот,
поради което и на основание чл.269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол. Липсват оплаквания и относно приложената
от СРС погасителна давност спрямо част от претендираната лихва за забава, както
и относно размера и периода на забавата. С оглед на това тези въпроси също не
следва да се обсъждат.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част
следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Ответникът
по жалбата претендира юрисконсултско възнаграждение
за настоящата инстанция.
Предвид
обстоятелството, че ответникът по жалбата не е депозирал в срока по чл.263,
ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба, както и
не е представляван в проведеното открито съдебно заседание в настоящото
производство, следва да се приеме, че същият не е защитаван от юрисконсулт. Ето
защо не са налице предпоставките на чл.78, ал.8 вр.3 ГПК и на страната не следва да се
присъжда юрисконсултско възнаграждение за
осъществяване на процесуално представителство в настоящата инстанция.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 530552 от 09.11.2018 г., постановено по гр.
д. № 11959/2017 г. по описа на СРС,
IІІ ГО, 141състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТТА,
с която С.К.С., ЕГН ********** (законен правоприемник на А.А.Т.,
починал на 02.05.2017 г., в хода на процеса), е осъден да заплати на „Т.С. ЕАД,
ЕИК *********, с адрес ***, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр.
чл.149 ЗЕ, сумата от 179, 93 (сто
седемдесет и девет лева и деветдесет и три стотинки) лв., представляваща цена
за доставена топлинна енергия за периода 01.04.2014 г. – 30.04.2016 г. в топлоснабден имот – апартамент 26, находящ
се в гр. София, ж.к. „*****, абонатен № 199642, ведно със законната лихва,
считано от 27.02.2017 г. до окончателното изплащане, както и на основание
чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 28, 15 (двадесет
и осем лева и петнадесет стотинки) лв., представляваща мораторна
лихва за забава за период 04.03.2014 г. – 21.02.2017 г.
Решението в
частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление ***.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.