Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………
Гр.София,
12.04.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-Д
въззивен състав, в публичното заседание на
седемнадесети март през две хиляди и двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 8771 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 346669 от 23.02.2018
г. по гр. д. № 71436/2016 г. на СРС, ГО, 34 състав, съдът на основание чл.49 във връзка
с чл.45 ЗЗД и чл. 86, ал.1 от ЗЗД е осъдил „Е.Е.М.“
ЕООД с ЕИК-******, с адрес: ***,
да заплати на С.К.П. с ЕГН-**********, с адрес: ***, сумата от 2 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на честта,
достойнството и репутацията му, ведно със законната лихва от 06.12.2016 г.
/датата на предявяването на исковата молба/ до окончателното изплащане на
вземането, както и сума в размер на 85.17 лв. -
мораторна лихва за периода от 07.07.2016 г. до 06.12.2016 г., като е отхвърлил
исковете до пълните им предявени размери като неоснователни. С решението ответното дружество е осъдено на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати на ищеца и сумата
697.20 лв., представляваща направени разноски по делото
съразмерно на уважената част от иска.
Недоволен от решението в ЧАСТТА, с
която искът при квалификацията на чл.49 във връзка с чл.45, ал.1 от ЗЗД е
уважен, е останал ответникът „Е.Е.М.“ ЕООД, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва с
оплаквания за неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон, на
съществени процесуални правила и необоснованост. Поддържа, че в случая не са
налице елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, доколкото
ищецът не е доказал нито вредите, нито причинната връзка с процесната статия.
От друга страна, съдът направил превратен прочит на съдържанието на печатния
материал и по този начин е формирал погрешен извод за оклеветяване на ищеца,
каквото всъщност липсвало. Изложени са и съображения, че само по себе си
публикуването на авторска статия без редакторска намеса не е нито
противоправно, нито виновно. Същевременно, позовавайки се на практиката на
Европейския съд по правата на човека, жалбоподателят счита, че от журналистите
не може да се очаква да са напълно обективни, защото за тях е допустимо и
преувеличение, и дори провокация, когато целят да привлекат общественото
внимание. Да се приеме противното би означавало да се ограничат да изпълняват
функциите си по информиране на обеществеността. Развити са и доводи за
допуснато отклонение от практиката, формирана с ППВС № 4/1968 г., където
изрично е посочено, че справедливостта като критерий за определяне на
размера на обезщетението не е абстрактно понятие, а предпоставя преценка на
обективно съществуващи конкретни обстоятелства – обема, характера и тежестта на
уврежданията, интензивността и продължителността на търпените болки и
страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени в
тяхната съвкупност. Искането към въззивната инстанция е да отмени решението в
обжалваната част, а при условията на евентуалност се претендира присъждане на
справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Въззиваемата страна С.К.П. оспорва
въззивната жалба като неоснователна по съображения изложени в депозирания по
реда на чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор. Претендира
разноски.
Съгласно чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта му - само в обжалваната част, а по останалите въпроси, свързани с
правилността, е ограничен от посоченото в жалбата.
В случая обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите
на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
По отношение на наведените в жалбата дововоди, в
допълнение следва да бъде посочено следното:
Настоящата
въззивна инстанция намира, че първоинстанционното
решение е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка – по делото не
е спорно, че ищецът С.К.П. е съпруг на И.А.К.и баща на Д.С.П.. Не е спорно също, че в
седмичния вестник „Ретро" от 07.07.2016
г. - 13.07.2016 г., чийто издадел е ответното дружество „Е.Е.М.“
ЕООД, е публикувана статия със заглавие:
„Реквием за П.“ и с подзаглавие „Змията хапе най-лошо, когато умира“, в която е вписано по отношение на ищеца, че „той създал сдружение за борба с корупцията. Корупцията
в тяхното семейство“. Останалото, изнесено в статията, касае сина на ищеца и е неотносимо към спора.
От събраните в първоинстанционното
производство гласни доказателства чрез разпита на свидетелката Т.се установява, че ищецът
бил много скромен и чист човек. С много енергия и последователност създал през
2000 г. Сдружение с нестопанска цел, с наименование „Асоциация за борба с
корупцията“, която се занимавала с проучване на добрите практики, свързани с
преодоляване на корупцията по света, и тяхното оповестяване у нас. След като
научил за процесната статия, състоянието на ищеца се влошило, почувствал се
наранен, отказвал да излиза. Наложило се да отмени заседанията на асоциацията
до края на годината и почти нищо не правели в сдружението заради разклатеното
му състояние. След публикуването на статията започнали да се обаждат в
сдружението и да се интересували какво става с него. И към датата на разпита
според свидетелката в ищеца има промяна (в негативен план).
За ангажиране на отговорността на
ответника в хипотезата на чл. 49 ЗЗД е
необходимо да се установят при условията на пълно и главно доказване следните
елементи от този специален фактически състав на непозволеното увреждане: претърпените
от ищеца вреди, които да са резултат на противоправно
поведение на лицето, комуто е възложена работата, причинна
връзка между деянието
и вредите, както и същите да са настъпили в резултат на действия, които
съставляват извършване на възложената работа, т.е да са явяват причинени при или по повод изпълнението на възложената работа (възлагане
на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД представлява натоварване с извършване на
действия, които спадат към областта, в която възлагащият работата осъществява
някаква собствена деятелност). Вината на прекия причинител се предполага до
доказване на противното – чл. 45, ал.2 ЗЗД.
Посочените елементи от състава на чл. 49 ЗЗД в своето
кумулативно единство за ангажиране
отговорността на издателя на печатното
издание, за употребени в статията изрази, които ищецът счита, че са клевета,
са налице.
Настоящият въззивен състав приема, че в конкретния
случай по делото безспорно е доказана противоправността на деянието –
изнасянето публично с процесната статия във в. „Ретро“ на клеветнически
твърдения по отношение на ищеца, че е създал сдружение за борба с корупцията в собственото му
семейство. Като клевета
се квалифицира съзнателно разгласяване на неистински позорни
обстоятелства за дадено лице или приписване
на престъпление. Корупцията е
престъпно деяние според българския
наказателен закон. По делото безспорно е установено, че наказателно производство срещу ищеца С.П. или срещу някой друг от членовете на неговото
семейство за корупция не е
приключвало с влязла в сила осъдителна присъда. До влизането в сила на осъдителен съдебен
акт, издаден по надлежния ред, лицето е невиновно пред закона, съответно - всяко лице, което посочва, че друго лице е извършило
корупция, приписва на това лице извършване на
престъпление. В случая не се касае
до оценъчно съждение. Оценъчните съждения съставляват споделяне на мисли с коментар на факти, но без да възпроизвеждат
обстоятелства от обективната действителност. В настоящия случай изразът „той създал сдружение за борба с корупцията. Корупцията
в тяхното семейство“, не е оценка на автора на статията, а е изнесено за
ищеца твърдение за факт от обективната действителност: че ищецът е създал
юридическо лице за борба с престъпни прояви на корупция, които са извършвани от
неговото собствено семейство, който факт е разпространен с печатното
издание. Същевременно тази част от статията внушава, че организацията на ищеца
не е създадена за борба с корупцията изобщо, а само за тази, извършвана от
собственото му семейство. Доколкото изразът „корупцията
в тяхното семейство" не е оценъчно съждение, на общо основание този факт -
дали ищецът и неговото семейство действително извършват корупция, подлежи
на проверка от съда. Ответникът, издател на печатното издание, чиято е
доказателствената тежест, не сочи доказателства, че така изнесеното в статията
е вярно, а и не твърди това обстоятелство. Ето защо, следва да се приеме, че
изложеното
в печатното издание е категорично неверно, а предвид използваните
изрази и приписването на престъпление, е налице клевета чрез печатно издание, доколкото изразът „той създал сдружение за борба с
корупцията. Корупцията в тяхното семейство“, използван по отношение на ищеца, е изнасяне на конкретен, неверен факт, който
позори ищеца С.П.. Това деяние се намира в пряка причинна връзка с
причинените на ищеца и доказани със свидетелските показания неимушществени
вреди. Същото е извършено при или по повод възложената дейност, като по делото
не беше оборена и презумпцията за виновност на извършителя. В обобщение, налице са предпоставките за
уважаване на осъдителният иск по чл.49 във вр.с.45, ал.1 от ЗЗД и същият се
явява основателен.
Неоснователни са развитите в жалбата
доводи, че тъй като между ответника-издател и автора на статията, който работел
на свободна практика, нямало трудово правоотношение, то в случая липсвало и
възлагане по смисъла на закона. Съгласно трайно установената съдебна практика с
ППВС № 9/1966 г. и ППВС № 7/1958 г., отговорността по чл. 49 ЗЗД
възниква за лицето, което е възложило работата другиму и в този смисъл тя е за чужди виновни противоправни действия и има обезпечително
гаранционна функция. Цитираната разпоредба не изисква непременно трудови
правоотношения между автора и издателя на статията – достатъчно е, че първият
доброволно я е предоставил, а вторият – че по тяхно взаимно съгласие я е
одобрил, приел и издал. С оглед на това напълно следва да бъде споделен
изводът, че ответното дружество, като възложител и разпространител на
печатно издание, е имало възможност да контролира и направлява характера и
съдържанието публикувания материал, и съответно - носи отговорност за верността
на изнесената информация, поради което
е без значение дали авторът на статията работи по трудов договор при ответника или е журналист на свободна практика (в този смисъл
Решение № 581 от 30.09.2010 г. по
гр. д. № 1019/2009 г. на ВКС, III г.о., Решение № 404/13.07.2010 г. по гр. д. №
907/2009 г. на ВКС, III г. о. и др.).
Не могат да бъдат споделени и
възраженията, че само по себе си издаването на статия без редакторска намеса не
може да се окачестви като противоправно. Подобни съждения подменят съдържанието
на съществената част от деликта, която не се състои в отпечатването на издание
като дейност сама за себе си, а в допускането да бъде възпроизведен и
разпространен печатен материал, в който е поместена невярна (а и непроверена)
информация, обективно годна да засегне нечие чуждо достойнство.
На последно място, некоректно се явява и
позоваването от страна на жалбоподателя на практиката на Европейския съд по
правата на човека относно свободата на изразяване. В случая не се касае до изказване
на мнение на автора на печатния материал или до поднасяне на негови идеи с
широка обществена значимост, за да попаднат действията му под закрилата на чл.
39, ал. 1 от Конституцията ни, респ. - на чл. 10 от Европейската конвенция за
защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), а до твърдения за
факти, които са обективно неверни. Няма закон или друг нормативен акт, в
т.ч. вътрешно-национален или международен, който да разрешава съзнателното
разгласяване на неистински, позорни обстоятелства за дадено лице или приписване
на престъпление, независимо от качеството на субекта, който извършва това
посегателство срещу честта и достойнството на личността. Напротив,
такова поведение съставлява запретено деяние, което покрива състава на
клеветата и нито Основният закон, нито ЕКЗПЧОС го допускат или толерират.
Относно размера: справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52
от ЗЗД, както това изрично е прието и в ППВС № 4/1968 г., означава да бъде определен от съда онзи точен
паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от конкретното
увредено лице, но и на всички онези
неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват
същите. Същевременно, с оглед принципа за пълна обезвреда, установен в чл. 51,
ал. 1 ЗЗД, при определяне на размера на обезщетението следва да бъдат
съобразени както вече настъпилите вредоносни последици, така и онези, които
неминуемо ще настъпят и които ищецът ще следва да търпи и след приключване на
делото – ППВС № 7/1977 г. С оглед на изложеното и като взе предвид всички
обективни обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за
настъпилите неимуществени вреди, въззивният съд счита, че сумата от 2000 лв. е
достатъчна, за да възмезди претърпените от ищеца вреди. По делото се установи,
че след излизане на статията ищецът, който преди това бил
контактен и деен, се затворил, станал потиснат, отложил
събранията в сдружението и почти преустановил дейността до края на годината, почувствал се наранен, наложило се да търпи любопитството
на хора, които се обаждали да се интересуват по въпроси около статията, като и
понастоящем промяната в негативен план не е напълно преодоляна. Приписването
на такова дейстиве на човек, който е възприел като кауза на живота си да се
бори именно с корупционни прояви, сочи, че
освен неудобствата и притесненията, които всеки
човек би изпитал от такава статия, посоченият
цитат от процесния материал е довел и до уронване на доброто му име в обществото, не само сред познатите
му, но и в професионалните среди. Ето защо обоснован и законосъобразен е изводът
на първоинстанционния съд, че с оглед общоприетия критерий за справедливост на ищеца следва да се
присъди сумата 2 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, която му се
следва от датата на деликта до окончателното
й изплащане. Що се касае до това,
че с диспозитива първоинстанционният съдът е отхвърлил иска за разликата до
първоначалния предявен размер от 3 500 лв., вместо до този от 7000 лв. след
увеличението му по реда на чл. 214 ГПК, каквато е била действителната му
формирана воля, настоящият въззивен състав съобрази, че е налице очевидна
фактическа грешка, която може да бъде поправена винаги (безсочно) и по искане
на някоя от страните, и служебно по почин на съда, без това да опорочава
решението и по-специално – да се отразява на неговата допустимост и правилност.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК
въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решението в обжалваната
част по иска с правно основание чл.49 във вр. с чл. 45, ал.1 от ЗЗД.
С оглед изхода на делото, на въззиваемата страна С.П. следва да бъдат присъдени сторените пред настоящата инстанция разноски в размер от 900 лв., на основание чл.78, ал.1 от ГПК, представляващи възнаграждение за един адвокат съобразно представения списък.
При тези мотиви, Софийски
градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 346669 от 23.02.2018
г. по гр. д. № 71436/2016 г. на СРС, ГО, 34 състав.
ОСЪЖДА „Е.Е.М.“ ЕООД с ЕИК-******, с адрес: *** да заплати на С.К.П. с ЕГН-**********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК сторените пред настоящата инстанция разноски в размер от 900 лв., представляващи възнаграждение за един адвокат.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.