Р Е Ш Е Н И Е № 382
24.03.2020 г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 11.03.2020 г.
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Валентина Василева
като разгледа докладваното от съдия Георгиева в.гр.дело № 356 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от МБАЛ „ПАРК ХОСПИТАЛ“ ЕООД с ЕИК ********* ,
с.Брани поле, чрез процесуалния представител адв.М.С. ***, срещу Решение № 4627/04.12.2019г. по
гр.д.№10394/2019г. по описа на РС-Пловдив , с която жалбоподателят е осъден да
заплати на Г. И.К. следните суми: сумата от 36391 лв., представляваща неплатено
допълнително трудово възнаграждение за периода м.януари 2018 г.- м.март 2019
г.; сумата от 2694,03 лв. мораторна лихва върху ДТВ за периода 01.03.2018 г.-
20.06.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 36391 лв.,
считано от датата на подаване на исковата молба- 21.06.2019 г. до окончателното
плащане, както и сумата от 1300 лв. разноски по делото за адвокатско
възнаграждение.
Жалбподотателят счита, че решението е
постановено при нарушение на съдопроизводствените правила , както и на
материалния закон. Моли да бъде отменено и постановено друго, с което исковете
бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
В писмената защита навежда доводи за недопустимост на решението в частта, с
която е уважен иска за размера над първоначално предявения такъв с исковата
молба до този, съобразен с изменението му, което счита за допуснато от райониня
съд при нарушение на нормата на чл.214 ГПК. Излага подробни съображения във
връзка с оплакванията си в жалбата.
Въззиваемата страна е подала отговор на
въззивната жалба, в която мотивира становище за правилност и законосъобразност
на първоинстанционното решение. Иска се от въззивния съд то да бъде потвърдено
и да се присъдят направените от него разноски във въззивната инстанция.
Пловдивският окръжен съд, като се
запозна с обжалваемия съдебен акт и доказателствата по делото, във връзка с
наведените във въззивната жалба оплаквания, намира за установено следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от лице, разполагащо с право на
обжалване , поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Разгледана по същество е неоснователна.
Производството
пред районния съд е образувано по искова молба, подадена Г.И.К. против МБАЛ
„ПАРК ХОСПИТАЛ“ ЕООД, с която са предявени обективно съединени искове с правна
квалификация чл.128, т.2 и чл.245, ал.1 от КТ за заплащане на сума в общ размер
от 21 714 лв., представляваща неизплатени допълнителни трудови възнаграждения
за периода м.януари 2018 г.- м.март 2019 г., посочени поотделно за всеки месец
от периода, както и на сумата в общ размер от 1436,93 лв.- обезщетение за
забавено плащане на неизплатените части от месечните трудови възнаграждения,
считано от първо число на втория месец след полагане на труда, също посочени
поотделно по размер и период.
В исковата молба ищецът обосновава
исковете си с твърденията, че е работил по трудово правоотношение в ответното
лечебно заведение по Трудов договор № 176/16.12.2015 г. на длъжност "***"
с основно трудово възнаграждение от 3500 лв. С Допълнително споразумение към
трудовия договор, сключено на 14.07.2017 г. основното възнаграждение се
запазило непроменено, но било уговорено допълнително трудово възнаграждение в
размер на 2403 лв. Според т.4 от Раздел Първи от трудовия договор,
периодичността на изплащане на уговореното трудово възнаграждение било месечно-
еднократно до последния ден на месеца, следващ този на полагане на труда.
Твърди се, че в периода от м.януари 2018 г. до м.март 2019 г. ищецът не е
получавал в пълен размер дължимото трудово възнаграждение, като неизплатените
части от месечните брутни трудови възнаграждения са в общ размер от 21 714 лв.,
посочени конкретно за всеки месец. За нарушението била сезирана Дирекция
"Инспекция по труда"- гр.Пловдив, която констатирала, че ответникът
не е платил дължимото ТВ за горния период в посочените размери, като били
дадени задължителни предписания на работодателя със срок на изпълнение
04.06.2019 г. Въпреки това ответникът не изплатил дължимите възнаграждения.
Възраженията на ответника в отговора на
исковата молба са били относно дължимостта на допълнителното трудово
възнаграждение, като застъпената от него теза е, че ДТВ не е с постоянен
характер, а според допълнителното споразумение то се дължи за постигнати
резултати.
Преди приключване на устните състезания
в първата интстанция ищецът е поискал и съдът е допуснал изменение на размера
на исковете, които са увеличени, както следва: на сумата от общо 36391 лв.
неплатено допълнително трудово възнаграждение за същия период, и на сумата от
общо 2694, 03 лв. обезщетение за забавено плащане. В писмената молба е посочено, че увеличението
обхваща както размера на ДТВ по допълнителното споразумение- общо до размер от
36 045 лв., така и неплатено ДТВ за професионален опит и стаж в размер от
346,83 лв. общо за месеците януари 2018 г.-септември 2018 г. / което е било
установено от ССЕ/.
След събиране на доказателствата
първоинстанционният съд е постановил атакуваното решение, с което е уважил
изцяло претенциите.
При дължимата служебна преценка
съгласно нормата на чл.269 ГПК, въззивният съд констатира, че атакуваният
съдебен акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност.
При проверката за допустимост на
решението, въззивният съд намира, че е наллице частична недопустимост на
съдебния акт, обусловена от незаконосъобразно допуснато изменение досежно
претенции за неплатено ДТВ за професионален стаж и опит. Такива фактически твърдения
не се съдържат в исковата молба и навеждайки ги в едва в писмената молба по
чл.214 ГПК и формулирайки искане за заплащането им, страната е предявила нови
искове, което е недопустимо съединяване на искове на сочения етап от
производството. Поради това решението в частта, с която е присъдено неплатено
ДТВ за професионален опит и стаж в размер от 346,83 лв. /общо за месеците
януари 2018 г.-септември 2018 г./ е недопустимо и ще се обезсили.
В останалата си част допуснатото
изменение на исковете е законосъобразно, тъй като се основава на фактите,
изложени в исковата молба, които пораждат спорното право и те са- договорено в
допълнителното споразумение допълнително трудово възнаграждение в размер от
2403 лв., което не е изплатено на ищеца за исковия период. Въпросът дали
сумата, съставляваща увеличението на исковете до размера от 36 045 лв., се
дължи на това основание и съответно дали същата е погасена или не чрез плащане,
е въпрос по съществото на спора. Поради това решението в частта, с която съдът
се е произнесъл за разликата над първоначално предявения размер до увеличения
такъв от 36 045 лв., е допустимо.
Казаното налага да се извърши преценка за правилността на
обжалваното решение в допустимата му част на база изложеното в жалбата. Съобразно мотивите изразени в ТР № 1/2013г. на ОСГТК по отношение на
преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде
отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и
допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен изрично
въведените изключения свързани с прилагането на императивна материалноправна
норма и когато се следи служебно за
интереса на някоя от страните по делото.
Не е било спорно по делото , а и е документално
установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, като
ищецът е работил в ответното лечебно заведение по Трудов
договор № 176/16.12.2015 г. на длъжност "****" с основно трудово
възнаграждение от 3500 лв. Не се е спорило и относно обстоятелството, че ищецът
е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения до прекратяване на ТПО на осн.чл.328, ал.1, т.2 КТ, считано от 29.03.2019 г.
Спорът пред първоинстанционния съд,
пренесен с въззивната жалба и пред настоящата инстанция, е относно характера и
дължимостта на допълнителното трудово възнаграждение, договорено с
допълнителното споразумение от 14.07.2017 г. към трудовия договор, респ.
относно неговия размер.
Ищецът е представил с исковата молба
заверен препис от Допълнително споразумение от 14.07.2017 г. към трудовия
договор, сключено на осн.чл.118, ал.3 КТ, според съдържението на което страните
са се споразумели за следните изменения на трудовия договор: "Основното
трудово възнаграждение е в размер на 3500 лв. Допълнителното трудово
възнаграждение за............................е в размер на 2403 лв." .
Документът е съставен в два еднообразни екземпляра- по един за всяка една от
страните , подписан е от тях, поставен е печат на работодателя и екземпляр е
връчен на работника.
От своя страна ответникът е представил
също екземпляр от това допълнително споразумение, в който, след текста
"Допълнително трудово възнаграждение за" , на мястото с многоточие, е
изписан ръкописно текст " постигнати резултати" . Екземплярът е
подписан от страните.
В с.з. на 16.10.2019 г. ищецът, чрез
процесуалния си представител, е заявил , че оспорва представеното от насрещната
страна писмено доказателство, без да е конкретизирал дали оспорва неговата
истинност. На осн.чл.183 ГПК ответникът е задължен да представи документа в
оригинал. В следващото с.з. на 21.11.2019 г. и двете страни са представили
оригинали на заверените преписи , като авторството не е оспорено от никоя от
тях. Оригиналите не се намират по делото, а и доколкото липсва определение за
приемането на такива като доказателства, то следва, че те са върнати на
страните. В обобщение- нито един от двата документа не е оспорен по смисъла на
чл.193 ГПК.
Оплакването на ответника във въззивната
жалба е, че съдът не е допълнил доклада по делото предвид установената в
първото съдебно заседание разлика в текста на документа, притежаван от ищеца и
този, притежаван от ответника, както и не е разпределил доказателствената
тежест с оглед новоприетото доказателство, представено от него . В тази връзка
съдът намира, че спорът
по факт не включва твърдение за неистинност на частния документ, а съдът няма
задължение да открие производство по чл.193 ГПК. Страната, която основава
довод,възражение, реплика или дуплика на оспорения засвидетелстван положителен
факт е длъжна да го докаже, а съдът й дължи указания, когато за установяването
му по делото е представен единствено частният документ. В настоящия случай
спорният факт между страните е дали допълнителното трудово възнаграждение е
уговорено за постигнати резултати/ т.е., е с променлив характер/ , който спорен
факт е засвидетелстван в представения от ответника частен документ. Предвид на казаното, тежестта да го докаже с всички допустими
доказателствени средства по ГПК е на ответника / чл.154 ГПК/. В този смисъл е и
разпределена доказателствената тежест с доклада по делото в първото съдебно
заседание пред първоинстанционния съд.
Допълване на доклада и повторно разпределение на тежестта на доказване
на този спорен факт не е било необходимо
и липсва нарушение на процесуалните правила . Тъй като от ответника са
били ангажирани и други доказателства за установяване на факта- писмени и ССЕ,
съдът не е бил длъжен да даде указания по чл.146, ал.2 ГПК.
От събраните по делото доказателства се
установява следното:
Представени са по делото Вътрешните
правила за организация на работната заплата, утвърдени от управителя на
ответното лечебно заведение, действащи през процесния период, в чийто Раздел ІV
се урежда реда и начина за определяне и изменение на допълнителните трудови
възнаграждения. В чл.11, ал.2 от Правилата са изброени примерно видовете
допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер, изплащани ежемесечно
на служителите, като ал.2 от същия член предвижда те да се посочват в
индивидуалните трудови договори. Режимът на определяне и изплащане на
допълнителни трудови възнаграждения с променлив характер е съссем различен- те
се определят със заповед на управителя, в която се описва размера на ДТВ, което
зависи от постигнатите от организацията финансови и производствени резултати и
оценката на управителя / чл.12, ал.1 и ал.2 от Правилата/.
След сключване на процесното
допълнително споразумение на 14.07.2017 г. към трудовия договор, за периода
м.юли 2017 г.- м.декември 2017 г. включително на ищеца е изплащано уговореното
допълнително ТВ от 2403 лв. в пълен размер, което е видно от справката,
издадена от работодателя / л.60/ , както и от заключението на в.л.З. М..
На 18.12.2017 г. работодателят е издал
заповед № 38 от същата дата / л.95/, с която е въвел алгоритъм за изчисляване
на конкретния размер на допълнителните възнаграждения, определени в
допълнителните споразумения, за постигнати резултати на база пряко участие- в
зависимост от процентното участие на съответния лекар в извършена, отчетена ,
заплатена или незаплатена от НЗОК дейност за предходните три месеца. Заповедта
е издадена във връзка с трайно незаплащане от страна на НЗОК на извършена и
отчетена надлимитна дейност и е влязла в сила от 01.01.2018 г. за срок на действие
до 31.12.2018 г. Съгласно т.4 от нея, считано от 01.01.2019 г. до сключване на
нов договор с НЗОК допълнителни възнаграждения за постигнати резултати не се
изплащат. Фактът, че е налице неразплатена от НЗОК извършена и отчетена
надлимитна дейност от ответното лечебно заведение е установен от в.л.С..
Установено е от доказателствата-
казаната справка , издадена от работодателя и заключението на ССЕ на в.л.М., че
след издаването на цитираната заповед и считано от м.януари 2018 г. до м.декември
2018 г. вкл., изплащаните допълнителни възнаграждения на ищеца са в по-нисък
размер, който е определян ежемесечно с нарочна заповед на работодателя /
л.48-59/, изчислен съобразно въведения алгоритъм / така в.л.С./. Подобни
индивидуални заповеди за предходния период / преди издаване на Заповед №
38/18.12.2017 г. и преди сключване на допълнителното споразумение от 14.07.2017
г./, не са представени, а и не се твърди да са издавани. Също в съответствие с
разпоредбите на заповедта от 18.12.2017 г. на ищеца не е изплащано допълнително
ТВ , считано от 01.12.2019 г.
Въз основа на така установените факти,
въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Процесното допълнително споразумение от
14.07.2017 г. е сключено на осн.чл.118, ал.3 КТ и по същността си представлява
изменение на трудовия договор относно трудовото възнаграждение. С него е
уговорено допълнително такова в конкретно определен размер и редът, по който
това е направено- като изменение на трудовия договор в надлежна писмена форма,
налага извод, че се касае за ДТВ с постоянен характер, което се определя в
инидвидуалния трудов договор и се изплаща ежемесечно съгласно чл.11, ал.2 от
гореказаните Правила, утвърдени от работодателя. Този извод се подкрепа и от
последващото поведение на ответника за период от шест месеца, през които то е
изплащано в пълен размер.
С издадената впоследствие Заповед № 38/
18.12.2017 г., напрактика работодателят е намалил едностранно това
възнаграждение, без съгласие на служителя и в противоречие с нормата на чл.118,
ал.3 КТ. Следва да се посочи, че с издаването на тази заповед и индивуалните
такива за периода м.януари 2018 г.- м.декември 2018 г. не се определя
самостоятелно ДТВ с променлив характер, което да се дължи наред и независимо от
това, уговорено в допълнителните споразумение със служителите. Това ясно личи
от текста на заповедта от 18.12.2017 г., който препраща именно към уговорените
ДТВ в допълнителните споразумения. Това от своя страна води до единствения
обоснован извод, че с този едностранен акт на работодателя се намалява трудово
възнаграждение. То обаче не е породило правни последици поради изричната
забрана на чл.118, ал.3 КТ. При това положение и предвид безспорното
обстоятелство, че за процесния период ДТВ не е изплащано в пълния му размер,
претенциите са основателни, но до размерите, предявени с първоначалната искова
молба- 21 714 лв. За разликата над тези размери / над сумата от 21 714 лв. до
сумата от 36 045 лв./ исковете ще се отхвърлят предвид изводите на въззивния
съд, че изплатеното от работодателя в този период ДТВ е част от уговореното с
допълнителното споразумение и повторното му плащане не се дължи.
Частичната основателност на главните
искове обуславя такава и досежно акцесорната претенция за заплащане на
обезщетение за забава, което, за забавеното плащане на сумата от 21 714 лв.,
според заключението на в.л.М. е в размер на 1487,98 лв. До пълния претендиран
размер тази претенция е неоснователна.
Предвид изложеното, обжалваното решение
следва да се отмени за разликата над сумата от 21 714 лв. до размера от 36 045
лв. главница и за разликата над сумата от 1487,98 лв. до размера от 2694,03 лв.
мораторна лихва.
Решението в частта, с която е присъдена
и сума в размер на 346,83 лв. , представляваща неплатено ДТВ за професионален
стаж и опит за периода м.януари 2018 г.- м.септември 2018 г., следва да се
обезсили като недопустимо.
В останалите обжалвани части решението,
като правилно и законосъобразно, ще се потвърди.
При този изход на делото обжалваното решение следва да се
отмени в частта на разноските, като такива се присъдят на страните по
съразмерност за двете съдебни инстанции.
На осн.чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се следват разноски
съобразно уважената част от исковете. Такива са направени за адвокатско
възнаграждение в размер на 1300 лв. пред първата инстанция и в размер на 1500
лв. пред настоящата. От общия размер разноски на страната се присъжда сумата от
1662,16 лв.
С оглед частичното обезсилване на решението и частичната
му отмяна и на осн.чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК на ответника се присъждат разноски в
размер на 1802, 54 лв. за двете инстанции, съразмерна част от общо направените
такива от 1250 лв. адвокатско възнаграждение пред ПРС, 1600 лв.
адв.възнаграждение пред ПОС, 804 лв. депозит за вещо лице и 781, 70 лв. платена
ДТ за въззивното обжалване.
Дължимата от ответника ДТ за първоинстаницонното
производство, изчислена съобразно уважената част от исковете, а именно върху
сумата от 23 201,98 лв. , възлиза на 928, 08 лв., до който размер ще се намали
присъдената такава с решението на ПРС.
Мотивиран от горното, Пловдивският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
Решение № 4627/04.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 10394/2019 г. по описа на
РС-Пловдив в частта, с която МБАЛ "ПАРК ХОСПИТАЛ" ЕООД с ЕИК 20268753
е осъдено да заплати на Г.И.К. с ЕГН ********** сума в размер на 346,83 лв.,
представляваща неплатено допълнително трудово възнаграждение за професионален
стаж и опит за периода от м.януари 2018 г. до м.септември 2018 г. включително.
ОТМЕНЯ Решение
№ 4627/04.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 10394/2019 г. по описа на
РС-Пловдив в частта, с която МБАЛ "ПАРК ХОСПИТАЛ" ЕООД с ЕИК 20268753
е осъдено да заплати на Г.И.К. с ЕГН ********** допълнително трудово
възнаграждение за разликата над сумата от 21 714 лв. до сумата от 36 045 лв. ,
както и мораторна лихва за разликата над сумата от 1487,98 лв. до сумата
2694,03 лв., както и в частта за разноските в размер на 1300 лв. адвокатско
възнаграждение, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от Г.И.К. с ЕГН ********** против МБАЛ
"ПАРК ХОСПИТАЛ" ЕООД с ЕИК 20268753 искове за заплащане на
допълнително трудово възнаграждение за разликата над сумата от 21 714 лв. до
сумата от 36 045 лв. , както и мораторна лихва за разликата над сумата от
1487,98 лв. до сумата 2694,03 лв.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 4627/04.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 10394/2019 г. по описа на
РС-Пловдив в частта, с която МБАЛ "ПАРК ХОСПИТАЛ" ЕООД с ЕИК 20268753
е осъдено да заплати на Г.И.К. с ЕГН ********** допълнително трудово
възнаграждение за периода м.януари 2018 г.- м.март 2019 г. до размера от 21 714
лв., както и мораторна лихва за периода 01.03.2018
г.- 20.06.2019 г. во размера от 1487,98 лв., ведно със законната лихва върху сумата
от 21 714 лв., считано от датата на подаване на исковата молба- 21.06.2019 г.
до окончателното плащане на сумите.
ОСЪЖДА
МБАЛ "ПАРК ХОСПИТАЛ" ЕООД с ЕИК 20268753 да
заплати на Г.И.К. с ЕГН ********** сумата от 1662,16 лв. разноски за двете съдебни инстанции.
ОСЪЖДА Г.И.К. с
ЕГН ********** да заплати на МБАЛ "ПАРК ХОСПИТАЛ" ЕООД с ЕИК
20268753 да заплати на Г.И.К. с ЕГН ********** сумата от 1802,54 лв. разноски
за двете съдебни инстанции.
ОТМЕНЯ Решение
№ 4627/04.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 10394/2019 г. по описа на
РС-Пловдив в частта, с която МБАЛ "ПАРК ХОСПИТАЛ" ЕООД с ЕИК 20268753
е осъдено да заплати в полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт, по
сметка на Пловдивския районен съд сума над размера от 928, 08 лв. държавна
такса върху уважените искове .
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.