РЕШЕНИЕ
№ 294
гр. Перник, 10.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20241700500427 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Е. И., чрез адв. Н. О., против Решение № 238
от 14.03.2024 г., постановено по гр.д. № 235/2023 г., по описа на Районен съд - Перник, с
което по отношение на същата е признато за установено, че в полза на ищцата М. С.
съществува изискуемо вземане в размер на 21685,00 лева - главница по договор за заем с
нотариална заверка на подписите от ***. (Договора) ведно със законна лихва за забава върху
от датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение (29.09.2022 г.) до окончателното изплащане на задължението, за която сума била
издадена заповед за изпълнение в рамките на ч.гр.д. № 5176/2022 г. по описа Районен съд
Перник, като иска за разликата над 21685,00 лева до пълния предявен размер от 25000,00
лева е отхвърлен. Присъдени са и разноски.
Жалбоподателката излага доводи в няколко насоки.
На първо място за това, че решението на районния съд било недопустимо, тъй
като е постановено по непредявен иск. Сочи, че с исковата молба ищеца е въвел за предмет
на делото установяване съществуване на задължение на ответницата за връщане на парична
сума в размер на 25 000 лв на основание договор за заем от ***. Вместо задължение за
връщане на процесната сума от 25 000лв. на основание процесния договор за заем, съда бил
1
установил задължение на ответницата в по-малък размер от 21 685,00 лева и то,
съществуващо на други основания, какъвто иск не бил предявен. Довод в тази насока се
намира и в това, че иска е уважен частично, което е още една индиция за недопустимост на
решението - ако договорът за заем е бил валидно сключен за сума в размер на 25 000 лв и
след като по делото не е установено ответницата да е извършила частично погасяване на
дълга си, то следвало първоинстанционният съд да уважи иска в пълния му размер от 25 000
лв.
Твърди се, на следващо място, че решението е и неправилно в няколко насоки.
Първо, между страните липсвало съгласие за сключване на договор за заем.
Според жалбоподателката представения по делото документ макар и наименован договор за
заем е по естеството си е разписка удостоверяваща нестанали факти- това, че отразеното по
нея получаване на сумата от 25 000 лв. по банков път от ответницата не е така. По този
начин между страните липсвала ясно изразена двустранна воля за заемане на парична сума.
Второ, многословно е обосновано, че по делото било безспорно установено, че
уговорената сума от 25 000 лв. не е преведена по банков път, така както е предвидено по
договора и следователно за ответницата- жалбоподател нямало задължение за нейното
връщане. Трансфера на други суми били без правно значение за твърдените заемни
отношения между страните и били извън предмета на доказване по делото.
И трето, според жалбоподателката, по делото не е представено писмено
доказателство за това страните да са се споразумели за изменяване на вече договорения
начин на предаване на заемната сума. Това обстоятелство било недопустимо да се
установява със свидетелски показания, както погрешно е мотивирал районния съд. Ищцата
влязла в противоречие сама със себе си, тъй като веднъж сочи, че исковата сума е преведена
по банков път, а на следващо място твърди, че част от нея е предала в брой. Като е приел
безкритично така изложените факти районния съд бил постановил едно незаконосъобразно
и неправилно решение.
По така изложените съображения се моли въззивния съд да отмени решението и
отхвърли изцяло, като неоснователни както главния, така и акцесорния иск. Претендират се
разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор. В същия се оспорва въззивната
жалба и подробно е обосновано твърдението на въззиваемата, че постановеното решение е
правилно и законосъобразно. Претендират се разноски.
Пернишки окръжен съд, като провери обжалвания съдебен акт във връзка с
оплакванията в жалбата и събраните доказателства, приема следното:
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна в законния срок, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество е
НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
Решението на първоинстанционния съд е валидно, допустимо и правилно –
2
обосновано е и съобразено с разпоредбите на материалния закон. Релевантните за спора
факти са правилно изяснени, правните изводи на съда съответстват на тях и на относимите
законови разпоредби, поради което въззивният съд изцяло споделя изложените мотиви и на
основание чл.272 ГПК препраща към тях.
По възражението в жалбата за недопустимост на постановеното от районния съд
решение:
В практиката на ВКС трайно и непротиворечиво се приема, че съдебното
решение е недопустимо, когато е постановено по непредявен иск- когато съдът не е
разгледал релевантните за спора обстоятелства така, както са заявени от страните, а в
противоречие с диспозитивното начало е основал решението си върху други, незаявени по
надлежния ред факти. Съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези
рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса
изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита, доколкото и ответника
изгражда защитата си с оглед заявените в исковата молба обстоятелства и факти, съдът не би
могъл по своя преценка да ги променя. Когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като
е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респективно когато съдът, в
нарушение на принципа на диспозитивното начало, се е произнесъл по предмет, за който не
е бил сезиран, тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск
(решение № 306/29.06.2011 г. по гр. д. № 961/2011 г. на I г. о. на ВКС; решение №
94/09.05.2014 г. по гр. д. № 566/2013 г. на III г. о. на ВКС; решение № 128/22.02.2016 г. по гр.
д. № 931/2015 г. на II г. о. на ВКС; решение № 138/22.02.2016 г. по гр. д. № 2722/2015 г. на II
г. о. на ВКС).
В конкретния случай такъв дефект не е допуснат от първата инстанция. Видно от
обстоятелствената част на исковата молба фактическите твърдения на ищеца са следните. На
първо място, че между него и ответницата е сключен договор за заем за сумата от 25 000 лв.
с уговорен падеж след една година. С договора е било предвидено сумата да се предаде от
заемодателя на заемателя чрез банков превод. Ищцата обаче ясно е изложила това, че
ответницата я помолила и тя се съгласила реалното предоставяне на заемната сума да стане
чрез погасяване на съществуващи в тежест на И. задължения към трети лица по банков път и
чрез даване на пари в брой, тъй като по банковите сметки на последната имало наложени
запори. В исковата молба са посочени и конкретните трети лица и сумите, които С. твърди
да им е наредила, както и сумите предадени в брой на ответницата и времето в което е
станало това. По този начин ищцата ясно и разбираемо е заявила фактите от които
претендира правата си и чиято защита иска по съдебен път. Първия съд е предоставил
търсената защита, като е изложил фактическите си и правни изводи в така очертаните рамки
на спорния предмет. Неоснователни заради това са твърденията в жалбата, че районната
инстанция, в нарушение на диспозитивното начало, е установила задължения на ответницата
съществуващи на друго основание и в по- малък размер. Последното пък изобщо не е
относимо към твърдяната недопустимост, а е въпрос на правилност, тъй като в обжалваното
решение са изложени доводи за това, че иска е уважен до размер, който е приет за доказан, а
3
за разликата до пълно предявената сума е отхвърлен, като неоснователен.
По възраженията в жалбата за неправилност на постановеното решение:
Обжалвания съдебен акт е правилен и законосъобразен по изложените в него
съображения към които въззивния съд препраща по реда на чл.272 ГПК. В точно изпълнение
на материалния закон районния съд е разпределил правилно доказателствената тежест. При
това в условията на пълно и главно доказване ищцата е установила, че е изправна страна до
размера за който е уважен предявения иск.
С приетия като писмено доказателство по делото договор за заем от 14.04.21 г. с
нотариална заверка на подписите се установява несъмнено, че страните по него са се
задължили, както следва- М. С. е предоставила в заем на Е. И. сумата от 25 000 лв., като й я
превела по банков път, а последната се съгласила да върне заемната сума в срок до 14.04.22
г., като при неизпълнение дължи неустойка. При така събраното писмено доказателство,
както е приел и първия съд, твърдението за липса на съгласие от страна на ответницата е
лишено както от правна, така и от формална логика. Съгласно чл.20а, ал.1 ЗЗД договорите
имат силата на закон, за тези които са ги сключили. Цитирания договор има всички законови
елементи по чл.240 ЗЗД, за да бъде окачествен като такъв за заем- в него са определени
страните- заемодател и заемател, сумата която първия е предал в пари на втория и
задължението на заемателя да върне сумата в определен срок. Разбира се, в частта с която е
уговорено, че сумата е предадена договора може да служи и като разписка за това
обстоятелство.
В жалбата погрешно се смята, че факта дали заемната сума е предадена по начина
посочен в договора е относимо към наличието на изначално съгласие за неговото сключване.
В същност това е от значение не за волята на страните /каквато е била налице след като са се
подписали/ насочена към сключване на договора, а към действителността на последния и
задължението на заемателя за връщане на сумата. Това е така, защото предаването на парите
е част от фактическия състав по сключване на самия договор и ако не се осъществи договора
ще бъде недействителен на това основание, а не поради липса на съгласие за сключването
му.
На следващо място, отново неоснователно, във въззивната жалба е развито
оплакване за това, че след като ищцата сама е признала, че не е предала заемната сума по
описания в договора начин, районния съд само на това основание е следвало да отхвърли
иска. Както вече се посочи в исковата молба са очертани други фактически рамки на
спорния предмет. С. твърди, че предаване на сумата по реда посочен в исковата молба е
станало не самоволно, а по взаимно съгласие на страните и по- конкретно по молба на
заемателката. Именно заради това безспорния факт, че заемната сума не е преведена по
банкова сметка на И. няма да има самостойно правно значение при положение, че ищцата
проведе пълно доказване на факта за наличие на друга уговорка между страните за начина на
предоставяне на парите и нейното изпълнение.
В същност видно от договора за заем страните са се уговорили сумата да бъде
4
предоставена по банков път и нищо повече. Поради това неправилно се настоява във
въззивната жалба, че превода е трябвало да стане по сметка на ответницата. За такова нещо
заемателката ищца не се е задължавала.
За да докаже тезата си ищцата е ангажирала писмени и гласни доказателства.
От приетите документи- извлечение от банкова сметка на М. С. и месечно
извлечение към 29.04.21 г. също от сметка на ищцата, както и от заключението на приетата и
неоспорена от страните ССЕ се установява, че на 15.04.2021 г. (денят след сключване на
Договора) за погасяване на задълженията на ответника към кредитори са постъпили
плащания с наредител ищеца към следните дружества:
„Интернешънъл саламанка капитал“ ООД в общ размер на 2053.00 лева с
основание за плащане ЕГН на ответника;
„Неткредит“ - в размер на 606.00 лева с основание за плащане ЕГН на ответника;
„Сити кеш /Кредирект/ в общ размер на 1164.00 лева с основание за плащане ЕГН
на ответника;
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД в размер на 1 631,00 лева с основание за плащане ЕГН на
ответника;
„Кинти“ в общ размер на 562.00 лева с основание за плащане ЕГН на ответника;
„4Финанс ЕООД в общ размер на 1569.00 лева с основание за плащане ЕГН на
ответника;
„Стик - Кредит“ АД в общ размер на 976.00 лева с основание за плащане ЕГН на
ответника;
„Аксес файнанс“ ООД в общ размер на 623.00 лева с основание за плащане ЕГН
на ответника и
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" в общ размер на 6601.00 лева с основание за плащане
ЕГН на ответника.
Вещото лице е изчислило, че общо заплатената от ищеца сума по банков път към
трети лица, кредитори на ответника е в размер на 15785,00 лева.
Правилно и в пълно съответствие с материалния закон първия съд е развил
подробни доводи за това, че по този начин ищцата е осъществила част от фактическия
състав на заемното отношение свързано именно с процесния договор за заем.
Тъй като между страните е възникнал спор за тяхната действителна воля отново
правилно и в съответствие със задължителната съдебна практика /Решение № 546 по гр.д. №
856 за 2009 г. на IV ГО/ районната инстанция е допуснала събирането на гласни
доказателства /само за това обстоятелство/ в лицето на свидетеля С.М.. В горния смисъл
този свидетел е изяснил, че страните са се договорили ищцата да преведе по банков път
общата сума от 15 785 лв. директно по сметките на дружества за бързи кредити, към които
ответницата имала задължения и по този начин последните да бъдат погасени. Според
5
свидетеля това се наложило, тъй като банковата сметка на Е. И. била запорирана.
Ищцата е представила като писмени доказателства и два броя погасителни
планове от „Изи Асет Мениджмънт“ и „Вива Кредит“, както и справка за предсрочно
погасяване на задълженията от ответницата към първото и удостоверение за липса на
задължения на последната към второто.
С цитираното заключение на в.л. се доказва също, че на 16.04.2021 г. в диапазона
между 13:08 и 15:25 часа от банковата сметка на ищеца от банкомат на *** е изтеглена сума
в размер на 6000,00 лева (3х2000,00 лева), без данни за лицето осъществило транзакцията,
както и, че задълженията към „Вива Кредит“ ООД от 16.04.2021 г. в размер на 2789.59 лева
и "Изи Асет Мениджмънт" АД от същата дата в размер на 3109,32 лева са погасени от
ответника в брой.
За изясняване действителната воля на страните първия съд отново правилно, се е
позовал на показанията на С. М. който твърди, че описаните средства С., по желание на И.,
изтеглила и й предоставила в брой. По такъв начин, чрез съвкупността от всички косвени
гласни и писмени доказателства ищцата е доказала, че освен сумата от 15 785 лв. е
предоставила и още сумата от 6 000 лв. на ответната страна.
Неоснователни са в горния смисъл и последните доводи за неправилност на
постановеното решение посочени във въззивната жалба а именно, че при решаващата си
дейност първия съд неправилно и в нарушение на чл.164, ал.1 т.5 ГПК се е позовал на
свидетелски показания. Макар и районния съдия да не е отговорил на това възражение
поддържано и пред него, то изложените съображения във връзка с неотносимостта на
чл.164, ал.1 т.3 и 4 ГПК са важими изцяло. Както вече се посочи свидетеля М., както
впрочем и другия свидетел С. са допуснати от съда единствено за изясняване на
действителната воля между страните по която е имало спор. Обстоятелства за които
константната съдебна практика е изяснила, че свидетелските показания са допустими.
При тези факти и с оглед разпоредбата на чл.300 ГПК първия съд правилно и в
точно приложение на материалния закон е приел, че по делото са доказани всички елементи
на фактическия състав, който обуславя ангажиране на договорна отговорност на ответника
за връщане на взетия заем до уважения с обжалваното решение размер.
Правилно е прието, че с показанията си свидетеля С. не опровергава тезата на
ищцата, а неговите твърдения се разколебават както от близката родствена връзка с
ответната страна, така и от събраните писмени доказателства- договори за покупка /07.07.21
г./ и продажба /24.10.22 г./ на МПС- Ауди А4. Видно от последните единствен собственик на
автомобила е била ищцата.
С оглед на всичко изложено неоснователна се явява жалбата на ответника.
При този изход на делото жалбоподателката следва да понесе разноските сторени
от въззиваемата в размер на 500 лв. за адвокатски хонорар.
Предвид изложеното, съдът
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение Решение № 238 от 14.03.2024 г., постановено
по гр.д. № 235/2023 г., по описа на Районен съд - Перник.
Осъжда Е. К. И. от *** с ЕГН********** да заплати на М. Н. С. ***
ЕГН********** сумата 500 лв. разноски пред окръжен съд Перник за адвокатски хонорар.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7