Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе, 23.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
XIII – ти
граждански състав, в открито заседание на двадесет
и седми юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Дарина Илиева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 1592 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявените
в обективно съединение искове са с процесуалноправно основание чл.422, ал.1 от ГПК и материалноправно такова чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „А1
България“ ЕАД твърди, че ответницата К.П.С. *** е бивш негов клиент, с когото
на 09.01.2015 г. сключил договор № ********* за предоставяне на
далекосъобщителни услуги за мобилен номер 0884/151366 за срок от 24 месеца при
избран тарифен план M-tel Трансфер
XS с абонаментна такса от 9,90 лева на месец.
Поддържа, че ответницата не заплатила предоставените й далекосъобщителни услуги
през периода от 14.12.2014 г. до 13.06.2015 г., за които били издадени 6 бр.
фактури на обща стойност от 20,14 лева. Поради неизпълнението на задължението
за заплащане на дължимите суми ищецът прекратил едностранно договора с ответницата
и начислил неустойка за предсрочното му прекратяване в размер на 148,50 лева, определена
по размер като сбор от стандартните месечни такси, дължими от абоната до
изтичане на срока на договора. За начислената неустойка била издадена фактура №
*********/23.06.2015 г. Поради забавата в плащането на главницата претендира и
мораторна лихва в размер на 4,99 лева за периода от 06.07.2015 г. до 18.12.2017
г., от който иск е извършен отказ с молба с вх. №
13759/30.03.2018 г. и производството по който е прекратено с определение от
03.04.2018 г. Поддържа, че за вземанията за главницата и неустойката се снабдил
срещу ответницата със заповед № 89/ 11.01.2018 г. за изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 179/2018 г. по описа на РРС, срещу която тя възразила
в срок. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на последната съществуването на посочените вземания. Претендира
деловодните разноски в заповедното и исковото производства.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответницата К.П.С. не е
депозирала писмен отговор. В рамките на заповедното производство последната е
подала възражение по чл.414 от ГПК, в
което е оспорила истинността на подписа си в сключения договор за
далекосъобщителни услуги от 09.01.2015 г. и приложенията към него като е
посочила, че не е подписвала никакви договори, по които насрещна страна е
ищеца. В съдебно заседание ответницата не се явява, не изпраща представител и
не взема становище по исковете.
Съдът, като взе предвид събраните по
делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:
В съответствие с указанията по .11.а. от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК съдът е
приел, че направеното с възражението по чл.414 от ГПК оспорване на истинността
на документ – сключения с ищеца договор и приложенията към него, е своевременно
направено, поради което с протоколно определение от 27.06.2018 г., на основание
чл.193, ал.2 от ГПК, е открил производство по оспорването им. Със същото
определение между страните е разпределена доказателствената тежест във връзка с
оспорването като на ответницата е указано, че тя носи тежестта да установи, че
подписът в оспорените документи не е неин. Тъй като в подкрепа на нейното
твърдение, че не е подписвала тези документи не са ангажирани никакви
доказателства, то оспорването следва да бъде признато за недоказано, което може
да стане и с решението по делото – чл.194, ал.3 вр.ал.2 от ГПК.
Така от представените писмени
доказателства се установява, че страните са били обвързани от облигационни
отношения във връзка с предоставянето от страна на ищеца на далекосъобщителни
услуги на ответницата. Последната не е ангажирала доказателства, че е заплащала
цената на предоставените й услуги, поради което предявеният иск за тяхната цена
следва да бъде уважен.
Следва да бъде отхвърлен обаче искът за
неустойката. Константна е практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, според която националните съдилища са длъжни да
следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори.
Правилата на директивата са транспонирани в националното ни право като в чл.146,
ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи са обявени за нищожни, а за нищожността,
доколкото е уредена с императивни материалноправни норми, съдът е длъжен да
следи служебно. Така при служебно извършената проверка за наличието на
неравноправни клаузи в сключения между страните договор съдът констатира, че такива
клаузи са налице. Неравноправна е клаузата, съдържаща се в т.6.3.1 от
Приложение № 1 към договора, която предвижда следното:“В случай, че абонатът
наруши задълженията си, произтичащи от това приложение, договора или общите
условия, в това число, ако по негово искане или вина договорът по отношение на
услугите в това приложение бъде прекратен в рамките на определения срок на
ползване, операторът има право да прекрати договора по отношение на тези или
всички услуги и/или да получи неустойка в размер на всички стандартни месечни
абонаментни такси (без отстъпки), дължими от датата на прекратяване до изтичане
на определения срок на ползване“. В случая договорът между страните е
предсрочно прекратен не от потребителя, а по инициатива на оператора. Формален
повод за това станало обстоятелството, че потребителят забавил плащането на търсената
в настоящото производство сума от 20,14 лева. Съдът намира, че в тази ситуация,
а именно при неизпълнение на парично задължение от страна на потребителя, ищецът
би могъл да претендира единствено лихва за забава върху тази главница, каквато
в случая първоначално също е била претендирана – в размер на 4,99 лева, или пък
неустойка за забава, стига последната да не е уговорена в необосновано висок
размер – арг. от чл.143, т.5 от ЗЗП. Неравноправна обаче се явява клаузата,
която позволява, както е в случая, на оператора сам да прекрати договора и същевременно
да претендира, под формата на неустойка, възнаграждение за престация по вече
прекратения договор, която не е предоставил на абоната – чл.143, т.6, пр.2 от
ЗЗП. След като самият оператор е предпочел да прекрати договора с потребителя
вместо да запази неговото действие и да претендира изпълнение по него заедно с
обезщетение или неустойка за забава, то той не разполага с възможност едновременно
с това, под формата на неустойка, да претендира и изпълнението на прекратения
договор от страна на потребителя и то за пълния срок на неговото действие, при
това без сам да предлага изпълнение. Следователно клаузата в този смисъл по т.6.3.1
от Приложение № 1 към договора, е неравноправна на посочените по – горе
основания - чл.143, т.6, пр.2 и т.5 от ЗЗП и поради това е нищожна. Тя не
поражда какъвто и да било правен ефект и следователно основаният на нея иск за неустойка в размер на 148,50 лева се явява
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Впрочем признание на ищеца за
неравноправността на посочената клауза клаузи се съдържа и в постигнатата между
него и Комисията за защита на потребителите съдебна спогодба, одобрена с
протоколно определение от 21.04.2016 г. по гр.д. №
12268 по описа за 2014 г. на СГС. Спогодбата е постигната в контекста на заведен
от КЗП колективен иск срещу ищеца за обявяването на посочената по-горе клауза
за неустойка за неравноправна. В резултат на спогодбата ищецът е поел
ангажимент да измени клаузата за неустойка в договорите за предоставяне на
електронни съобщителни услуги, считано от 01.07.2016 г. като се предвижда,
наред с другото, и следното ограничение по отношение на нейния размер: „Когато
абонатът е физическо лице-потребител по смисъла на Закона за защита на
потребителите, максималният размер на неустойката за предсрочно прекратяване по
тази клауза не може да надвишава трикратния размер на месечните абонаментни
такси за услугите на срочен абонамент по техния стандартен размер без отстъпка“.
Както беше посочено обаче, уговорените по-благоприятни условия в полза на потребителите
се прилагат считано от 01.07.2016 г. Договорът с ответницата е прекратен още
през месец юни 2015 г., поради което спогодбата действително няма действие спрямо
нея. Това обаче по никакъв начин не санира неравноправността и следователно нищожността
на посочената клауза. Напротив, именно обстоятелството, че неустойката в случая
се претендира в необосновано висок размер и този размер не е коригиран
съобразно спогодбата, я прави неравноправна на посочените основания. И обратно,
след датата на извършване на промените съгласно спогодбата в договорите,
сключвани с потребителите-физически лица, няма да може да се поддържа, че
неустойката, в размер на тримесечните стандартни абонаментни вноски, е
необосновано висока по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП.
С влязло в сила определение от
03.04.2018 г. съдът е прекратил производството по делото в частта по иска за
мораторната лихва в размер на 4,99 лева поради отказ от страна на ищеца. Съдът
обаче е пропуснал да обезсили заповедта за изпълнение в съответната част.
Съгласно указанията по т.13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС
по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, компетентен да обезсили заповедта за изпълнение
при прекратяване на производството по иска по чл.422, ал.1 от ГПК е именно съдът
в исковото производство, който е постановил определението за прекратяване. Този
пропуск следва да бъде отстранен като заповедта за изпълнение бъде обезсилена в
съответната част с настоящото решение, което в тази част ще има характер на
определение.
С оглед изхода на делото и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени деловодни
разноски, както следва: 50 лева – държавна такса за уважения иск за главницата и
38,86 лева – адвокатско възнаграждение пропорционално на размера на уважения
иск, или общо 88,86 лева – деловодни разноски в исковото и заповедното
производства.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К.П.С., с ЕГН **********,***, че дължи на
„А1 България“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр.София, район Илинден, ул.“Кукуш“ № 1, представлявано заедно от
изпълнителните директори Александър Василев Димитров и Младен Маркоски, сумата
от 20,14 лева – незаплатени далекосъобщителни услуги по договор №
*********/ 09.01.2015 г. за периода от 14.12.2014 г. до 13.06.2015 г., за които
са издадени 6 бр. фактури, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 09.01.2018 г. до окончателното й изплащане, за което вземане по ч.гр.д. № 179/2018
г. по описа на Районен съд - Русе е издадена заповед № 89/11.01.2018 г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „А1 България“ ЕАД, с ЕИК *********, против К.П.С., с ЕГН **********, иск с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по отношение на ответницата,
че дължи на ищеца сумата от 148,85 лева, представляваща неустойка при
предсрочно прекратяване на договора, за която била издадена фактура № *********/23.06.2015 г.
ОБЕЗСИЛВА заповед
№ 89/11.01.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК,
издадена по ч.гр.д. № 179/2018 г. по описа на Районен съд – Русе, в частта за
сумата от 4,99 лева, представляваща мораторна лихва.
ОСЪЖДА К.П.С.,
с ЕГН **********, да заплати на „А1 България“ ЕАД, с ЕИК *********, сумата от 88,86
лева – деловодни разноски в исковото и заповедното производства.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: