Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 30.10.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на седми октомври две хиляди и двадесета година
в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 15 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно и субективно съединение установителни искове с правна
квалификация, както следва: чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както и чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Ищецът - „У.Б.” АД, твърди, че на 02.10.2017 г. сключил с ответниците „Б.Р.К.” ЕООД, в качеството му на кредитополучател, и Д.П.С., като солидарен длъжник, договор за кредит, по силата на който предоставил на „Б.Р.К.” ЕООД сума в размер на 300 000 лв., която сума е усвоена изцяло на 05.10.2017 г. и на 09.10.2017 г. С договора кредитополучателят е поел задължение да върне кредита в срок до 25.09.2020 г., както и да заплаща възнаградителна годишна лихва върху редовна главница, възнаградителна годишна лихва върху просрочена главница и неустойка при забава плащането на главницата. За изпълнение на тези задължения ответникът Д.П.С. се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя. Ищецът твърди, че кредитополучателят и солидарният длъжник преустановили плащанията на задълженията по договора за кредит, поради което за него възникнало правото да обяви цялото задължение по него за изцяло предсрочно изискуемо, което направил с отправени до двамата длъжници покани, които са им надлежно връчени. Нито кредитополучателят, нито солидарният длъжник са изпълнили задълженията си в предоставения с поканата срок, поради което и на основание чл. 17.1. от договора за кредит, всички вземания на ищеца по него са станали предсрочно изискуеми. За тези вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която от страна на ответниците е подадено възражение. С оглед на това ищецът моли да се постанови решение, с което да се признае за установено по отношение на него, че „Б.Р.К.” ЕООД и Д.П.С. му дължат солидарно сума в размер на 240 000 лв., представляваща главница, дължима по договор за кредит от 02.10.2017 г., сума в размер на 5 542, 11 лв., представляваща възнаградителна лихва по чл. 11.1.1. от договора за кредит, дължима за периода от 25.06.2019 г. до 25.09.2019 г., сума в размер на 138, 95 лв., представляваща лихва по чл. 11.2.2. от договора за кредит, дължима за периода от 25.06.2019 г. до 26.09.2019 г., сума в размер на 3 133, 34 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на главницата, дължима съгласно чл. 11.2.3. от договора за кредит, начислена за периода от 25.06.2019 г. до 26.09.2019 г.
Ответниците - „Б.Р.К.” ЕООД, в качеството му на кредитополучател, и Д.П.С., не заявяват становище по основателността на предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна следното:
По исковете с
правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за установяване дължимостта на сума в размер на 240 000 лв.
– главница и 5 542, 11 лв. – възнаградителна лихва:
От представените в производството писмени доказателства се установява, че между „У.Б.” АД, като кредитор, от една страна, и „Б.Р..К“ ЕООД, като кредитополучател, и Д.П.С., като солидарен длъжник, от друга, са валидно възникнали облигационни отношения по сключен договор за банков кредит от 02.10.2017 г. Това е видно от представения по делото писмен договор от 02.10.2017 г., който е подписан от представител на всички страни по тази банкова сделка и обективира насрещните им волеизявления за съгласие по отношение на всички съществени елементи от нейното съдържание. По силата на този договор банката е предоставила на кредитополучателя „Б.Р..К“ ЕООД кредит в размер до 300 000 лв., а последният е поел задължение да върне предоставената му в заем парична сума на 36 броя месечни вноски, от които 35 вноски са в размер на 3 000 лв. и са платими на 25-то число на всеки месец в периода от 25.10.2017 г. до 25.08.2020 г. и една вноска в размер на 195 000 лв., която е платима на 25.09.2020 г.
От заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че кредитът, който е отпуснат по силата на процесния договор от 02.10.2017 г., е усвоен от кредитополучателя до пълния му уговорен размер от 300 000 лв. на две дати – на 05.10.2017 г. и на 09.10.2017 г. С оглед на това следва да се приеме, че в тежест на последния е възникнало задължението да върне усвоените парични средства и той дължи да го изпълни като престира на кредитора тази сума.
С чл. 11.1.1. вр. чл. 4.1. от договора за кредит кредитополучателят е поел задължение, наред с главницата, да заплаща на банката и възнаградителна лихва върху предоставените му за ползване средства, чийто размер се определя на база на два компонента: - първият е приложимия за съответния период на олихвяване променлив лихвен индекс, който е едномесечен Софибор и който към датата на сключване на договора е в размер на 7 %; - вторият е надбавка за редовен дълг, която е в размер на 6, 96 %. Доколкото банката извършва действия по предоставяне на кредити на физически и юридически лица по занятие, същата следва да получава насрещна престация за това от кредитополучателя съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ, а именно възнаграждение за времето, през което последният ползва предоставените му парични средства, какъвто характер има лихвата, чиято дължимост е уговорена с чл. 11.1.1. от договора за кредит.
След като по делото се установи, че кредитът е окончателно усвоен от „Б.Р..К“ ЕООД до пълния му отпуснат размер от 300 000 лв. на 09.10.2017 г., то следва да се заключи, че от този момент дружеството е започнало да ползва получените парични средства и в негова тежест е възникнало и задължение да заплаща на банката възнаградителна лихва за това в уговорения размер.
С чл. 16.3. от договора за кредит, е постигната уговорка между страните по него, че физическото лице Д.П.С., който също е участвал при сключването му като солидарен длъжник и е изразил съгласие с всички клаузи от неговото съдържание, се задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задълженията за погасяване на кредита, включително лихви, такси, комисионни и разноски. Това означава, че ответникът Д.П.С. отговаря солидарно с „Б.Р..К“ ЕООД за изпълнение на възникналите в негова тежест задължения по процесната сделка да върне на заемодателя получената в заем сума в размер на 300 000 лв., както и да заплащане дължимата за времето на ползване на кредита възнаградителна лихва. Ето защо в случая банката може да търси изпълнение на задълженията по договора за кредит и от кредитополучателя и от лицето, което е подписало договора като солидарен длъжник, които отговарят изцяло за тяхното изплащане при условията на солидарност.
Не е спорно между страните, че към настоящия момент размерът на неплатената част от задължението на кредитополучателя за връщане на предоставената в заем сума на месечни вноски, за което при условията на солидарност отговаря и ответника Д.С., възлиза на сумата от 240 000 лв. Това се установява и от заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза.
Описаното задължение е срочно, тъй като страните са уговорили изрично датите, на които всяка една разсрочена вноска от главницата следва да бъде заплатена. Те са постигнали договорка, че главницата следва да се заплати на 36 месечни вноски с падеж 25-то число на всеки един месец в периода от 25.10.2017 г. до 25.09.2020 г.
Ищецът твърди, че задължението на кредитополучателя за връщане на получената в заем сума е станало изцяло изискуемо преди уговорения между страните краен падеж, тъй като на 25.09.2019 г. е настъпила предсрочна изискуемост на целия дължим остатък от кредита. Ето защо съдът следва да разгледа въпроса дали по делото се установява това да се е осъществило и кога.
В тази връзка на
първо място следва да се посочи, че за да отговори на въпроса дали е настъпила
предсрочната изискуемост на целия дължим остатък от кредита, съдът съобразява
указанията, дадени с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/
С чл. 17.2. от договора за кредит страните са постигнали съгласие, че ползваният кредит, ведно с начсилените лихви, неустойки, такси, комисионни и разноски в пълен размер стават по преценка на банката изцяло или частично предсрочно изискуеми, дължими и платими от деня, в който възникне който и да е случай на неизпълнение по смисъла на чл. 17.1. от договора. В чл. 17.1. от договора е уговорено, че случай на неизпълнение е неплащането в срок на която и да е изискуема вноска за главница и лихви, такси, комисионни, неустойки. При тълкуване на волята на страните, изразена в тези договорни клаузи и при съобразяване на приетото с цитираното тълкувателно решение се налага изводът, че в процесния случай настъпването на предсрочната изискуемост на цялата неиздължената част от кредита, е обусловено, както от настъпване на обективния факт, предвиден в цитираните уговорки – забава в плащане на вноска от главницата или на вноски от възнаградителната лихва или на начислени, такси, комисионни или неустойки, дължими по договора за кредит, така и е поставено в зависимост от осъществяване на още едно обстоятелство - реализирането на субективното право на банката да трансформира неиздължената част от кредита в предсрочно изискуем, което става чрез отправяне на нарочно волеизявление от кредитора до длъжника за отнемане преимуществото на срока и достигане на това изявление до последния.
В случая от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че след 31.05.2019 г. кредитополучателят и солидарният длъжник не са престирали никакви суми за погасяване на задълженията за главница и за възнаградителна лихва, които са възникнали в тяхна тежест по силата на процесния договор, поради което са изпаднали в забава плащането на своите задължения за заплащане на месечните вноски от главницата, които са с падежи 25.6.2019 г., 25.07.2019 г. и 25.08.2019 г. С оглед на това, следва да се заключи, че към 26.06.2019 г. вече са настъпили тези обективни факти, които страните са се съгласили, че са предпоставка за възникване на правото на банката-кредитор да превърне целия неплатен остатък от кредита в предсрочно изискуем съгласно чл. 17.2. от процесния договор. Освен това, по делото се установява, че от страна на банката е направено нарочно волеизявление до двамата солидарни длъжници за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което се съдържа в двете покани за доброволно изпълнение от 31.07.2019 г., адресирани до кредитополучателя „Б.Р..К“ ЕООД и до солидарния длъжник Д.П.С.. От удостоверяванията, направени от частния съдебен изпълнител, който е извършил връчването на тези документи по реда на ГПК, е видно, че те са получени от ответниците на следните дати: 1) поканата до „Б.Р..К“ ЕООД е връчена на 12.09.2019 г. по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК, който ред е приложим при извършване на връчване чрез съдебен изпълнител и доколкото връчителят е констатирал, че на вписания в търговския регистър адрес на управление на дружеството няма канцелария и служители и то не е заявило за вписване в регистъра новия си адрес; 2) изпратената до Д.П.С. покана е връчена на това физическо лице на 11.09.2019 г. Това означава, че ищецът е реализирала правото си да трансформира цялата неиздължена част от кредита в предсрочно изискуем.
Предсрочната изискуемост е настъпила с изтичане на предоставения на длъжниците с отправената до тях покана 7-дневен срок за доброволно изпълнение, т.е. на 20.09.2019 г., което е преди сезиране на съда с подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, въз основа на което е образувано настоящото производство. Ето защо и считано от тази дата цялата неиздължена част от главницата, която е в размер на 231 000 лв., е изискуема и солидарните длъжници дължат нейното заплащане.
Уговорената с чл. 11.1.1. вр. чл. 4.1. от договора за кредит възнаградителна лихва се дължи за целия срок на действие на договора за кредит, в който кредитополучателят ползва предоставените му парични средства, т.е. считано от 05.10.2017 г. – първата дата, на която е усвоена част от предоставената в заем сума. Това задължение също е срочно, доколкото страните по договора за кредит са постигнали съгласие за момента, в който то трябва да бъде изпълнено. В чл. 12.4.1. вр. чл. 7.2. от договора е уговорено, че възнаградителната лихва се дължи ежемесечно, на 25-то число на съответния месец за времето от усвояване на кредита до окончателното връщане на заетата сума.
Настоящият съдебен състав счита, че от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на основното задължение на кредитополучателя за връщане на предоставените му за ползване парични средства, той вече не дължи уговорената между страните възнаградителна лихва. Този извод се налага при съобразяване на характера на това вземане за лихва, което по своята същност представлява възнаграждение, което кредитополучателят се съгласява да заплаща на банката, за времето, през което паричните средства му се предоставят за ползване. Ето защо и кредитополучателят дължи възнаградителна лихва само докато за него съществува възможност да ползва заетата сума, която обаче отпада при обявяване на задължението по договора за кредит за предсрочно изискуемо, от който момент длъжникът следва да върне веднага получените парични средства, т.е. той вече не може да ги ползва до края на уговорения с кредитора срок. В тази насока са задължителните указания, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 3/ 27.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 3/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС. В случая, доколкото по делото се установи, че предсрочната изискуемост на задължението за главница по договора за кредит е настъпила на 20.09.2019 г., то от този момент вземане за възнаградителна лихва в полза на „У.Б.” АД не възниква.
При съобразяване на изчисленията, направени от вещото лице в заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, съдът намира, че размерът на възникналото в тежест на ответниците и непогасено задължение за заплащане на възнаградителна лихва, което се дължи само за периода от 25.06.2019 г. – датата, от която е претендирано това вземане, до 19.09.2019 г. – датата, предхождаща настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, възлиза на сумата от 5 237, 81 лв.
Ответниците не твърдят и не доказват да са изпълнили задълженията си за връщане на предоставения кредит, както и за заплащане на дължимата възнаградителна лихва нито в сроковете, уговорени по общо съгласие на страните, нито към настоящия момент, което прави предявените в процеса искове за установяване дължимостта на тези вземания основателни, като искът по чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ е основателен за пълния предявен размер, а искът по чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ е основателен до размера от 5 237, 81 лв. и за периода от 25.06.2019 г. до 19.09.2019 г., като следва да се отхвърли за разликата над сумата от 5 237, 81 лв. до пълния предявен размер от 5 542, 11 лв., както и за периода от 20.09.2019 г. до 25.09. 2019 г., за който то не е възникнало.
По искa с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка върху
просрочена главница, дължима съгласно чл. 11.2.2. вр чл. 4.2. от договора за
кредит:
С чл. 11.2.2. от договора за кредит, сключен
на 02.10.2017 г., страните са уговорили,
че просрочената главница се олихвява с променлив годишен лихвен процент по чл.
4.2. В чл. 4.2. от договора е посочен начина, по който ще се определя лихвения
процент, който се начислява върху просрочената главница за срока на забавата,
като е предвидено, че той се формира като сбор от приложимия към датата на
просрочие размер на годишния лихвен процент за редовен дълг по чл. 4.1., който
е променлива величина и фиксирана като размер надбавка от 2 %.
При тълкуване на волята на страните, изразена в съдържанието на чл.
11.2.2. и чл. 4.2. от договора, следва
да се приеме, че с нея е уговорено отнапред дължимостта и размера на
обезщетението при неточно във времево отношение изпълнение на задължението на
кредитополучателя за заплащане на главницата. Този извод се налага при
съобразяване на това, че в текста на клаузата е посочено, че сумата, която
кредитополучателят дължи се начислява върху просрочената главница и за срока на
просрочието, т.е. това вземане има за цел да обезпечава вредите от забавата при
изпълнението от кредитополучателя на главното задължение, което възниква за
него по договора за кредит да върне получените в заем парични суми на месечни
вноски. Следователно уговорките на чл. 11.2.2. и чл. 4.2. от договора имат характер на такива за дължимост
на мораторна неустойка.
Задължението за заплащане на всяка една от вноските от главницата по договора за кредит, е срочно, поради което и съгласно чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, длъжникът изпада в забава след изтичане на определения от страните ден за изпълнението му. Самият срок, като прави вземането изискуемо, функционира още като покана за изпълнение и поставя длъжника в забава със самото си настъпване.
Солидарните длъжници са изпаднали в забава изпълнението на задължението си за заплащане на неплатената месечна вноска, която е с падеж 25.06.2019 г., считано от 26.06.2019 г. Ответниците не са изпълнили в срок и задълженията си за заплащане на месечните вноски с падежи 25.07.2019 г. и 25.08.2019 г., както и на целия остатък от главницата, който е станал предсрочно изискуем, от 20.09.2019 г. Те са изпаднали в забава плащането на посочените две месечни вноски, считано от деня, следващ падежите им – съответно от 26.07.2019 г. и от 26.08.2019 г. Длъжниците са в забава плащането на целия предсрочно изискуем остатък от задължението за връщане на получената в заем сума считано от 21.09.2019 г. Забавата в изпълнението на задължението за главница продължава и към момента, предвид липсата на представени доказателства за извършено плащане от солидарните длъжници, което означава, че мораторната неустойка по чл. 11.2.2. и чл. 4.2. от договора за кредит се дължи до крайната дата, до която това вземане е претендирано в настоящия процес – 26.09.2019 г. Съгласно изчисленията, направени от вещото лице в заключението на изготвената в производството съдебно-счетоводна експертиза, размерът на дължимата неустойка за забавено плащане на главницата за периода на забавата от 26.06.2019 г. до 26.09.2019 г. възлиза на сумата от 251, 61 лв. Ето защо и доколкото това вземане е предявено в настоящия процес в по-нисък размер от този, до който се установява, че е възникнало, то трябва да се заключи, че искът за установяване на неговата дължимост е основателен за пълния предявен размер и за периода от 26.06.2019 г. до 26.09.2019 г., като трябва да се отхвърли за 25.06.2019 г.
По искa с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка върху
просрочена главница, дължима съгласно чл. 11.2.3. вр чл. 4.3. от договора за
кредит:
С чл. 11.2.3. и чл. 4.3. от договора за
кредит, сключен на 02.10.2017 г., страните
са уговорили и втора неустойка, която се дължи от кредитополучателя при забава
в плащането на възникнали за него задължения за заплащане на главница и/ или
лихва. При тълкуване на волята на страните, изразена в съдържанието на тези
две клаузи се налага изводът, че уговореното с тях задължение възниква при
допуснато от кредитополучателя неизпълнение на падежа както на главното
задължение на кредитополучателя да върне получените за ползване парични
средства, така и на акцесорното задължение за заплащане на възнаградителна
лихва, която се дължи за времето, през което той ползва тези парични средства.
Това е видно от съдържанието на чл. 4.3. от договора, в който е записано, че
неустойката се начислява „при просрочие на лихва или главница и/или лихва“.
Следователно с тези клаузи е уговорен отнапред размера на обезщетението за
вреди, причинени от забавеното изпълнение от кредитополучателя на задължението
за главница и/или на задължението за възнаградителна лихва, което означава, че
те имат характер на такива, в които е предвидена дължимостта на мораторната неустойка,
която обезпечава точното във времево
отношение изпълнение на посочените две задължения.
Съдът е длъжен служебно да следи за това дали всяка една клауза от сключения договор не противоречи на императивните разпоредби на закона, сред които са и правилата по чл. 26 ЗЗД, без значение дали от длъжника по това вземане е направено възражение в тази насока. Ето защо и в случая настоящият съдебен състав следва да се произнесе дали посочената неустоична клауза е действителна или същата страда от някой от пороците, предвидени в чл. 26 ЗЗД, който я прави нищожна и като такава не може да породи правни последици.
В чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е предвидено, че нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожна поради наличие на посочения порок може да бъде и само отделна договорна клауза. За да се отговори на въпроса дали уговорените с чл. 11.2.3. и чл. 4.3. от договора за кредит, сключен на 02.10.2017 г., неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, трябва да бъдат съобразени задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. В това тълкувателно решение е прието, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клаузата за неустойка, тогава, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен случай и към момента на сключване на договора.
В случая размерът на
неустойката, която е уговорено да се дължи с чл. 11.2.3. и чл. 4.3. от договора за
кредит, не е определен като точна сума в посочените договорни клаузи, а в тях е
описан начинът, по който той ще се изчислява – посочен е конкретен годишен
лихвен процент, който е 5 %, въз основа на който ще се начислява неустойката и
сумата, върху която тя ще се изчислява, която не е само върху забавеното
задължение, а върху целия наличен кредит, т.е. върху цялата неплатена към момента
главница, която включва вноски с настъпил и вноски с ненастъпил падеж, по
отношение на които длъжникът все още не е допуснал забава. Следователно размерът на тази неустойка
по волята на страните не е поставен в зависимост от това какъв е размера на неизпълнените
в срок задължения за главница и за възнаградителна лихва, като във всеки един
случай тя се начислява върху целия размер на усвоения и невърнат кредит,
включително върху неизискуемата част от него, каквито са вноските с все още ненастъпил
към момента на забавата падеж. Това означава, че в случай на допусната от
кредитополучателя и солидарния длъжник забава в изпълнението на месечна вноска
от главницата, чийто падеж настъпва в началото на срока на действие на
договора, която е в размер на 3 000 лв., например на месечната вноска с падеж
25.11.2017 г., неустойката по чл. 11.2.3. и чл. 4.3. от договора за кредит ще се изчислява върху
сумата от 297 000 лв. – размера на невърнатия към 25.11.2017 г. размер от
кредита, чийто падеж не е настъпил. За период от един месец тази неустойка би
достигнала сумата от 1 237, 50 лв., а за период от шест месеца тя вече би била
двойно по-голяма от размера на забавената сума – ще възлиза на сумата от 7 425
лв. За една година забава неустойката би се равнявала на сумата от 14 850 лв.,
която е почти пет пъти по голяма от сумата на забавеното задължение. С оглед на
това съдът намира, че начинът, по който е уговорено да се изчислява размера на
неустойката за забава е такъв, че води до нарастването и до размер, който е
много по-голям от този на забавеното парично задължение, чието точно изпълнение
обезпечава, като причината за това не е поведението на длъжника, а предвидената в договра по съгласие на
страните завишена база при формирането й. Така
уговореният размер на неустойката по чл. 11.2.3. и чл. 4.3. от договора за кредит
многократно превишава и размера на действителните
вреди от забавеното изпълнение от кредитополучателя на паричните задължения да
върне предоставените в заем парични средства и да заплати възнаградителна лихва,
които се изразяват в
невъзможността на банката да използва в търговската си дейност парични средства
в размер, равен на този на забавената вноска от отпуснатия кредит и/или на
забавената възнаградителна лихва, включително като ги предоставя на кредит на
други правни субекти. Това превръща тази
неустойка в средство за неоснователно обогатяване само на едната от
двете насрещни страни по сделката – на банката, за сметка на другата, което
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Ето
защо съдът намира, че уговорките за заплащане на тази
мораторна неустойка, които са част от съдържанието на договора за кредит от
02.10.2017 г., противоречат на добрите нрави и са нищожни, поради което
не пораждат присъщите им правни последици. Въз основа на нищожните клаузи на чл. 11.2.3. и чл. 4.3. от договора за кредит в тежест на длъжниците не може да възникне
претендираното задължение, което налага изводът, че искът за
установяване дължимостта от ответниците на сума в размер на 3 133, 34 лв., представляваща
неустойка за забава, начислена съгласно чл. 11.2.3. и чл. 4.3. от договора за кредит, е неоснователен и като
такъв трябва да се отхвърли.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед изхода на спора и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разноски, както в исковото, така и в заповедното производство, които съдът разглежда също в настоящия процес съгласно указанията, дадени с т.12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г., постановено по тълк. дело № 4/ 2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, в общ размер от 18 153, 17 лв., от които 9 944, 52 лв. – платена държавна такса за разглеждане на заявлението по чл. 417 ГПК и на исковата молба, 400 лв. – платен депозит за възнаграждение на вещи лица по ССЕ, както и 7 808, 65 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено. При съобразяване на това и на размера на уважената част от предявените искове на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца, следва да се присъдят разноски в общ размер на 17 902, 36 лв.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от „У.Б.” АД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, пл. „*******, срещу „Б.Р.К.” ЕООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:*** и Д.П.С., с ЕГН: **********, със седалище и адрес на управление:***, че „Б.Р.К.” ЕООД и Д.П.С. дължат солидарно на „У.Б.” АД следните суми: на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сума в размер от 240 000 лв. /двеста и четиридесет хиляди лева/, представляваща неплатена и предсрочно изискуема част от главното задължение за връщане на предоставения кредит, което е възникнало по договор за кредит, сключен на 02.10.2017 г., между „У.Б.” АД, като кредитор, и „Б.Р..К“ ЕООД, като кредитополучател, и Д.П.С., като солидарен длъжник, ведно със законната лихва върху посочената сума за периода от 27.09.2019 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, до окончателното й изплащане; на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сума в размер от 5 237, 81 лв. /пет хиляди двеста тридесет и седем лева и осемдесет и една стотинки/, представляваща неплатена възнаградителна лихва, начислена за периода от 25.06.2019 г. до 19.09.2019 г., дължима съгласно чл. 11.1.1. вр. чл. 4.1. от договор за кредит, сключен на 02.10.2017 г., между „У.Б.” АД, като кредитор, и „Б.Р..К“ ЕООД, като кредитополучател, и Д.П.С., като солидарен длъжник; на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 138, 95 лв. /сто тридесет и осем лева и деветдесет и пет стотинки/, представляваща неустойка за забавено плащане на главницата по кредита, начислена за периода от 26.06.2019 г. до 26.09.2019 г., дължима съгласно чл. 11.2.2. и чл. 4.2. от договор за кредит, сключен на 02.10.2017 г., между „У.Б.” АД, като кредитор, и „Б.Р..К“ ЕООД, като кредитополучател, и Д.П.С., като солидарен длъжник, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за разликата над сумата от 5 237, 81 лв. до пълния предявен размер от 5 542, 11 лв., както и за периода от 20.09.2019 г. до 25.09.2019 г. и иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за 25.06.2019 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „У.Б.” АД срещу „Б.Р.К.” ЕООД и Д.П.С. иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че „Б.Р.К.” ЕООД и Д.П.С. дължат солидарно на „У.Б.” АД сума в размер на 3 133, 34 лв. /три хиляди сто тридесет и три лева и тридесет и четири стотинки/, представляваща неустойка за забавено плащане на главницата по кредита и/или на възнаградителната лихва, начислена за периода от 25.06.2019 г. до 26.09.2019 г., дължима съгласно чл. 11.2.3. и чл. 4.2. от договор за кредит, сключен на 02.10.2017 г., между „У.Б.” АД, като кредитор, и „Б.Р..К“ ЕООД, като кредитополучател, и Д.П.С., като солидарен длъжник.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Б.Р.К.” ЕООД и Д.П.С. да заплатят на „У.Б.” АД сума в размер на 17 902, 36 лв. /седемнадесет хиляди деветстотин и два лева и тридесет и шест стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: