РЕШЕНИЕ № 260116
гр. П., 25.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско
отделение, на пети март през две хиляди двайсет и първа година в публично
заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Петя Б.
прокурор Живко Пенев
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 533/2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по предявен осъдителен иск от Г.С.Г., ЕГН **********,***, офис
център 1, ет. 2, офис № 11, чрез адв. П. ***, срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) за
заплащане на обезщетение от 500 000 лева за претърпени неимуществени вреди
– болки и страдания, настъпили в периода от 13.01.2014 г. до 15.10.2014 г. от
повдигнато обвинение в извършване на
престъпление, за което образуваното (възобновено) наказателно производство е
прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето, на основание чл. 2,
ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва за
забава върху главницата от 01.08.2016 г. до окончателното
изплащане на сумата.
Предявеният иск се основава на следните фактически
твърдения:
В исковата молба ищецът твърди, че
е работел в системата на МВР от 07.02.1994 г. на длъжност „Разузнавач“ в
РПУ-Септември при РДВР-П.. През 1997 г. бил преназначен на същата длъжност, но
в НСС-РСС при РДВР-П.. През март 2000 г. бил преназначен на длъжност началник
РЗБОП при РДВР-П.. На 15.06.2010 г., докато е изпълнявал длъжността началник
Сектор „Борба с организираната престъпност“ (БОП) – гр. П., му е било
повдигнато обвинение в извършване на тежко престъпление по чл. 302,
т. 4, т. 2 и т. 1, пр. 5, б. "б" вр. с чл. 301, ал. 3, пр. 1 във
вр. ал. 1, пр. 1, ал. 2 вр.
чл. 26, ал. 1
от НК. На 14.02.2012 г. наказателното производство срещу ищеца
за повдигнатите
обвинения е било прекратено с постановление
на прокурор И. Т. от СГП, на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 и 2 вр. чл. 24, ал.
1, т. 1 от НПК, влязло в сила на 17.07.2012 г. съгласно определение на ОС – П.
по ЧНД № 206/2012 г. От 01.10.2013 г. ищецът бил назначен за началник сектор
„Териториална дирекция Национална сигурност“ при ДАНС. На 13.01.2014 г. с постановление на
Софийска апелативна прокуратура, по искане на ВКП, прекратеното срещу ищеца ДП
№ 13П/2010 г. на Следствен отдел (СО) при СГП било възобновено. Твърди, че единственото процесуално-следствено действие
от страна на разследващите е било искане до ДАНС за отнемане на достъпа на
ищеца до класифицирана информация, което на практика го принудило да подаде
заявление за освобождаване от заеманата дължност, като напуснал работа на
26.03.2014 г. Впоследствие на 11.08.2014 г. с постановление на прокурор М. А. е
прекратено наказателното производство без да са провеждани каквито и да е
процесуално-следствени действия, което показвало целта на възобновяването, а
именно ищецът да бъде отстранен от заеманата длъжност и изобщо да се препятства
възможността да работи в ДАНС и МВР. Излага се, че ищецът е обжалвал
прекратителното постановление относно основанието за прекратяване, като с
Определение № 319/04.09.2014 г. по ЧНД № 395/2014 г. на ОС – П. същото било
отменено и върнато на СГП за извършване на процесуални действия. След обжалване,
с Определение № 393/15.10.2014
г. по ВЧНД № 374/2014 г. на ПАС е било отменено определението на окръжния съд и
потвърдено постановлението за прекратяване на наказателното производство. По
този начин цялото наказателно преследване срещу ищеца продължило от 15.06.2010
г. до 15.10.2014 г., т. е. 4 години и 4 месеца. Твърди се, че въпреки желанието
за работа в органите на МВР и ДАНС ищецът е бил принуден да напусне работа на
26.03.2014 г. при заплата от 2 500 лева. След това получавал пенсия от 780
лева, което допълнително го ощетило. Воденото наказателно производство лишило
ищеца от кариерно развитие в системата на МВР/ДАНС, въпреки реалните шансове
затова. Публикациите в средствата за масова информация превърнали името му в
нарицателно за престъпност. Подробно агргументира тежката раздяла с колегите и
загубата в правораздавателната система и в държавността. Желанието му да
изчисти името си като се завърне на работа на заеманата до този момент длъжност
било осуетено. Навежда подробни твърдения за причинените неимуществени вреди
във връзка с наказателното производство – стрес, неудобство, накърняване на
доброто име и авторитет в обществото, загуба на вяра в правосъдието, които
оценява на 500 000 лева, ведно със законната лихва за забава от 01.08.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата. Моли за уважаване
на иска с присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК
ответникът Прокуратурата на РБ, чрез прокурор С. Д.
от ОП – П. депозира отговор, с който изразява становище, че искът е
неоснователен. Излага се, че твърденията не били доказани. Навеждат се подробни
съображения. Сочи се, че претендираният размер от 500 000 лева не е
съобразен с критерия за справедливост и утвърдената съдебна практика. Прави се
възражение за изтекла тригодишна погасителна давност по иска за лихви съгласно
чл. 111, б. „в“ от ЗЗД за изминалия до исковата молба период. Излага и други
подробни съображения.
По допустимостта на
производството:
Сезиран
е родовокомпетентният съд – чл. 7 ЗОДОВ вр. чл. 104, т. 4 ГПК.
Легитимацията
на страните съответства на твърденията на ищеца за претърпени неимуществени
вреди, причинени от образувано от ответника наказателно производство, което
впоследствие е било прекратено поради това, че деянието не е извършено от ищеца.
Ищецът твърди, че по гр. д. №
166/2013 г. по описа на РС – П., с оглед обстоятелствената част и петитум на подадената
от него искова молба е водил иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ срещу ПРБ само относно
незаконното му задържане. Тоест ищецът поддържа, че в цитираното
производство не е предявявал иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
повдигнато обвинение в извършване на
престъпление, за което образуваното наказателно производство е прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето.
В тази връзка, следва да бъдат обстойно
разгледани постановените между ищеца и ПРБ съдебни решения, с оглед
разрешаването на спорния по настоящото дело въпрос: Налице ли е сила на
пресъдено нещо (СПН) относно фактите, настъпили в периода от повдигане на
обвинението, респ. образуване на наказателното производство на 15.06.2010 г. до първото му
прекратяване на 14.02.2012 г.
По този въпрос
настоящият състав на съда намира следното:
По подадената от ищеца на 22.01.2013 г.
искова молба срещу ПРБ е било
образувано гр. д. № 166/2013 г. на РС – П., съдебният състав по което е приел,
че е сезиран с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като е присъдил
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно задържане в рамките
на водено срещу ищеца наказателно производство, което е било прекратено поради
недоказаност на обвинението.
Решението по това гр. д. № 166/2013 г. е
било обезсилено от въззивния съд с решение по в. гр. дело № 10/2014 г. по описа
на ОС – П., приемайки, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен
иск, като го е върнал за ново разглеждане по предявените искове по чл. 2, ал.
1, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ (по същество въззивната
инстанция приема тезата на ищеца, че производството е образувано за вреди само
относно задържането).
След връщането, с решение по гр. д. №
1560/2014 г. РС – П. се произнася по иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение от незаконно
задържане (като го отхвърля) и по чл. 49 от ЗЗД – за присъждане на обезщетение
за незаконно задържане, извън законоустановения срок (като го уважава).
При обжалване на решението по гр. д. №
1560/2014 г. въззивният съд с решение по в. гр. дело № 919/2014 г. по описа на
ОС – П. е приел, че първоинстанционният съд неправилно е определил правната
квалификация на предявените искове, отменя първоинстанционното решение и осъжда
ПРБ по иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение от
незаконно задържане и по иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение от незаконно
задържане, извън законоустановения срок.
С решение № 308 от 14.10.2015 г. на ВКС
по гр. д. № 2244/2015 г., ІV г. о. е отменено въззивното решение по в. гр. дело
№ 919/2014 г., като по същество съставът на ВКС е изложил следното /цитат/:
„Въззивният съд правилно е приел в обжалваното решение, че
отговорността на държавата следва да бъде ангажирана, тъй като на
ищеца-ответник по жалба са причинени вреди от незаконно наказателно
преследване. Неправилно съдът е счел, че е сезиран с два иска – такъв по
чл. 2, ал. 1, т. 1 и по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. От обстоятелствената част и петитума на исковата молба и с оглед на факта, че е било образувано
и прекратено наказателното производство
срещу ищеца, следва да се приеме, че ищецът е предявил един иск и неговата квалификация е по чл. 2, ал. 1, т. 3
от ЗОДОВ.
Съобразно даденото разрешение в т. 13 ТР
№ 3/2004 г. ОСГК на
ВКС, ако образуваното наказателно производство срещу лицето бъде прекратено /какъвто е конкретния случай/ обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконно
задържане под стража с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Съдът
не е съобразил тежестта на обвинението, вида и характера на процесуалната
принуда, която е упражнявана действително извън рамките на разумния срок,
начина, по който ищецът е понесъл наложените му ограничения. Действително
ищецът, е приел тежко обвинението и е изпитвал установените в производството по
делото душевни страдания, но не се е стигнало до разстройство на телесното и
психичното му здраве. Ищецът е бил подложен
на мерките на процесуална принуда извън предвидения в закона срок за около шест
часа, а наказателното преследване е
продължило около две години, т. е. те не са били чрезмерни както по
характер, така и интензитет, поради което размерът на дължимото обезщетение
според законовия критерий за справедливост не следва да надхвърля сумата 5000
лева, в какъвто размер следва да бъде уважен предявения иск. На ищецът следва
да се присъдят и лихви за забава, считано от
датата на прекратяване на
наказателното преследване.“
Периодът
„около две години“, които се коментират в мотивите на решението на ВКС,
всъщност касаят именно периода от повдигане на обвинението срещу ищеца на
15.06.2010 г. по образуваното Досъдебно производство № 13-П/2010 г.
по описа на СО-СГП до прекратяването му поради недоказаност на обвинението на
14.02.2012 г., от която дата е присъдена и
законната лихва.
Действително основанието на иска са твърдените от ищеца
юридически факти, от които произтича претендираното от него материално
субективно право. С петитума се сочи видът на търсената с иска защита.
Със сила не пресъдено нещо се ползува само решението по
отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на
иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги
обявява в диспозитива като правни последици, които се ползуват със СПН, поради
което диспозитивът на решението представлява
източника на силата на пресъдено нещо – така т. 18 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС
по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК.
В тази връзка в
диспозитива на решението на ВКС по гр. д.
№ 2244/2015 г. се осъжда ПРБ „да
заплати на Г.С.Г. сумата от 5 000
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, ведно с лихва за забава
считано от 14.02.2012 г., като отхвърля предявеният иск до пълния му предявен
размер от 20 000 лева.“.
Искът по чл. 2, ал. 1 т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ (за вреди от
прекратено наказателно производство поради това, че деянеието не е извършено от
лицето) е различен от исковете по чл. 2, ал. 1, т. 1 (незаконно задържане,
което е било отменено) и т. 2 (нарушаване на права по чл. 5, § 2-4 от КЗПЧОС)
от ЗОДОВ.
Принципът на диспозитивното начало е, че съдът е длъжен да
даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска,
поради което съдът не може да уважи иска на основание, неизтъкнато от ищеца или
пък въз основа на незаявен петитум. Във всички тези случаи се нарушава
диспозитивното начало и постановеният съдебен акт е недопустим.
С оглед на изложеното, дори и да
се приеме хипотетично, че решението на ВКС е недопустимо, поради това, че съдът
се е произнесъл по непредявено искане (за присъждане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от повдигнато обвинение
в извършване на престъпление, за което образуваното наказателно производство е прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето) вместо по поисканото (за присъждане на обезщетение само от
незаконно задържане), доколкото решението на последната инстанция е
окончателно, то не може да бъде предмет на проверка. Влязлото в сила недопустимо решение поражда всички
присъщи на решението правни последици (СПН, изпълнителна сила, конститутивно
действие).
Като обобщение, настоящият състав на съда приема, че предявеният иск е с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за претърпени от ищеца вреди от
прекратеното досъдебно производство № 13П/2010 г. на СО-СГП. Доколкото обаче
спорът във връзка с това досъдебно производство относно претърпените от ищеца неимуществени вреди за периода
от повдигане на обвинението на 15.06.2010 г. до първото му прекратяване на 14.02.2012 г.
е разгледан и разрешен с влязло в сила решение по гр.
д. № 2244/2015 г. на ВКС, IV г. о., то тези факти, настъпили в този период са преклудирани от СПН и на
основание чл. 299, ал. 1 ГПК спорът в тази част не може да бъде пререшаван.
Всички останали факти от значение за правото на ищеца, настъпили от 13.01.2014
г., когато е възобновено досъдебното производство, до второто му
прекратяване на 11.08.2014 г., респ. потвърждаването на прекратителното
постановление със съдебен акт на 15.10.2014 г. не са преклудирани от СПН и
могат да бъдат разгледани от съда.
В открито съдебно заседание от 23.10.2020 г. ищецът, чрез
процесуалният си представител, прави уточнение, че претендира законна лихва от
01.08.2016 г., а не както първоначално е заявена от 15.10.2014 г.
Съдът
счита,
че в случая претенцията на ищеца за присъждане на законната лихва за забава
представлява материално правна последица от евентуалното
уважаване на главния иск – за обезщетение и не се предявява като самостоятелен
иск по чл. 86 от ЗЗД, поради което ищецът не е длъжен да сочи
размер на търсената лихва.
Съдът приема от фактическа страна следното:
С доклада по делото, на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК са приети за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата,
че спрямо ищеца Г.Г. е
било повдигнато на 15.06.2010 г. обвинение за престъпления по чл. 302, т. 4, т. 2 и т. 1, пр. 5, б. "б" вр. с чл. 301, ал. 3, пр. 1 във
вр. ал. 1, пр. 1, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като образуваното ДП № 13П/2010 г. по описа на СО при
СГП, пр. пр. № 4-1452/10 г. по описа на СГП, е прекратено на 14.02.2012 г., след което възобновено на 13.01.2014
г. и окончателно прекратено на 15.10.2014
г.
Тези
обстоятелства се потвърждават и от приети по делото Постановление от 14.02.2012
г. на прокурор И. Т. – прокурор при СГП за прекратяване на ДП № 13-П/2010
г. на СО-СГП,
пр. пр. № 4-1452/10 г. на СГП, на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК;
Постановление от 13.01.2014 г. на прокурор
М. Д. от Апелативна прокуратура – София, с което е отменено на основание чл.
243, ал. 9 (сега ал. 10) от НПК постановлението от 14.02.2012 г., с което по
същество е възобновено наказателното преследване срещу ищеца Г., както и
Постановление от 11.08.2014 г. на М. А. – прокурор при СГП за прекратяване на
досъдебното производство, което е потвърдено с неподлежащо на обжалване Определение
№ 393 от 15.10.2014 г. на Пловдивския апелативен съд по ВЧНД № 374/2014 г. (л.
46 от делото).
По делото е
приета жалба до ОС – П., подадена на 15.08.2014 г. от ищеца, с която обжалва постановлението
от 11.08.2014 г. за прекратяване на досъдебното производство относно основанието
за прекратяване – вместо по чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК (обвинението не е
доказано), на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК
(липса на престъпление). По жалбата е постановено определение от 04.09.2014 г.
на ОС – П. по ЧНД № 395/2014 г., което впоследствие е отменено с Определение №
393 от 15.10.2014 г. на Пловдивския апелативен съд по ВЧНД № 374/2014 г. и с
което прекратителното постановление от 11.08.2014 г. е потвърдено, с което
наказателното преследване срещу ищеца е окончателно преустановено поради
недоказаност на обвинението /чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК/.
Видно от приложената
по делото кадрова справка, ищецът работи в МВР от 07.02.1994 г., а от
01.10.2013 г. е бил назначен в ДАНС. Със Заповед рег. № ЧР-з-95 от 07.03.2014
г. на председателя на ДАНС, служебното правоотношение с ищеца, изпълняващ
длъжността началник на Сектор „3“ към ТД „Национална сигурност“ – П. към ДАНС,
е прекратено на 26.03.2014 г., по негово желание.
От
събраните по делото гласни доказателства се установи следното:
Св. В. П. В.
дава показания, че познава ищеца от 1999 г., когато е работил в Сектор „БОП“
към ОД на МВР – П.. Ищецът му е бил началник. Работили са заедно до 2014 г.,
когато са възобновили наказателното дело срещу ищеца. Свидетелят поддържа, че в
началото на 2014 г. е разбрал от ищеца, че му предстои издигане в службата –
началник на отдел в гр. София. Изразява становище, че счита ищеца за
изключителен професионалист, „един от най-добрите в сектора“ и кариерното
израстване било нещо съвсем логично. Когато ищецът разбрал, че делото срещу
него е възобновено, бил видимо много притеснен, че евентуално ще му отнемат
допуска до класифицираната информация, което на практика означавало, че няма да
може да работи повече в БОП. Няколко месеца след възобновяване на делото през
2014 г., то било прекратено повторно, като този път ищецът решил да потърси
правата си в съда, за да не може то отново да се възобнови.
Св. А. Г. Г., син на ищеца, излага, че в самото начало,
когато баща му се прибрал вкъщи след първоначалното 72-часово задържане през
2010 г., му казал, че иска да си поговорят. Бил много емоционален, разплакал се,
казал: „Аз не съм престъпник! Не е вярно това, което пише в интернет.“. Майката
на свидетеля (и съпруга на ищеца) поискала цялото семейство да напусне Б., тъй
като не виждала бъдеще в страната за тях, но ищецът категорично отказал с
довода, че има работа за довършване тук и трябва да си изчисти името.
Възобновяването на делото повлияло много тежко на баща му. Тогава свидетелят
бил в Щ. (САЩ) и две седмици не е могъл да се свърже с баща си. В дома им
отново настъпило напрежение, баща му не искал да говори с никого за това което
се случва, отново се затворил в себе си, не можел нормално да общува. Свидетелят
твърди, че се върнал в Б. малко след възобновяване на делото. Счита, че баща му
не бил същият човек, тъй като възобновяването дало много сериозно отражение
върху функционирането му в емоционален план. Бил станал по-сприхав,
по-изнервен, не желаел да излиза, затворил се в себе си, не желаел да
контактува. Свидетелят твърди, че баща му не говорел с него за делото, отказвал
да коментира тази тема, коментирал я с други хора. Това било показателно колко
емоционално му се е отразило възобновяването на наказателното дело срещу него.
Св. С. Т. Ч. дава показания, че познава семейство Г.от 21 години,
тъй като са съседи и добри семейни приятели. Изразява впечатления, че са
прекрасно и сплотено семейство. Често са си ходели на гости „по съседски“ – на
чаша вино, „по пантофи“. Разбрала за задържането на ищеца от медиите. Свидетелката
си спомня, че попитала ищеца защо се пенсионирал, а той и отвърнал, че бил
принуден. Тогава тя разбрала, че наказателното дело всъщност е било
възобновено. Изразява становище, че ищецът е бил отдаден на работата си, обичал
е работата си, изобщо не е споменавал преди това, че има намерение да се
пенсионира или да напуска.
Св. В.И.К., също води дело по ЗОДОВ срещу ответника, дава
показания, че познава ищеца от 2001 г., когато бил прехвърлен в Сектор „БОП“,
където Г. му бил началник. Познава същия като изключително добър ръководител,
изключително педантичен. Поддържа, че докато са работели заедно, са имали
множество успешни реализации, свързани с неутрализирането на организирани
престъпни групи както в гр. П., така и в целия регион, за което служителите
били многократно награждавани (тези показания на свидетеля се подкрепят и от
приложената по делото кадрова, видно от която ищецът е бил награждаван).
Заявява, че двамата с ищеца били задържани за 72 часа, като във връзка с този
арест и двамата са водели дела по ЗОДОВ, по което свидетелят е получил
обезщетение от 20 000 лева, а ищецът 5 000 лева. Първоначално мярката
за неотклонение била променена на „подписка“, а след това на „домашен арест“.
Счита, че ищецът се променил значително от настъпилите събития. Свидетелят
твърди, че ищецът му споделил, че му е направено предложение да заеме
длъжността зам.-директор на ГДБОП – София. След възобновяване на делото не били
извършвани никакви следствени действия, което говорело само по себе си за
тенденциозност. Счита, че възобновяването на делото е било по причина да им се
отнеме достъпа до класифицирана информация, респ. за отстраняването им от
длъжност. По него време ищецът е бил началник-сектор към ДАНС. При
възобновяването на делото и двамата с ищеца били много шокирани понеже не
знаели колко време ще продължи това разследване, а и отново трябвало да
преживеят всичко наново. Счита, че ищецът се пенсионирал понеже не може на
човек, на който му е направено предложение да заема позиция зам.-директор на ГДБОП
да отиде да работи в районно управление.
От
изслушаното по делото заключение на вещото лице - психолог Д.Т., по допуснатата
от съда съдебнопсихологична експертиза (СПЕ), приета от съда за компетентно
изготвена и обоснована, неоспорена от страните по делото, се установява
следното:
При
проведеното изследване ищецът Г. е подходил с готовност за сътрудничество.
Проявил е силна емоция и вълнение, когато говори за минали действия и постъпки,
изявява желание за постигане на справедливост, многократно се връща към
определени събития, анализира и разсъждава. Установено е, че ищецът търпи
средно равнище на тревожност и невротично напрежение, в умерено изразено
депресивно състояние. Стресът, който ищецът изпитва, е възможно да нарасне при
връщане отново в психотравмените за него отминали събития. Изразява силно
недоверие и мнителност по отношение на чувството за справедливост и истина.
Експертът посочва, че на 16.07.2019 г. на ищеца е била изготвена психиатрична и
психологична оценка в Държавна психиатрична болница - П., където е установено,
че страда от нарушен сън, безпокойство, напрежение, снижаване на мотивацията за
извършване на ежедневни задължения, желание за десоциализация, като му е
поставена диагноза: Смесено тревожно депресивно разстройство. Възобновяването
на наказателното производство е върнало ищеца в травмиращата ситуация, получил
е повторно ретравмиране. Това от своя страна е понижило трайно качеството му на
живот, изразяващо се в загуба на приятели, нарушена семейна цялост, липса на
професионална реализация, наличие на натрапливи мисли, повишаващи нивото на
стрес и депресивност. Изразеният траен емоционален дисбаланс е наличен и към
настоящия момент. Воденото срещу ищеца наказателно производство, обект на
публичност и интерес от страна на медии, е повлияло негативно върху психиката
му, неминиуемо е довело до ограничаване на социалните контакти, загуба на
близки и значими хора. Нарушаването на личното му пространство и чувство за
сигурност е свързано с емоционално страдание и психически проблеми за ищеца,
отражение на които са останали и до днес. Възобновяването на делото връща ищеца
в емоционално страдание, с мисли и чувства на безсилие и невъзможност за
реабилитиране. И в момента продължава да се наблюдава средно завишено равнище на
тревожност и невротично напрежение, с умерено изразена депресия. Експертът
обобщава, че е възможно травматичното изживяване да се повтори.
По делото не е спорно между страните, че единственото (процесуално)
действие след възобновяване на наказателното производство срещу ищеца до
прекратяването му е изготвеното искане до ДАНС за отнемане на достъпа му до
класифицирана информация.
Правни
изводи:
Предявен е
иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ.
Съгласно
цитираната норма, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от
разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление.
В
тежест на непозволено увредения от прокуратурата при осъществяване на нейната
дейност е да докаже: поведението – действие или бездействие на съответния
орган, неговата противоправност, вредата и причинната връзка между тях, като
наличието на вина у лицата от състава на съответния орган е без правно
значение.
Вредата
представлява промяна на имуществото, правата, телесната цялост и здраве,
душевност и психическо състояние на човека. Промяната може да се осъществи чрез
смущение, накърняване или унищожаване на посочените човешки блага. Вредите
могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени, стига да са пряка и
непосредствена последица от самото увреждане. От своя страна, неимуществените вреди са
болките и страданията,
изобщо негативните психически преживявания, които търпи увредения. В
тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, с това, при
доказаност и на останалите елементи от фактическия състав, искът за
обезщетение е доказан в своето основание.
С оглед мотивите и правното основание, посочено в постановлението
от 11.08.2014 г., потвърдено с окончателен съдебен акт на Пловдивския
апелативен съд от 15.10.2014 г., а именно чл. 243,
ал. 1, т. 2 от НПК, може да се направи извод, че се касае до хипотеза на
образувано, в частност – възобновено наказателно производство,
което е било прекратено поради
това, че обвинението не е доказано.
Константна е съдебната практака, че когато
наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението,
основанието за обезщетяване на вредите
е, че деянието не е извършено от лицето – така т. 7
от ТР № 3/2004 г. ОСГК на ВКС. След като деянието не е извършено от ищеца, няма място за
съмнение, че ищецът е невиновен в извършване на повдигнатото срещу него
обвинение за тежко престъпление, наказуемо с лишаване от свобода до 15 години.
Съгласно
разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на
ВКС, отговорността на държавата за вреди от
незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила
на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство – чл. 2, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ. В
настоящия случай, постановлението от 11.08.2014 г. за
прекратяване на наказателното производство срещу ищеца е било обжалвано по
съдебен ред, поради което следва да се приеме, че именно на 15.10.2014 г.
същото е влязло в сила с постановяването на неподлежащото на обжалване определение
на Пловдивския апелативен съд.
С прекратяването
на образуваното срещу ищеца наказателно производство се предопределя извода за
незаконност на обвинението, а с това следва да се считат за доказани увреждащите
действия от прокуратурата спрямо ищеца. Следователно искът е установен в своето основание и съдът
е длъжен да определи неговия размер по справедливост, съгласно чл. 52 от ЗЗД.
В задължителната практика – т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. са определени
критериите за понятието "справедливост". Въпрос на
фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и
личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на
обезщетението за неимуществени вреди. Съдебната практика е утвърдила като
такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на
живот, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата
му. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2,
ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ от значение е как обвинението в
извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе
обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот,
чувствата, честа и достойнството на увредения.
Когато
незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната
реализация на обвиняемия, следва да се прецени как се е отразило то върху
възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета
и името на професионалист. При определени
професии, като магистрати, адвокати, военни, полицейски, митнически
служители и т. н. очакванията и изискванията на
обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително
завишени. Незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в
извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху
неимуществената им сфера, а в още по-голяма
степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление
от сферата на тяхната професионална реализация. В посочения смисъл е
константната съдебна практика на ВКС, опредметена в Решение № 174 от 12.12.2018
г. на ВКС по гр. д. № 546/2018 г., IV г. о.
Задължението за обезщетение на вредите от
непозволеното увреждане има и превантивна цел – мотивира спазването на дължимата грижа у правните субекти. Отговорността за непозволено увреждане има за задача не само да задължи виновния да обезщети пострадалия за причинените му вреди, но и да възпитава гражданите да спазват законността и да не увреждат противоправно правата и интересите на другите граждани и организации – ППВС
№ 7 от 30.12.1959 г.
Факт е, че
наказателното производство срещу ищеца е било прекратено с постановление на
прокурор на 14.02.2012 г. на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр.
чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК (т. е. липса на престъпление). Доколкото се установи, че от възобновяването му на 13.01.2014 г. до
прекратяването му окончателно със съдебен акт на 15.10.2014 г. няма нито едно
извършено процесуално действие по разследването, неминуемо се стига до извод за
липса на каквато и да е адекватна причина изживеният от ищеца кошмар, приключил
на 14.02.2012 г., да бъде съживен отново две години по-късно от органите на
ПРБ.
По делото
безспорно се установи, че ищецът е бил отдаден на работата си, уважаван
професионалист, награждаван за успешно изпълнение на служебните си задължения,
имащ сплотено семейство и добри приятели. Незаконно повдигнатото
обвинение в такова престъпление (подкуп в качеството му на лице, заемащо отговорно служебно положение, а
именно висш полицейски служител - началник
Сектор „Борба с организираната престъпност“ в гр. П., впоследствие началник
сектор „Териториална дирекция Национална сигурност“ при ДАНС) е
засегнало в тежка степен честта и достойнството на пострадалия, а
последвалият
срив на професионалната му
реализация, търпените негативи от обществения отзвук и разрушаването на семейството му, безспорно се
установи, че са се отразили изключително
неблагоприятно на неимуществената му сфера.
Както посочва и вещото лице по съдебнопсихологичната
експертиза, ищецът е понижил трайно
качеството си на живот. Придобил е траен емоционален дисбаланс, наличен и към
настоящия момент, с доказано емоционално страдание и психически проблеми, отразяващи
се и към днешна дата, с предпоставки за хронично травматично изживяване. Безпредметното
възобновяване на наказателното производство срещу него възвръща усещането му за
липса на справедливост, емоционална угнетеност и чувство на безсилие и
невъзможност за реабилитиране. Изживеният
стрес и унижение, които
вместо да останат в миналото само като лоши спомени – с прекратяване на
наказателното производство още през 2012 г., са били възобновени с възобновяването
на наказателното преследване, което драстично повлиява на ищеца
негативно в степен да се откаже занапред от изпълняваната професия. Съдът не възприема аргументите, че обезщетението
следва да е в по-нисък размер, тъй като ищецът е можел да работи и на друга
длъжност в системата на МВР. Дори и да е можел, това не следва да води до ограничаване
на отговорността на ответника за предприетите от неговите органи, съсипващи
един цял живот, действия, най-малкото с оглед на посочената превантивна цел на задължението за
обезщетение на вредите от непозволеното увреждане –
да мотивира спазването на дължимата грижа
у правните субекти. Провалената дългогодишно
изграждана професионална кариера в резултат на необосновано повдигнато обвинение, респ.
необосновано (чисто формално) възобновяване на наказателното преследване срещу
ищеца не може да обоснове справедливо обезщетение от 5 000 лева, каквито
доводи бяха изложени в пледоарията по същество от представителя на
прокуратурата.
Всичко гореизложено
мотивира
настоящия съдебен
състав, че сумата от 60 000 лева е от естеството да репарира действително причинените неимуществени вреди у ищеца, така както
са установени в производството. За разликата до предявения размер искът подлежи на отхвърляне.
По
отношение на законната лихва за забава:
Същата е законна последица от
уважаването на иска, а не представлява самостоятелен иск. Съгласно
разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на
ВКС, началният момент на забавата, съответно –
началният момент на дължимостта на мораторната лихва, и
началният момент на погасителната давност при незаконни актове на правозащитни
органи, изразили се в незаконно обвинение за извършено престъпление, възниква
от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното
производство (чл. 2, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ).
Както се изложи и по-горе в
мотивите, постановлението за прекратяване на наказателното
производство е влязло в сила на 15.10.2014 г., поради което следва да се
приеме, че именно от тази дата се дължи и законна лихва върху горепосочената главница. Предвид изявлението на ищеца, с оглед възражението на
ответника за погасено по давност вземане за лихви, съдът следва да присъди
законна лихва, считано от 01.08.2016 г. до окончателното
изплащане на сумата.
По разноските:
Съгласно
чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ако искът
бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските
по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът
осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е
имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът ПРБ е
направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца. Предвид обаче, че се претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3,
пр. 2 от ЗАдв за оказана безплатна помощ на близък, съдът определя същото съгласно чл. 7, ал. 2, т.
4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения в размер на 2
330 лева, съобразно уважения размер на иска. Дължимите в полза на
ищеца разноски за настоящата инстанция, които следва
да се възложат върху ответника са 2 230 лева – адв.
възнаграждение, държавна такса от 10 лева и
съдебноделоводни разноски в размер на 45.72 лева. Ответникът следва
да заплати
в полза на съда разноски за вещо лице в размер на 200 лева.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И
:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България –
гр. С.да заплати на Г.С.Г.,
ЕГН **********,***, със съдебен адрес:***, офис център 1, ет. 2, офис № 11,
сумата в размер на 60 000 (шейсет
хиляди) лева, представляваща
обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени от водено срещу него досъдебно производство №
13-П/2010 г. по описа на СО-СГП за извършени престъпления по чл. 302, т. 4, т. 2 и т. 1, пр. 5, б. "б" вр. с чл. 301, ал. 3, пр. 1 във
вр. ал. 1, пр. 1, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, което е било прекратено, на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 01.08.2016 г. до окончателното й изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над присъдените 60 000 лева до
претендираните 500 000 (петстотин хиляди)
лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България – гр. С.да заплати на Г.С.Г., ЕГН **********,***, със съдебен
адрес:***, офис център 1, ет. 2, офис № 11, сумата от 2 285.72
лева (две хиляди двеста осемдесет и пет лева и седемдесет и две
стотинки), представляващи разноски за настоящото производство, на основание чл.
10, ал. 3 от ЗОДОВ.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България – гр. С.да заплати по сметка
на Окръжен съд – П. разноски за вещо лице в размер на 200 (двеста)
лева, на основание
чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ.
Решението може да бъде обжалвано пред Пловдивския
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: