Р Е Ш Е Н И Е
№ 96
23.01.2020г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски
окръжен съд,
Гражданска колегия ХХІІ-ри
гр. състав
На
четиринадесети януари две
хиляди и двадесета година
в
публично заседание в следния състав:
Председател: Пенка Стоева
Секретар: Диана Плачкова
като
разгледа докладваното от председателя Пенка Стоева
гражданско
дело № 534 по описа за две хиляди и деветнадесета година,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Искове по чл.135,ал.1 и ал.3 от ЗЗД.
Предварителни бележки:
Гр.дело №534/19г. на ПОС е
образувано, след като ПРС е прекратил пред себе си производството по гр.дело
№1730/18г. и го е изпратил за разглеждане на ПОС, като родово подсъдно на
окръжен съд като първа инстанция /виж л.65,ПРС/.
Поради
отказ от иск, с Определение №951/15.05.19г. производството по гр.дело №534/19г.
на ПОС е частично прекратено – досежно искането за прогласяване относителна недействителност
на договора за дарение от ***г., сключен между ответниците, по отношение на
сграда с идентификатор
68080.503.880.2 /виж молба на л.23 и определение на л.24, ПОС/.
Ищецът Л.Б.Б., ЕГН **********,***,
адв.М.Г., е предявил срещу Г.С.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, и В.С.И., ЕГН **********,***
иск за прогласяване като недействителен по отношение на него на договора за
дарение, сключен между двамата ответници с н.а. №**, том *, рег.№***, н.д. №87/***г.,
досежно ПИ с идентификатор 68080.503.880 по КККР на гр.***, ведно с построената
в този поземлен имот сграда с идентификатор 68080.503.880.1, основан на
следните обстоятелства:
Той бил кредитор на отв.Н. за
сумата от общо 6715лв., съставляваща присъдени в негова полза разноски за
всички инстанции по гр.дело №118/2014г. на КРС, от която: 4715лв.- присъдени с Решение
№301/04.08.14г. разноски от първа инстанция, 500лв.-присъдени с Решение
№959/13.07.17г. разноски от въззивната инстанция, 1500лв.- присъдени с
Определение №319/15.06.18г. разноски от касационната инстанция.
След приключване на делото пред
първа инстанция, с два нотариални от 06.10.16г. и от ***г. акта от ***г.,
длъжницата му се разпоредила в полза на *** със седем свои недвижими имота, а
когато образувал изпълнително дело №792/18г. на ЧСИ М.С.-Ц.за събиране на
вземането си, се оказало, че отв.Н. не разполага с никакво имущество, от което
той да се удовлетвори.
Затова смята, че извършеното от
длъжницата му разпореждане го уврежда като неин кредитор, както и че е
направено с ясното съзнание за неговото увреждане, като знанието на дарения
втори ответник в случая се предполага, тъй като е *** на длъжницата му,
дарителка по сделката.
Пледира по същество за уважаване
на иска, с присъждане на разноски по списъка, представен в с.з. от 14.01.20г.
/л.76/. Развива съображения и с писмена защита вх.№2093/21.01.20г.
В срока
по чл.131,ал.1 от ГПК ответницата Г.Н. е изпратила по пощата отговор на
исковата молба, заведен в канцеларията с вх.№12840/22.04.19г. /л.8-л.15/, с
който е оспорила предявения иск като недопустим и неоснователен.
Недопустимостта
на иска основава на разпоредбите на чл.442а, във вр. с чл.485,ал.5 от ГПК и на
обстоятелствата, че вземането на ищеца е в пъти по –малко от данъчната оценка
на недвижимите имоти, по отношение на които избирателно иска дарението да се
прогласи за недействително спрямо него, които са неин дом и жилище, независимо
от факта, че със същите сделки в полза на *** и са дарени и земеделски имоти с
обща данъчна оценка от 7650лв., която е много по-близка до вземането на
кредитора.
Признала
е изрично твърденията на ищеца, че: има присъдени срещу нея парични вземания в
размера, основанието и титула, както са поискани в исковата молба; че е била
уведомена от ЧСИ Ц. за образуваното срещу нея изп.дело №792/18г. и поканена за
доброволно изпълнение на задължението; че е извършила описаните с исковата
молба от ищеца действия на разпореждане с н.а. №**/**г. и №**/***г.; че в
предмета на извършеното разпореждане с тези два н.а. са и ПИ и двете сгради, за
които се отнася иска.
Оспорила
е при извършване на двете дарствени сделки да и имала за цел да увреди
кредитора, доколкото към датите на
извършването им ищецът е нямал към нея изискуемо и безспорно вземане, а
напротив- решението на първата инстанция по проведения между тях спор е било
обжалвано от нея и тя имала дълбокото вътрешно убеждение, че като неправилно,
то ще бъде отменено изцяло, тъй че тя няма да дължи и разноски, а даренията
били извършени на посочените дати, в знак на благодарност към *** и, който я е
подкрепял и подпомагал покрай водене на делото.
Пледира по същество за отхвърляне
на иска и за присъждане на разноски по списъка, представен в с.з. от 14.01.20г.
/л.79/. Развива съображения и с писмена защита вх.№1917/20.01.2020г.
В срока
по чл.131,ал.1 от ГПК отв. В.И. е изпратил по пощата отговор на исковата молба,
заведен в канцеларията с вх.№12841/22.04.19г. /л.17-л.18/, с който е оспорил
предявения иск като недопустим и неоснователен, по съображенията, че към датата
на извършеното дарствено разпореждане, ищецът е нямал по отношение на ***качеството
на кредитор, че сделката по никакъв начин не го е увредила, както и че не е
била извършена с цел увреждане на евентуални кредитори.
Пледира по същество за отхвърляне
на иска и за присъждане на разноски по списъка, представен в с.з. от 14.01.20г.
/л.84/. Развива съображения и с писмена защита вх.№2013/21.01.2020г.
Съдът,
като взе предвид твърденията и оспорванията на страните, и събраните по делото
доказателства намери, че предявените искове
са допустими, а разгледани по същество са основателни и като такива следва да
се уважат, воден от следните съображения:
І. По
допустимостта на предявения иск.
Повдигнатите
от ответниците възражения за недопустимост на иска са намерени от съда за неоснователни,
а предявеният иск за допустим, с Определение №834/24.04.19г., по съображенията,
подробно изложени с р.ІІ,т.1 от това определение, които съдът изцяло поддържа и
с настоящото решение, тъй че препраща към тях /виж определението на л.20-л.22/.
Становището,
в*** от този състав, че въпросът за несеквестируемостта на определен имот,
който е предмет на иск по чл.135 от ЗЗД, е въпрос не на производството по
Павловия иск, а на изпълнителното производство, е застъпено от ВКС в Реш.№45/01.06.11г.
по гр.д. №450/10г. на ІІІг.о, където е още добавен и мотивът, че след като
самият длъжник прехвърли собствеността върху имота, то и защитата, свързана с
неговата несеквестируемост отпада, тъй като той сам се е лишил от нея, което
съдът сочи, защото такъв е и настоящия случай, в който отв.Н., макар да е
признала качеството си на длъжник на ищеца и извършеното от нея разпореждане,
се е позовала на недопустимост на иска по чл.135 от ЗЗД, поради
несеквестируемост на имота, за който се иска прогласяне относителна
недействителност на дарението, тъй като този имот бил неин дом и жилище, а
ищецът имал възможност да насочи иска си към други прехвърлени с договорите за
дарение от нея имоти, а не бил сторил това.
ІІ.По
основателността на предявения иск.
1.В с.з.
от 07.06.19г. съдът е приел като окончателен доклад по делото проекта за
доклад, съобщен на страните с Определение №834/24.04.19г., по р.ІІ,т.2, без
възражения на страните, изпратили свои представители в това с.з., като е
очертал с доклада релевантните за двата съединени за общо разглеждане иска и е
разпределил между страните тежестта за установяването им в процеса /виж
определението на л.20-л.22 и протокола от с.з. на л.40-л.41/.
2. Установи
се в хода на процеса, от фактическа страна, както следва:
2.1.С
Решение №301/04.08.16г. по гр.дело №118/2014г. на КРС, в производство по иск на
Л.Б. срещу Г.Н. по чл.53,ал.2 от ЗКИР, в ред. преди изм. с ДВ бр.49/2014г.,
който е уважен, Г.Н. е осъдена да заплати на Л.Б. разноски в производството от
4715лв. /л.10-л.23,ПРС/.
С
Решение №959/13.07.17г. по в.гр.д. №1240/2017г. на ПОС, развило се по повод
подадена от Г.Н. жалба срещу постановеното от КРС Решение №301/04.08.2016г.,
първоинстанционното решение е потвърдено, а Г.Н. е осъдена да заплати на Л.Б.
разноски за тази инстанция в размер на 500лв. /виж л.25-л.27, ПРС/.
С
Определение №319/15.06.18г. по гр.дело №4688/2017г. на ВКС, развило се поповод
подадена от Г.Н. касационна жалба срещу постановеното от ПОС въззивно решение,
последното не е допуснато до касация, а Г.Н. е осъдена да заплати на Л.Б. за
тази инстанция разноски от 1500лв. /виж л.28-л.31,ПРС/.
2.2.В
хода на триинстанционното производство по започнатия между Л.Б. и Г.Н. съдебен
спор, след постановяване на решението на първата инстанция на 04.08.16г. и
преди приключване на спора с влязло в сила решение по гр.д. №118/2014г. на КРС
на 15.6.18г., Г.Н. е извършила следните разпоредителни сделки със свое
недвижимо имущество, а именно:
На
23.08.16г. е продала на И. А.М.свой недвижим имот в местност *** ***, община ***/виж
вписване пореден №5 на л.35гръб в справката от СВ-***, по името на Г.Н./;
На
16.10.16г., с н.а. №*, по н.д. №**г. на нотариус П.С., Г.Н. е дарила на ***си В.И.
дворно място със застроена в него сграда, находящи се в с.***, община ***/виж
н.а. на л.32 и вписване пореден №4 на л.35гръб в справката от СВ-***, по името
на Г.Н. /.
На ***г.,
с н.а. №112 по н.д. №87/2016г. на нотариус П.С., Г.Н. е дарила на ***си В.И.
още шест броя недвижими имоти /л.33-л.34 и вписване пореден №* на л.35лице и
гръб в справката от СВ-***, по името на Г.Н. /.
На
21.11.17г. Г.Н. е дарила на ***си В.И. още шест броя недвижими имоти /виж
вписване пореден №2 на л.35лице в справката от СВ-***, по името на Г.Н./.
2.3.В
производството по гр.дело №693/2013г. на КРС, образувано по негаторен иск по
чл.109 от ЗС на Г.Н. срещу Л.Б. и А.Б. за задължаване на ответниците да
преустановят неоснователните действия, с които и пречат да упражнява правото си
на собственост върху ПИ с
идентификатор 68080.503.880 по КККР на гр.***, ведно с построените в него
две сгради, което е било спряно до решаване на гр.дело №118/2014г. на КРС,
водено между Л.Б. и Г.Н., ищецът е представил доказателства в подкрепа на
твърдението си, че и след възобновяване на производството по гр.дело
№693/2013г., поради приключване на производството по гр.дело №118/2014г. на КРС
с влязло в сила решение, Г.Н. е продължила да се демонстрира като собственик на
поземления имот и на сградата, макар те да се били вече дарени на ***и, като е
заявила с молба от 20.07.18г., че поддържа предявения иск, а след като КРС го е
отхвърлил с решението си по гр.дело №693/13г., по нейна въззивна жалба се е развило
производство пред ПОС по в.гр.д. №2074/2019г. /виж доказателствата на л.46-л.60
и л.73-л.75, ПОС/.
2.4.Видно
от удостоверение за семейно положение на Г.Н., отв.В.И. е неин ***/виж
л.62,ПРС/, а от удостоверение за семейно положение на отв.В.И. и от
удостоверение за граждански брак от ***г., че М.С.И., която го представлява в
процеса като негов адвокат /виж л.35,ПОС/, е и негова ***, като бракът им
датира от ***г. /виж л.56, ПРС и л.85,ПОС/.
2.5.Видно
от удостоверение изх.№30868/27.11.18г. на ЧСИ М.С.-Ц.по изп.дело №792/2018г. /виж
л.9, ПРС/:
Посоченото
изпълнително дело е било образувано на 23.07.18г. по молба на взискателя Л.Б.,
по изп.лист, издаден му на 09.07.18г. по гр.дело №118/14г. на КРС, със страни Л.Б.
и Г.Н., като задължението на длъжницата Г.Н. по делото към 17.10.18г. възлиза
на 7 282.15лв., от които: 4658.57лв.- остатък от главница, представляваща
разноски; 492.02лв.- остатък от главница, представляваща разноски пред ПОС;
1482.04лв.-остатък от главница, представляваща разноски пред ВКС; 647.52лв. с
ДДС- такса по т.26 от ТТР към ЗЧСИ;
Длъжницата
е получила лично на 01.08.18г. изпратената и по това дело покана за доброволно
изпълнение;
Проучването
на имущественото състояние на длъжницата сочи, че същата не разполага с
недвижими имоти, няма регистрирани към 27.07.18г. трудови договори, получава
пенсия в размер на 278.44лв., няма друго открито имущество;
По
наложен запор върху разкрита на името на длъжницата банкова сметка ***, на
03.08.18г., по сметка на ЧСИ е постъпила сума от 820.98лв., от която, на
16.10.18г., в полза на всичкателя е преведена сума в размер на 741.87лв., а на
ЧСИ –сума в размер на 79.11лв.
Т.е., и
след извършения в полза на взискателя на 16.10.18г. превод на сумата от
741.87лв., към дата 27.11.18г. длъжницата по изпълнителното дело Г.Н. има
непогасено към него задължение в размер на 6 634.63лв.
/4658.57+494.02+1482.04/.
2.6.Разпитани
в с.з. от 22.10.19г. за установяване,
респективно-за оборване знанието и намерението на ответника И. за увреждане на
ищеца като кредитор с извършеното от отв.Н. безвъзмездно разпореждане в полза
на ***и, свидетелите С.С., ***на ищеца, и А.Г., на която отв.В.И. е ***, са
дали показания, съгласно които:
Св.С. знае
имота на ***Л.Б. ***, граничещ с този на Г.Н. и ***и В., тъй като след
2009г-.-2010г., когато в имота била построена къщата на ***, често ходели там,
и по това време в съседния имот вече живеели В., ***, ***им и снаха им с
детето, както знае и за дългогодишен спор между ***и съседите В.И. и Г.Н. за
границата между двата имота, който започнал със събаряне на гаража и оградата,
и спор за това, къде е границата между двата имота, тъй като често ходил да
вади и да носи различни документи до кадастъра, общината или до адвокати, и че
между тях има и други дела, без да знае точно предмета им, и дали са приключени
или неприключени. Затова, както и защото ***празнувала ***-годишнината си през ***г.,
си спомня, че след като било вече излезло решението на КРС за оградата и те
били спечелили спора, през декември ***г., докато правял на двора в имота на ***
украсата за децата преди Коледа, чул В. през дувара, който ги дели, да говори,
както винаги, на висок тон, за да ги провокира, че „тези комунисти, тези мръсници, те нищо няма да ни вземат на нас, аз
всичко с *** съм уредил, аз не съм случаен човек“ и тъй като не можел да
разбере за какво пак става дума, като седнали на обяд питал ***каква е тази
дандания, а той му отговорил, че най-вероятно се касае до разноските по делата,
които към този момент не са малки, без да са коментирали конкретна сума и като
той не знае каква точно сума е била присъдена от съда в ***, пред който делото
било решено към този момент /виж л.61гръб-л.62лице/
Св.Г. също
е дала показания, че ***и и ***и си живеели мирно и тихо в имота, който имали в
гр.***, до 2010г., когато съседния имот бил купен от Л.Б. и от този момент
между него, *** и ***и започнали разправии и дела, тъй като Л.Б. искал да
събори къщата на ***и, които стигнали чак до Върховен съд и приключили в полза
на ***и. След това започнали неприятности, че ще им бутат оградата и тя даже
присъствала на бутането, като не знае Л.Б. да е спечелил никое от водените
дела, нито знае да е имало такив адела между Л.Б. и ***и, тъй като последната
не и би казвала за такива, а освен това, тя не била участвала в делата, а си
била хванала адвокат, когато Л.Б. я съдил, но като свидетелката не била
запозната за какво точно. Св.Г. знае също, че ***и ***и придобили имоти по
дарение, направено от ***на ***и, както и че мисли, че ***им дарила всичко през
***г., защото през ***г. тя самата постъпила в болница и след нова година ***и
се занимавала вече с нея и се грижела за нея, но тогава всичко с дарението било
вече документално оправено. За причината, поради която ***и дарила на ***и, е
заявила, че двете си били говори доста време преди това и си умували, че са
вече на години и не могат да се оправят сами с документи и с имоти, че тя и
била споделила, че всичко е оставила на децата си- ***и ***, и тогава ***и
казвала, че и тя трябва да вземе някакво решение всичко да даде, защото има
един ***, още повече, че те вече очаквали, че ще се облягат на тях, на децата.
И така ***и казала, че оставя всичко на децата, те да се оправят /виж
л.62лице-л.63лице/.
3. Въз
основа на тези установени в производството факти, съдът направи по съществото
на спора извода, че предявеният иск е основателен и като такъв следва да се
уважи, воден от следните съображения:
3.1.Стигайки
до решаване на спора по същество, съдът намери, че на практика е бил сезиран с
един иск по чл.135,ал.1 от ЗЗД, а не с два иска- по чл.135,ал.1 от ЗЗД за
сумата от 4715лв. и по чл.135,ал.3 от ЗЗД за сумата от 2000лв., каквато
квалификация е дал с приетия по делото доклад, и ще обоснове този извод
по-долу, но започва с него, за да изтъкне, че тъй като по делото са събрани
доказателства в повече от онези, необходими за решаване на спора, тази негова
грешка в приетия доклад не налага да се отменят определенията му за даване на
ход на устните състезания и за приключването им в с.з. от 14.01.20г., за да се
извършват допълнително и други процесуални действия, а позволява и при
отчитането и, спорът да се реши.
Независимо
от казаното, за да не поставя страните в процесуална изненада, както и защото в
основата на защитната теза на ответниците е оспорване именно на наличието на тяхно знание и намерение за
увреждане на кредитора, съдът ще обсъди по-долу всички събрани в процеса
доказателства и ще се произнесе и по установенотостта или неустановеността и на
този релевантен факт, тъй, както ако исковете наистина бяха такива по
чл.135,ал.1 и чл.135,ал.3 от ЗЗД.
3.2.Кредиторът
може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които
длъжникът го уврежда, ако при извършването им длъжникът е знаел за увеждането
/чл.135,ал.1,изр.1 от ЗЗД/, а когато действието е извършено преди възникване на
вземането, то е недействително, само ако е било предназначено от длъжника и
лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора /чл.135,ал.3 от ЗЗД/. Тези
две разпоредби следва да се вземат предвид в тяхната взаимовръзка с разпоредбите
на чл.135,ал.1,изр.2 и чл.135,ал.2 от ЗЗД, че когато действието е възмездно,
лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането,
както и че знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице
е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.
Така, цитираните
разпоредби наистина изискват от ищеца да установи в производството по Павловия
иск правно-релевантните за основателността му факти, че има качеството на
кредитор по отношение на лицето, което твърди да е негов длъжник, че то е
извършило действия, с които го уврежда,
и че е знаело при извършването им за увреждането, а когато действието е
извършено преди възникване на вземането му, че е било предназначено от длъжника
и лицето, с което той е договарял, да го увреди, върху
установеността/неустановеността на които и страните са развили доводите си по
същество, с представените писмени защити.
3.3.Съдът
намира в случая, че ищецът е установил в процеса предвидените от закона
релевантни за основателността на иска му факти, противно на тезата, застъпвана
от двамата ответници, по следните конкретни съображения:
3.3.1.
Кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД е онзи, който има парично или непарично
вземане срещу лицето, извършило увреждащите по смисъла на същата норма
действия.
Ищецът е
установил да има качеството на кредитор на отв.Н., за паричните вземания за
разноските в производството по гр.дело №118/2014г. на КРС, присъдени му със съдебните актове,
постановени от КРС, ПОС и ВКС, събрани като доказателства по делото. Това
негово качество е било признато от отв.Н. още с отговора и, било е оспорено от отв.И.
с отговора му, но както личи от писмената му защита, той е отстъпил от това
оспорване, като и сам сочи, че ищецът се легитимира като кредитор на ***с
вземания за разноски, в размери от съответно 4715лв., 500лв. и 1500лв.,
присъдени му на трите инстанции по гр.дело №118/2014г. на КРС, приключило с
влязло в сила решение на 15.06.2018г.
Макар така
установеното вземане на ищеца да е частично погасено чрез плащане от
сумата, преведена по сметка на ЧСИ при
наложения запор върху банковата сметка на отв.Н. при ЦКБ, и да не е вече в
размера, за който е издаден изпълнителния лист по влязлото в сила решение на
КРС, към 27.11.18г. и преди образуване на делото на 06.12.18г., то съществува и
не е удовлетворено за сумата от общо 6 634.63лв.
Внимателният
прочит на съображенията, развити с отговорите на ответниците във връзка с този
правно-релевантен факт сочи, че всъщност онова, на което те отдават значение, е моментът, в
който считат ищецът да е придобил това качество, като и двамата застъпват
тезата, че то е придобито при влизане в сила на решението по гр.дело №118/14г.
на КРС на 05.06.18г., поради което, към ***г., когато е сключен атакувания от
ищеца договор за дарение помежду им, те нито са знаели, нито са могли да знаят,
че той ще има такова вземане, тъй че и не биха могли да действат с намерение да
го увредят.
Тяхната теза
не се споделя от настоящия състав, по следните причини:
Вземането
на ищеца към отв.Н. за трите описани в исковата молба суми, е такова за
разноските, присъдени в съдебното производство по един и същ съдебен спор, за
решаване на който е било образувано гр.дело №118 на КРС, започнато през 2014г.,
приключило през август 2016г. на първа инстанция, с неблагоприятно решение за Г.Н.,
която и там е имала качеството на ответник, преди извършване на атакуваното
нейно разпоредително действие- дарението от ***г., и развило се на още две инстанции,
по нейна инициатива, на които е приключило с актове, постановени след
извършване на дарението, съответно от 2017г. и 2018г.
Поради
горната причина, когато е квалифицирал иска, воден от разбирането, че с всеки
от трите постановени съдебни акта за ищеца е възниквало отделно вземане, в
размер на присъдените му от съответната инстанция разноски, а действието на
разпореждане, което той атакува, е такова от ***г., съдът е счел, че се касае
до два иска, като по първия вземането на ищеца е възникнало преди извършване на
дарението, а по втория, за разноските, присъдени от ПОС и ВКС, вземането му е
възникнало след извършването му, от което разбиране сега счита, че има
основание да отстъпи, поради следното:
Съгласно
ГПК, производството по граждански дела се развива на най-малко две инстанции,
като в случаите, когато страните претендират присъждане на разноските, които са
направили в процеса, такива им се следват, съобразно изхода на спора, като във
всеки акт, с който се приключва производството в съответната инстанция, съдът
се произнася и по искането за разноски /виж : чл.258,ал.1, чл.78,ал.1 и ал.3 и
чл.81от ГПК/.
От
горната правна регламентация съдът заключи, че когато е заведен един съдебен
спор, произнасянето на съда в частта за разноските, на всяка една от
инстанциите, пред които спорът се пренася в хода на процеса, и още повече за
онази страна, която сама го инициира, поради неблагоприятното за нея решение на
съответната предходна инстанция, следва да се смята за известна отпреди, пряка
и очаквана последица от завеждането на делото до неговото приключване с влязло
в сила съдебно решение, че самият заведен съдебен спор, още с образуването му прави
всяка една от страните по него
евентуален кредитор/длъжник по отношение на другата страна относно вземането и
за разноските, които ще бъдат присъдени с оглед изхода на спора. С акта,
приключващ делото на съответната инстанция, всъщност се определя конкретния
размер на разноските, а с акта на последната инстанция определените до този
момент с всички актове разноски се стабилизират окончателно, но не тези актове
са източникът, който поражда вземането на страната по делото за разноски в
производството, а такъв е самото водено гражданско дело, процесуалното
правоотношение, което се създава между насрещните по делото страни в спора.
Съдебната
практика по приложение на чл.135 от ЗЗД в годините стои трайно на становището,
че кредитор по смисъла на тази норма е всяка лице, което има по отношение на
ответника вземане, без да е необходимо това вземане да е изискуемо или ликвидно
/виж напр. Реш.№322/29.10.15г. по гр.д. №2761/15г. и Реш.№320/05.11.13г. по
гр.д. №1379/12г.- и двете на ІV гр.отд. на ВКС/, т.е като качеството кредитор
не се обуславя от установяване на вземането с влязло в сила решение, което с
основание изтъква в т.9а от писмената си защита ищецът, и което добросъвестно
се сочи и с писмената защита на отв.Н. /виж абзац последен на л.91/, като тя
признава, че съдебната практика допуска уважаване на иск по чл.135 от ЗЗД и
само въз основа обосновано предположение за наличието на парично вземане на
кредитора спрямо длъжника, каквото е и наличието на предявен иск и неприключил
съдебен процес.
Затова, в контекста на казаното по-горе,
съдът заключи, че :
Всъщност вземането на
ищеца за разноските в производството е възникнало още със завеждане на гр.дело
№118/14г. на КРС, макар да е зависело от сбъдване на процесуалните условия да
спечели делото и да е повдигнал претенция за присъждането им, тъй че
извършеното на ***г. от отв.Н. дарение следва възникването на вземането на
ищеца и затова правилната квалификация на иска, който е един, е такава по
чл.135,ал.1 от ЗЗД, а не както съдът първоначално е счел с приетия по делото
доклад, че са съединени два иска- по чл.135,ал.1 и по чл.135,ал.3 от ЗЗД,
съответно за сумата на разноските, присъдени с решението на КРС преди да се
извърши дарението, и за сумата на разноските, присъдени от ПОС и от ВКС,
актовете на които две съдилища са постановени след извършване на дарението.
Датата на влизане в сила
на решението на КРС по гр.дело №118/14г. на 05.06.18г. е моментът, в който възникналото
в латентен вид при завеждане на делото вземане за разноски е станало ликвидно-
определено по основание и размер, поради което доводите на отв.Н., че когато
разпоредителната сделка била извършена, вземането на ищеца за първата присъдена
му сума не било ликвидно и изискуемо, тъй като тя била обжалвала постановеното
от КРС решение и била убедена, че то като неправилно ще бъде отменено, нямат
правна стойност и не рефлектират върху изхода на спора, още повече, след като
тази нейна вътрешна убеденост е била отречена категорично и на двете следващи
инстанции.
Няма отношение
към възникване на вземането доводът, изтъкнат с писмената защита на отв.И., че с
представеното от ищеца удостоверение на ЧСИ М. Ц. е установено не само
наличието на вземането на ищеца, но и момента на възникването му /виж
абзац трети на л.97/, а въз основа на данните, съдържащи се в това
удостоверение, може да се заключи само, че с изтичане на срока, даден на
длъжницата с поканата за доброволно изпълнение, връчена и на 01.08.18г.,
вземането е станало изискуемо и годно за
принудително изпълнение, тъй като няма доказателства тя да е удовлетворила
кредитора след получаване на поканата, в дадения и с нея срок за доброволно
изпълнение.
3.3.2. Извършеното
от отв.Н. дарение от ***г. уврежда ищеца като неин кредитор, противно на
застъпеното от отв.И. становище, че при стояща върху ищеца в процеса тежест да
установи този правно-релевантен за основателността на иска му факт, той не е
доказал извършеното от нея разпоредително действие реално да го уврежда.
Цялото имущество на
длъжника служи за удовлетворение на неговите кредитори /чл.133 от ЗЗД/ и затова както
съдебната практика по приложението на Павловия иск, така и правната теория,
свързана с него, трайно и безпротиворечиво стоят през годините на становището,
че всяко действие, с което длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го
или извършва други правни действия, с които се създават затруднения за
удовлетворение на кредитора, неминуемо го уврежда /виж в тази насока напр.: Реш.№ 93/28.07.17г. по т.д.
№ 638/16г. на II т.о. на ВКС;
Реш.№149/12.11.13г. по т.д. №422/12г. на Іт.о на ВКС; Реш. №639/06.10.10г. по
гр.д. №754/09г. на ІV гр.отд.ВКС/, и това с основание се изтъква и от ищеца с
т.9б от писмената му защита.
Принципно
са верни доводите на отв.И. в писмената му защита, че този елемент от
фактическия състав на Павловия иск не зависи нито от субективното отношение на
длъжника, нито от субективната преценка на кредитора, както и че стои в
доказателствена тежест на ищеца в производството, но неправилен е изводът му за
неговата недоказаност в случая, тъй като изцяло произволна и без опора в законовата
норма е интерпретацията, дадена с писмената защита на отв.И., че ищецът е
следвало да докаже, че го уврежда действието по прехвърляне точно на
конкретния имот, за който се иска прогласяване недействителност на
дарението, а ищецът не е събрал в тази връзка никакви доказателства.
Разпоредбата
на чл.135 от ЗЗД ясно гласи, че кредиторът може да иска да бъдат обявени за
недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, каквото
действие в случая е сключването на договора за дарение, както че в хипотезата
на правната норма не участва предмета на извършваното от длъжника увреждащо
кредитора действие. Затова, изложената от отв.И. правна конструкция е
неиздържана и не може да обоснове извода за недоказаност на обсъждания правно
–релевантен факт, до който той е стигнал, тъй като фактът, за който отв.И.
намира неустановеност, изначално не стои
не стои в обсега на правно-релевантните факти, поставени в тежест на ищеца за
установяване основателността на иска му.
Извън
аргумента, изтъкнат от отв.И., който се обсъди по-горе и не се възприе от съда,
всички събрани в производството доказателства с в категорична подкрепа на
извода, че атакуванато от ищеца действие на отв.Н. е довело до неговото
увреждане, доколкото той установи, че след поредицата даренията, извършени в полза на ***,
както и вследствие на други сделки на разпореждане, към датата на предприемане
на принудителното изпълнение за вземането му за разноските, присъдени му от
всички инстанции по гр.д. №118/14г. на КРС, в патримониума на длъжницата му не
е останало имущество, от което да се удовлетвори вземането, което има към нея.
3.3.3. Установи се според съда и субективния елемент от състава на
чл.135,ал.1 и чл.135,ал.3 от ЗЗД- знание у отв.Н. за увреждане на кредитора и
знание и намерение за увреждане на кредитора от дарителката и дарения, към
датата на извършване на дарението, противно на застъпената и от двамата ответници
теза за неустановеността на тези правно-релевантни за основателността на иска
факти.
Този
правно-релевантен за иска факт е бил и основен спорен за производството, като от
развитите от страните доводи и в разменените книжа, и с писмените защити личи,
че приемайки едни и същи факти за установени, страните правят от тяхната
установеност изцяло противоположни правни изводи.
От
доводите на страните, съдът споделя като правдиви и обсновани развитите от
ищеца, както и направения от него извод, щото атакуваният от него като
относително недействителен договор за дарение досежно един от имотите, който е
в предмета на сделката, е сключен и при знание, и при намерение у ответниците
да го увредят, тъй като е съответен на съвкупния прочит на събраните по делото
доказателства.
Знанието
и намерението са субективни елементи и за тяхното наличие или липса във всеки
конкретен случай се съди въз основа анализа на установени обективни факти,
правещи обоснован извода за тяхното наличие или липса.
Както
вярно изтъква с т.9 с от писмената си защита ищецът, знанието за увреждане у
длъжника е знанието, че има кредитор и че предприетото действие уврежда правата
му, или, както е застъпено в Реш.№13/19.02.15г. по гр.д. №4606/14г. на ІVгр.о.
на ВКС, „за да е налице знание за увреждане е достатъчно да са известни
обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора“, а доколкото в
случая се касае до безвъзмездна сделка, сключена между *** и ***, знанието на
дарения не е релевантно.
Отв.Н. е била страна по
гр.дело №118/14г. на КРС, поради което, без оглед дали е взела лично участие в производството
или е била представлявана от адвокат, каквито са показанията на св.Г., защото е
била обвързана с множество спорове и дела с ищеца, което е станало ясно от
показанията и на Св.Г. и на св.С., както и защото отговорността за разноските в
производството по граждански дела е нормативно регламентирана, на нея със
сигурност са били известни обстоятелствата, че с приключване на делото, при
неблагоприятен за нея изход от спора, ще следва да понесе разноските, направени
от противната страна, респективно- че като се разпореди с притежаваните от нея недвижими
си имоти, уврежда противната по същия спор страна, тъй като намалява,
затруднява или я лишава от възможността да се удовлетвори за присъдените и
разноски. Казаното важи с еднаква сила за разноските и на трите инстанции, с
оглед вече приетото от съда, че самото гражданско дело поражда вземането за
разноски, а защо доводите и, че такова знание е нямала, тъй като дарението е
извършено цели две години преди приключване на спора по гр.д. №118/14г. на КРС,
тъй че тя нямало как да знае, че ще загуби това дело и че на ищеца ще бъдат
присъдени разноски, а още по-малко- техния размер, не се споделят от този
състав, вече се обясни по т.3.3.1 от това решение, в частта относно източника и
момента на възникване на вземането на кредитора, неговата ликвидност и
изискуемост, поради което съдът няма да ги коментира отново.
3.4.Гореказаното
е според съда достатъчно, за да се счете, че в процеса са установени надлежно
всички правно-релевантни за основателността на иска факти, предвидени от
нормата на чл.135,ал.1 от ЗЗД и искът да се уважи, като основателен.
3.5.
Въпреки горното, за да не поставя страните в процесуална изненада и след като с
доклада е приел, че е бил сезиран с два иска, съдът развива по-долу и
съображенията си, относими към основателността на иска, досежно вземането на
ищеца за сумата от 2000лв., съставляваща разноски, присъдени от ПОС и ВКС,
поставена в хипотезата на чл.135,ал.3 от ЗЗД, като намери, че събраните
доказателства установяват, че към датата на дарението-***г. и у двамата
ответници е било налице и знание, и намерение за увреждане на ищеца, като
кредитор на отв.Н. с вземането му за разноските в производството, доколкото:
При дадените
и от двамата разпитани свидетели показания относно множеството водени между Л.Б.
и Г.Н. след 2010г. дела, след като Л.Б. станал съсед на имота в гр.***, и че в
засегнатия от спора за границата съседен на Л.Б. *** живее не Г.Н., а ***ът и,
отв.И. и неговото семейството, както и при категорично установеното по делото
обстоятелство, щото дарението, извършено от отв.Г.Н., е в полза на ***и, отв.В.И.,
съдът приема, че същият със сигурност е знаел за водените от ***съдебни дела,
защото воденето им е било свързано и с предприети на място в обитавания от него
имот действия- бутането на оградата, а когато е говорела за делата, отношенията
и проблемите с Л.Б., самата негова Св.Г. ги е определила не само като такива
между Л.Б. и Г.Н., а като отношения между Л.Б., ***и, ***и и ***и. Освен това,
самата отв.Н., обяснявайки в отговора си на исковата молба мотивите за
извършеното от нея дарение, е посочила, че то е извършено и затова, защото
искала да се отблагодари на ***, че покрай водене на делото непрекъснато и
съдействал за посещения на общинската и държавна админстрация, за снабдяване с
документи, за плащане на такси и т.н.
Така, в
съвкупността на събраните доказателства за дългогодишни спорове и неприятности
между обвързаните пряко или косвено с водените дела лица, съвсем достоверно
звучат, макар и преценени през призмата на чл.172 от ГПК, показанията на св.С.,
че редом с другите непрекъснати обиди, които отв.И. излизал да говори на висок
глас зад дувара от съседния двор, за да бъдат чути и да провокира, и
показанията му за заканите на отв.И., че нищо няма да им вземат на тях, защото
той всичко бил уредил с *** му, отправени по същия начин, и то след като е било
вече решено от съда в ***делото за границата, за оградата, а като се ценят
неговите показания, изречените от отв.И. закани не биха могли да имат друг
смисъл, освен този, че предприетите от тях действия са извършени и със знанието,
и с намерението да увредят Л.Б. по
отношение вземането му за присъдените до момента разноски, както и за онези,
които биха могли да бъдат присъдени в бъдеще, до приключване на процеса. Не се
споделят от съда доводите на отв.Н. в писмената и защита, че показанията на Св.С.
не следва да се ценят, защото той сам бил казал, че двата имота са разделени от
дебел дувар, както и че не виждал онзи, който говори, защото, и без да се знае
конкретната височина на една разграничаваща два съседни имота ограда, е ясно,
че тя не създава такава преграда между тях, че да препятства възможността за
разпространение на звука и да прави невъзможно неговото чуване от единия в
другия имот, както и защото Св.С. категорично е посочил, че макар да не виждал
говорещия, добре разпознавал гласа му като гласа на отв.И., и това е също
напълно обяснимо, свързано с показанията му, че посещава редовно със
семейството си имота на своя *** в ***, още откакто е бил закупен, че познава
по този повод и съседите му в лицето на В. и семейството му, както и че и имал
множество пъти, след започване на споровете между ***и съседа, да слуша негови
нарочно отправяни на висок глас послания по техен адрес, с цел провокации. Тези
негови показания съдът няма причина да не цени, защото са в пълна кореспонденция
и с дадените от Св.Г. на противната страна показания за силно влошени
междусъседски отношения още от момента, в който през 2010г. Л.Б. купил съседния
имот и започнали споровете между него и ***и, ***и и ***и. Не са в състояние да
дискредитират като негодни да бъдат ценени показанията на Св.С. и
противоречията, които отв.И. е видял и коментирал в писмената си защита,
конкретно, че Св.С. първо бил казал, че активно ходил до различни институции по
повод споровете между ***и съседите, а после- че не му е известно как се
развиват другите дела, и че първо бил казал, че е виждал Г.Н. само няколко
пъти, а после- многократно да влиза и излиза от съседния имот. Изтъкнатото в
първия аспект противоречие е според съда несъществуващо, защото от пълния
прочит на показанията, дадени от св.С., е видно, че липсва негово изявление за
пряка ангажираност с делата, водени от ***. Да, той е посочил, че е ходил да
вади скици за имота от кадастара, да вади документи от общината и да носи разни
неща на адвокати, но същото е дошло да обясни откъде знае за водените спорове,
а иначе, от показанията му не личи да се е интересувал активно и нарочно от тях
и от развитието им, та да знае и резултата от всеки един спор, тъй като е
заявил, че по отношение на спора за ограда и границата само е чувал, че има
присъдени големи разноски, но не знае за какви суми става въпрос, че повече в
тази връзка е разбрал, едва когато попитал ***каква пак е данданията в съседния
двор, покрай чутите по Коледа приказки на отв.И., а за останалите дела е
посочил, че не знае техния предмет и конкретен ход, като последното напълно се
вписва в преждеказаното. Дали Св.С. е видял неколкократно или многократно отв.Н.
в съседния на ***имот, само по себе си също не може да доведе до никакви
изводи, защото онова, което в случая е от значение за спора при изясняване на
знанието и намерението за увреждане на кредитора у двамата ответници, касателно
вземането на ищеца към отв.Н., е обстоятелството знаел ли *** на длъжницата за
водения между ***и ищеца спор по гр.дело №118/14г. на КРС, а то се установи
категорично от съвкупността на всички събрани доказатества, включително
показанията на св.Г., която отв.И. е довел, както и от признанията в тази
връзка, съдържащи се в отговора на исковат амолба на ***, в частта относно
мотивите и за извършване на дарението.
За
знание и намерение за увреждане на кредитора от ответниците говорят и фактите,
че не по-рано, а след постановяване на решението на КРС през август 2016г.,
ищцата е извършила не една, а четири сделки по разпореждане със свое имущество,
три дарствени в полза на ***и, една от които атакуваната такава от ***г., и
една сделка по продажба, след които в патримониума и не е останало никакво
недвижимо имущество, като съдът е изцяло съгласен с обсъждането и коментара в
т.12-т.18 от писмената защита на ищеца, щото времето на предприемане на тези
действия от отв.Н., обемът им, както и процесуалното и поведение по другото
висящо все още между нея и ищеца Л.Б. гражданско дело- №693/13г. надхвърлят и
опровергават твърдението на отв.Н. и дадените в негова подкрепа от Св.Г. показания,
че тези действия, включително дарението от ***г., предмет на този спор, са били
извършени единствено за да се отблагодари на ***си за това, че активно я е
подпомагал при водените от нея дела, респективно, защото след дълго умуване и
разговори помежду си, те /Св.Г. и отв.Н./
решили, че вече са на години и не могат сами да се оправят с имотите и
документите, и че трябва да ги оставят на децата. Последното очевидно не е
така, като се съди от действията, които отв.Н. е предприела след възобновяване
на гр.дело №693/13г. на КРС, спряно до приключване на спора и с ищеца по
гр.дело №118/14г. на КРС.
Формираното
у съда въз основа съвкупния прочит на събрания доказателствен материал
убеждение за наличието и на този правно-релевантен за основателността на иска
факт не може да бъде разколебано и от изтъкнатите от отв.И. доводи, че за
липсата на намерение за увреждане на кредитора показателни били установените в
процеса факти, че отв.Н. не била предприемала никакви разпоредителни действия
след получаване на поканата за доброволно изпълнение и имала парична наличност
по банкова сметка, която е послужила за вземането на кредитора. Последното е
несъмнен факт, който най-вероятно се дължи на обстоятелството, че запорното
съобщение за запор на вземане се изпраща от съдебния изпълнител едновременно с
поканата за доброволно изпълнение /виж чл.507,ал.1 от ГПК/ и обикновено се
получава от третото задължено по запора лице преди получаване на поканата за
доброволно изпълнение от длъжника, а що се отнася до това, че след 01.08.18г.
отв.Н. не е предприемала разпоредителни действия, последното се дължи на факта,
който личи от приложената по делото спарвка от СВ- ***, че в нейния патримониум
не е имало вече имоти, с които да се разпореди, и това, естествено, и е било
добре известно.
3.6.
Затова съдът заключи, че независимо дали за предмет на спора ще бъде приет само
един иск по чл.135,ал.1 от ЗЗД, или два съединени иска- по чл.135,ал.1 и по
чл.135,ал.3 от ЗЗД, същият/същите следва да се уважат като основателни, защото
в производството са установени всички правно- релевантни за основателността им
факти, предвидени в хипотезиса на цитираните две разпоредби.
В частта за разноските.
Разноски
претендират и ищеца, и двамата ответници, като представят за тях списъци в с.з.
от 14.01.20г., но с оглед изхода на спора, на основание чл.78,ал.1 от ГПК,
разноски се следва само на ищеца.
Ищецът
претендира по списък разноски от 1540.85лв. /виж л.76/, като е установил
направата на всички описани в списъка разноски /виж л.2, л.44 и л.60,ПРС и
л.78, ПОС/ но сборът на сумите по тях е не 1540.85лв., както е посочил, а
1540.52лв., тъй че именно те следва да му се присъдят, като общо платими от
двамата ответници.
При тези
мотиви, съдът
Р Е Ш И:
Уважава
иска по чл.135
от ЗЗД, предявен от Л.Б.Б., ЕГН **********,***, адв.М.Г., срещу Г.С.Н., ЕГН **********,
с адрес: ***, и В.С.И., ЕГН **********,***,
Като
прогласява за недействителен
по отношение на него Л.Б.Б., ЕГН **********, в частта му по т.6, досежно ПИ с
идентификатор 68080.503.880 по КККР на гр.*** и построената в този поземлен
имот сграда с идентификатор 68080.503.880.1, договора за дарение, сключен на ***г.
между Г.С.Н., ЕГН ********** и и В.С.И., ЕГН **********, с н.а. №*, том *,
рег.№*, н.д. №* от *г. на нотариус П.С., с район на действие района на ***
районен съд.
Осъжда Г.С.Н., ЕГН **********, с адрес:
***, и В.С.И., ЕГН **********,***, да заплатят общо на Л.Б.Б., ЕГН **********,***,
адв.М.Г., сумата от 1540.52- хиляда петстотин и четиридесет лева и петдесет и
две стотинки- разноски в производството.
Решението подлежи на обжалване
пред ПАС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Окръжен
съдия: