О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е
гр.Габрово,
20.11.2020г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ГАБРОВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
В.Генжова
ЧЛЕНОВЕ:
П.Пенкова
К.Големанова
като
разгледа докладваното от съдия Големанова в.ч.гр.д. №420 по описа за 2020г.
и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.413,ал.2 ГПК във връзка с чл.274 от ГПК.
Образувано
е по подадена жалба от заявителя "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК***, гр. София
срещу Разпореждане, инкорпорирано в Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК №260021/25.09.2020г. по ч.гр.д.№1001/2020г. на РС- Севлиево, с
което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение за
вземането за договорно възнаграждение, възнаграждение за закупен и използван пакет
услуга Фаст, възнаграждение за закупена услуга Флекси, такси за извънсъдебно
събиране на вземането, лихва за забава и законна лихва от датата на изтичане на
погасителния план до 20.09.2020г., като на осн. чл.6 ЗМДВИППП за периода
13.03.-13.07.2020г. не е начислявана законна лихва.
В
жалбата се твърди, че заповедния съд не разполага с правомощия на този етап от
производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят
черпи права. С промените в чл.411 ГПК законодателят предоставил правомощия на
заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Това
обаче не давало правомощия на заповедния съд за преценка относно валидността на
сделката породена от нарушение на закона или добрите нрави. Процесният договор
отговарял на всички законови изисквания. Същият би сключен в размер идентичен
със заявените от ответника параметри, посочени от него в искане за отпускане на
потребителски кредит. Преди сключване на договора на ответника е предоставил
Стандартен европейски формуляр, кредитополучателят бил получил предоставената
му в заем сума. В договора ясно била посочена методиката на формирания ГПР,
който отговарял на законовите ограничения и не противоречал на добрите нрави.
Твърди се, че заповедния съд има правомощия да обяви дадена клауза за
недействителна или неравноправна, но няма правомощия да решава спора по
същество, като прогласява договора за недействителен, тъй като това може да
стане в едно исково производство. Неправилни били изводите на заповедния съд,
че договора не отговаря на условията на чл.10, ал.1 ЗПК. Извода на съда, че
процесния договор е със значително по-малък шрифт от изискуемия по закон може
да бъде установен с помощта на вещо лице. Дори и да се приемело, че е налице
подобно нарушение на разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК, то санкцията на чл.22
ЗРПС не може да намери приложение. ЗПК бил приет в изпълнение на задължението
на РБългария за транспониране на Директива 2008/48/ЕО относно договорите за
потребителски кредити, поради което ЗПК следва да се прилага и тълкува с оглед
духа и целите на посочената директива. В същата бил установен принципа на
информираност на потребителя, на която следва да бъде осигурена възможност да
познава своите права и задължения по договора, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата
било установено, че за да се даде възможност на потребителите да вземат своите
решения следва да получат адекватна информация относно условията и стойността
на кредита, техните задължения и пр. преди да сключат договора. Санкцията на
чл.22 ЗПК следвало да намери приложение единство в случаите, когато потребителя
е лишен от възможността да се запознае с клаузите на договора, тъй като
последните са нечетливи с оглед размера на използвания шрифт или са формулирани
по неясен начин. В случая това не било налице тъй като отклонението при
използвания размер на шрифта било от 0,5пункта под установения в нормата размер
12, поради което това нарушение не води до нечетливост и неразбираемост на
текста на договора. Освен това
разпоредбата на чл.10 ЗПК в частта й относно минималния размер на шрифта
противоречала на приетото в Директивата, в съображение 9 на която било
посочено, че на държавите членки не следва да се позволява да запазят или
въвеждат национални разпоредби различни от предвидените в Директивата. Моли
съда да отмени обжалваното разпореждане и да присъди претендираните суми, като
и да присъди сумата от 15лв.-ДТ по жалбата и 50лв.-юрисконсултско
възнаграждение.
Жалбата е подадена в законоустановения
срок и е допустима.
Въззивният съд намира следното :
Правилно РС- Севлиево е приложил
разпоредбата на чл.411, ал.2,
т.2 и т.3 от ГПК съгласно която съдът е длъжен служебно да извърши
проверка дали искането: не противоречи на закона и добрите нрави; се основава
на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована
вероятност за това. Съгласно изменението на ГПК /ДВ.
бр.100/2019г./ съдът служебно следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Процесният договор безспорно е такъв. В
чл.411, ал.2
от ГПК изрично е създадена нова т.3, която задължава съда да откаже
издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с
потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е
налице обоснована вероятност за това.
С оглед на изложеното въззивният съд не
възприема изложените в жалбата доводи, че за заповедния съд не съществува
възможност служебно да констатира наличието на нищожна и/или неравноправна
клауза, както и че е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил
обстоятелство по същество, което следва да бъде доказано в едно бъдещо исково
производство. Цитираната съдебна практика в частната жалба, включително и тази
на ОС- Габрово, касае производства образувани в периода преди измененията в
ГПК, обнародвани в бр.100/2019г. ДВ, които вменяват задължение на съда служебно
да следи искането да не противоречи на закона и на добрите нрави, а съгласно
чл.411, ал.2 т.3 ГПК (нова) да не го уважи, когато се основава на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за
това.
Основателно е оплакването в жалбата,
че разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК в частта, с която е определен минимален размер на шрифта, на
който следва да е изготвен договора за кредит, противоречи на приетото в Директива
2008/48/ЕО, чиито разпоредби са транспонирани в ЗПК. В съображение
№9 от същата е посочено, че на държавите- членки не следва да се позволява да
запазят или въвеждат национални разпоредби, различни от предвидените в
Директивата, но това ограничение следва да се прилага само тогава, когато са
налице разпоредби, хармонизирани чрез Директивата. Посоченото в съображението е
закрепено като императивна норма в чл.22, т.1 от Директивата. В чл.10 от
Директивата са посочени изискванията, на които следва да отговаря съдържанието
на договора за потребителски кредит. Договорите за кредит следва да бъдат
изготвени на хартиен или друг траен носител, като всяка от страните по договора
следва да получи екземпляр от него, следва да посочват по ясен и кратък начин
елементите, посочени в чл.10, т.2 от Директивата. При съпоставка между двете
норми е видно, че Директивата не съдържа конкретни изисквания за минимален
шрифт, на който следва да бъдат изготвени договора за кредит и приложенията към
него. В ЗПК законодателят е въвел изискване, което не се съдържа в Директивата
и което води до значителни санкции за кредитора- загубване на правото да получи
лихви и разноски по кредита. Тъй като ограничението на чл.10, ал.1
от ЗПК за минималния размер на шрифта е въведено от националния
законодател в разрез с изискването на чл.22, т.1 от Директивата, то същото не
следва да бъде прилагано от съда в производството по издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК,
респективно- за обжалване на отказа за издаването на такава заповед.
Освен това в настоящото заповедно
производство не може да бъде установено по безспорен начин, дали
процесния договор за потребителски кредит е съставен на по-малък размер на
изискуемия по закон шрифт 12.
Видно от процесния договор уговорения в
ГПР е 48,03% и същият е съобразен с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, поради
което уговореното и претендирано от заявителя договорно възнаграждение е
дължимо и следва да бъде присъдено.
Съставна част в договора са включените
допълнителни услуги Фаст и Флекси, за които кредитополучателя дължи заплащане
на възнаграждение, включено в погасителния план. В случая се касае за допълнителни
уговорки по сключения договор за потребителски кредит, доколкото същите са
инкорпорирани в него и месечната погасителната вноска включва и парична сума по
тези допълнителни услуги. Клаузите за заплащане на възнаграждение по тях
противоречат на добрите нрави и директно на нормите на чл.10а, ал.2
и ал.4
ЗПК, тъй като същите по своето естество са разход свързан с усвояване и
управление на кредита, който обаче не е включен в ГПР, поради което същите са
нищожни, а претендираната сума за пакет допълнителни услуги е недължима.
Услугата
„Фаст“, се изразява в приоритетно даване на становище по искането за отпускане
на потребителски кредит преди всички останали кредитоискатели, и същата не би
могла да бъде реално предоставена, тъй като очевидно към момента на сключване
на договора становището по искането за предоставяне на кредит вече е налице. Услугата
„Флекси“ предоставя гъвкав погасителен план, като по естеството си е дейност по
управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, но не и допълнителна
услуга, свързана с договора по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Още повече, че
размерът на претендираната цена за предоставената „в полза на
кредитополучателя“ услуга е в размер близък до предоставената в заем сума и се
явява значително по-висок от лихвата за забава, която би се дължала при забава
на плащане на отделна погасителна вноска.
Заявителят претендира присъждане на
лихва за забава и законна лихва от датата на изтичане на
погасителния план до 20.09.2020г., като на осн. чл.6 ЗМДВИППП за периода
13.03.-13.07.2020г. не е начислявана законна лихва. Тези лихви са начислени върху непогасените вноски по погасителния план, в
които са включени и предоставените допълнителни услуги Фаст и Флекси.
Заповедното производство е строго формално и в него съдът преценява единствено
дали са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение на
претендираните суми. Съдът не може и не му е възложена функция да преизчислява
мораторната лихва или законната върху останалите суми, формиращи общият размер
на сумата, върху която се формира претенцията за лихва. Съдът следва да извърши
преценката си единствено въз основа на заявеното в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Поради изложеното правилен е извода на районният съд, че
не следва да присъди претендираните лихва за забава и законна лихва.
На
основание изложеното обжалваното разпореждане следва да се отмени и делото да
бъде върнато на първоинстанционния съд за издаване на заповед за изпълнение в
частта относно претендираното договорно възнаграждение в размер на 60,17лв.,
както и за сумата от 1,20лв.- ДТ съответна на претенцията за договорно
възнаграждение.
Поради
съвпадение в крайните изводи на двете инстанции относно дължимостта на
останалите суми, за които е отказано издаване на заповед за изпълнение обжалваното
разпореждане в тази част следва да бъде потвърдено.
Водим
от гореизложеното, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ
Разпореждане, инкорпорирано в Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК №260021/25.09.2020г. по ч.гр.д.№1001/2020г. на РС- Севлиево, В
ЧАСТТА в което е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, подадено от "Профи кредит България” ЕООД, ЕИК ***, с адрес на
управление гр.София, бул.България №49, бл.53 Е, вх.В за издаване на заповед за
изпълнение против А.К.Я., с ЕГН ********** *** за сумата 60,17лв.- незаплатено
договорно възнаграждение за периода 25.11.2019г.-25.06.2020г., вместо което
ПОСТАНОВИ:
ДА
СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение в полза на "Профи кредит България” ЕООД,
ЕИК ***, с адрес на
управление гр.София, бул.България №49, бл.53 Е, вх.В против А.К.Я., с ЕГН **********
*** за сумата 60,17лв.(шестдесет лева и седемнадесет стотинки)- незаплатено
договорно възнаграждение за периода 25.11.2019г.-25.06.2020г., както и за
сумата от 1,20лв.(един лев и двадесет стотинки)- разноски в заповедното
изпълнение.
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане, инкорпорирано в Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК №260021/25.09.2020г. по ч.гр.д.№1001/2020г. на РС- Севлиево в
останалата му част.
ВРЪЩА
делото на Районен съд - Севлиево за издаване на Заповед за изпълнение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: