Р Е Ш Е Н И Е
гр. И., 22.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД И., III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публичното съдебно заседание на девети март две хиляди двадесет и първа година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СВЕТОЗАР Г.
при секретаря Цветелина Велева, като разгледа докладваното съдията гр. дело №545/2018г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са от „Теленор България“ ЕАД, чрез адв. В. Г. от САК, срещу Б.Г.Г. кумулативно обективно съединени искове: 1) иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата от 56,98лв., представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер №********* за периода от 10.04.2016г. до 09.08.2016г., ведно със законната лихва върху вземането от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 28.11.2017г., до окончателното изплащане на вземането.; 2) осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 137,12 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги с абонатен номер №*********, сключен за мобилен номер ********** по програма Резерв; 3) осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 62,91 лв., представляваща обявени за предсрочно изискуеми лизингови вноски на основание Договор за лизинг от 05.10.2015г. с абонатен номер №*********, сключен за мобилен номер ********** за периода от м.08.2016г. до м.04.2017г.. Претендират се и направените в заповедното и исковото производство разноски.
Ищецът твърди, че между него и ответника са възникнали облигационни правоотношения по силата на Договор за мобилни услуги от 05.05.2015г.. Поддържа, че ответникът не е изпълнил своите задължения за използвани мобилни услуги, поради което дължи и неустойка за предсрочното прекратяване на договорите за мобилни услуги. Твърди, че ответникът не е изпълнил и своите задължения за заплащане на дължимите лизингови вноски по договор за лизинг, поради което останалите лизингови вноски са обявени за предсрочно изискуеми.
Ответникът, чрез назначения особен представител, в срока по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове. Твърди, че уговорената неустойка е неравноправна по смисъла на ЗЗП, както и че договорът не е прекратен по надлежния ред. Прави възражение за прихващане между внесената от ответника гаранционна сума от 15,99лв. с дължимите суми.
С влязло в сила определение от 06.02.2019г. е обезсилена на основание чл. 415, ал. 5 ГПК заповед за изпълнение №1008/29.11.2017г., издадена по ч.гр.д№1412/2017г. по описа на РС- И. в частта за сумата от 31,88лв., представляваща мораторна лихва за периода от 26.08.2016г. до 15.11.2017г., както и за разликата над 56,98 лв. до 257,01 лв., представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги.
С протоколно определение от 28.07.2020г. е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК изменение на размера на осъдителния иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на неустойка за предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги с абонатен №********* чрез намаляване на размера на иска от 137,12 лв. на 47,97лв..
Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и осъдителния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
В с.з. на 28.07.2020 г. особеният представител на ответника признава дължимостта на претендираните от ищеца суми (с изключение на сумите по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД).
В с.з. на 09.03.2021г. е докладвана молба от ищеца , в която се съдържа искане за постановяване на основание чл.237 ал.1 от ГПК на решение при признание на иска.
С оглед разпоредбата на чл. 29, ал. 5 от ГПК действията на особения представител са одобрени от съда.
Настоящият съдебен състав намира, че са налице процесуалните предпоставки за постановяване на решение при признание на иска срещу ответника, визирани в чл.237 от ГПК, а именно: ответникът, чрез особения представител, е признал иска и своята отговорност по него на основание чл.237 ал.1 във вр. ал.4 от ГПК, както и с оглед на представените доказателства с исковата молба, искът не противоречи на закона и добрите нрави, нито пък е признато право, с което страната не може да се разпорежда, поради което и срещу ответника ще следва да се постанови решение при признание на иска, с което да се уважи предявеният иск, без същото да се мотивира по същество по аргумент на чл.237 ал.2 от ГПК.
По отношение на иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право за заплащане на претендираната неустойка се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на клауза за неустойка при предсрочно прекратяване на договора, 2) съответствието на клаузата с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същата не е във вреда на потребителя; 3) предсрочно прекратяване на договора по вина на ответника. Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. В тежест на ответника е при установяването на горните факти да докаже положителния факт на плащане.
Претенцията е за сумата от 47,97лв. (след допуснато на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК намаляване на размера на иска), представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги с абонатен номер №*********, сключен за мобилен номер ********** по програма Резерв.
Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) или определяема парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта ѝ не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието със закона - нищожност на договора. Следва да се отбележи, че константната практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите нрави, като при разрешаване на спор за съществуване на вземане за неустойка дължи самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността ѝ – в този смисъл решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В тази връзка при разпределяне на доказателствената тежест касателно иска по чл. 422 ГПК, във вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД съдът е указал на ищеца, че носи доказателствената тежест да установи съответствието на клаузата за неустойка с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същата не е във вреда на потребителя.
В Договора е уговорено, че в случай на прекратяване на ползваните услуги през срока на договора по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок.
Съдът намира, че така уговорената неустойка противоречи на добрите нрави, тъй като уговореният размер, формиран от месечните такси до изтичането на срока на договора нарушава принципа на справедливост и добросъвестност в гражданските отношения.
Уговорената в договора неустойка при предсрочно прекратяване на договора по вина на ответника, е в размер на всички неплатени по договора абонаментни вноски до края на срока му, което означава, че мобилният оператор по прекратения договор ще получи имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора. Неустойката се определя въз основа на стандартната месечна такса, а не въз основа на уговорената между страните преференциална месечна такса, поради което на практика при непредоставяне на услугата от страна на мобилния оператор, последният би получил плащане в по-голям размер от това, което би получил при реално предоставяне на услугата. Следователно уговорената по този начин неустойка излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката и създава условия за неоснователно обогатяване на мобилния оператор, което е в разрез и с принципа за справедливостта. Поради това уговорката за неустойка в полза на мобилен оператор при предсрочно прекратяване на договор за услуга поради неплащане на сума по договора от потребителя, определена в размер на всички абонаментните вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане на уговорения в него срок, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В този смисъл константната практика на ВКС: Решение №110/21.07.2016 по дело №1226/2015 на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 193/09.05.2016г. по т.д. № 2659/2014г. на ВКС , I т.о. и Решение № 219/09.05.2016г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС, I т.о.
Процесната уговорка за заплащане на неустойка в размер на месечните такси за таксуващите периоди, оставащи до изтичането на срока на договора, преценена към възникване на задължението, обуславя извод за противоречие с добрите нрави и нищожност на клаузата, тъй като съвпада с обезпеченото главно задължение. Следва да се посочи, че размерът на вредата на мобилния оператор, съизмеряваща се с размера на вноските (цената на услугата) до края на срока на действие на договора, създава само илюзорно право на прекратяване на договора от страна на ответника – потребител, т.е. същата е неравноправна и поради това нищожна.
На следващо място макар и клаузата за неустойка да се съдържа във всеки конкретен договор, то ответната страна не би могла да предоговори тези условия. Процесният договор е сключен при предварително определени условия от едната страна по правоотношението - доставчикът на мобилни услуги. Видно е от самия договор и приложенията към него, че същите са бланкови и не са били предмет на предварително договаряне между страните, респ. ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Както беше подробно изложено по-горе, уговорката води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и до съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора. Горното съответства и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с § 1 За, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при уговарянето ѝ, следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част правоотношението изобщо не е породило правно действие.
На следващо място по делото е допуснато намаляването на размера на иска, но това не означава промяна на основанието- позоваване на нов юридически факт, от който се извежда претендираното право, наред с или вместо първоначално заявения. Следователно предявеният иск за заплащане на неустойка продължава да се основава на неравноправна клауза, независимо, че е допуснато намаляване на неговия размер.
На последно място процесният договор е прекратен преди влизане в сила спогодбата между ищцовото дружество и КЗП, поради което последната е неприложима в настоящия случай. За пълнота следва да бъде посочено, че и в молба- становище на ищцовото дружество (л. 87-88 от делото) се посочва, че не следва да бъде призната търсената неустойка, както и че към момента на издаване на фактурите не е била в сила Спогодбата с КЗП и са били начислявани неустойки по договори с уговорки, които по смисъла на закона представляват нищожни клаузи.
С оглед гореизложеното тези искове следва да бъдат отхвърлени.
По отношение на разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта ѝ относно разноските отпада.
Следователно при този изход на делото ответникът следва да бъде осъден съобразно уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото производство в размер на сумата от общо 455,13 лв. (4,93 лв. държавна такса за заповедното производство, 71,42лв. държавна такса за исковото производство, 35,50 лв. адвокатско възнаграждение за заповедното производство, 128,56лв. адвокатско възнаграждение за исковото производство, 214,27лв. възнаграждение за особен представител).
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД по отношение на Б.Г.Г., ЕГН **********, с адрес ***, че „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6, е носител на право на парично вземане за сумата от 56,98лв., представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер №********* за периода от 10.04.2016г. до 09.08.2016г., ведно със законната лихва върху вземането от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 28.11.2017г., до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА по иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД Б.Г.Г., ЕГН **********, с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6, сумата от 62,91 лв., представляваща обявени за предсрочно изискуеми лизингови вноски на основание Договор за лизинг от 05.10.2015г. с абонатен номер №*********, сключен за мобилен номер ********** за периода от м.08.2016г. до м.04.2017г..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявения от Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6, срещу Б.Г.Г., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за за заплащане на сумата от 47,97лв. (след допуснато на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК намаляване на размера на иска), представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги с абонатен номер №*********, сключен за мобилен номер ********** по програма Резерв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Б.Г.Г., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6, сумата от 455,13 лв., представляваща разноски в исковото и в заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: