№ 2795
гр. София, 13.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231100510907 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение №10587 от 20.06.2023 г., постановено по гр.д. № 9261/2022 г.
по описа на СРС, 67 състав, са уважени предявените от А. С. М., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. София, бул. ****, действащ чрез процесуалния си представител адв. М.
А. Д. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „**** I“ № **** против „А1 България“ АД,
ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: град София, ул. ****, конститутивни
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл.344,ал.1, т.2 за признаване за незаконно
и за отмяна на уволнението, извършено на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ вр. чл. 190, ал.1, т.2
КТ със Заповед от 20.12.2021 год. и осъдителен иск с правно основание чл.344, ал.1,т.3 вр.
чл.225 КТ за заплащане на сумата от 15 022, 40 лева, представляваща обезщетение за
оставане без работа и сключване на трудов договор при по – ниско възнаграждение в
резултат от незаконното уволнение за период от шест месеца, с начална дата 21.12.2021 год.,
ведно със законната лихва от 18.02.2022 год. до изплащане на вземането и осъдителен иск с
правно основание чл.225, ал.3 КТ за заплащане на сумата от 4 186 лева, представляваща
обезщетение за недопускане до работа за периода от 18.11.2021 год. до 21.12.2021 год.,
ведно със законната лихва от 18.02.2022 год. до изплащане на вземането, като искът е
ОТХВЪРЛЕН за разликата над 4 186 лева до пълния претендиран размер от 4440,80 лева.
Ответникът е осъден да заплати разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК в размер на 2261,82
лева.
1
Недоволен от съдебното решение е останал ответникът, който в законоустановения
срок подава въззивна жалба, с която оспорва решението, като неправилно и необосновано.
Смята, че изводите на съда са направени при непълно съобразяване с доказателствения
материал по делото и без да става ясно как е формирана волята на съда. Смята, че липсва
достатъчна аргументация от страна на съда на крайния извод за недобросъвестно поведение
от страна на работодателя при изпълнение на задълженията му във връзка с възстановяване
на ищеца на работа. Според жалбоподателя, трудовото правоотношение между страните е
възстановено още на 18.11.2021 год., когато ищецът се е явил на работа и е заявил
желанието и намерението си да започне работата, на която е възстановен, от който момент
страните е трябвало да изпълняват задълженията си по това правоотношение. Неправилен
бил извода на съда, че ищецът е бил добросъвестен, а работодателят не. Оспорва изводът, че
процесната заповед за уволнение е незаконна, тъй като неявяването на работа на ищеца в
два последователни работни дни след като е бил възстановен е достатъчно основание за
ново прекратяване на трудовото му правоотношение. Оспорва да е бил ограничаван достъпа
до сградата на ищеца. Моли съда да отмени първоинстанционното решение, като постанови
ново, с което да отхвърли претенциите на ищцата спрямо дружеството. Претендира и
разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното
производство, с който се излагат подробно доводи за правилност и законосъобразност на
съдебното решение и се иска неговото потвърждаване, а въззивната жалба да бъде оставена
без уважение като неоснователна. Претендира и разноски.
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла
на чл. 266 от ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, срещу
акт, подлежащ на обжалване и от лице, което има правен интерес.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по
отношение на нейната правилност, съдът намира подадената въззивна жалба за
неоснователна. Съображенията за това са следните:
Предявени са конститутивни искове за отмяна на уволнението, извършено на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ със Заповед от 20.12.2021 г. – чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ, за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност "началник
сектор Търговско инженерна дейност" в търговско дружество „А1 България“ АД, ЕИК:
****, със седалище и адрес на управление: град София, ул. **** ЕАД – чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ,
2
осъдителен иск за заплащане на сумата от 15 022, 40 лева, представляваща обезщетение за
оставане без работа и сключване на трудов договор при по – ниско възнаграждение в
резултат от незаконното уволнение за период шест месеца, с начална дата 21.12.2021 г.,
ведно със законната лихва от 18.02.2022 г. до изплащане на вземането - чл. 344, ал. 1, т. 3,
вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ и осъдителен иск за заплащане на сумата 4440, 80 лв.
обезщетение за недопускане до работа за периода от 18.11.2021 г. до 20.12.2021 г., ведно със
законната лихва от 18.02.2022 г. до изплащане на вземането - чл. 225, ал. 3 КТ.
Ищецът твърди, че между него и ответника е съществувало трудово правоотношение,
по силата на което е изпълнявал длъжността "началник сектор Търговско инженерна
дейност" в търговско дружество „А1 България“ АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. **** ЕАД. Със Заповед №.. от 14.10.2015 г. трудовият договор е
прекратен, като на 02.07.2020 г. е влязло в сила решение по гр. дело № 2015 г. по описа на
СРС, 68 състав, изменено с решение №. от 19.12.2019 г. по в. гр. д. № 2019 г. по описа на
СГС II-A въззивен състав, с което ищецът е възстановен на работа при същия работодател.
На 18.11.2021 г. ищецът отишъл на адреса, където обичайно полага труд – гр. С., за да заеме
длъжността, на която е бил възстановен, но му било обяснено, че достъпът до сградата е
ограничен и не може да премине през съоръженията за контрол на достъпа, респективно да
достигне до работното си помещение. На същата дата ищецът изпратил заявление вх. №
18.11.2021 г. до работодателя, с което информира последния, че желае да бъде възстановен
на работа, като поради забавяне на отговора от страна на ответника се наложило изпращане
на напомнително писмо, получено от работодателя на 16.12.2021 г. При проведена среща
между страните на 20.12.2021 г. на ищеца е връчена заповед № 1 от 18.11.2021 г. за
възстановяване му на работа и едновременно с нея искане за писмени обяснения №. от
20.12.2021 г., с което е поканен да даде обяснения за причините, поради което не се е явявал
на работа. В същия ден била издадена и връчена на ищеца и процесната заповед за
едностранно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, вр.
чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ.
Ответникът е депозирал отговор в законоустановения срок, с които оспорва исковете.
Не оспорва съществуването на трудово правоотношение с ищеца. Излага съображения, че
ищеца не се е явил на работното място за да полага труд, а единствено да входира
заявлението си, като достъпът му до сградата не е бил ограничаван. Твърди, че
прекратяването на трудовото правоотношение е законосъобразно, доколкото ищецът не се е
явил на работа след като е бил възстановен на 18.11.2021 г.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ процесуално задължение на ищеца
е да установи при условията на пълно и главно доказване размера на последното получено
от него брутно трудово възнаграждение преди прекратяването, че се е явил на работа след
възстановяването му със съдебно решение, както и че е останал без работа за процесния
период, за който твърди и претендира обезщетение.
В тежест на ответника- работодател, по този иск е при условията на пълно и главно
доказване съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК да установи, че в обективната
3
действителност са се осъществили всички законоустановени предпоставки за възникване на
субективното му потестативно право едностранно да преустанови трудовоправната връзка с
конкретен работник или служител, които при разглежданото уволнително основание са
следните: допускането до работа на ответника или че е налице законно основание да не го
допуска, законността на уволнението на основанието, на което е извършено, а именно –
неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, както че са спазени
законовите изисквания при уволнение.
Основателността на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване
на заеманата преди уволнението длъжност предполага да се установи, че прекратяването на
процесната трудовоправна връзка е незаконосъобразно, както и че същата не е прекратена
на друго основание- изтекъл срок, предизвестие от работника или служителя, чийто срок да
е изтекъл към момента на приключване на съдебното дирене в съответното съдебно
производство.
Между страните е безспорно съществуването на процесното трудово
правоотношение, че ищецът е възстановен на работа при ответника по силата на влязло в
сила съдебно решение, както и че правоотношението е повторно прекратено по силата на
посочената от ищеца заповед.
Спорен между страните въпрос с правно значение е дали поведението на
работодателя е добросъвестно при изпълнение на задълженията си по възстановяване ищеца
– работник на работа, респ. законосъобразна ли е издадената заповед за уволнение, с което
трудовото правоотношение повторно е прекратено.
Възстановяването на работа по смисъла чл. 345, ал. 1 КТ е право на възстановения
работник или служител да заеме длъжността, от която е бил неправомерно уволнен. То е
ясно изразена готовност на възстановения да продължи изпълнението на трудовите си
функции, т. е. възстановяване на изпълнението им. Но това е негово право, а не задължение
и ако не желае да продължи работата си при същия работодател отношенията между
страните се уреждат чрез прилагането на чл. 325, т. 2 КТ и тъй като това е право то в тежест
на страната, която черпи благоприятни правни последици от осъществяването на този факт
и предвид естеството му на положителен такъв, в случая в тежест на ищеца е да го установи
като проведе пълно и главно доказване.
За да възникне това право за работника, респ.служителя следва да са налице следните
елементи от фактическия състав - предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 KT да е уважен с
влязло в сила съдебно решение, с което се разпорежда възстановяването на работника или
служителя на предишната работа, или акт (заповед) на работодателя, с който се отменя
уволнението и се разпорежда възстановяването (чл. 344, ал. 2 КТ), явяване или изразена
готовност на работника или служителя в определения от закона двуседмичен срок от
получаване на съобщението за възстановяване да започне изпълнение на трудовите си
задължения на предишната работа (чл. 345, ал. 1 КТ). Срокът на работника за връщането му
на работа тече от получаване на изпратеното от първоинстанционния съд съобщение след
влизане в сила на решението за възстановяване на работа; ако не е изпратено такова
4
съобщение - от момента, в който работникът се е явил в предприятието да започне работа; а
ако е узнал по друг начин, независимо от впоследствие полученото съобщение от съда,
срокът тече от узнаването.
Под „явяване на работа“ на работника, за да я заеме по смисъла на посочения текст,
както и на чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ следва да се разбира работникът или служителят да се яви
лично, фактически в предприятието и изрично да заяви желанието си да заеме длъжността
на която е възстановен от съда, като явяването може да бъде удостоверено, както с подаване
на писмено волеизявление пряко пред работодателя така и по друг подходящ начин, стига
същият да може да бъде доказан при евентуален бъдещ съдебен процес с допустими от
процесуалния закон доказателствени средства. Действията, които следва да извърши
работника, съответно служителя са да се яви лично, фактически в предприятието и изрично
да заяви желанието си да заеме длъжността, на която е възстановен от съда, като явяването
може да бъде удостоверено по посочените начини. Достатъчно е еднократно явяване на
работника или служителя на работа, за да се приеме, че е изпълнил задължението си по чл.
345, ал. 1 КТ.
Еднократно отправеното изявление на работника обвързва работодателя да изпълни
задължението си да допусне възстановения на работа работник до работното му място, до
изпълнение на съответните на длъжността трудови функции. Не е необходимо работникът
ежедневно да се явява, за да осъществи възстановяването си. Задължително е само да изяви
желанието си да заеме отново длъжността, на която е възстановен и това желание може да се
изрази и с една писмена молба. Еднократно отправеното изявление на работника обвързва
работодателя да изпълни задължението си да допусне възстановения на работа работник до
работното му място за изпълнение на съответните на заеманата длъжност трудови функции.
Като изявеното от работника или служителя желание да заеме длъжността изпълнявана от
него преди уволнението, не е задължително да бъде подкрепено с физическото му
присъствие на работното място през целия работен ден и през целия процесен период при
спазване на работното време. Добросъвестността налага работодателят, до когото е
достигнало волеизявлението на работника за намерението да заеме длъжността, на която е
възстановен, да го допусне незабавно до изпълнението й или да стори това в разумен срок,
съобразно спецификата на работа. Неизпълнението на това му задължение дава основание
на работника или служителя да претендира обезщетение по чл. 225, ал. 3 от КТ. В случая е
неоснователно оспорването на ответната страна с твърдение че ищцата не се е явила по см.
на чл. 345, ал.1 от КТ в срока, за да започне фактически работа при работодателя с оглед
изложеното по-горе. (Решение № 245 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 10482009 г., ІV г.о.,
Решение № 298 от 28.04.2010 г., постановено по гр.д.№ 3972/2008 г., ІV г.а. на ВКС;
Решение № 550 от 16.12.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 228/2011 г., ІV г.о. на ВКС, Решение №
145 от 31.05.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 1186/2010 г., ІІІ г.о. ВКС, Решение № 1478 от
21.02.2014 г. на РС - Благоевград по гр. д. № 2622/2013 г.).
Ограничавайки достъпа на ищеца на територията на дружеството работодателят го
препятствал да изпълнява трудовите си функции. Съгласно чл. 8, ал. 1 от КТ трудовите права
5
и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите. В ал. 2
законодателят е предвидил, че добросъвестността при осъществяване на трудовите права и
задължения се предполага до установяване на противното. Събраните по делото
доказателства сочат на недобросъвестност на работодателя с оглед разпоредбата на чл. 8 от
КТ. В настоящия случай ищецът е заявил, в законовия срок, изрично желанието си да заеме
работата, на която е възстановен по силата на влязло в сила съдебно решение, но
работодателят не му е осигурил тази възможност, като е създал пречки работникът да
изпълнява работата си.
От данните по делото се установи, че ищецът се е явил на работа в предприятието на
18.11.2021 г., а датата на получаване на съобщението по чл. 345, ал. 1 от КТ е 16.11.2021 г.,
поради което и с оглед на гореизложеното настоящият съдебен състав приема, че срокът по
чл. 345, ал. 1 от КТ тече от 18.11.2021 г. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав
преценява, че в двуседмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ ищецът се е явил лично, фактически
на работа при работодателя да заеме длъжността, на която е възстановен от съда. Нещо
повече, ищецът е демонстрирал намерението си и чрез писмено уведомление, което е
обективирано в молба с вх. № 5416/ 18.11.2021 г. При положение, че ищецът по ясен и
недвусмислен начин в законоустановения срок е демонстрирал и заявил желанието си и
намерението си да заеме длъжността, на която е възстановен чрез едновременното си
явяване физически и на място при работодателя и подаване на молба, входирана от
служител на работодателя, то се налага изводът, че оспорената заповед за уволнение е
материално незаконосъобразна, респ. уволнението на ищеца със заповед от 20.12.2021 год. е
незаконно поради липса на фактическо основание за прекратяване на договора на
посоченото основание, поради което възраженията във въззивната жалба се явяват
неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.
Възражението на ответника, че ищецът при явяването си на 18.11.2021 год. не е
поискал среща с никой от ръководството или служител, който да разполага с правомощия по
назначаване, възстановяване или прекратяване правоотношенията с работници или
служители, не се подкрепя от доказателствения материал. Единственото изявление, което
подкрепя това твърдение се съдържа в показанията на разпитания свидетел на страната на
ответника, който, обаче, не е достатъчен за да докаже, че ищецът единствено е поискал
поставяне на входящ номер.
Обратното, показанията на свидетеля А. кореспондират както със заявеното от ищеца
в исковата молба, така и със събрания по делото доказателствен материал. Установява се, че
при предходните възстановявания на работа по съдебен ред, работодателят уведомявал
ищеца още при явяването му как ще се процедира нататък. От показанията става ясно, че
ищецът се е явил пред предприятието, за да заяви готовност да започне работа, но не е бил
допуснат до административната зона, тъй като заради въведената епидемична обстановка
достъпът до предприятието се осъществявал при пропускателен режим. Ограничавайки
достъпа на ищеца Д. на територията на дружеството работодателят го препятствал да
изпълнява трудовите си функции.
6
Недопускането може да бъде изразено не само във физическо препятствуване да се
изпълнява съответната работа, но и в бездействие, което пречи на служителя да започне
реалното изпълнение на работата си; в непредоставяне на възможност за изпълнение на
работата. Следва да бъдат разграничени случаите, когато за изпълнение на трудовите
функции за работа на възстановения работник е достатъчно той да бъде допуснат до
работното си място - да му се предостави възможност свободно да заеме работното си място
и да се включи в трудовия процес от хипотезите на недопускане до работа на ръководител,
комуто следва да бъдат предоставени условията, даващи възможност за изпълнение на
работата - освобождаване на работното му място; осведомяване на подчинените служители
за промяната в ръководството, с оглед изпълнение на разпорежданията му и пр. условия,
съпътствуващи изпълнението на ръководната длъжност. Когато служителят, възстановен на
длъжност с ръководни трудови функции, заяви изрично желанието си да заеме работата, на
която е възстановен и работодателят не му осигури тази възможност; когато с бездействието
си препятствува служителя да изпълнява работата си, налице е основанието по чл. 225, ал. 3
КТ за отговорност на работодателя за обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение на служителя за времето на недопускането. При изпълнение на
задължението от ищеца – работник да заяви изрично, ясно и недвусмислено желанието и
намерението си да се върне на работата, на която е възстановен, задължение на ответника –
работодател е било да посочи кога, къде и при какви условия ще упражнява трудовите си
задължения, ако е имало някакво изменение на обстоятелствата до като е траел процеса на
обжалване на заповедта за уволнение, разбира се без да се променят условията на трудовия
договор. Неоснователни са възраженията във въззивната жалба, че работодателят е
предприел нужните действия по възстановяване на ищеца на работа, поради което и
трудовото правоотношение било валидно възстановено и пораждало задължения за двете
страни, неизпълнени от ищеца и наложили издаването на процесната заповед за уволнение.
Изводите от горните констатации са, че подадената въззивна жалба следва да се
остави без уважение като неоснователна, тъй като процесното уволнение се явява
незаконосъобразно, а искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – основателен. Предвид
основателността на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, основателни се явяват и
акцесорните искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ - за
възстановяване на заеманата до уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за
времето, през което ищеца е останал без работа поради уволнението, доколкото
основателността на тези искове включва извод за незаконосъобразност на уволнението.
По разноските:
При този изход на правния спор въззиваемата страна има право на направените от
нея в хода на въззивното производство разноски, за които е представен списък с разноски,
към който са приложени договорът за правна защита и съдействие относно параметрите на
уговореното процесуално представителство и платежно нареждане относно плащането на
договореното възнаграждение. Въззивникът следва на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати
на А. С. М., ЕГН ********** разноските за заплатено адвокатско възнаграждение, като
7
претенцията за адвокатско възнаграждение на ищеца следва да се уважи в пълен размер.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №10587 от 20.06.2023 г., постановено по гр.д. №
9261/2022 г. по описа на СРС, 67 състав, са уважени предявените от А. С. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. София, бул. ****, действащ чрез процесуалния си
представител адв. М. А. Д. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „**** I“ № **** против
„А1 България“ АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: град София, ул. ****,
конститутивни искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл.344,ал.1, т.2 за
признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено на основание чл.330, ал.2,
т.6 КТ вр. чл. 190, ал.1, т.2 КТ със Заповед от 20.12.2021 год. и осъдителен иск с правно
основание чл.344, ал.1,т.3 вр. чл.225 КТ за заплащане на сумата от 15 022, 40 лева,
представляваща обезщетение за оставане без работа и сключване на трудов договор при по
– ниско възнаграждение в резултат от незаконното уволнение за период от шест месеца, с
начална дата 21.12.2021 год., ведно със законната лихва от 18.02.2022 год. до изплащане на
вземането и осъдителен иск с правно основание чл.225, ал.3 КТ за заплащане на сумата от
4 186 лева, представляваща обезщетение за недопускане до работа за периода от 18.11.2021
год. до 21.12.2021 год., ведно със законната лихва от 18.02.2022 год. до изплащане на
вземането, като искът е ОТХВЪРЛЕН за разликата над 4 186 лева до пълния претендиран
размер от 4440,80 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, „А1 България“ АД, ЕИК: ****, със
седалище и адрес на управление: град София, ул. **** да заплати на А. С. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. София, бул. ****, действащ чрез процесуалния си
представител адв. М. А. Д. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „**** I“ № **** сумата
от 3 250 лева, разноските за заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8