О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………/…….07.2019г.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
закрито съдебно заседание на ……………….юли две хиляди и деветнадесета
година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА
ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА
ХЕКИМОВА
като
разгледа докладваното от съдия Кирякова
възз. частно търг.дело № 1103 по описа за 2019г.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278 във вр.
чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба вх. № 47607/28.06.2019г. /депозирана с
писмо с пощенско клеймо от 26.06.2019г./, подадено от „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕАД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Васил Левски“ № 114, етаж Мецанин, срещу Разпореждане № 23417/31.05.2019г., постановено по
ч.гр.д. № 8275/2019г. на РС Варна, в частта, в която е отхвърлено искането на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
представляваща
Сумата от 189 лева – такса експресно разглеждане на документи
Сумата от 189 лв. – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение и,
Сумата от 195 лева – разходи и такси за
извънсъдебно събиране
по Договор за паричен заем № 5421941 от 02.03.2018г., сключен между „Вива
кредит“ ООД и Р.М.М., като вземането по договора е прехвърлено от кредитодателя
на заявителя – „АКПЗ“ ЕАД ЕИК *********
с
Приложение № 1/02.01.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 01.12.2016г.
Частният жалбоподател счита, че атакуваното разпореждане е постановено
при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В
жалбата се излага, че в производството по този ред не се проверява дали
вземането съществува като целта е бързина и процесуална икономия. Твърди се, че
заявлението е съобразено с изискванията за неговата редовност по чл.410, ал.2,
вр. чл.127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 ГПК, като следва да се отбележи, че в
закона липсва препращане към чл.127, ал.2 ГПК - т.е. не е необходимо към
заявлението да се прилагат доказателства за установяване на вземането.
Преследваната с уреденото в действащия ГПК заповедно производство цел е да се
създаде опростена съдебна процедура, въз основа на която кредиторът в съкратени
срокове да може да се снабди с изпълнително основание срещу своя длъжник, с
оглед принудително изпълнение на вземането си. Целта на производството е
опростеност, ускореност и ефективност, но и улеснено признаване на съдебния
акт. Поради целта на производството, жалбоподателят излага, че съдът дължи
проверка на формалната редовност и необходимите реквизити на заявлението по
чл.410 ГПК, а споровете по обективираните в него материални субективни права
следва да се решат по исков ред, при положение, че длъжникът депозира
възражение по чл. 414 ГПК. Излага, че нито Директива 2008/48 за договорите за
потребителски кредит, нито Директива 2009/22 за исковете за преустановяване на
нарушения с цел защита интересите на потребителите, предвиждат процесуални
механизми за служебно прогласяване от съда нищожността на клаузи от
потребителските договори. Според жалбоподателя, вкл. според цитираното в
съдебната практика решение С-618/10 на СЕС съдът прилага правилата на
директивата и без възражение, но при наличие на фактически и правни данни, т.е.
на доказателства. При липса на такива, както е в производството по чл.410 ГПК,
съдът не е длъжен да прави подобна проверка. Според жалбоподателя, в
националното законодателство, съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК е предвидена
възможност за отказ при противоречие със закона, което означава незаконността
да следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин. Сочи, че
законосъобразното осъществяване на фактите, на които се базира искането по
чл.410 ГПК е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на
заявлението още повече, че такава проверка изисква запознаване с писмени
доказателства, каквито обичайно не съпровождат заявлението по чл.410 ГПК.
В частната
жалба се поддържа още, че неустойката предмет на заявлението по чл.410 ГПК, е
начислена вследствие на неизпълнение на поети договорни задължения от страна на
заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова
гаранция. Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните
вреди от неизпълнение на договора като обичайните вреди, които причинява
неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата
сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в
срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни
разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен
ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако длъжникът
добросъвестно беше изпълнил поетото договорно задължение и беше предоставил
такава гаранция, то кредиторът щеше да е събрал вземането си и нямаше да търпи
посочените по-горе вреди. Поддържа валидността на неустоечното вземане вкл.
съобразно постановките на TP №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСТК на ВКС,
че неустойката не може да бъде нищожна само на основание противоречие с добрите
нрави, както приема съдът в обжалваното разпореждане. Прави се довод, че
въпросът за противоречие на неустойката с добрите нрави следва да бъде решен
чрез комплексна преценка - не само на съдържанието на договорната клауза, но и
при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността
между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният
длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне
неустойката в средство за неоснователно обогатяване, а в случая преценката на
съда е единствено въз основа на изложените в заявлението факти /поради липсата
на изискване за прилагане на документи/. Дори да се приеме, че неустойката е
прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави,
а съдът следва да намали нейния размер. /цит.практика в определение от
29.09.2017г. по ч.г.д. 11715/2017г. по описа на СГС и Определение от 15.02.2018
г. по ч.г.д. 61444/2017 г. по описа на СГС/
По отношение
на претендираните разходи за извънсъдебно събиране на задължението,
жалбоподателят сочи, че съдът неправилно е приел нищожността на тази договорна
клауза по арг. от чл.33 от ЗПК. Съдът неправилно е квалифицирал основанието на
това вземане, а оттам е достигнал и до неправилни правни изводи за противоречие
и нищожност на клаузата без да отчете, че съгласно чл.10а от ЗПК кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги.
Аргумент за това жалбоподателят намира и в чл.19, ал.3 от ЗПК, според която
разпоредба, в годишният процент на разходите не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по потребителските
договори. Таксата за експресно разглеждане на кредита е също свободно уговорена
съгласно чл.9 ЗЗД в договор между страните и също не представлява нищожна
клауза. Поради изложеното, жалбоподателят счита, че произнасяйки се по
заявлението и отхвърляйки го за процесните /по жалбата/ суми, съдът е превишил
правомощията си в заповедното производство по чл.410 ГПК. В жалбата се цитира многобройна
съдебна практика на различни съдилища, вкл. ВОС. Поддържа се искане за отмяна
на отхвърлителната част от съдебното разпореждане.
Съдът намира частната жалба за редовна и
производството по същата допустимо. Същата е подадена от легитимирана страна,
чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване, в
преклузивния срок за това. Препис от същата не подлежи на връчване на
насрещната страна съгласно чл.413, ал.2 ГПК.
Разгледана по същество, съдът намира жалбата
за неоснователна.
Производството е образувано пред ВРС по
заявление на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника Р.М. М. за следните вземания: главница по договор
за паричен заем в размер на 400 лева; такса за експресно разглеждане на
документи в размер на 189 лева; неустойка за неизпълнение на задължение от 189
лева, начислено за периода от 06.03.2018г. до 27.11.2018г.; разходи и такси за
извънсъдебно събиране в размер на 195 лева, както договорни и законни лихви
върху главницата.
Първоинстанционният съд е приел от външна
страна, че е налице формална редовност на заявлението, за която следи в
заповедното производство служебно. В упражняване на правомощието си по чл.411,
ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд служебно е извършил
проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави, поради което
не е излязъл извън присъщите си правораздавателни функции в заповедното
производство, каквито оплаквания се поддържат с жалбата.
Въззивният съд споделя
направените от първата инстанция правни изводи.
Спрямо процесния договор за заем намират
приложение разпоредбите на ЗПК, а така също въз основа на препращането и ЗЗП.
Претенцията на заявителя обхваща както главницата по договора от 400 лева, така
и законни лихви и договорни лихви, в която част заявлението е уважено от
заповедния съд. Наред с това, заявителят претендира и още три вида плащания от
длъжника – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за обезпечаване, такса
за експресно разглеждане и разходи за извънсъдебно събиране, които общо
съставляват сума в размер на 573 лева. Същевременно предоставената в заем сума
е в размер на 400 лева, която очевидно не се обхваща от ГПР по договора.
Съдът споделя мотивите на ВРС, че липсва
връзка основанието, въз основа, на което възниква вземането на кредитната
институция „такса експресно разглеждане” и самия договор за кредит, с който е
уговорена. Поради това е налице противоречие с чл.10а, ал.1 от ЗПК, който
предвижда, че кредиторът по договор за потребителски кредит може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, но свързани с договора за
потребителски кредит. Констатираното несъответствие с императивната норма на
ЗПК по арг. от чл.21 от с.з. е основание за отхвърляне на заявлението в частта,
с която заявителят е претендирал такса за експресно разглеждане на
документи.
По отношение вземането за „разходи и такси
за извънсъдебно събиране” – същото възниква под
условие за настъпил падеж на главните задължения. Същевременно съобразно императивното правило на чл.33, ал.1 от ЗПК, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса
разходи. С уговарянето на таксата, на практика се постига заобикаляне на
ограничението на чл.33 от ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана със забавата на длъжника.
Поради това, въззивният съд намира, че подобна клауза противоречи на чл.33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно
обезщетение за забава при това отнапред и глобално уговорено, т.е. което не
зависи по никакъв начин от действително необходими разходи по събиране на
вземането. Правилно е съждението на съда, че това вземане влиза в противоречие
и с чл.10а, ал.2 ЗПК, той като по същество представлява разход, свързан с
усвояване и управление на кредита. Този разход не е уговорен, не е включен и в
обявените на страната разходи по кредита.
Според индивидуализацията на вземането
съдържащата се в т.12 от заявлението, между страните е уговорена обезщетителна
неустойка за неизпълнение на поето задължение за предоставяне в 3 дневен срок
от сключване на договора на поръчителство или банкова гаранция. Уговорената по
този начин неустойка има за цел да обезщети вредите от фактическа
неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи, поради
неполучено обезпечение.
В този смисъл предвидените за компенсиране
вреди, не са материално измерими, а са насочени към репариране риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такава уговорка влиза в
противоречие с предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова
услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции.
Наред с това уговорката води до значително
оскъпяване на ползвания заем, тъй като позволява на заемодателят да получи
сигурно завишено плащане на сумата на кредитиране, като това оскъпяване, не е
надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на чл.19 от ЗПК,
който ограничава свободата на договаряне при потребителско кредитиране.
Изключването на неустойката за ползване на необезпечен кредит, при формиране на
ГПР, съставлява отклоняване от задължението на кредитора да посочи това плащане
като компонент от основния критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест на кредитната сделка. Ето защо се налага извод, че клаузата предвиждаща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение на длъжника да предостави
обезпечение, последващо сключването на договора, е уговорка във вреда на
потребителя, което я прави нищожна на основание чл.21 ЗПК.
В заключение, поради достигане до идентични
на първата инстанция правни изводи, въззивният съд намира, че разпореждането в
обжалваната част следва да бъде потвърдено.
Водим от горното и на основание
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 23417/31.05.2019г., постановено по
ч.гр.д. № 8275/2019г. на РС Варна, в частта, в която е отхвърлено искането на жалбоподателя
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, представляваща
Сумата от 189 лева – такса експресно разглеждане на документи
Сумата от 189 лв. – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение и,
Сумата от 195 лева – разходи и такси за
извънсъдебно събиране
по Договор за паричен заем № 5421941 от 02.03.2018г., сключен между „Вива
кредит“ ООД и Р.М.М., като вземането по договора е прехвърлено от кредитодателя
на заявителя – „АКПЗ“ ЕАД ЕИК *********
с
Приложение № 1/02.01.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 01.12.2016г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.