РЕШЕНИЕ
№ 223 03.08.2020 г. гр. *******
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският окръжен съд,
въззивна гражданска колегия, в открито заседание на двадесет и четвърти юни, две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. П.
ЧЛЕНОВЕ: 1. Г. Г.
2. М. Ц.,
при участието на секретаря Р. Р.
като разгледа докладваното от мл. съдия М. Ц. в. гр.
д. № 402 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С Решение № 116
от 12.02.2020г., постановено по гр. д. №1643/2019
г., РС- ******* е отхвърлил като неоснователни
предявените от Д.М.С. и Б.М.С. *** искове с правни основания чл. 27, предл.
трето, във вр. с чл. 28, ал.1 от ЗЗД и чл. 55, ал.1, предл. трето от ЗЗД,
съответно – за унищожаване на договор от 27.07.2005г. за покупко-продажба на
недвижим имот (УПИ III, в кв. 758 по плана на
гр. *******, одобрен със заповед № 1324/16.11.2004г., целият с площ от 381,70
кв. м., при граници на имота: УПИ II, от двете страни –
локално пътно платно, и УПИ IV, представляващ по
действащите КККР на гр. *******, одобрени със Заповед № РД-18-63/05.10.2006г.
на ИД на АК- София, поземлен имот с идентификатор 77195.713.323, с адрес: гр. *******,
ул. „****“, с площ 382 кв. м., с трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс, при
съседи: поземлени имоти с идентификатори: 77195.713.324, 77195.713.326 и
77195.713.322), поради сключването му при грешка в предмета, и – за присъждане
на сумата от 21055,00 лева, представляваща платена цена за същия имот, ведно с
дължимата законна лихва върху нея от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното й заплащане.
Недоволни от постановеното решение са
останали ищците – въззивници в настоящото производство, които, чрез процесуалния си представител, го обжалват в срок, с доводи за неправилност и
необоснованост. При съображения, че от представените по делото доказателства се
установява, че страната е установила за пръв път реалното ограничаване на
правото на застрояване в процесния имот едва след 30.06.2016 г., се сочат за
неправилни изводите на първоинстацнионния състав - искът за унищожаване на
договора поради грешка в характеристиките на предмета да е бил погасен по
давност. Твърди се, че предхождащата посочената дата кореспонденция между страните е била по повод отклоняване от
страна на Общината на исканията да се строи в имота, и от нея не се установява въззивниците
да са узнали за конкретните ограничения за застрояване на имота преди
посочената дата (30.06.2016г.). Моли се за отмяна на първоинстанционното
решение и постановяване на ново, с което исковите претенции да бъдат уважени.
Претендират се разноски.
В постъпилия в срока по чл. 263 ГПК отговор от въззиваемата страна се твърди неоснователност
на жалбата. Сочи се за правилен извода на първата инстанция, че искът за
унищожаване на договора е бил погасен по давност – предвид и направеното
своевременно възражение в тази насока. В тази връзка - на база съдържанието на
входирано в Общината искане от насрещната страна за замяна на имота, се счита,
че откриването на претендираната грешка на въззивниците е станало през юни
2009г. или най-късно на датата на подаване на искането – 08.03.2016г. Поддържа
се, че съгласно Заповед №1324/16.11.2004г.
на Кмета на Община ******* определената плътност на застрояване за целия
квартал, в който се намира процесния имот е до 60%, а не 60%, от което се
извежда, че за конкретния УПИ тази
плътност може да е и по-малка. Твърди се за недоказана от ищците реалната горна
граница на плътност на застрояване за имота. Изтъква се, че договорът за
покупко-продажба е бил подписан след търг, при който Д.С. е декларирала
писмено, че е огледала имота и се е запознала с реалното му състояние. Твърди
се, че ищците сочат за основание за претендираното унищожаване на договора
грешка в съображенията си да го сключат, каквато не се отразява на
действителността на сделката. Моли се за отхвърляне на въззинвната жалба като
неоснователна.
В открито
съдебно заседание въззивниците, редовно призовани се явяват лично и с
упълномощения си адвокат, който поддържа подадената
въззивна жалба по изложените в нея съображения.
Въззиваемата
страна се представлява от юрисконсулт, който оспорва жалбата като неоснователно
по изложените в отговора съображения.
Като взе предвид твърденията на страните и
събраните по делото доказателства, Хасковският окръжен съд намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав счита, че разгледано по
същество същото е неправилно по следните съображения:
При постановяване на обжалваното решение районният
състав е установил, че след като на 27.07.2005г. Д.С. *** процесния УПИ и с мъжът
й не са успели да стартират предвиденото за имота жилищно застрояване, на
08.03.2016г. тя е входирала в Общината искане за замяна, в което е заявила, че
от юни 2009г. е разбрала за намиращ се под имота дъждовен колектор, ограничаващ
възможността за застрояване. На база тази фактология и по повод направено от
Общината възражение за изтекла давност по чл. 32, ал.2 ЗЗД за предявения от С.
пред първата инстанция иск за унищожаване на договора поради грешка, районният
съд е приел, че ищците са открили грешката относно възможностите за застрояване
на имота не по-късно от датата на подаване на искането до Община *******
(08.03.2016г.), и след като искът им е предявен повече от 3 години след това (на
24.06.2019г.) – то претенцията за унищожаване на договора е погасена по
давност, от което следва и неоснователност на предявения иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД - за връщане на платената цена.
Според правната доктрина - за да е
налице грешка като основание за унищожаване на договор е необходимо към момента
на сключването му да са били налице кумулативно следните три елемента: страната по него да е имала 1) несъзнавано
погрешна представа 2) относно елемент от фактическия му състав, 3) която
представа да е предизвикала сключването на сделката (без нея сделката не би
била извършена).
В конкретния случай иницииралата делото страна
е имала погрешна субективна увереност, че за закупения от нея на публичен търг процесен
недвижим имот безусловно е важала предвидената в Заповед № 1324/16.11.2004г. на
кмета на община *******(л.25) плътност на застрояване – до 60 %. Самата
погрешност на тази представа се установява от представените по делото: комбинира скица за проектиране №
1195/30.06.2016г. (л.18), писмо № 1214/06.07.2016г. на „ВиК“ЕООД (л.17) и Становище
на Д. П., подписано от нея в качество „главен архитект на Община *******“ (л.
11). Предвид оспореното от въззиваемата страна длъжностно качество на арх. Д. П.към
момента на съставяне на становището – съдът намира, че дори да се приеме, че то
не е официален, а частен свидетелстващ документ (без материална доказателствена
сила) - чрез него се установява реалната горна граница на плътност на
застрояване на имота до 23,28%. – значително по-ниска от предвидената в плана –
до 60%.
Вторият елемент, необходим за
обосноваването на грешката като основание за унищожаване на договора, е - невярната
представа на страната да се отнася до правнозначими за съответната сделка
факти. Несъмнено такива са фактите, касаещи предмета на договора. Грешката в
предмета може да се отнася както до фактическите, така и до неговите правни
качества. В случая е налице втората хипотеза, доколкото ограничаването на
възможността за застрояване е вследствие съблюдаване на нормативни изисквания.
Предметът по конкретния договор е УПИ, за който в одобрения от кмета ПУП е
предвидено „жилищно застрояване“. Договорът е бил сключен от Д.С. при съзнаване
и именно с оглед на това предназначение
на имота – с намерение той да бъде застрояван. След като невярната представа се
отнася точно за тази му годност (качество) - тя категорично е касаела съществен
елемент от фактическия състав на договора.
За доказано следва да се приеме и
наличието на третия кумулативно необходим елемент на грешката, обосноваваща
възможност за унищожаване на договора, а именно – че невярната представа на С.
е била причина за сключване на сделката. Това се установява не само от
декларираното в исковата молба и въззивната жалба, а и косвено - от
представените писмени доказателства - адресирани до кмета на общината:
Заявление от 30.11.2016г. за изменение на плана за регулация и застрояване,
поради невъзможност да се реализира строеж (л.16) и Искане от 08.03.2016г. за
извършване на замяна на закупения имот - с ******** (л.50). Преценявайки тези
доказателства съгласно принципа на чл. 12 ГПК
съдът намира, че те безспорно сочат към извода, че без наличието на
несъзнавано погрешната представата относно допустимите параметри на
застрояването на имота, С. не би сключила договора.
С оглед гореобосновано установените в
кумулативност елементи на грешката като основание за унищожение на договора,
следва да се приеме, че сключената между Д.С. *** сделка подлежи на
унищожаване.
По доводите на страните съдът намира
следното:
Възражението на въззиваемата страна, че
е изтекла давността по чл. 32, ал.2 от ЗЗД е неоснователно. Съгласно посочената
разпоредба - правото да се иска
унищожение се погасява с тригодишна давност, която почва да тече от деня, в
който грешката е била открита. В процесния случай грешката се изразява в
„конкретната“ невярна представа относно това, че е допустимо застрояване с
плътност до 60% от площта на имота. Узнаването, че през имота преминава
колектор, с който „принципно“ би следвало да се съобразява застрояването, не е
откриване на грешката. Това е така, защото преди страната да разбере, че заради
колектора процентът на допустимо застрояване площта на имота е под мотивиралите
я да сключи сделката „до 60%“ - тя не е знаела (, а само е можела да
предполага), че има правен интерес (по смисъла на чл. 32, ал.1 от ЗЗД) да иска
унищожението на договора, и следователно още не е имала реално основание да
предяви съдебно иска за унищожение.
Противно
на приетото от първата инстанция – такова знание не може да се извлече от
входираното на 08.03.2016г. в Общината искане за замяна на имота. От
съдържанието на документа се установява, че към онзи момент за страната е било
налице обосновано подозрение за риск (вероятност) от ограничаване на мащабите
на правото й да застроява имота, но не и съзнаване (с категоричност) с колко и
дали е снижен лимита от 60% за застрояване. В този смисъл исканията й за замяна
на имота или изменение на регулационния план не доказват същинско „откриване“
на конкретната грешка, а са направени в опит на страната превантивно да избегне
евентуалните негативни последици при бъдещо установяване на такава грешка.
От
доказателствата по делото (комбинира скица за проектиране № 1195/30.06.2016г. -
л.18; и писмо № 1214/06.07.2016г. на „ВиК“ЕООД - л.17 и Становището на Д.
П. – л.11) се установява, че
страната е разбрала конкретните параметри
на ограничаване на правото й да застроява имота едва след 30.06.2016г.
Следователно от този момент за нея реално е възникнал изискващият се, съгласно
чл. 32, ал.1 от ЗЗД, интерес да предяви процесния иск за унищожаване на
договора. Ето защо за настоящия състав
това е датата на откриване на грешката, от която дата е започнала да тече
3-годишната давност. Видно от поставения печат - исковата молба на съпрузите С.
е входирана в съда на 24.06.2019г. – дни преди изтичане на тази давност, и
следователно претенциите им подлежат на гореизложеното разглеждане по същество.
Доводите
на въззиваемата страна относно това дали предвидената плътност на застрояване
се е отнасяла за конкретния УПИ или за целия квартал; дали лимитът на застрояване е 60% или „до“
60%; дали С. е декларирала, че е огледала и е наясно с особеностите на имота -
са ирелевантни за спора. Същественото за наличието на грешката като основание
за унищожение на сделката е формираната невярна представа у страната, която я е
мотивирала да сключи договора. При доказаната такава невярна представа - обстоятелствата
дали при конкретната обстановка С. е могла или не е могла да избегне грешката
си, или пък кой е бил виновен за изпадането й в заблуждение, касаят само това дали
грешката е извинителна или неизвинителна. Според нашето гражданско право това деление
няма значението на условие, което да е необходимо за възникване правото на
унищожаване на сделката. Неизвинителността на грешката е от значение не като
предпоставка за унищожение на сделките, а по отношение на обезщетението на
другата страна за вреди, които са й причинени от сключването на унищожената
сделка (арг. - чл. 28, ал.3 ЗЗД).
Относно довода на въззиваемата страна, че грешката на С. е грешка в
съображенията – действително подбудите за осъществяване на определено
волеизявление не са част от фактическия състав на сделката и затова не могат да
обусловят нейната унищожаемост. Но в исковата молба не се твърди грешка в
мотивите, а грешка в качествата на предмета. С. не сочи да се е объркала
относно това защо купува имота (намерението й за предвиденото в заповедта и
плана жилищно застрояване не е променяно), а че е грешала относно правното
качество - годност на самия имот (част от фактическия състав на сделката) да
бъде застрояван в определена степен. Ето защо и този довод е несъстоятелен.
Предвид
всичко гореизложено – предявеният иск с правно основание чл. 27, предл. трето
във вр. с чл. 28, ал.1 от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
Последиците от унищожаването на сделката са равнозначни на отпадане на
основанието за извършеното от страна на С. плащане по нея. Ето защо основателна
се явява и предявената искова претенция по чл. 55, ал.1, предл. трето от ЗЗД.
Достигайки
до различен извод, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение,
което следва да бъде отменено.
При този
изход на спора на въззивната страна се дължат претендираните разноски за двете
инстанции.
Сред
разноските, посочени в приложен списък, за първоинстанционното производство се
претендират суми за такси банков превод и държавна такса за частна жалба срещу
първоинстанционно определение. Същите не
се дължат на страната, тъй като таксите за банкови преводи не представляват
деловодни разноски, а таксата за частна жалба е следвало да се претендира пред
инстанцията в съответното частно производство (чл. 81 ГПК). Подлежат на
присъждане доказано направените разноски от 939,67лв. – за държавна такса.
Относно претендираните 1400лв. за адвокатски хонорар и предвид направеното от
насрещната страна възражение за прекомерност, съдът намира, че на основание чл.
78, ал.5 ГПК, както и съобразно фактическата и правна сложност на делото,
размерът на искания хонорар следва да се намали до минималния от 1161,65лв.,
изчислен съгласно чл. 7, ал.6 във вр. с ал.2 т.4 от НМРАВ.
За
втората инстанция на присъждане подлежат направените от въззивната страна
разноски за държавна такса в размер 469,84лв.,
и адвокатски хонорар, определен от съда на основание чл. 38, ал.2 от
ЗАдв., отново в минимален размер 1161,65 лв., изчислен съгласно чл. 7, ал.6 във
вр. с ал.2 т.4 от НМРАВ. Както вече се посочи, претендираните суми за банкови
такси – не са деловодни разноски и не следва да се присъждат.
Така мотивиран, Хасковският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение № 116 от 12.02.2020г.,
постановено по гр. д. №1643/2019
г. по описа на РС- *******.
УНИЩОЖАВА, на основание чл. 28, ал. 1, изречение първо от ЗЗД, сключения между Д.М.С.
с ЕГН ********** *** с адрес – пл. „********“ №*, представлявана от С. Д. -
кмет, Договор от 27.07.2005г. за покупко-продажба на недвижим имот – УПИ III, в кв. 758 по плана на гр. *******, одобрен със
заповед № 1324/16.11.2004г., целият с площ от 381,70 кв. м., при граници на
имота: УПИ II, от двете страни – локално пътно платно, и УПИ IV, представляващ по действащите КККР на гр. *******,
одобрени със Заповед № РД-18-63/05.10.2006г. на ИД на АК- София, поземлен имот
с идентификатор 77195.713.323, с адрес: гр. *******, ул. „****“, с площ 382 кв.
м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно
ползване: за друг обществен обект, комплекс, при съседи: поземлени имоти с
идентификатори: 77195.713.324, 77195.713.326 и 77195.713.322, поради грешка в предмета, по предявения иск от
ищците Д.М.С. с ЕГН ********** и Б.М.С. с ЕГН ********** *** с адрес – пл. „********“
№*, представлявана от С. Д. - кмет
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. трето от ЗЗД, Община *******, с
адрес – пл. „********“ №*, представлявана от С. Д.- кмет, ДА ЗАПЛАТИ на Д.М.С.
с ЕГН ********** и Б.М.С. с ЕГН **********, сумата от 21055,00 /двадесет и една хиляди петдесет и пет/
лева, представляваща получена с оглед отпаднало основание от Д.М.С. сума, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозирането на
исковата молба в съда – 24.06.2019 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, Община
******* с ЕИК **********, седалище и адрес на управление – гр. *******, пл. „********“
№*да заплати на Д.М.С. с ЕГН ********** и Б.М.С. с ЕГН ********** сумата от
общо 3732,81 лева - разноски за първоинстанционното и въззивното производство
по настоящото дело.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.