РЕШЕНИЕ
№ 980
гр. гр. Хасково, 23.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Маргарита М. Пондалова
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20245640101398 по описа за 2024 година
Предявени са от М. А. А. с ЕГН:********** от гр.Хасково,
ул.**********, със съдебен адрес гр.Пловдив, бул.****************, ет.3,
ап.Б, адв.Д.В.М., против „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.”Витоша“ №146 /сграда А/, ет.4, Бизнес
център „България“, представляван от изпълнителния директор Сокол
Радостинов Янков, и „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“Витоша“ № 146 /сграда А/, Бизнес център
„България“, сграда А, ет.4, представляван от Ива Михайлова Шаламанова,
обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1 от
ЗЗД.
Ищецът твърди, че е страна по договор за потребителски кредит
******* г., сключен с „КРЕДИСИМО“ ЕАД. Съгласно договор за
потребителски кредит *******г., ищецът получава под формата на кредит
сумата в размер на 3000лв. Съгласно чл.4 ал. 1 от договор за потребителски
кредит ******* г., ищецът следвало да сключи Договор за предоставяне на
поръчителство с ответното дружество „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с цел да бъде
обезпечен, сключения Договор за потребителски кредит.
На 13.07.2020г. ищецът сключил с „Ай Тръст“ ЕООД Договор за
предоставяне на поръчителство, по който следвало да заплати сумата от
2000лв. Твърди, че заплатил по договор за потребителски кредит *******г.
сумата в размер на 3500лв., а по Договор за предоставяне на поръчителство
сумата в размер на 1200лв. В изпълнение на задълженията по договор за
потребителски кредит и Договор за предоставяне на поръчителство на ищеца
1
били издадени и удостоверения от „Кредисимо“ ЕАД и „Ай тръст“ ЕООД, че
договорите са приключили и сумите са изплатени.
Намира договор за потребителски кредит ******* г., сключен с
„Кредисимо" ЕАД, за нищожен на основание чл.26, ал.1 от 33Д, вр. чл.22 от
ЗПК, вр. чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК. Счита и Договор за предоставяне на
поръчителство, сключен с Ай тръст ЕООД, за нищожен на основание чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП.
На първо място, договор за потребителски кредит бил недействителен
на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от 3ПК, във връзка
с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, договор за потребителски кредит бил нищожен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му.
В случая в Договор за потребителски кредит бил посочен годишен лихвен
процент, но липсвали каквито и да било условия за прилагането му. Липсвало
изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за
кредита, или е променлив. Нарушението било още по-съществено, доколкото
нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителиа лихва и
съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да
може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено
ограничавала правата на ищеца и била основание за недействителност на
Договора за потребителски.
На следващо място, процесният договор не отговарял на изискванията
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Според разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин. Годишният процент на разходите
следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по
специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. В договор за потребителски кредит ******* г. била посочена само
абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК,
ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещ /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения
от всякакъв вид, в т ч. тези дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В настоящият случай не ставало ясно какво
точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото била
2
предвидена дължимостта на такса гарант. Не ставало ясно дали същите са
отразени в ГПР. Не ставало ясно, изобщо какво се включва в ГПР. В случая, в
договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да
се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в
ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни
елементи обаче оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки
кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото била предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не
можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при
формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не било ясно по
какъв начин е формиран, неясни били както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпяват
следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е
включено в тях. Именно и поради това договора за потребителски кредит бил
нищожен, поради неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Наред
с това договора за потребителски кредит бил нищожен и поради неспазване на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на
ГПР, чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира
чрез Договор за предоставяне на поръчителство не била включена в ГПР и
ГЛП. В Договор за потребителски кредит бил посочен ГПР, но чрез
включването на възнаграждението предвидено по Договор за гаранция/
поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали
двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение
относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита.
С предвиждането за заплащане на сумата по Договора за поръчителство, се
заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Събирането на такива
разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са
включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР
по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и
бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни ,
възнаграждения от всякакъв вид, в т ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит Съгласно § 1, т.1 от ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на
3
сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като
елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко
свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се
заплаща от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по
договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с ПМС №426/2014г.
Наред с това, при извършена справка в Търговския регистър по
партидата на ответните страни се установило, че същите са свързани лица, а
именно, едноличен собственик на капитала на "Ай Тръст" ЕООД бил
„Кредисимо“ АД. Основен предмет на дейност на ответника бил гаранционни
сделки, каквато е процесната. Следвало да се посочи, че печалбата на "Ай
Тръст" ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител се
разпределяла в полза на едноличния собственик "Кредисимо" АД. С оглед
това обстоятелство можело да се заключи, че със сключване на договора за
поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като в
договора за поръчителство се уговаряло възнаграждение, което в последствие
ще бъде разпределено като печалба на "Кредисимо" АД. С договора за
поръчителство не се целяло реално обезпечаване на договора за кредит,
сключен с „Кредисимо“ АД, доколкото плащайки задължението на
потребителя в полза на "Кредисимо" АД кредиторът плащал вземането си сам
на себе си. Със сключването на договор за поръчителство се целяло едно
допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително
възнаграждение на кредитодателя, което било уговорено по друго
правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4
3ПК, което от своя страна водило до недействителност на договора за кредит и
договора за поръчителство. Поради невключване на уговорките за заплащане
на разходи по договора за поръчителство в размера на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.б8д, aл.1 и aл.2, т.1 от ЗЗП. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.33П. Тя подвеждала
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22
ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази
норма изрично посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1,
т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това договора за
4
потребителски кредит следвало да се прогласи за недействителен.
По отношение на втория установителен иск се твърди, че така
сключеният Договор за предоставяне на поръчителство от 1З.07.2020г.,
сключен с дружеството „Ай тръст" ЕООД е нищожен на основание чл.26, ал.1,
пр.3 от 33Д, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2 вр. чл.19, ал.4 от 3ПК и
чл.143 от ЗЗП. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се
приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
предл.3-то от 33Д е налице именно, когато се нарушава правен принцип било
той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби. Такъв основен принцип бил добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта било да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от Т3, чрез която бил
прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на 33Д също
намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от 33Д. Според задължителната
практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни
правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде
отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от 33Д. Поради
накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3
от 33Д се достигало до значителна не еквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на
ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Когато е налице
явна не еквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. В настоящия случай такава не еквивалентност между престациите
била налице, тъй като сумата която се претендирала чрез него съставлявала
допълнителна сума, която била в размер на над 60% от сумата на отпуснатия
кредит от 3000лв. По този начин безспорно се нарушавал принципа на
добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил
застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Отделно от това, сумата за поръчител се заплащала без кредитополучателят да
получава нищо насреща, напротив същият бил принуден да сключи Договор
за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от заемателя
дружество, за да му бъде отпуснат кредит. Т.е чрез Договор за предоставяне на
поръчителство се стигало единствено и само до увеличаване на дължимата
сума с над 60%, без каквато и да е насрещна престация.
На следващо място, Договор за предоставяне на поръчителство от
13.07.2020г. с дружеството „Ай тръст" ЕООД бил нищожен поради това, че се
стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и
заобикаляне на закона на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от
ЗПК. В настоящия случая, възнаграждението което следвало да се заплати по
Договор за предоставяне на поръчителство следвало да бъде отразен в
5
определение ГПР. Съгласно чл.19, ал.1 от 3ПК, годишният процент на
разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит В § 1, т 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Така уговореното възнаграждение по Договор за
предоставяне на поръчителство по своята същност представлявал разход по
кредита, който бил известен и следвало да бъде включен в ГПР.
Ищецът счита, че договор за предоставяне на поръчителство с
дружеството „Ай тръст" ЕООД, е недействителен на основание чл.143, ал.1 и
ал.2, т.19 от ЗЗП. Същият бил във вреда на потребителя и не отговарял на
изискванията за добросъвестност и справедливост и водил до неравновесие в
правата на страните, като по този начин бил в ущърб на ищеца като
потребител / чл.143, ал.1 ЗЗП/. Посоченият по—горе договор за
поръчителство не бил разбираем и не позволявал на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора — чл.143, ал.2, т.19
ЗЗП.
Предвид гореизложеното се иска постановяване на решение, с което на
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, да бъде осъден „Кредисимо" ЕАД да
заплати на ищеца сумата в размер на 500лв., недължимо платена договорна
лихва по недействителен договор за потребителски кредит *******г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до
окончателното изплащане на сумата. Въз основа на гореизложеното се иска
постановяване на решение, с което на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, да
бъде осъден „Ай тръст“ ЕООД да заплати на ищеца сумата в размер на
1200лв., недължимо платено възнаграждение за поръчител по недействителен
договор за предоставяне на поръчителство от 13.07.2020г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното
изплащане на сумата. Претендира присъждане на направените в настоящото
производство разноски. Посочва начин на заплащане на дължимите суми - с
пощенски запис на адрес гр. Хасково, *******.
В срока по чл.131 от ГПК ответниците депозират отговори на исковата
молба, с които оспорват исковете изцяло по основание и размер и считат, че
следва да бъдат отхвърлени изцяло.
Не спорят, че ищецът имал сключени договор за потребителски кредит
№ ****** /13.07.2020 г. (Договора за кредит) с „Кредисимо“ ЕАД. Не спорят,
че „Кредисимо“ ЕАД предоставил сумата на заема 3000лв., както се твърди в
исковата молба, че заемът е бил усвоен и в последствие погасен в цялост. Не
спорят, че „Кредисимо“ ЕАД получило 500лв. възнаградителна лихва по
6
Договора за кредит. Правят искане този факт да бъде отделен като безспорен
по делото с доклада по делото. Не спорят, че ищецът е сключил договор за
предоставяне на поръчителство с ответника „Ай Тръст“ ЕООД от 13.07.2020г.
Не спорят, че ищецът е платил 1200лв. общо възнаграждение по този договор.
Правят искане този факт да бъде отделен като безспорен по делото с доклада
по делото
Оспорват, че договорът за предоставяне на поръчителство с „Ай Тръст“
ЕООД от 13.07.2020г. е бил задължителен, за да се включи възнаграждението
на „Ай Тръст“ в ГПР на кредита. Твърдят, че фактите по случая са напълно
противоположни на твърденията в исковата молба. Съгласно чл. 19 от ГПК, за
да е включен в ГПР, договорът за предоставяне на поръчителство трябвало да
е „задължително условие за получаване на кредита" (по дефиницията на § 1 г.
1 от ДР на ЗПК). В случая договорът с „Ай Тръст“ не бил задължителен, за
което имало ясна изрична писмена уговорка. Видно от чл.4, ал.3 на договора
за кредит сключването на договора с „Ай Тръст“ било само една от три
възможности за всеки кредитополучател, а не „вменено задължение по
договора за кредит. В договора за кредит имало изричната възможност (чл. 4,
ал. 3) кредитополучателят да избере необезпечен кредит. След като можело да
има необезпечен кредит, договорът с „Ай Тръст“ не бил „обуславящ", нито
бил елемент от общия разход по кредита, както се твърдяло в исковата молба.
Произволни били доводите в исковата молба, че възнаграждението на „Ай
Тръст“ било „неотменимо изискване" и прикривало действителния размер на
ГПР на договора за кредит с „Кредисимо“ и следвало да се включи в ГПР на
основание чл. 19 от ЗПК. Напротив, изричната уговорка в чл. 4, ал.3 на
договора за кредит била, че договорът с „Ай Тръст“ не е задължителен, т.е.
може да има и необезпечен кредит. „Кредисимо“ не задължавало ищеца да
сключи обезпечен, вместо необезпечен кредит. Договорът за кредит не бил
обвързан със задължително сключване на договор за предоставяне на
поръчителство (т.н. „необходимо условие", според исковата молба).
„Кредисимо“ не задължавало клиентите да сключват договор с „Ай Тръст“,
поради което това не бил разход по кредита по чл. 19 от 3ПК и не влизал в ГПР
(по дефиницията на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК). Ищецът сам избрал да вземе
обезпечен, вместо необезпечен кредит и сам сключил договор с „Ай Тръст“,
вместо да избере необезпечен кредит с „Кредисимо“. Твърденията за „на
практика невъзможно и неотменимо условие“ в исковата молба били
абсолютно голословни и целта им била да подведат съда - в случая се касаело
за самостоятелен избор измежду една от три възможни опции, една от които
бил договорът за кредит да няма обезпечение, а друга да се избере
незадължително сключване на договор с „Ай Тръст“.
Оспорват, че „Ай Тръст“ било „такса гарант“. Такава такса нито се
събирала от „Кредисимо“, нито се дължала на „Кредисимо“, за да бъде
включвана в ГПР, както се твърдяло с исковата молба. Погасителният план
съдържа пълния размер на всички вноски, дължими към „Кредисимо“ и не
бил нарушен чл.11 от ЗПК.
Оспорват като неоснователни твърденията за нарушение на
изискванията за добросъвестност, справедливост, неравновесие в правата на
7
страните и на добрите нрави при договора за предоставяне на поръчителство.
Твърдят, че договорът за предоставяне на поръчителство бил обикновен
договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл. от ЗЗД. По силата на договора
за предоставяне на поръчителство „Ай Тръст“ се задължавало да извърши за
сметка на доверителя (ищеца) възложените от него действия, а именно : да
отговаря пред кредитора „Кредисимо“ солидарно с него за изпълнението на
всички негови задължения по договора за кредит, както и за всички последици
от неизпълнението на задълженията по кредита. Вземанията за
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство възниквали в
полза на „Ай Тръст“, а не в полза на кредитодателя „Кредисимо“. Последният
не бил страна по договора между ищеца и „Ай Тръст“.
На последно място, наличието на свързаност между „Кредисимо“ и „Ай
Тръст“ само по себе си не водило до „скрито оскъпяване на кредита".
Кредисимо бил едноличен собственик на капитала на Ай Тръст, което било
видно от публичния регистър ТРРЮЛНЦ. „Ай Тръст“ ЕООД, обаче било
отделно юридическо лице със собствена правосубектност, собствен лиценз от
БНБ и различен предмет на дейност. Нямало правна пречка едно юридическо
лице да бъде едноличен собственик на капитала на друго юридическо лице,
нито пък пряка и непосредствена връзка между собствеността на „Ай Тръст“
ЕООД и конкретния кредит.
Предвид гореизложените съображения се иска отхвърляне като
неоснователни и недоказани на предявените от ищеца искове по чл. 55, ал.1 от
ЗЗД срещу „Кредисимо“ ЕАД и срещу „Ай Тръст“ ЕООД по отношение на
договор за потребителски кредит № ****** /13.07.2020 г. и Договор за
предоставяне на поръчителство от 13.07.2020. Претендират присъждане на
всички направени разноски в настоящото производство, включително
юрисконсултско възнаграждение в размер на 360лв. на основание чл.25, ал.1
от Наредбата за заплащането на правната помощ, приета с ПМС № 4 от
6.01.2006 г., във връзка с чл.78, ал. 8 ГПК. Считат, че следва да се отхвърли
претенцията на ищеца за разноски, като оспорват, че ищецът е материално
затруднено лице по чл. 38, ал. 1 от ЗА, оспорвам, че е приложим чл.38, ал.2 от
ЗА.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност намира за установена следната фактическа обстановка:
На 13.07.2020г. между ищеца и ответника „Кредисимо“ ЕАД е подписан
договор за потребителски кредит №******. По делото се прилагат
приложение №1 към договора за потребителски кредит №******/13.07.2020г.,
съдържащо условията на кредита, справка за погасените суми по договора за
кредит и общи условия за предоставяне на кредити от ответника „Кредисимо“
ЕАД.
По делото е представен договор за предоставяне на поръчителство,
сключен между „Ай Тръст“ ЕООД и ищеца на 13.07.2020г., по силата на който
дружеството се задължава да сключи договор за поръчителство с
„Кредисимо“, за да отговоря пред последния солидарно с потребителя за
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
8
договора за потребителски кредит, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за
потребителски кредит.
Ответникът „Кредисимо“ ЕАД издава на ищеца удостоверение на
22.08.2022г., по силата на което удостоверява, че по договор за потребителски
кредит №******/13.07.2020г. задълженията са напълно изплатени.
В същият смисъл е и издаденото от „Ай Тръст“ ЕООД удостоверение на
22.08.2022г., с което се удостоверява, че ищецът не дължи суми и няма
задължения по договор за предоставяне на поръчителство от 13.07.2020г.,
сключен във връзка с обезпечаване на задълженията по договор за
потребителски кредит №******/13.07.2020г., който пък е сключен с
„Кредисимо“ ЕАД, с оглед пълното погасяване на задълженията по договора
за потребителски кредит и договора за предоставяне на поръчителство от
потребителя.
Ответникът „Кредисимо“ ЕАД представя по делото справка, изготвена
на 14.10.2024г., от която се установява, че за периода от 17.08.2020г. до
09.04.2021г. е погасена главницата по договора за паричен заем
№******/13.07.2020г. в размер на 3000лв., заплатена е лихвата в общ размер
на 629,47лв. и 10,18лв., както и вноските по поръчителство в общ размер на
1672,15лв., или общо платената сума възлиза на 5458,38лв.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно и субективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 26,
ал.1 от ЗЗД, чл. 143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, във връзка с чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21,
ал.1 ЗПК и чл. 10а, чл.11, чл.19 ал.4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 143,
ал.1 ЗЗП, които са процесуално допустими. Разгледани по същество, същите
са основателни. Несъмнено процесния договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в
действащия ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в
глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че националния
съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин
да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Доколкото ищецът твърди да е страна по договорите за потребителски
кредит и за предоставяне на поръчителство, винаги има интерес да установи
със сила на пресъдено нещо дали същите са действителни или не, при което
исковете са допустими, дори и всички суми да са платени – в този смисъл т. 2
на ТР № 8/2012 г. на ВКС. Разгледани по същество, предявените искове са
изцяло основателни, като съображенията за това са следните: Липсва спор по
делото, съобразно изложеното по-горе от фактическа страна, че между ищеца
и ответника „Кредисимо“ ЕАД е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 3000 лева. Заемодателят е
9
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството
има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
пък е физическо лице, което при сключване на договора е действал именно
като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9
ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за заем
по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния ЗПК. При преценка съдържанието на договора за
кредит, съдът намира за основателни доводите на ищеца за недействителност
на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая е налице
правоотношение по договор за потребителски кредит, като длъжникът по
правоотношението – в случая ищецът, има качеството на потребител по
смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със
законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в
договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В
процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по договор за потребителски
кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като
възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство неправилно
не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната
дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, към общия разход по
кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за
услугата е задължително условие за получаване на кредита. Видно от
договора в случай, че в посочения в същия срок кредитополучателят не
предостави съответното обезпечение (сред които е и процесното), то ще се
счита, че заявлението за кредит не е одобрено от кредитора и договорът не е
породил действие. Следователно възнаграждението на поръчителя се явява
разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и
общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото
сключения договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са
пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е
бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която
следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще
направи, т.е. налице е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид
изложеното, процесният договор за потребителски кредит противоречи на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22
ЗПК същият е недействителен.
С оглед посоченото предявения иск срещу ответника „Кредисимо“ ЕАД
се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. За нищожен съдът
10
намира и договорът за предоставяне на поръчителство от 13.07.2020г., тъй
като същият се явява лишен от основание, предвид недействителността на
договора за кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало
правоотношението по поръчителството. Т.е. липсва необходимостта от
сключване на акцесорния договор. Същият е нищожен и на самостоятелно
основание, отново поради липса на основание за неговото съществуване.
Видно от съдържанието на договора, за поръчителят е уговорено
възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника
задължението за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното
заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно договора,
регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от
поръчителя суми (арг. чл. 4, ал. 2 от договора за предоставяне на
поръчителство). Следователно поръчителят получава едно възнаграждение,
без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото
сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък
заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога
ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при
погасяването на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е налице
нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от
страните по договора – поръчителя, поради което и този договор се явява
недействителен като лишен от основание. При настоящата хипотеза за
преценка нищожността на договора за предоставяне на поръчителство съдът
съобрази и задължителните указания в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т.д. №
1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и предвид това, че основанието за нищожност
произтича и е видно от съдържанието на самата сделка, както и
постановеното Решение на СЕС, Девети състав от 21.03.2024 г. по дело № С-
714/22, образувано по преюдициално запитване на СРС по гр. д. № 24262/2022
г., също задължително за всички национални съдилища, пред които биха
възникнали или са възникнали и отправени за решаване спорове във връзка с
правните норми, по които се е произнесъл СЕС по аргумент на разпоредбата
на чл. 633 ГПК и според което в ГПР следва да бъдат включени разходи по
кредит, които ще се понесат от потребителя като ГПР, който не отразява точно
тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл.3,
б.“ж“ от Директива 2008/48 разходи, както е в случая, съответният договор за
потребителски кредит следва да се счита за нищожен, с последица възникване
на задължение за връщане единствено на главницата по него. На следващо
място, според настоящия съдебен състав, чрез предвиждане на обезпечение
под формата на поръчителство, за което се дължи възнаграждение, се цели
заобикаляне и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите /ГПР/
по кредита, с оглед на което ответните възражения в тази връзка се явяват
изцяло основателни. При справка в Търговски регистър се установява, че "Ай
Тръст" ЕООД и "Кредисимо" ЕАД се явяват свързани лица по смисъла на § 1,
т. 5 от ДР на ТЗ, тъй като едноличен собственик на капитала на "Ай Тръст"
ЕООД е "Кредисимо" ЕАД. Така чрез формално незабранени от закона
11
средства – обезпечаване на задълженията на кредитополучателя от свързано с
кредитора лице, чийто капитал е 100 % собствен на същия този кредитор, е
нарушено изискването за добросъвестност, тъй като е постигнато заобикаляне
на нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, установяваща формирането на ГПР. Същата
норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти размера на законната
лихва, а посредством договора за предоставяне на поръчителство ще се
получи плащане, което като финансов резултат ще е в полза на кредитора по
договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в
същото време е съизмеримо с размера на кредитната сума. При включването
му в годишния процент на разходите, размерът му значително би надхвърлил
максимално регламентирания по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В случая не може да се
приеме, че е налице и индивидуално договаряне по договора за кредит на
клаузата за предоставяне на поръчителство, тъй като според договора за
кредит условие за възникването на задължението на кредитодателя
"Кредисимо" да предостави искания от потребителя кредит, е или при
кандидатстване за кредит без обезпечение кредиторът да извърши одобрение
на заявлението в 14-дневен срок, или при кандидатстване за кредит с
обезпечение, длъжникът в кратък срок - до 48 часа, да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с одобрено от "Кредисимо" юридическо лице,
или да предостави банкова гаранция. По този начин е нарушена разпоредбата
на чл. 16 от ЗПК, съгласно която доставчикът на финансовата услуга има
задължение да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди
сключване на договора за потребителски кредит. В случая предоставената
възможност на потребителя за избор - дали да сключи договор за кредит без
обезпечение или с избрано от него обезпечение, е привидна и представлява
злоупотреба с лошото му финансово състояние, тъй като потребителят
очевидно има нужда от средствата, за които кандидатства пред доставчика на
финансова услуга. Липсата при кандидатстването за отпускане на кредит на
достъпна за потребителя информация относно предварително одобрените от
"Кредисимо" ЕАД юридически лица, с които дружеството би сключило
договор за поръчителство и предвиждането на банкова гаранция като
единствен друг допустим метод на обезпечаване, е индиция за осъществявана
върху потребителя скрита икономическа принуда да се сключи договор
именно с посочен от кредитора поръчител, представляващ свързано с него
юридическо лице, чийто основен предмет на дейност е сключване на
гаранционни сделки. Поради всичко изложено следва да се приеме, че
клаузата за заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство е неравноправна, не е уговорена индивидуално, не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата на потребителя и търговеца-поръчител. Ето защо, настоящият съдебен
състав намира, че и предявеният иск срещу ответника „Ай Тръст“ ЕООД се
явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на същия следва да се присъдят
такива за платена държавна такса в общ размер на 100лв., от които 50 лева да
12
се заплатят от ответника „Кредисимо“ ЕАД и 50 лева от ответника „Ай Тръст“
ЕООД. Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв.
Д.В.М.. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи,
съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение
на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-
428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд,
установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в
Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до
икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените
постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския
съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.
Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено
и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в
тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. С оглед всички посочени по – горе принципни
съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото,
както и наличие на трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните
въпроси, извършените от адв. Д.М., процесуални действия, изразяващи се
единствено в депозиране на писмени молби по делото, настоящият съдебен
състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. Д.М. следва да се определи
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело в размер общо на 480 лева с включен
ДДС по аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и по двата съединени иска, което да
бъде заплатено от ответниците „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД.
Според настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл.
при договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38,
13
ал. 2 ЗА, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от
минималното адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се
споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г.
на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б.Й.;
Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о.,
ТК, докладчик председателят Т.В.; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на
ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К.Н.а;
Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК,
докладчик съдията Е.М. и доколкото в случая адв. Д.М. безспорно е
регистриран по ДДС, то върху определения от съда размер на адвокатското
възнаграждение е добавен ДДС. В тази връзка, съдът не споделя направените
възражения на ответните дружества за недължимост на този разход по
съображения, че не са налице основания за оказване на безплатна адвокатска
помощ, доколкото в случая е необходимо единствено да бъде представен
договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощения адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията, предвидени в чл. 38, ал. 1 ЗАдв. (в този смисъл Определение №
60227 от 03.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1954/2021 г. на ВКС, III г. о.; Определение
№ 283 от 22.07.2020 г. По ч. т. д. № 872/2020 г. на ВКС, II т. о. и др.).
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.”Витоша“ №146 /сграда А/, ет.4, Бизнес център
„България“, представляван от изпълнителния директор Сокол Радостинов
Янков, да заплати на М. А. А. с ЕГН:********** от гр.Хасково,
ул.**********, на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от 500лв.,
представляваща недължимо платени лихви по недействителен договор за
потребителски кредит ******* г., сключен между „Кредисимо“ ЕАД и М. А.
А., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 31.05.2024г. до окончателното изплащане, както и направените по
делото разноски за държавна такса в размер на 50лв.
ОСЪЖДА „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.“Витоша“ № 146 /сграда А/, Бизнес център
„България“, сграда А, ет.4, представляван от Ива Михайлова Шаламанова, да
заплати на М. А. А. с ЕГН:********** от гр.Хасково, ул.**********, на
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от 1200лв., представляваща недължимо
платено възнаграждение за поръчител по недействителен договор за
предоставяне на поръчителство от 13.07.2020г., сключен между „Ай Тръст“
ЕООД и М. А. А., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 31.05.2024г. до окончателното изплащане, както и
направените по делото разноски за държавна такса в размер на 50лв.
ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
14
управление гр.София, бул.”Витоша“ №146 /сграда А/, ет.4, Бизнес център
„България“, представляван от изпълнителния директор Сокол Радостинов
Янков, и „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.“Витоша“ № 146 /сграда А/, Бизнес център
„България“, сграда А, ет.4, представляван от Ива Михайлова Шаламанова, да
заплатят общо на адв.Д.В.М., на основание чл.38 от ЗА адвокатско
възнаграждение в размер общо на 480лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М.Б.
15