О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер
260213 Година 20.12.2022 Град
С.
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесети декември Година 2022
в закрито съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното
от съдията Р. гражданско дело номер 1506 по описа за 2021 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
След като се запозна с подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор от 08.12.2022 г. на насрещната искова молба, съдът намери от една страна,
че с молбата от 04.08.2022 г. с поправената първоначална искова молба на
особения представител по чл. 21, т. 3, във вр. с чл. 23, ал. 3 ЗПП на ищеца, са
отстранени в дадения му срок нередовностите на първоначалната му искова молба и
тя се явява редовна от деня на подаването й, а предявените с нея първоначални искове
по чл. 424 и чл. 439 ГПК допустими. От друга страна, съдът намери, че с молбата
от 25.10.2022 г. с поправената насрещна искова молба на пълномощника на
ответника, са отстранени в дадения му срок нередовностите на насрещната му
искова молба и тя се явява редовна от деня на подаването й в срока по чл. 211,
ал. 1 ГПК, инкорпорирана в отговора, която й нередовност ответникът е отстранил
в дадения му срок с отделното й подаване на 19.08.2022 г., и същата се счита
редовна от деня на подаването й с отговора, а предявените с нея евентуални
насрещни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 34 ЗЗД, по рода си са
подсъдни на настоящия съд и имат връзка на обусловеност с първоначалните искове
по чл. 424 ГПК, поради което следва да бъдат приети за съвместно разглеждане с
тях. Поради това ще следва, тъй като не слага край на делото, да бъде изменено,
поради горепосоченото изменение на обстоятелствата, при които е било поставено,
определението от 17.12.2021 г. по чл. 140 ГПК за насрочване и съобщаване на
проекта на съда за доклад на делото, като се приемат за съвместно разглеждане с
първоначалните главни искове по чл. 424 ГПК, предявените с поправената насрещна
искова молба от ответника евентуални насрещни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1,
във вр. с чл. 34 ЗЗД и се съобщи на страните проекта на съда за предокладване на
делото, обусловен от горепосочените изменени обстоятелства, като за изясняване
на делото от фактическа страна, следва да се приложат към материалите му и изисканите
за прилагане гр.д. № 1638 по описа за 2016 г. на Старагорския районен съд и
приложените към него в.гр.д. № 1416 по описа за 2017 г. на Старозагорския
окръжен съд, ч.гр.д. № 9 по описа за 2019 г. на Пловдивския апелативен
съд, ч.гр.д. № 233 по описа за 2018 г.
на Пловдивския апелативен съд и гр.д. №
385 по описа за 2019 г. на ВКС (чл. 253, във вр. с чл. 140 ГПК).
Следва да се назначи служебно и съдебно-икономическа
експертиза, която да отговори на следните възникнали по делото въпроси след
предявяване на насрещните искове, а именно: 1). осчетоводени ли са редовно,
съгласно изискванията на ЗСч и приложимите счетоводни стандарти, процесните два
заема в счетоводството на ответника, кога и по коя точно негова счетоводна
сметка и партида; 2). изплащани ли са от ищеца и какви точно суми поотделно и
общо за погасяване на тези заеми, кога, в какъв размер и по кой начин (в брой
или по банков път), както и останали ли са по същите неплатени части към датата
на проверката на вещото лице и в какъв размер; и 3). какви са събраните
принудително до момента по изпълнителните дела и изплатени след това на
ответника суми за погасяването на тези заеми по изпълнителните листове въз
основа на разпорежданията за незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 ГПК; за
отговор на които въпроси съдът не разполага със специални знания в областта на
счетоводната отчетност, което обуславя назначаването на тази експертиза за
отговор на същите (чл. 195, ал. 1 ГПК). За изготвянето й следва да се определи
депозит и задължи предявилият насрещните искове ответник да го внесе по сметка
на съда (чл. 76 ГПК).
Воден
от горните мотиви и на основание чл. 253, във вр. с чл. 140 ГПК, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ИЗМЕНЯВА в следните му части, поради изменение на
обстоятелствата, постановеното по делото определение № 261817/17.12.2021 г. по чл.
140 ГПК, като:
ПРИЕМА
за съвместно разглеждане с предявените по делото от ищеца първоначални главни искове
по чл. 424 ГПК - предявените срещу него от ответника с поправената му насрещна
искова молба - евентуални насрещни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1, във вр. с
чл. 34 ЗЗД.
СЪОБЩАВА
на страните следния проект за предокладване на делото: обстоятелствата, на
които първоначалния ищец е основал предявените по делото главни и евентуален първоначални
искове, са посочени в поправената му първоначална искова молба от 04.08.2022 г.
и по същество се изразяват в това, че в началото на месец март 2021 г. получил
съобщение за насрочване на публична продан по ИД № 882/2016 г. по описа на Ч.
М. за периода 19.03.-19.04.2021 г., на имот -, -по плана на -, с площ от 1225
кв.м, ведно със стопански постройки и гараж. Съгласно съобщението на Ч.,
изпълнителното дело било образувано въз основа на изпълнителен лист, който бил издаден
по ч.гр.д. № 108/2010 г. на Районен съд С., по което бил осъден да заплати на ответника
С., чрез И.И., сумата от 6000 лева, неустойка от 1400 лева, законна лихва от 29.12.2009
г. и 748 лева разноски. Заповедта за изпълнение била издадена въз основа на н.а.
за учредяване на договорна ипотека № 41/25.01.2008 г. През януари 2010 г. при Ч.
К.А. било образувано изпълнително дело № 52/2010 г., което било присъединено
към изпълнително дело №18/2010 г., последното образувано въз основа на ИЛ по
ЧГД № 137/2010 г., по което бил осъден да заплати сумата от 1900 евро главница,
300 евро неустойка и 936.20 лева разноски, по договор за заем и ипотека н.а. № 33/23.09.2008
г.на нотариус П.И.. По изпълнителните дела на Ч. А. била проведена публична
продан и имотът бил възложен на взискателя С. за сумата от 7600 лева. През 2016
г., по времето, когато завел дело за частична недействителност на публичната
продан - гр.д. № 1638/2016 г. на СтРС, в.гр.д. № 1416/2017 г. на СтОС,
изпълнителните дела били прехвърлени при Ч. Р.М., без никой да го уведомял за
това, доколкото му било известно под № 882/2016 г. След като получил
съобщението за насрочване на публична продан на единствено останалият му имот,
разпитал и разбрал, че И.И. и неговите роднини били осъдени по чл. 321, ал. 3,
т. 1, във вр. ал. 1 и по чл. 252, ал. 2, пр. 2, във вр. с ал. 1, пр.1, във вр.
с чл. 20, ал. 2 НК с определение от 16.10.2018 г. по нохд N 503/2015 г на
Специализиран наказателен съд С.. Съгласно споразумението, И.Т.И., като
ръководител на организирана престъпна група, сам и в съучастие с други лица,
като физическо лице и представител на С., без съответното разрешение, бил
извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисквало такова разрешение,
като предоставил на физически лица и търговски дружества, парични кредити,
срещу задължението да бъдели върнати получените заеми, ведно с лихва и
неустойка, на посочени в споразумението лица, включително и ищецът - стр. 90 от
протокола. Част от фактическия състав на престъплението, били - заем между него
и ответника С. от 18.01.2008 г., за сумата от 6000 лева и със срок до
18.07.2008 г. и заем за сумата от 1900 евро от 23.09.2008 г. и падеж 23.03.2009 г. Съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила
присъда на наказателния съд била задължителна за гражданския съд. Поради
изложеното заемите, обезпечени с ипотека, които послужили като основание за
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 06.01.2010 г. по ЧГД №108/2010 г., изпълнително дело
№ 52/2010 г. и от 06.01.2010 г. по
ЧГД № 137/2010 г., изпълнително дело № 18/2010 г., се явявали нищожни, като
противоречащи на закона и като предмет на престъплението, за което била налице
влязла в законна сила присъда. Банковите сделки, извършени от лица без лиценз, били
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във връзка със забраната на чл.
2, ал. 5 ЗКИ. Присъдата се явявала новонастъпил след приключване на съдебното
дирене в производството, по което било издадено изпълнителното основание, факт,
и оснавание за иска по чл. 439 ГПК. Евентуално вземанията на ответника С. по
изпълнително дело № 882/2016 г. на Ч. М., съответно 52/2010 и 18/2010 г. по
описа на Ч. А., били погасени по давност. След провеждането на публична продан
на 23.03.2010 г. от Ч. А. до 23.03.2012 г. били изминали две години, след който
период изпълнителните дела се считали за прекратени по силата на закона и извършваните
след това действия били процесуално недопустими. От последното валидно
изпълнително действие - 23.03.2010 г. продължение на повече от 5 години не били
извършвани никакви изпълнителни действия от характер да прекъснели погасената
давност за вземането / ТР № 2 по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Предвид
изложеното, задълженията му за главница, лихви, неустойки, били погасени по
давност.
Първоначалното
искане е да се признае за установено по отношение на ответника, че не
съществува вземането по изпълнителния лист, който е издаден по ч.гр.д. №
108/2010 г. по описа на PC С., в общ размер на 8148 лева, от което 6000 лева
главница, с падеж 29.12.2009 г., 1400 лева неустойка и 748 лева разноски по изпълнителното
дело, по договор за заем, обезпечен с нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека № 41/25.01.2008 г. на нотариус П.И., сключен между ищеца, в качеството му
на заемополучател, и ответника, в качеството му на заемодател, в полза на ответника
и образувано изпълнително дело № 52/2010 г., а в последствие - изп.д. № 882/2016
г. по описа на Ч. Р.М., поради нищожност на договора за заем, обезпечен с
договорна ипотека, учредена с н.а. № 33/23.09.2008 г., на основание чл. 26,ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, поради противоречие със закона, както и че не съществува вземането
по изпълнителния лист издаден по ч.гр.д. № 137/2010 г. по описа на PC С. в общ
размер на 2200 евро, от което 1900 евро главница, с падеж 23.03.2009 г., 300
евро неустойка, по договор за заем, обезпечен с договорна ипотека, учредена с н.а.
№ 33/23.09.2008 г., том 4, дело 572/2008
г. на нотариус П.И., сключен между ищеца, в качеството на заемополучател и ответника,
в качеството на заемодател, в полза на ответника и образувано изп.дело №
18/2010 г., а в последствие - изп.д. № 882/2016 г. по описа на Ч. Р.М., поради
нищожност на договора за заем, обезпечен с договорна ипотека, учредена с н.а. №
33/23.09.2008 г. на нотариус П.И., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
поради противоречие със закона, а в случай, че съдът отхвърли, като
неоснователни, тези искове, да признае за установено по отношение на ответника,
че вземанията му по изп.дело № 18/2010 г. по описа на Ч. К.А., преобразувано в
изп.дело № 882/2016 г. по описа на Ч. Р.М., образувани въз основа на изпълнителен
лист издаден по ч.гр.д. № 108/2010 г. по описа на PC С. в общ размер на 7400 лева,
от които 6000 лева главница, 1400 лева неустойка,
законна лихва от 29.12.2009 г. до погасяване на вземането, за неизпълнено
задължение по договор за заем, обезпечен с договорна ипотека, учредена с
нотариален акт № 41/25.01.2008 г. и вземането по изп. дело № 52/2010 г., на Ч. К.А.,
а в последствие изп. дело № 882/2010 г. по описа на Ч. Р.М., образувани въз
основа на изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 137/2010 г. по описа на
Районен съд С., в общ размер на 2200 евро, от които 1900 евро главница, с падеж
23.03.2009 г. и 300 евро неустойка,
която сума представлява неизпълнено задължение по договор за заем, обективиран
в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 23.09.2008 г. № 33, том
4, дело № 572/2008 г. на нотариус П.И., ведно със законната лихва от 29.12.2009
г. до изплащане на вземането, са погасени по давност.
Правна
квалификация на предявените първоначални главни искове – нормата на чл. 424 ГПК, а на първоначалния евентуален иск – нормата на чл. 439 ГПК.
С
подадените в срок отговори на първоначалните искове, ответникът по същите заема
становище, че на първо място в исковата молба се твърдяло, че ищецът, след като
в началото на март 2021 г. бил получил съобщение за насрочване на публична
продан по изп.д. № 882/2016 г. по описа на Ч. М., бил разпитал и разбрал за
определение от 16.10.2018 г. по НОХД № 503/2015 г. на СНС, с което било
одобрено споразумение, по силата на което „И.Т.И. като ръководител на
организирана престъпна група, сам и в съучастие с други лица, като физическо
лице и представител на С. без съответното разрешение бил извършвал по занятие
банкови сделки, за които се изисквало такова разрешение, като предоставил на
физически лица и търговски дружества парични кредити, срещу задължението да бъдели
върнати получените заеми, ведно с лихва и неустойка на посочени в
споразумението лица, включително и ищецът - стр. 90 от Протокола. Част от
фактическия състав на престъплението, били заем между него и С. от 18.01.2008
г. за сумата от 6 000 лева и със срок до 18.07.2008 г. и заем за сумата от 1900
евро от 23.09.2008 г. и падеж 23.03.2009 г. Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в
сила присъда на наказателния съд била задължителна за гражданския съд.“. Във
връзка с изложеното ищецът считал, че договор за заем от 23.09.2008 г.,
обезпечен с ипотека - нот. акт № 33, н.д. № 572/2008 г. и договор за заем от
28.01.2008 г., обезпечен с ипотека - нот.акт № 41, н.д.№ 38/2008 г., които били
сключени между него, като заемател и ответника С., като заемодател, съответно
за сумата от 1900 евро, с падеж 23.03.2009 г., обезпечен с ипотека, въз основа
на която бил издаден изпълнителен лист по ЧГД № 137/2010 г. по описа на СтРС, и
за сумата от 6000 лева, с падеж 18.07.2008 г., обезпечена с ипотека, въз основа
на която бил издаден изпълнителен лист по ЧГД № 108/2010 г. по описа на СтРС, били
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Тази теза на ищеца била невярна
и претендираните от него правни последици от влязлата в сила присъда по НОХД №
503/2015 г. на СНС не били настъпили. Това било така защото процесните договори
за заем били сключени между юридическо лице (С.), като заемодател и ищеца, като
заемополучател. Очевидно според твърденията му, а било видно и от представените
от него писмени доказателства, ставало дума за обикновени договори за заем, които
се били подчинявали на общата гражданско-правна уредба, които не нарушавали
нито общото, нито специалното законодателство, тъй като в тях не била налице
възнаградителна лихва, за да имало някаква база за твърдения за нарушение на специалното
законодателство (отменения Закон за банките или сега действащият Закон за кредитните
институции). Освен това юридическите лица не били наказателно отговорни и
цитираната присъда нямала действие по отношение на процесните договори. На
следващо място следвало да посочи, че за да бъдела въобще възможна тезата на
ищеца, следвало физическото лице - управител, което представлявало дружеството -
заемодател, да било осъдено с влязла в сила присъда за точно тези сделки, които
ищецът твърдял, че били нищожни. Видно било от представеното от самия ищец
споразумение по НОХД № 503/2015 г. на СНС, че същото било подписано от няколко
лица - подсъдими по делото, между които не бил фигурирал управителят на С. - И.
С.П., който бил управлявал това дружество към момента на сключване на
процесиите договори за заем, което било видно от вписванията в Т., които били
публични. Следователно и в този случай цитираната от ищеца присъда нямала
действие по отношение на процесните договори. Самото им споменаване в текста на
сключеното пред СНС споразумение, нямало как да обоснове нищожност на
процесиите договори за заем, при положение, че от една страна това споразумение
нямало действие по отношение на юридическото лице С., а от друга страна същото
споразумение нямало действие по отношение на физическото лице, което било представлявало
С. от 2008 г. до 2018 г. За пълнота следвало да посочи, че в горепосоченото
споразумение по НОХД № 503/2015 г. на СНС, и следващият управител на
дружеството (Т.П.), която управлявала след април 2018 г., също нямала присъда
за извършване на незаконна банкова дейност по чл. 252 НК, факт, който още
веднъж доказвал изложеното. Искът за обявяване на горепосочените договори за
заем от 23.09.2008 г. и от 28.01.2008 г. за нищожни, бил необоснован и
недоказан, и поради това следвало да бъде отхвърлен. Освен горепосоченото считал,
че заведеният от ищеца иск бил и недопустим, поради соченият от самия него
факт, че в полза на кредитора С. по ЧГД № 137/2010 г. и ЧГД № 108/2010 по описа
на СтРС имало издадени влезли в законна сила заповеди за изпълнение за процесните
вземания, като съгласно чл. 416 ГПК вземането по тези заповеди за изпълнение било
стабилизирано. По-нататък в исковата молба се твърдяло, че „...вземанията на С.
по изпълнително дело № 882/2016 г., на Ч. М. /съответно 52/2010 и 18/2010 г. по
описа на Ч. А./ били погасени по давност“. Очевидно самият ищец не бил особено
уверен в твърденията си за нищожност на процесните договори и въвеждал и
отделно евентуално основание в подкрепа на предявения от него иск (за
установяване спрямо взискателя по ИД № 882/2016 г. на Ч. М. - С., че не
съществували вземанията, за събиране на които било образувано същото
изпълнително дело). Твърдял, че „след провеждането на публична продан на
23.03.2010 г. от Ч. А. до 23.03.2012 г. били изминали две години, след който
период изпълнителните дела се считали за прекратени по силата на закона и
извършваните след това действия били процесуално недопустими, а от последното
валидно изпълнително действие - 23.03.2010 г. в продължение на повече от 5
години не били извършвани никакви изпълнителни действия от характер да прекъснели
погасителната давност за вземането.“ Тук следвало да посочи, че ищецът не сочел
никакви доказателства в подкрепа на твърденията си. В този смисъл се
присъединявал към искането му за представяне в настоящото производство на копие
от изп.д. № 882/2016 г. на Ч. М., чрез което щяла да бъде доказана
несъстоятелността и недоказаността на неговите твърдения. И накрая, въпреки очевидната според него
неоснователност на твърденията на ищеца, ако уважаемият съд счетял, че следвало
да обяви договорите за заем от 23.09.2008 г. и от 28.01.2008 г., сключени между
него, като заемодател и ищеца, като заемополучател, за нищожни, то моли с
решението по съдът да се произнесял, на основание чл. 34 ЗЗД, за връщането на
процесните суми, като осъдел ищеца, да ги върнел на ответника, за да бъдело
възстановено съществувалото преди сключването на договорите положение между
страните. Причината да молел съда да се произнесял за връщане на даденото по
силата на договорите за заем, ако те бъдели признати за нищожни, била, че в
противен случай ищецът щял да се обогати неоснователно за сметка на ответника,
като задържи без основание получените по силата на процесните договори за заем
суми. Обстоятелството, че те били получени, не се отричала от ищеца. Освен
наличието на горепосочената императивна законова норма, в подкрепа на това негово
насрещно искане била и съдебната практика, според която, когато договорът бъдел
признат за нищожен, съдът бил длъжен да постанови всяка от страните да върнела
на другата всичко, което била получила от нея, и едновременност на изпълнението
на задълженията им и без иск и възражение за последното, в който смисъл сочи в
отговора съдебна практика. Относно доказателствените искания на ищеца, не се
противопоставял на искането му да бъдел
представен препис от изпълнителното дело № 882/2016 г. на Ч. Р.М.. Моли съда да
отхвърлите изцяло, като неоснователни и недоказани, предявените от ищеца искове
и му присъди сторените по делото разноски. Тежестта за доказването на твърдените
от страните горепосочени обстоятелства, се разпределя между тях по делото,
както следва: ищецът носи тежестта да докаже по делото всички обстоятелства,
твърдени в поправената му искова молба, тъй като на тях е основал възраженията
си за недължимост на отричаните с исковете му вземания, а ответникът носи
тежестта да докаже всички обстоятелства, твърдени в отговора му, тъй като пък
на тях той е основал тези претендирани от него вземания.
Обстоятелствата,
от които произтичат претендираните от ответника насрещни права, са изложени в
поправената му насрещна искова молба от 25.10.2022 г. по делото и по същество
се изразяват в това, че, както вече бил посочил в депозираните в настоящото
производство отговори, считал заведените обективно съединени искове за
допустими, но неоснователни и недоказани, поради което ги оспорвал изцяло по
основание и размер. Основание за това му становище му давало следното: 1. на
първо място в исковата молба се твърдяло, че ищецът, след като в началото на
месец март 2021 г., получил съобщение за насрочване на публична продан по
изп.д. № 882/2016 г. на Ч. Р.М., бил разпитал и разбрал за определение от
16.10.2018 г. по НОХД № 503/2015 г. на Специализиран наказателен съд С., с
което било одобрено споразумение, по силата на което „И.Т.И. като ръководител
на организирана престъпна група, сам и в съучастие с други лица, като физическо
лице и представител на С., без съответното разрешение бил извършвал по занятие
банкови сделки, за които се изисквало такова разрешение, като предоставил на
физически лица и търговски дружества парични кредити, срещу задължението да бъдели
върнати получените заеми, ведно с лихва и неустойка на посочени в
споразумението лица, включително и той - стр. 90 от протокола. Част от
фактическия състав на престъплението, били: заем между него и С. от 18.01.2008
г. за сумата от 6000 лева и със срок до 18.07.2008 г. и заем за сумата от 1900
евро от 23.09.2008 г. и падеж 23.03.2009 г. Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в
сила присъда на наказателния съд била задължителна за гражданския съд.“ Във
връзка с гореизложеното, ищецът считал, че договор за заем от 23.09.2008 г.,
обезпечен с ипотека - н.а. № 33, н.д. № 572/2008 г. и договор за заем от
28.01.2008 г., обезпечен с ипотека - н.а. № 41, н.д. № 38/2008 г., които били сключени
между него - като заемател и С., като заемодател, съответно за сумата от 1900
евро, с падеж 23.03.2009 г., обезпечен с ипотека, въз основа на която бил
издаден изпълнителен лист по ЧГД № 137/20 г. по описа на СтРС и за сумата от
6000 лева, с падеж 18.07.2008 г., обезпечена с ипотека, въз основа на която бил
издаден изпълнителен лист по ЧГД № 108/20 г. по описа на СтРС, били нищожни на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Тази теза на ищеца била невярна и
претендираните от него правни последици от влязлата в сила присъда по НОХД №
503/2015 г. на Специализиран наказателен съд С., не били настъпили. Това било
така, защото процесиите договори за заем били сключени между юридическо лице (С.),
като заемодател и ищецът - като заемополучател. Очевидно, според твърденията на
самия ищец, а било видно и от представените от него писмени доказателства,
ставало дума за обикновени договори за заем, които се подчинявали на общата
гражданскоправна уредба, които не нарушавали нито общото, нито специалното
законодателство, тъй като в тях не била налице възнаградителна лихва, за да имало
някаква база за твърдения за нарушение на специалното законодателство
(отменения Закон за банките или сега действащият ЗКИ). Освен това юридическите
лица не били наказателно отговорни и цитираната присъда нямала действие по
отношение на процесните договори. На следващо място, следвало да посочи, че за
да бъдела въобще възможна тезата на ищеца, следвало физическото лице -
управител, представлявало дружеството - заемодател, да било осъдено с влязла в
сила присъда за точно тези сделки, които ищецът твърдял, че били нищожни. Видно
било от представеното от самия него споразумение по НОХД № 503/2015 г. на С., че
същото споразумение било подписано от няколко лица - подсъдими по делото, между
които не фигурирал управителят на ответника С. - И. С.П., който бил управлявал
това дружество към момента на сключване на процесните договори за заем, което
било видно от вписванията в ТР към АВ, които били публични. Следователно и в
този случай цитираната от ищеца присъда нямала действие по отношение на процесните
договори. Самото споменаване на тези договори в текста на сключеното пред С. С.
споразумение, нямало как да обоснове нищожност на процесиите договори за заем,
при положение, че от една страна това споразумение нямало действие по отношение
на юридическото лице С., а от друга страна същото споразумение нямало действие
по отношение на физическото лице, представлявало С. от 2008 г. до 2018 г. За
пълнота следвало да посочи, че в горепосоченото споразумение по НОХД № 503/2015
г. на С. С. и следващият управител на дружеството (Т.П.), управлявала след м.
април 2018 г., също нямала присъда за извършване на незаконна банкова дейност
по чл. 252 НК, факт, който още веднъж доказвал изложеното по-горе. Имайки
предвид изложеното считал, че искът за обявяване на горепосочените договори за
заем от 23.09.2008 г. и от 28.01.2008 г. за нищожни, бил необоснован и
недоказан, и поради това следвало да бъде отхвърлен. Освен горепосоченото считал,
че заведеният от ищеца иск бил и недопустим, поради сочения от самия него факт,
а именно, че в полза на кредитора С. по ЧГД № 137/2010 г. и ЧГД № 108/2010 г.
по описа на СтРС имало издадени влезли в законна сила заповеди за изпълнение за
процесните вземания, като съгласно чл. 416 ГПК, вземането по тези заповеди за
изпълнение било стабилизирано.
Насрещното
искане е, ако съдът уважи предявеният от ищеца първоначален иск по чл. 424 ГПК
и признае за нищожен договора за заем от 25.01.2008 г. за сумата от 6000 лева
главница и неустойка от 1400 лева, законна лихва върху главницата от 29.12.2009
г. до погасяване на вземането (за което вземане е издаден
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 108/20 г. на СтРС),
обективиран в договорна ипотека, учредена с нотариален акт № 41, т. I, peг. №
444, дело № 38/25.01.2008 г. на нотариус М.И., да осъди ищеца на основание чл. 34 ЗЗД да върне на ответника сумата от 6000 лева главница, дължима съгласно
договора за заем от 25.01.2008 г., за да бъде възстановено съществувалото преди
сключването му положение между страните, като условие за разглеждане на този
евентуален насрещен иск било евентуалното уважаване от съда на горепосочения
първоначален иск по чл. 424 ГПК на ищеца, както и, ако съдът уважи предявеният
от ищеца първоначален иск с правно основание чл. 424 ГПК и признае за нищожен
на договора за заем от 23.09.2008 г. за сумата от 1900 евро главница, неустойка
от 300 евро и 936.20 лева разноски (за което вземане бил издаден изпълнителен
лист по ч.гр.д. № 137/20 г. на СтРС), обективиран в договорна ипотека, учредена
с нотариален акт № 33, т. IV, peг. № 7313, дело № 572/23.09.2008 г. на нотариус
П.И., да осъди ищеца да върне на ответника, на основание чл. 34 ЗЗД, сумата от
1900 евро главница, дължима съгласно договора за заем от 23.09.2008 г., за да
бъде възстановено съществувалото преди сключването на договора положение между
страните, като условие за разглеждане на този насрещен иск било евентуалното
уважаване от съда на горепосочения първоначален иск по чл.424 ГПК на ищеца по
делото, като присъди на ответника и сторените по делото разноски, като причината
да молел съда да се произнесял за връщане на даденото по силата на договорите
за заем, ако бъдели признати за нищожни, била, че в противен случай ищецът щял
да се обогати неоснователно за негова сметка, като задържи без основание
получените по силата на процесните договори за заем суми, а обстоятелството, че
те били получени, не се отричало от него.
Правната
квалификация на тези предявени от ответника евентуални насрещни искове е
нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 34 ЗЗД.
С
подадения в срок отговор на същите насрещни искове, особеният представител на
ищеца заема становище, че предявените насрещни искове били процесуално
допустими, а по основателността им ги оспорвал по основание и размер. С протоколно
определение от 16.10.2018 г. по НОХД 503/2015 г. на СпНС и от одобреното с него
споразумение, което било постигнато между С.П. и лицето И.Т.И., последният бил
признат за виновен за това, че бил извършил престъпление по чл. 252, ал. 2, пр.
2, във вр. с ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, за това, че в периода
05.04.2004 г. - 25.10.2011 г., действайки като физическо лице и представител на
търговското дружество С., бил извършвал по занятие банкови сделки без съответно
разрешение - предоставял бил кредити срещу задължението за връщането им, ведно
с лихва и неустойка за забава. Процесните договори за кредит - от 18.01.2008 г.
за сумата от 6000 лева и със срок за връщане - до 18.07.2008 г., и заем за
сумата от 1900 евро от 23.09.2008 г. и падеж до 23.03.2009 г., били посочени в
споразумението и представлявали част от изпълнителното деяние на престъплението
по чл. 252, ал. 1 НК, за което имало осъдено лице, което действало като
представител на ответника. Ирелевантен бил факта, кой бил управителят на това
дружество по време на сключване на договорите, респективно, че същият не бил
осъден за извършено престъпление. В самото споразумение фигурирало името на
тогавашният управител на дружеството - И. С.П., който бил посочен като участник
в организираната престъпна група. Така, сключените договори за кредит между
ищеца и ответника представлявали деяние, с което бил осъществен състава на
посоченото престъпление. С оглед обстоятелството, че наказателното производство
било приключило със споразумение, съгласно чл. 383, ал. 1 НК, законодателят бил
приел, че одобреното от съда споразумение за решаване на делото имало
последиците на влязла в сила присъда. При така постановената и влязла в сила
присъда /споразумение на С., съгласно чл. 300 ГПК, считал, че следвало да се
приеме, че като част от виновни лица, действали като представители на ответника
престъпна група, процесните договори за заем, които били визирани в
споразумението, били сключени в противоречие с действалите тогава императивни
норми на чл. 11, ал. 1, вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за банките /отм./, както и
чл. 13, ал. 1 от Закона за кредитните институции. Това водело до извода, че
процесните договори за заем били нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Предявените от ищеца искове били с правно основание чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК и
били установителни. Съществували няколко предпоставки за прилагането на чл. 34 ЗЗД. На първо място, сделката да бъдела обявена за нищожна. Нищожността
изначално обезсилвала правните последици от сделката и пренасяла отношенията
между страните в сферата на извъндоговорното им уреждане. Втората предпоставка била
да било налице „изпълнение” по несъществуващия договор, условно казано.
Например, ако била изпълнена престация за прехвърляне на права, то самата
нищожност инвалидирала прехвърлителния ефект на сделката и оттам двустранната
реституция била безпредметна. Спорни били случаите, в които бил уговорен
нищожен договор за действие (facere). Обективно невъзможно било да се върне в
натура изработеното или услугата. Ако подлежала на връщане паричната
равностойност на изработеното или услугата, то този, който я бил получил, можел
да прихване дължимото за връщане с това, което бил платил. В този случай
настъпилите последици били същите, каквито щели да настъпят, ако договорът не бил
прогласен за нищожен. Независимо от това на извъндоговорно основание и поради
принципа за справедливост бил налице правен интерес на страните от връщане на
това, което били дали по нищожния договор. Третата предпоставка за възникване
на претенция за връщане била другата страна да била получила имуществена
облага, да била установила фактическа власт върху нея. Активно легитимирана да
предявяла иска по чл. 34 ЗЗД била страната, която лично била предоставила на
другата страна имуществената облага. Ако това било извършено от трето лице, то
„страната по договора”, за която било извършено, нямала право да претендира
връщане. Третото лице разполагало с възможността да предяви иск по чл. 55 ЗЗД
срещу облагодетелствания без основание, поради обявяването на сделката за
нищожна. Ето защо, по чл. 34 ЗЗД, можело да се иска връщане само на главница,
но не и на неустойка. Искът по чл. 34 ЗЗД можел да бъде предявен и след
постановяване на решение, с което се прогласявала нищожността на договора и
едновременно с предявяването на иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В случая, иск с
правно осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, не бил предявен, нито от ищеца, нито от
ответника. В условията на евентуалност, правел възражение за погасяване на
вземанията на ответника по двата иска по давност. Предвид изложеното, моли съда
да остави без уважение предявените насрещни искове от ответника, като
неоснователни и недоказани.
ПРИЛАГА
към материалите по делото гр.д. № 1638 по описа за 2016 г. на Старозагорския
районен съд и приложените към него в.гр.д. № 1416 по описа за 2017 г. на
Старозагорския окръжен съд, ч.гр.д. № 9 по описа за 2019 г. на Пловдивския
апелативен съд, ч.гр.д. № 233 по описа
за 2018 г. на Пловдивския апелативен съд и
гр.д. № 385 по описа за 2019 г. на ВКС.
НАЗНАЧАВА
служебно по делото съдебно - икономическа експертиза, като за вещо лице
определя Г.Д.К., което след като се запознае с доказателствата по делото,
извърши проверка при страните и съответните съдебни изпълнители, в
счетоводството на ответника и там, където това стане необходимо, да представи
по делото заключение, с което да отговори на всички въпроси към тази
експертиза, посочени в мотивите на настоящото определение, при депозит в размер
на 100 лева, вносим от ответника по сметка на Старозагорския районен съд в
3-дневен срок от получаване на призовката с препис от настоящото определение, и
представяне в същия срок по делото на платежния документ, удостоверяващ
внасянето му, КАТО МУ УКАЗВА, че ако в дадения срок депозита не бъде внесен в
цялост, експертизата няма да бъде изготвена, а той ще загуби възможността да
поиска назначаването на друга такава по-късно в процеса, освен ако пропускът му
се дължи на особени непредвидени обстоятелства.
ВНАСЯ
делото в открито съдебно заседание и го НАСРОЧВА за 15.02.2023 г. от 14.00
часа, за която дата и час да се призоват страните с препис от настоящото
определение, а на ответника да се изпрати и препис от поправената първоначална
искова молба от 04.08.2022 г. и от отговора от 08.12.2022 г. на насрещната
искова молба на особения представител на ищеца. За тази дата да се призове и
вещото лице след внасяне от ответника на определения от съда депозит за
изготвяне на експертизата.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: