№ 3103
гр. С., 07.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100514384 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20182315 от 08.09.2021г., постановено по гр.дело №16085/2021г. по описа
на СРС, ГО, 126 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ и с правно основание чл.86, ал.1
ЗЗД, че ответникът В. Г. К. с ЕГН:********** дължи на ищеца „Т.С.” ЕАД с ЕИК:*******
сумата от 174,41лв.- ½ от цена на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2017г. до
м.04.2019г. за топлоснабден имот с абонатен №286404 и сумата от 12,25 лева- цена на
извършена услуга дялово разпределение за периода от м.08.2017г. до м.04.2019г., ведно със
законната лихва от 11.09.2020г. до изплащане на вземанията, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №43958/2020г. по описа на СРС, ГО,
126с-в, като искът с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 257,90 лева и за периода юли 2016- април 2017г. и
изцяло е отхвърлен искът по чл.86 от ЗЗД за мораторна лихва върху главницата за цена на
топлинна енергия в размер на 47,17 лева за периода от 15.09.2017г. до 02.09.2020г. и за
мораторна лихва върху главницата за цена на извършена услуга дялово разпределение за
периода от 01.10.2017г. до 02.09.2020г. Със същото решение е признато за установено по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ и с правно основание чл.86,
ал.1 ЗЗД, че ответникът К. В. В. с ЕГН:********** дължи на ищеца „Т.С.” ЕАД с
ЕИК:******* сумата от 174,41лв.- ½ от цена на доставена топлинна енергия за периода от
м.05.2017г. до м.04.2019г. за топлоснабден имот с абонатен №286404 и сумата от 12,25 лева-
1
цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от м.08.2017г. до м.04.2019г.,
ведно със законната лихва от 11.09.2020г. до изплащане на вземанията, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №43958/2020г. по описа на
СРС, ГО, 126с-в, като искът с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ е отхвърлен
за разликата до пълния предявен размер от 257,90 лева и за периода юли 2016- април 2017г.
и изцяло е отхвърлен искът по чл.86 от ЗЗД за мораторна лихва върху главницата за цена на
топлинна енергия в размер на 47,17 лева за периода от 15.09.2017г. до 02.09.2020г. и за
мораторна лихва върху главницата за цена на извършена услуга дялово разпределение за
периода от 01.10.2017г. до 02.09.2020г. Ищецът е осъден да заплати на ответника В. Г. К.
разноски в размер на 39,18 лева в исковото производство, а на ответника К. В.- разноски в
исковото производство в размер на 64,08 лева, съразмерно на отхвърлената част от
исковете. Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-
помагач „Т.С.“ЕООД.
С определение от 11.10.2021г. по реда на чл.248 от ГПК съдът е оставил без уважение
искането на ответника К. В. за изменение на постановеното по делото решение в частта за
разноските.
Срещу решение №20182315 от 08.09.2021г. в частта му, в която са уважени предявените
срещу В. Г. К. искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника В. Г. К.. Жалбоподателят поддържа, че не е в договорни отношения с
ищеца- ответник по жалбата, както и че не му е доставена топлоенергия на твърдяната в
исковата молба стойност. Твърди също така, че ищецът- търговското дружество„Т.С.” ЕАД,
е извършител на престъпления, а именно „принудителна продажба“ и измама. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете– отхвърлени.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД, с подадения в срок отговор на въззивната жалба
оспорва същата и моли решението на СРС да бъде потвърдено в обжалваната част.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Подадена е и възивна частна жалба от ответника К. В. срещу определението по реда на
чл.248 от ГПК, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение искането за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Жалбоподателката
твърди, че неправилно адвокатското възнаграждение за заповедното производство е
намалено до законово определения минимум и неправилно съдът е извършил прихващане
/компенсация/ с присъдените на ищеца разноски. Моли обжалваното определение да бъде
отменено и да и бъдат присъдени разноски в размер на 300 лева за заповедното
производство, без да бъде извършвана компенсация.
Ищецът не е подал отговор на частната жалба срещу определението по реда на чл.248
ГПК.
Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба и по въззивната
частна жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
2
предвид наведените в жалбите пороци на атакуваните съдебни актове, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно в обжалваната част, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с доводите във въззивната
жалба съдът намира за необходимо да добави следното:
Ответникът В. Г. К. е подал в законоустановения срок отговор на исковата молба в
първата инстанция, в който единствено е направено възражение за изтекла погасителна
давност по отношение на част от вземанията на ищеца и е оспорено наличието на
облигационно правоотношение между страните, тъй като според него няма качеството на
потребител на топлинна енергия. Изрично е заявил, че не оспорва претендираните вземания
по размер и се е противопоставил на назначаването на съдебно- техническа и съдебно-
счетоводна експертиза. Поради това направените с въззивната жалба подробни възражения
и искания, извън оспорването на наличие на облигационно правоотношение, са
преклудирани и не следва да бъдат обсъждани. В голямата си част тези възражения са и
ирелевантни за спора. Възражението на ответника К. за изтекла погасителна давност
относно вземания за част от процесния период всъщност е уважено изцяло от
първостепенния съд и рашението в тази част е влязло в сила като необжалвано от ищеца.
Във връзка с непреклудираните доводи във въззивната жалба относно наличието на
облигационно правоотношение между страните настоящият състав намира за необходимо да
добави следното:
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата– етажна
собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Предвид липсата на изрично оспорване от страна на ответника /ответникът не е заявил,
че не е собственик на имота, а само че това обстоятелство не било доказано от страна на
ищеца с представените по делото доказателства/ и представените от ищеца писмени
доказателства- договор за продажба на държавен недвижим имот от военно- жилищния
фонд по реда на НДИ от 30.09.1991г. /л.19 от делото/ следва да се приеме за установено
обстоятелството, че ответниците са собственици на процесния апартамент №7.
Следователно ответниците се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди
по смисъла § 1, т. 13 от ДР на Закона за енергетиката и енергийната ефективност – ЗЕЕЕ
/отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ.
3
имат качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от
2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ и има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от
ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. Липсата на подадена
от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма облигационни
отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона – В този
смисъл Решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр.дело № 3184/2013 г., ІІІ г.о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика. В
случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото
са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период
между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ
и Общите условия.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в
действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Предвид изложеното вземанията на ищеца са установени по основание, а ответниците
не са оспорили размера на същите, с изключение на възражението за изтекла погасителна
давност за част от процесния период, което е уважено и в тази част първоинстанционното
решение е влязло в сила като необжалвано от ищеца.
Ето защо въззивната жалба на ответника В. К. следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС – потвърдено в обжалваната от него част, като правилно.
По въззивната частна жалба срещу определението на СРС по реда на чл.248 от ГПК:
Единственото извършено действие от процесуалния представител на ответника К. В. В.
в заповедното производство е подаването на възражение по реда на чл.414 ГПК, като
съгласно ал.1, изр.2 на същата разпоредба обосноваване на възражението не се изисква,
освен в случаите по чл. 414а от ГПК (при изпълнение в срока за доброволно изпълнение,
какъвто настоящият случай не е). При това положение не може възнаграждението на
процесуалния представител на длъжника в заповедното производство, чието единствено
необходимо и достатъчно действие е подаването на възражение, което може и да не се
4
мотивира, за да произведе действие по смисъла на чл.415 от ГПК, да се приравни на
възнаграждението на процесуалния представител на заявителя, който следва да подаде
заявление за издаване на заповед за изпълнение, отговарящо на всички законови изисквания
за такова. Да се приеме обратното би означавало на границата на злоупотреба с право да се
отвори широко вратата за присъждане на възнаграждения за процесуално представителство,
изразяващо се в подаване по делото на възражение по чл.414 ГПК с елементарен от правна и
дори граматическа гледна точка текст като например „не дължа сумата“. Предвид
изложеното в конкретния случай първостепенният съд правилно е приел, че приложима по
аналогия е нормата на чл.6, ал.1, т.2 от НМРАВ, която в редакцията си към датата на
сключване на договора за правна защита и съдействие предвижда възнаграждение в размер
на 60 лева, колкото са и присъдени с решението и потвърдени с обжалваното определение.
Що се отнася до компенсацията на разноските на страните, макар такава да не се предвижда
изрично от закона, извършването и от съда е изцяло в духа на процесуалната икономия и
спестява на страните разноски и такси по бъдещи изпълнителни дела между тях. Ето защо
обжалваното определение по чл.248 ГПК следва също да бъде потвърдено като правилно.
При този изход на спора жалбоподателите нямат право на разноски. Ответникът по
жалбата има право на юрисконсултско възнаграждение в размер общо на 100 лева.
На основание чл.280, ал. 2 ГПК настоящето решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20182315 от 08.09.2021г., постановено по гр.дело
№16085/2021г. по описа на СРС, ГО, 126 с-в в обжалваната му част.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 11.10.2021г. по реда на чл.248 от ГПК.
ОСЪЖДА В. Г. К. с ЕГН:********** и К. В. В. с ЕГН:********** да заплатят на „Т.-
С.“ЕАД общо сумата от 100 (сто) лева- възнаграждение за защита от юрисконсулт в
производството пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Т.С.“ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5