РЕШЕНИЕ
№ 290
гр. Благоевград, 11.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Миглена Кавалова
при участието на секретаря М. Сп. Милушева
като разгледа докладваното от Миглена Кавалова Гражданско дело № 20241210103123 по
описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Д. И. К., с ЕГН:
**********, с постоянен адрес: гр. Би настоящ адрес: гр. Благоевград чрез адв. М. В. М.,
против „И, със седалище и адрес на управление гр. С бул. „Дпредставлявано от Га-
Изпълнителни директори и „Ф със седалище и адрес на управление гр. С представлявано от
П – управител.
Ищецът твърди, че между Д. И. К. и „Ие сключен Д№ одина, по силата на който му е
предоставен кредит в размер на 700 лева, при уговорен годишен лихвен процент - 50 % и
ГПР - 62.53 %, както и между същите страни е сключен и Договор за паричен заем №
5028660 от 02.02.2024 година, по силата на който му е предоставен кредит в размер на 400
лева, при уговорен годишен лихвен процент - 40 % и ГПР - 45, 37 %. Твърди се, че и по
двата договора на основание чл. 4 ищецът е сключил отделни договори за гаранция с „ФА, с
цел обезпечение на вече подписаните договори за потребителски кредит, по силата на които
ищецът дължи възнаграждение на втория ответник „Ф за това, че става гарант по всяко от
кредитните правоотношения, което възнаграждение се заплаща от ищеца директно по
сметките на „И ежемесечно, заедно с първоначално уговорените погасителни вноски по
всеки кредит. Твърди се, че въпреки сключените договори за гаранция, ответникът „Ине е
отразил това обстоятелство в годишния процент на разходите и не е включил този разход в
годишния процент на разходите, въпреки че е трябвало.
С оглед на горното, се твърди, че процесните договори за кредит са недействителни
на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като
Заемодателя е изискал и е събрал от ищеца лихви, такси и комисионни, свързани с
договорите за кредит, които не са предвидени в сключените договори за потребителски
кредит, както и не е пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР,
което е противоречие с чл. 19 от ЗПК. Счита се, че в двата договора не са включени такси,
комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което
ответникът „Иняма право да формира ГПР в размер на 62.53 % по Договор за паричен заем
№ 5079867 от 29.03.2024 година и респективно 45.37 % по Договор за паричен заем №
5028660 от 02.02.2024 година, като според ищеца като разход по заема е следвало да се
1
включи и възнаграждението за гаранта. С оглед на горното се счита, че това нарушение има
за правна последица недействителност на двата договора за заем и дължимост единствено на
чистата стойност по всеки от кредитите, в съответствие на разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Счита се, че ако сумата за възнаграждение на гаранта по договорите за кредит е била
включена в годишния процент на разходите по правоотношенията, то същия би бил
многократно над допустимия максимум по закон. Излага се още, че поставените от
ответника в чл. 4 от процесните договори условия, практически са невъзможни за
изпълнение, освен последното, посочено в т. 3 от цитирания член от всеки от двата договора,
а именно предоставяне на поръчителство от одобрено от ответника дружество - гарант.
Счита се, че това е опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с
уговорката да се заплаща гаранцията се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
С оглед нищожността на двете кредитни сделки и твърдението, че последните не са
произвели правен ефект, се твърди, че и уговорката за заплащане на възнаграждения на
втория ответник „Ф за учредяване от негова страна на лични обезпечения също е нищожна.
На самостоятелно основание се счита, че приложената по всеки от договорите
възнаградителна лихва, в размер на 50 % по Договор за паричен заем № 5079867 от
29.03.2024 година и 40 % по Договор за паричен заем № 5028660 от 02.02.2024 година, е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
С оглед на горното, се иска от съда да признае за установено, че Договор за паричен
заем № 5079867 от 29.03.2024 година и Договор за паричен заем № 5028660 от 02.02.2024
година, сключени между „И, с ЕИК и Д. И. К., с ЕГН: ********** са изцяло
недействителни, поради нарушение на разпоредбите на ЗПК и ЗЗП и при условията на
евентуалност, да се признае за установено, че следните клаузи по сключените между „И, с
ЕИК и Д. И. К., с ЕГН: **********, Договор за паричен заем № 5079867 от 29.03.2024
година и Договор за паричен заем № 5028660 от 02.02.2024 година, са нищожни, а именно:
чл. 2, т. 6 от Договор за паричен заем № 5079867 от 29.03.2024 година и чл. 4 от Договор за
паричен заем № 5079867 от 29.03.2024 година. Иска се от съда да признае за установено, че
договор за поръчителство към договор за паричен заем № 5079867 от 29.03.2024 година и
договор за паричен заем № 5028660 от 02.02.2024 година, сключени между „Ф, с Е и Д. И.
К., с ЕГН: ********** са изцяло недействителен, поради противоречие с разпоредбите на
ЗПК и ЗЗД.
В законоустановения срок ответното дружество „И е депозирало писмен отговор, с
който се оспорват предявените искове, като неоснователни. Твърди се, че съгласно
разпоредбите на чл. 19 от Закона за потребителския кредит надвишаването на максимално
допустимия размер на годишния процент на разходите, не води до нищожност на договора
за кредит, като съгласно чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК нищожността обхваща само клаузите в
частта им, с която „надвишават“ максималния размер ГПР и на връщане подлежат само
„надвзетите“ суми, които са платени по тези нищожни клаузи. Оспорват се твърденията на
ищеца, че процесните договори за паричен заем са недействителни на основание чл. 19, ал. 1
и 4 във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че кредитодателят нито е изисквал,
нито е събирал плащания, които не са предвидени в съответния договор за потребителски
кредит. Сочи се, че разходите, които са участвали при изчислението на съответните ГПР са
именно главницата и лихвата, тъй като в договорите за паричен заем не са предвидени други
разходи във връзка с кредита, към момента на изчисляване на общата дължима сума и ГПР,
това са били единствените разходи по кредита за кредитополучателя. Излага се, че
договорите за потребителски кредит са сключени в съответствие с изискванията на чл. 11,
ал. 1 т. 10 ЗПК. Сочи се, че заемодателят няма задължение да изчислява и посочва нов ГПР
при промяна на условията по договора, като ГПР е изчислен по определения в Приложение
1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани договорените условия -
размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка
2
вноска, обща дължима сума и пр. Оспорват се твърденията на ищеца, че е налице нарушение
поради невключването на възнаграждението, дължимо по договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство в годишния процент на разходите на договорите за паричен заем.
Излага се, че ищецът Д. И. К. е решил да обезпечи изпълнението на задълженията си чрез
дружество-гарант, като за целта е сключил договор с „Ф. Твърди се, че възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не се включва при изчисляване на
ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на
дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК. Излага
се, че предоставянето на обезпечение не е условие за предаване на заемната сума от
заемодателя, а следвало заемополучателят да предостави обезпечение, единствено за да
изпълни задълженията си по закон и за да избегне неблагоприятните последици от
неизпълнението ( разваляне на договор или дължимо на Заемодателя обезщетение за
неизпъленние). Твърди се, че сключването на договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство с трето лице не се явява необходимо условие за сключването на
договора за кредит. Излага се, че разходите по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство и в частност - уговореното по него възнаграждение, не е следвало
да бъдат включени в годишния процент на разходите по договора за кредит, като
единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва.
Излага се, че кредитополучателят е можел да представи обезпечението преди, по време или
в тридневен срок от сключване на договора, като същият след като е бил запознат с
условията на кредита е решил да сключи договор за кредит при тези условия и е поел
задължението да представи избрано от него обезпечение по кредита. Твърди се, че клауза 4
от договора за паричен заем, отговаря и на изискванията за прозрачност на договорните
клаузи, предвидени в Директива 93/13. Посочва се, че действителността или
недействителността на клауза 4 от договора за паричен заем не се отразява на
действителността на договора за паричен заем, тъй като оспорваната клауза не засяга
основните права и задължения на страните по договора за паричен заем - относно размера на
кредита, размера на лихвата, начина и срока за погасяване. Оспорва се твърдението, че с
клауза 4 от договора за паричен заем се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В отговора
на исковата молба се оспорват всички твърдения на исковата молба, като неоснователни и се
иска от съда да отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове от
страна на ищеца. Претендират се сторените по делото разноски, както и се прави
възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
В законоустановения срок ответното дружество „Ф е депозирало писмен отговор, с
който се оспорва предявените искове, като неоснователни. Оспорват се твърдения на ищеца
в исковата молба. Твърди се, че процесните договори за предоставяне на
гаранция/поръчителство са действителни, тъй като отговарят на приложимите изисквания на
закона. Излага се, че сключените договори между „Ф и ищеца не са договори за
поръчителство, а са договори за предоставяне на услуга по поръчителстване по договор за
кредит, сключен между заемател и кредитор.
Излага се, че разпоредбите на чл. 138 - 148 ЗЗД са относими към отношенията между
„Ф М, а не към отношенията между „Ф и ищеца. Оспорват се твърденията на ищеца, че
договорите за предоставяне на гаранция не са породили правни последици, поради техния
акцесорен характер и на основание обстоятелството, че обезпечават нищожна кредитна
сделка. Излага се, че обявяването на основния договор за недействителен по принцип води
до погасяване на поръчителството, но в случая дори и да се установи, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, потребителят, съгласно Закона за потребителския
кредит, остава задължен за чистата стойност на кредита, поради което се сочи, че доколкото
има главен дълг, то договорът за предоставяне на гаранция не може да е нищожен. Излага
се, че сключените между страните по делото договори за предоставяне на
гаранция/поръчителство не попадат в приложното поле на Закона за потребителския кредит.
3
Сочи се, че обстоятелството, че дружеството-поръчител е дъщерно дружество на „И, не
превръща „Ф в кредитор, в дружеството-кредитор „И, нито пък трансформира договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство в договор за кредит. Иска се от съда отхвърляне на
предявените искове, като неоснователни. Претендират се сторените по делото разноски,
както и се прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Страните не спорят, а от приетите по делото писмени доказателства - договор за
паричен заем № 5028660/02.02.2024 г., договор за предоставяне на гаранция № 5028660,
договор за паричен заем № 5079867, договор за предоставяне на гаранция № 5079867 се
установяват описаните в исковата молба обстоятелства по сключен Договор за паричен
заем № 5079867 от 29.03.2024 година, по силата на който на ищеца от ответника „Изе
предоставен кредит в размер на 700 лева, при уговорен годишен лихвен процент - 50 % и
ГПР - 62.53 %, както, че между същите страни е сключен и Договор за паричен заем №
5028660 от 02.02.2024 година, по силата на който на ищеца от ответника е предоставен
кредит в размер на 400 лева, при уговорен годишен лихвен процент - 40 % и ГПР - 45, 37 %.
Установява се, че по двата договора на основание чл. 4 ищецът е сключил отделни договора
за гаранция с „ФА, с цел обезпечение на вече подписаните договори за потребителски
кредит, по силата на които ищецът дължи възнаграждение на втория ответник „Ф за това, че
става гарант по всяко от кредитните правоотношения, което възнаграждение се заплаща от
ищеца директно по сметките на „И ежемесечно, заедно с първоначално уговорените
погасителни вноски по всеки кредит.
Съдът е задължил ответникът „И да представи справка от счетоводството си за
всички извършени от ищеца плащания, в т.ч. платежни нареждания за погасени вноски по
Договор за паричен заем № 5079867 от 29.03.2024 година и Договор за паричен заем №
5028660 от 02.02.2024 година и такава е представена по делото, съответно приета като
доказателство в проведеното по делото открито съдебно заседание. Видно приетата по
делото справка - по Договор за паричен заем № 5079867 от 29.03.2024г. размерът на
вноската по кредита е 157, 98 лева и общо дължима сума в размер на 789, 90 лева, от които
ищецът е платил 601, 85 лева, а по Договор за паричен заем № 5028660 от 02.02.2024 година
са платени общо 400, 00 лева главница и 17, 04 лева – лихва.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са съединени в условията на евентуалност искове с правно основание чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. с чл. 22 и сл. ЗПК вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7- т. 12
ЗПК, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. с чл. 143 и 147 ЗЗП.
В тежест на ищеца е да докаже: сключването на процесните договори за заем и
договори за предоставяне на гаранция с посоченото в исковата молба съдържание на
същите, в т.ч. на оспорените клаузи; твърдените основания за нищожност на договорите /на
договорните клаузи/ и договорите за гаранция, както и че последните са свързани със
сключените договори за кредити с посоченото съдържание, които са нищожни на твърдяното
основание.
В тежест на ответниците е да докажат, че са изпълнил задължението си по договорите
за кредит и договорите за гаранция. Ответниците носят тежестта да докажат възраженията,
релевирани в отговорите на исковата молба, да установят валидността на всяка една
оспорените като недействителни клаузи, както и че сключването им е при съобразяване на
императивните материални норми, да се установят, че при сключване на договорите не е
надвишен размера на ГПР по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и че всяка една оспорена като
недействителна клауза е индивидуално уговорена и не е неравноправна.
4
В съдебната практика се приема, че когато искът е за прогласяване недействителност
на сделка и в исковата молба са заявени повече от едно от законовите основания за
недействителност, съдът е длъжен да приеме, че е сезиран с множество обективно съединени
искове. Независимо от поредността и съотношението, посочени от ищеца, исковете се
считат предявени в условията на евентуалност и съдът е длъжен да ги разгледа в
поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към
най-лекото, както и според това дали въведените основания са специални /предвидени в
специален закон/ или общи /предвидени в чл. 26 от ЗЗД/. Ако сделката е недействителна на
едно основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната
недействителност на друго основание /Решение № 198/10.08.2015г. по гр.д. № 5252/2014г. на
ВКС; Решение № 199/12.07.2016г. по гр.д.№ 583/2016г. на ВКС, IV г.о.; Решение №
40/07.04.2020г. по гр.д.№ 2383/2019г. на ВКС, IV г.о. и др./. Принципно атакуваната сделка
може да страда от различни пороци, всеки от които да е основание за обявяване на
нищожността, но правният резултат, който ще се постигне с уважаването на иска на едно от
въведените основания, изключва интереса от обявяване на нищожност на някое от другите
въведени основания.
Съобразно гореизложеното, съдът следва да се произнесе по предявения иск за
нищожност поради противоречие със закона. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9.
Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради липса на
съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 изисква в
договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. В настоящия случай в договорите за кредит е посочен ГПР от 62. 53%, респ. 45. 37 %,
които според съда не отговарят на действително прилагания в отношенията между страните.
От погасителния план е видно, че всяка погасителна вноска включва и сума по договора за
гаранция, което по същество представлява скрита договорна лихва и е следвало да бъде
калкулирана при изчисляването на ГПР. Съображенията за това са следните:
В случая уговореното възнаграждение не обезпечава същинско задължение на
кредитополучателя. Посочените клаузи в договора следва да се окачествят като
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗП и като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика. Това поставя потребителя в неравностойно положение
спрямо кредитора, поради задължението му да заплати допълнително възнаграждение и
поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при който на
практика кредитът му се оскъпява многократно. Очевидно е, че уговореното
възнаграждение се цели единствено обогатяването на кредитора. При включването на
сумата, ежемесечно начислявана в погасителните вноски и представляваща скрито
възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР ще надвишава многократно допустимия
законов лимит по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и не
може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
5
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, тъй като в договора не е посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно
пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но
посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между
страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за действителния размер на
приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира.
По изложените съображения, предявените искове за нищожност на процесните
договори за кредит, следва да бъдат уважени.
По исковете за нищожност на договорите за гаранция:
Според ищеца процесният Договор за предоставяне на гаранция е недействителен
поради противоречие с чл. 138 от ЗЗД, който изисква договорът за поръчителство да се
сключи между кредитора и поръчителя, а не между поръчителя и главния длъжник. В
настоящия случай със сключването на Договора за поръчителство, поръчителят се е
задължил да обезпечи точното изпълнение от страна на длъжника на задълженията му по
договора за кредит. Следователно задължението е задължение на поръчител. В теорията и
практиката се приема, че поръчителството разкрива белезите на акцесорен, обезпечителен,
комутативен, безвъзмезден и формален договор, с който поръчителят се задължава към
кредитора на едно трето лице /главен длъжник/ да отговаря с цялото си имущество за
изпълнението на чуждото /главно/ задължение /ТР №5/2019г. на ОСГТК на ВКС/. Макар
законът да го урежда като едностранен безвъзмезден договор, няма правна пречка в рамките
на свободата на договаряне, поръчителството да бъде уговорено като двустранно възмездно
правоотношение. В случая в договора за поръчителство е установено, че задължението на
поръчителя в качеството му на трето лице по обезпечаваното задължение, е възмездно,
доколкото последното се поема срещу насрещното задължение на заемателя за заплащане на
възнаграждение, платимо на вноски. Видно от Договора за поръчителство,
възнаграждението се дължи за поемане на задължението по чл. 1 – за поръчителството, като
възнаграждението е дължимо на вноски, съвпадащи с падежите на вноските по кредита.
Поради това не противоречи на чл. 138 и сл. от ЗЗД. Настоящият състав обаче намира, че
договорът поръчителство е нищожен поради заобикаляне на закона. Макар отношенията
между кредитора и длъжника и между длъжника и гаранта да са представени като две
отделни и самостоятелни правоотношения, произтичащи от отделни договори /от договор за
паричен заем и от договор за предоставяне на гаранция/, то в случая се касае за взаимно
свързани и обусловени правоотношения. От справка в ТР се установява, че едноличен
собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е кредиторът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. В чл. 19, ал. 4 във вр. с ал. 1 от ЗПК е предвидено, че годишният процент
на разходите, който изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Независимо че произтича от
друг договор, възнаграждението за гаранция съставлява разход по кредита по смисъла на
чл.19, ал.1 от ЗПК, защото икономическата тежест се понася от кредитополучателя, който го
плаща наред с другите парични задължение по договора за заем – главници, лихви и пр.,
като същото съгласно условията на договора е платимо разсрочено на вноски, дължими на
6
падежа на погасителните вноски по договора за кредит. Възнаграждението за гаранция не
попада в изключенията по чл. 19, ал. 3 от ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на
разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от
потребителя. В настоящия случай в Договора за паричен заем е посочен ГПР в размер на
46.34%. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция, сключен от потребителя с „ФВъзнаграждението в полза на гаранта е разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне
на гаранция, “Ие овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в
полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка
на събраните по делото доказателства. След като кредиторът е едноличен собственик на
капитала на дружеството-гарант /поръчител/, то очевидно с договора за гаранция не се цели
реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
доколкото, плащайки задължението на потребителя де факто кредиторът плаща вземането си
сам на себе си. С уговарянето на допълнително възнаграждение под формата на такса за
гаранция, оформена като отделно съглашение с трето лице, свързано с кредитора по смисъла
на пар. 1, т. 5 от ТЗ, която такса е платима с вноските по договора за кредит, и която води до
допълнителни разходи за потребителя, е направен опит за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния процент на разходите по
кредита. Със сключването на този договор се цели единствено набавянето на допълнително
възнаграждение за заемодателя по договора за кредит, в нарушение на изискванията на чл.
19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Като краен резултат, сключвайки договора за
гаранция, ищецът се е задължил да заплати още едно възнагражадение в полза на кредитора
си „И, който е едноличен собственик на капитала на дружеството - гарант „Файненшъл
България“ ЕООД, а последният всъщност не е поел задължение по договора, тъй като реално
обезпечава задължението сам пред себе си. Доколкото в случая се цели постигане на
запретен от закона правен резултат чрез използване на законни средства, то договорът за
предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 19,
ал. 4 от ЗПК.
Както вече беше посочено, ако сделката е недействителна на едно основание,
предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго
основание. Поради това съдът не разглежда останалите наведени от ищцата основания за
нищожност на процесния договор.
Предвид основателността на главните искове за нищожност на договорите за кредит,
съдът не дължи произнасяне по евентуалните такива на посочените клаузи от тях.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има
ищецът, на който следва да се присъдят сторените разноски за платена държавна такса в
размер на 200, 00 лв. По списък по чл. 80 от ГПК адв. М. е претендирал адвокатско
възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв. С решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по
преюдициално запитване е прието, че посочените в изменената с ДВ бр.88/04.11.2022г.
редакция на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
минимални размери не обвързват съда, поради несъответствието на наредбата с правото на
ЕС. В конкретния случай следва да се държи и сметка, че става дума за възнаграждение,
което не е договорено доброволното въз основа на проява на договорната свобода между
страните /клиент - адвокат/, а се касае до такова по реда на чл. 38 от ЗАдв., което предполага
заплащане на възнаграждението директно на адвоката, осъществил безплатна правна помощ
на страната, по изключителната преценка на съда. Посочените в Наредбата размери на
7
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното
определяне на възнаграждения, но те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед
цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора,
фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа.
В случая и по двата предявени иска - за недействителност на договорите за кредит, за
недействителност на договорите за гаранция и за евентуалните, извършената работа е една и
съща. В Определение № 991 от 11.10.2023г. по в.ч.гр.д.№ 898/2023г. на Окръжен съд –
Благоевград е прието, че в хипотеза като настоящата, става дума за ангажиране на едни и
същи доказателства, извършване на идентични правни действия, упражняване на едни и
същи процесуални права, приключване на делото в едно съдебно заседание, при
упражняване на класически институти на материалното право. Макар по естеството си
исковете да са различни, те са предявени и поддържани на един и същ правопораждащ
юридически факт, сключването на един и същ договор, което предполага еднаквост на
извършената защита, респ. работа. Ето защо в конкретния случай не са налице в
кумулативност и двата критерия за определяне на дължимо възнаграждение поотделно и за
двата иска срещу ответника, при положение, че работата по всеки един от тях е идентична,
сходна, не се отличава делото, както от фактическа, така и от правна сложност.
Съобразявайки горната практика на ОС-Благоевград, за предявените срещу ответника
искове следва да се присъди едно, а не две отделни възнаграждения.
Що се касае до размера на адвокатското възнаграждение и съобразявайки обема на
реално извършената от адвоката работа, съдът намира, че адвокатско възнаграждение дори и
в минимален размер по наредба, се явява прекомерно предвид вида и количеството на
извършената от адвоката правна дейност, която се изразява в подаване на искова молба,
която е бланкова и част от голям брой заведени еднотипни дела; както и в подаване на
писмена защита, преповтаряща доводите в исковата молба; адвокатът не се е явил в първото
и единствено съдебно заседание; по делото не са провеждани разпити на свидетели, не са
изслушвани експертизи или други процесуални действия с участието на адвоката; делото не
се отличава с фактическа и правна сложност, доколкото се касае до предявени искове, по
който има формирана трайна съдебна практика. Размерите на претендираните от адвоката
възнаграждения са прекомерни предвид обема на свършената от адвоката работа и
материалния интерес по делото. Безплатната правна помощ не представлява отговорност за
разноски по чл. 78 от ГПК, поради което следва да се държи сметка и да не се допуска
злоупотреба с това право на адвоката, осъществил безплатна защита. По дефиниция
злоупотреба с право е упражняване на правото в противоречие с неговото предназначение и
от обективна гледна точка е налице тогава, когато правото се упражнява противно на
неговата социална функция, а не за задоволяване на определен признат от закона интерес. В
този смисъл, разноските по делото и в частност адвокатското възнаграждение не следва да
бъдат източник на неоснователно обогатяване за страната, в чиято полза е крайният съдебен
акт, респ. за неоснователно обедняване на загубилата страна, а следва да възстановят сторен
в разумни граници разход за защита на правата на страните. Съдът не само не е длъжен да
съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба. Предвид изложеното, съдът намира, че
справедливо и обосновано съобразно критериите по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв е адвокатско
възнаграждение в размер на 200, 00 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, поради противоречие със закона Договор за паричен заем № 5079867 от
29.03.2024 година, сключен между Д. И. К., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Б Б
8
обл. Бл и настоящ адрес: гр. Б като заемател и „И, със седалище и адрес на управление гр.
Спредставлявано от Г... - Изпълнителни директори, като заемодател.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, поради противоречие със закона Договор за паричен заем № 5028660 от
02.02.2024 година, сключен между Д. И. К., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Б и
настоящ адрес: гр. Б като заемател и „И със седалище и адрес на управление гр. С 2,
представлявано от Г и А Изпълнителни директори, като заемодател.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, поради заобикаляне на закона Договор за предоставяне на гаранция № 5079867
от 29.03.2024г., сключен между Д. И. К., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Би
настоящ адрес: гр. Б като потребител, като потребител, и „Ф със седалище и адрес на
управление гр. С – управител, като гарант.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 19,
ал. 4 от ЗПК поради заобикаляне на закона Договор за предоставяне на гаранция №5028660
от 02.02.2024г., сключен между Д. И. К., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Ба и
настоящ адрес: гр. Б, като потребител и „Ф, със седалище и адрес на управление гр. С...,
представлявано от П... управител, като гарант.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „И, със седалище и адрес на управление гр.
С, представлявано от Г... - Изпълнителни директори и „Ф...със седалище и адрес на
управление гр. С представлявано от Пе – управител да заплатят на Д. И. К., с ЕГН:
**********, с постоянен адрес: гр. Ба и настоящ адрес: гр. Б сумата от 200, 00 лв. за
направени по делото разноски за платена държавна такса.
ОСЪЖДА „И... представлявано от Г и А - Изпълнителни директори и „Ф със
седалище и адрес на управление гр. С, представлявано от Пснование чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата, сумата от 200, 00 лв. с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Благоевград
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
9