Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 23.06.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Натали Генадиева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 3803 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 13.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 41412/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ГО, 74 състав, П.Г.М. /ЕГН **********/
е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД /ЕИК *****/ на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата 125.07 лв.,
представляваща стойност на доставена в топлоснабден
имот: апартамент № 55, находящ се в гр. София, жк „*****, с аб.№ 319286, през
периода 01.05.2015 г.- 30.04.2016 г. топлинна енергия и услуга дялово
разпределение, ведно със законната лихва от 22.06.2018 г. до изплащане на
вземането, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 191.50
лв. и за периода 01.05.2014 г.- 30.04.2015 г. С решението е отхвърлен и
предявеният от „Т.С.” ЕАД /ЕИК *****/ срещу П.Г.М. /ЕГН **********/ иск с
правно основание чл.86 ЗЗД за присъждане на сумата 39.79 лева-
лихви за забава. На основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК ответницата П.М. е осъдена
да заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД сумата 254.17 лева- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от П.Г.М. /ответница по делото/- чрез назначен
от съда особен представител по чл.47 ГПК, в която са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в осъдителната му
част, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за
отхвърляне на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД като неоснователен и недоказан.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното
от СРС решение да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.
Третото лице- помагач “Т.С.“ ЕООД- *** не
изразява становище по повод подадената от ответницата въззивна
жалба.
Предявен е иск с
правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в
обжалваната част, а по същество- правилно и следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответницата част.
Спорно-
според доводите във въззивната жалба, е
обстоятелството дали през процесния период между
страните е съществувало валидно договорно отношение за продажба на топлинна
енергия.
Съгласно
приложимата през процесния период норма на
чл.153, ал.1 ЗЕ, потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът
или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Цитираната разпоредба
императивно установява кой е страна по облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието
на вещно право върху имота- собственост или вещно право на ползване. Нормата легитимира като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно
право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател,
което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на
ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските,
свързани с ползването на вещта.
Разпоредбата
на чл.153, ал.1 ЗЕ е приложима, доколкото относно доставката на топлинна
енергия до определен топлоснабден имот няма сключен
писмен договор, явяващ се по правило основен източник на облигационните
правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на
договорна автономия е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия,
като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия
се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между
доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна
собственост.
Същевременно- според посоченото по- горе законът
предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен
писмен договор, когато се касае за топлоснабдена
сграда- етажна собственост, като всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост се считат
потребители на топлинна енергия /чл.153, ал.1 ЗЕ/, т.е. страни по договорно
правоотношение с доставчика.
В
случая според доводите във въззивната жалба по делото
не е безспорно установено, че през посочения в исковата молба период
ответницата и ищцовото дружество са били обвързани от
валидно договорно правоотношение, основано на валидно сключен помежду им
договор за доставяне на топлинна енергия. В подадения от ответницата писмен
отговор на исковата молба по чл.131 ГПК е заявено оспорване на обстоятелството,
че същата е била потребител на топлинна енергия в
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 3803/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
процесното жилище през исковия
период. Във връзка с така заявеното оспорване са събрани писмени доказателства
по делото, в изпълнение на възложената на ищеца тежест на доказване, според
които ответницата П.Г.М. е законен наследник на Н.Г.П., /нейна майка, починала
през 2004 г./, която се легитимирала като собственик на процесното
жилище, считано от 20.12.1990 г., съгласно представения Договор за продажба на
държавен недвижим имот по реда на НДИ /л.94 от делото на СРС/. По делото не са
направени твърдения, нито са ангажирани доказателства така придобитото право на
собственост върху топло-снабдения имот да е било отчуждено преди или през процесния период, както и права върху него по наследяване
да притежават и други лица, което налага извод, че през този период ответницата
е била потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и като
страна по съществуващото между нея и „Т.С.“ ЕАД договорно право-отношение дължи
изпълнение на задълженията за плащане цената на доставената в имота топлинна
енергия.
Установено
е следователно наличието на облигационно договорно правоотношение между ищеца и
ответницата П.М. през процесния период, произтичащо
от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял
топлинна енергия /обстоятелство, което не е оспорено от ответницата/, което е
достатъчно основание за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко
точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в
жилището на ответницата, е от значение единствено за доказване размера на иска,
като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до
отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК. Спор относно доставката на
топлинна енергия в процесния имот, както и относно
нейното количество и стойност, по делото не е налице, поради което и въззивният съд не дължи произнасяне в тази насока.
Предвид
изложеното, с оглед неоснователността на релевираните
във въззивната жалба на ответницата П.М. доводи със
същата не може да се постигне като резултат както пълна, така и частична отмяна
на обжалваното решение на посоченото по- горе основание, поради което и същото-
като валидно и допустимо, а по същество- правилно, следва да бъде потвърдено в
обжалваната осъдителна част.
Независимо
от отхвърлянето на подадената от ответницата въззивна
жалба, разноски за въззивното производство на въззиваемата страна, претендираща разноски, не следва да
бъдат присъдени, тъй като от същата не е подаден отговор на въззивната
жалба, нито е осъществено процесуално представителство в проведеното във въззивното производство открито съдебно заседание.
Подадената от въззиваемото дружество на 5.04.2021 г.
писмена молба не може да обоснове ангажиране отговорността на въззивницата за сторени във въззивното
производство разноски.
При
този изход на въззивното производство на основание
чл.273 вр. чл.78, ал.6 ГПК ответницата П.М. дължи да
заплати по сметка на СГС сумата 25 лв.- държавна такса за въззивното
обжалване.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
13.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 41412/ 2018 г. на Софийски районен съд,
ГО, 74 състав, в обжалваната част, в
която П.Г.М. /ЕГН **********/ е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД /ЕИК *****/ на
основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 125.07 лв.-
главница /стойност на доставена в имот с аб.№ 319286
през периода 01.05.2015 г.- 30.04.2016 г. топлинна енергия и услуга дялово
разпределение/, ведно със законната лихва от 22.06.2018 г. до изплащане на
вземането, а също и сумата 254.17 лева- разноски
по делото, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК.
ОСЪЖДА П.Г.М. /ЕГН **********/
да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата 25 лв. /двадесет
и пет лева/- държавна такса за въззивното
обжалване, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.6 ГПК.
Решението
по гр.д.№ 41412/ 2018 г. на СРС, ГО, 74 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД- ***, като трето лице- помагач на „Т.С."
ЕАД- *** в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.