Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София,
05.11.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав,
в публичното заседание на шести
октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА
ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
4770/2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от Н.А.Р.,
ЕГН **********, с която срещу П.НА Р.Б.е
предявен иск с правно основание чл.2б,
ал.1 от ЗОДОВ за заплащане на сума в размер на 120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
неизпълнение от страна на ответника на задължението му за разглеждане и
решаване в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита
правата на човека и основните свободи на досъдебно производство по сл.д. №
1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на СВОП, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. на СВОП.
Ищцата
твърди, че е един от наследниците по закон на Ф.Т.Р. (с принудително сменени
имена Ф.Т.Р.) – неин съпруг, който е пострадал от т.н. „Възродителен процес“ в
България и приживе е бил конституиран в цитираното по-горе наказателно
производство. След смъртта му през 2003 г. ищцата била конституирана в правата
на съпруга си като негов наследник. Сочи, че ответникът е забавил приключването
на разследването по досъдебното производство неразумно дълго, тъй като
разследването трае повече от 30 години, а абсолютната давност на престъпленията
е изтекла. Ищцата счита, че причинените й вреди са в размер на 2000 евро за
всяка година забава.
Ответникът
оспорва изцяло иска. Счита, че ищцата не е легитимирана да предяви
неимуществени вреди на наследодателя си на основание чл.6, §1 от Европейската
конвенция за защита правата на човека и основните свободи (по-долу само „ЕКПЧ“)
– на основание чл.6, ал.1 ЗОДОВ, поради това, че претенцията е за неимуществени
вреди и не е била предявена пред съд приживе от увредения. Позовава се на
недопустимост на иска и поради липса на обратно действие на разпоредбата на чл.
2б ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/11.12.2912 г.), поради което счита, че не могат да се
обезщетяват вреди, настъпили до тази дата. Сочи, че за вредите на жертвите на
т.н. „Възродителен процес“ е налице специален ред за обезщетяване – по Закона
за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица, което изключва
претенцията за обезщетение по друг ред. Оспорва да е налице забава извън
разумния срок поради сложността на делото, броя на страните (няколко обвиняеми
лица и стотици пострадали, чието поведение е довело до забавяне). Оспорва се и
размерът на вредите, тъй като не отговаря на критериите на чл. 52 ЗЗД.
Съдът, след
като се запозна със становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира следното от
фактическа и правна страна:
По процесуалната легитимация на ищцата:
Легитимиран
да предяви иск по чл.2б ЗОДОВ за вреди от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок е страна в производството. В този смисъл и
доколкото в настоящият случай процесното дело представлява наказателно
производство в досъдебната си фаза, страни в производството са обвиняемото лице
и пострадалото лице.
Ищцата в
настоящото производство твърди, а и установява, че е един от наследниците по
закон (съпруга – удостоверение за наследници – л.75) на Ф.Т.Р.(още Ф.Т.Р.),
починал на 05.11.2003 г., който е сред лицата, неоснователно лишени от свобода
и въдворени в Белене (вж. извлечение от ДВ, л.17). Р. е сред лицата,
конституирани като пострадало лице в процесното наказателно производство. След
смъртта на Р. в правата му като наследник по закон е встъпила ищцата – по
делото не се установява нарочен акт за конституирането й, но съдът приема, че
встъпването й се е осъществило на 19.03.2018 г. чрез подаване на молба в
качеството си на наследник на Ф.Т.Р., с която е поискала ускоряване на
наказателното производство на основание чл.368 и чл.369 от НПК, която молба е
администрирана и разгледана.
В практиката
си Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) въвежда понятието „пострадал“
(или „жертва“) за лицето, легитимирано да претендира нарушение на Конвенцията,
в това число на чл.6, като приема съобразно чл.34 от Конвенцията, че това е
физическото или юридическо лице, което е пряко или косвено засегнато от
твърдяното нарушение. Като „пряк пострадал“ („пряка жертва“) се определят
лицата, пряко засегнати от нарушението, а „непряк пострадал“ („непряка жертва“)
са лица, лично засегнато от нарушение срещу друго лице, имащи валиден личен
интерес от преустановяване на нарушението. В практиката си ЕСПЧ приема още, че
ако прекият пострадал е починал преди внасянето на жалбата и е заявено нарушение
на Конвенцията (например нарушение на изискването за разумен срок на
производство, водено приживе от починалия) от наследник, Съдът може все пак да
признае легитимацията на близки на пострадалия да подадат жалба, ако правото,
чието нарушаване се твърди, принадлежи към категорията на прехвърляемите
права, и ако жалбоподателите демонстрират личен интерес от делото, например
материален интерес, защита на личната или семейната репутация и др. Така
например, по делата M.v.
M. и S. S.v. S. съдът е приел за легитимиран да претендира нарушение на чл.6 е
наследникът по закон на пряко пострадалият, починал по време на процеса, който
наследник е встъпил в националното производство и има имуществени последици от
участието му в производството (напр. заплащане на съдебни разноски). Съдът
обаче последователно отрича процесуалната легитимация на наследници, предявили
претенции на своя наследодател след смъртта му (вж. напр. Fairfield and others
v. The United Kingdom). Недопустимо
е позоваването на нарушението, когато лицето не е било страна в производството
пред националния съд в лично качество или като наследник на починала страна
(вж. G. M. и др. с/у Гърция, жалба № 5977/03, Димитровска с/у Македония, жалба
№ 21466/03 и др.). Ето защо следва да се приеме, че лицето, встъпило в правата
на наследодателя си като страна в националното производство, има качеството на
„непряко пострадал“ и е легитимирано да предяви претенцията за нарушение на
чл.6 ЕКПЧ. Такава легитимация по отношение на наследими права (напр.
имуществени) има и наследникът и без да е бил конституиран пред националния съд
(така по делата M.-L.L. and B. v. F. и R. v. Switzerland, жалбите по които са
внесени след смъртта на преките пострадали от наследници, които не са участвали
лично в производствата пред националните съдилища, ЕСПЧ приема, че
жалбоподателите като наследници имат статуса на пострадал поради наличието
на материален интерес от изхода от спора.).
В настоящия
случай претенцията е за обезщетение за неимуществени вреди, които съобразно
правната доктрина и съдебната практика са ненаследими права, тъй като зависят
от личната преценка на пострадалия.
По делото ищцата
се позовава както на качеството си на наследник на Ф.Т.Р., така и на свое лично
право на обезщетение, тъй като е лично пострадала от т.нар. „Възродителен
процес“ - наложило се със семейството си принудително да се изсели от България
и да се пресели в Република Турция.
По делото
липсват данни ищцата лично от свое име да е страна в качеството си на пострадал
по сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на СВОП, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. на СВОП. Съгласно събраните в настоящото
производство доказателства, по наказателното производство са били установени
446 пострадали лица, сред които не е ищцата. Поради това следва да се приеме,
че тя – в лично качество, не е страна в наказателното производство.
Принадлежността й към турската етническа общност в България по време на т.нар.
„Възродителен процес“ и житейският й интерес от развитието на разследването не
я легитимира да претендира права, присъщи на страна в процеса. Така всеки член
на обществото има интерес престъпленията да бъдат срочно и качествено
разследвани, а впоследствие – извършителите им да бъдат осъдени и наказани, но
този обществен интерес не легитимира всеки да може да участва като страна в конкретно
производството, съответно – да претендира вреди от нарушения на права по ЕКПЧ
при провеждане на производството. В този смисъл, житейският интерес на едно
лице от провеждане и приключване на определен наказателен процес, не обосновава
качеството му нито на пряк пострадал, нито на непряк пострадал („непряка
жертва“), съответно – не обосновава валидна процесуална легитимация да
предявява искове за нарушени права при разглеждане на процеса.
Нарушените
права на ищцата, на които се позовава (нарушеното право на личен и семеен
живот, наложеното й задължително преселване), не биха могли да бъдат предмет на
настоящото производство – за същите тя е имала право на обезщетение по
установения специален ред (Закона за политическата и гражданска реабилитация на
репресирани лица), а доколкото посегателства срещу нея не са предмет на
процесното наказателно производство (не е конституирана в лично качество като
пострадало лице), ищцата не е легитимирана да предявява претенция за нарушение
на правото на разглеждане на делото в разумен срок.
Ищцата обаче
е легитимирана в качеството си на непряк пострадал да претендира вредите
от нарушение на чл. 6, § 1 ЕКПЧ като наследник по закон на съпруга си Ф.Т.Р.,
доколкото е встъпила в правата му в наказателния процес. Поради това
предявеният от нея иск, доколкото съдържа твърдения за вреди, понесени от
ищцата като наследник на пострадало лице, конституирала се в това качество в
наказателния процес, е допустим, като предявен от лице с валидна процесуална
легитимация.
По
допустимостта на иска и надлежния процесуален ред за разглеждането му:
С нормата на
чл. 2б ал.1 от ЗОДОВ законодателят е въвел отговорност за държавата за
обезщетяване на вредите, причинени на граждани и на юридически лица от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок
съгласно чл. 6, § 1 от ЕКПЧ. Разпоредбата е приета с изменението на ЗОДОВ, обн.
в ДВ, бр.98/11.12.2012 г. и е в сила от 15.12.2012 г., а с чл.8, ал.2 е уреден
процесуалния ред за предявяване на искове по висящи и по приключили
производства. Законът е специален и изрично предвижда, че обезщетение по чл.2б
не може да се търси по общия ред – ал.8, ал.1 ЗОДОВ.
Неоснователни
са доводите на ответника, че до приемане на чл.2б ЗОДОВ с ДВ, бр.98/11.12.2012 г.
пострадалото лице не е имало право на иск. Възможността да се претендират вреди
от забавено правосъдие произтича от прякото действие на общата разпоредба на
чл.7 от Конституцията на РБ от 1991 г., предвиждаща отговорност на държавата за
всички вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи или
длъжностни лица, както и непосредствената приложимост на ЕКПЧ, в сила за
България от 07.09.1992 г. /чл. 5, ал. 4 от Конституцията/. Всеки национален съд
на държава – страна по Конвенцията е национален съд по см. на чл.13 от нея и
като такъв е длъжен да разгледа всяко дело в защита на право, което Конвенцията
признава. Разглеждането и решаването на делото в разумен срок от независим и
безпристрастен съд е такова право, поради което и неговото нарушаване покрива
състава на чл. 7 от Конституцията (вж. Решение № 210/2015 г. по гр.д. №
3050/2014 г. на ВКС, III г.о.). Ето защо правото, което ищцата упражнява с
предявяване на настоящата искова претенция, се основава на ЕКПЧ и Конституцията
на Република България, като ЗОДОВ единствено указва специален (облекчен)
процесуален ред за упражняване на това право.
Неоснователни
са и възраженията на ответника, че е налице специален ред за обезщетяване – Закона
за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица. Този закон не
предвижда обезщетяване на вредите, причинени от неразглеждането и решаването на
делото в разумен срок.
По иска по
чл.2б ЗОДОВ:
По делото е
безспорно между страните, а и от събраните в настоящото исково производство
писмени доказателствени средства се установява, че наказателното производство
по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили,
образувано с постановление от 31.01.1991 г. на прокурор при ПВС и впоследствие
преобразувано в сл. дело № 780-II от 1998 г. по описа на Софийска
военно-окръжна прокуратура (СВОП), а по-късно преобразувано като досъдебно
производство (ДП) № II-048 от 1999 г. на СВОП, за разследване на извършени през
време на т.нар. „Възродителния процес“ престъпления, е висящо и към момента на
разглеждане на настоящото производство (повече от 30 години).
Наказателно
производство е образувано през 1991 г., като разследването по него първоначално
е водено срещу петима, а впоследствие срещу трима обвиняеми по повдигнато
обвинение за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2
от НК - затова че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на
продължавано престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица
проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по
обвинение за извършено престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20,
ал. 2 от НК, затова че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на
продължавано престъпление обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили
властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез
насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща
принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне
в лагери на остров Белене, преместване принудително от работа и дисциплинарно
уволнение на несъгласните с промяната. Съгласно постановлението за привличане
като обвиняем на последното лице, срещу което се води делото и към настоящия
момент, срещу същия е повдигнато обвинение, че в периода 08.05.1984 г. –
13.02.1985 г. като министър председател на Република България, подбудил военно
длъжностно лице – министър на вътрешните работи да злоупотреби и превиши властта
си, като издаде заповеди, окръжни и указания, с които възложил на личния състав
на МВР несвойствени и нерегламентирани по съответния ред функции и задачи,
преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица, въвел фактическо
извънредно положение на част от територията на страната и от тези деяния са
настъпили тежки вредни последици, изразяващи се в противозаконна изолация на
български граждани в местата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода,
противозаконно ограничаване на правото на свободно придвижване на български
граждани във и извън населените места, правото на свободни контакти и свобода и
неприкосновеност на личността.
Обвиняемите
по производството са предавани на съд с внасяне на обвинителен акт на
20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г., като образуваните въз основа на тях съдебни
производства са прекратявани поради допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила, изразяващи се в непосочване на пострадалите лица за
определяне на характера и размера на вредите от инкриминираното деяние,
засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и правата на пострадалите
лица при образуване на съдебното производство - чл. 54 и 55 от НПК (отм.),
неясно изложение на обстоятелствата или липсата на такова относно състава на
престъплението по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, за което е повдигнато
обвинение, противоречия в обвинителния акт и нарушения на правото на защита на
обвиняемите. Наказателното производство е било върнато от съда на Прокуратурата
за отстраняване на така допуснатите нарушения съответно на 09.02.1995 г. и
28.04.1998 г., като след прекратяването му през 1998-1999 г. по отношение на
двама от обвиняемите поради настъпилата им смърт, същото е продължило само
спрямо един от обвиняемите.
При
провеждането на разследването след връщане на производството от съда били
установени 446 пострадали лица, от които към момента на постановяване
постановление № 03/2001 от 08.10.2018 г. от прокурор при СВОП (л. 43 от делото) за спиране на наказателното
производство до изпълнението на възложена съдебна поръчка били разпитани 369 от
пострадалите лица.
По делото са
възложени няколко съдебни поръчки за разпит на пострадали лица с местоживеене в
Република Турция. На 19.05.2001 г. е изпратена следствена поръчка до Република
Турция за разпит на 152 лица. След връщане на поръчката се установява, че са
разпитани само 26 лица, а за останалите следствените органи в Турция не са
установили адреси за призоваване. На 14.07.2003 г. е изпратена втора молба за
правна помощ до Република Турция за разпит на 134 лица в качеството им на
свидетели. На 15.12.2003 г. материалите са върнати, без да изпълнена съдебната
поръчка. На 18.03.2004 г. е изпратена трета съдебна поръчка до Република
Турция. На 10.10.2006 г. е постъпило само частично изпълнение, тъй като не са
установени актуални адреси на част от лицата. В последствие са постъпили
няколко частични изпълнения. Извършени са издирвателни действия относно 68
лица, за които е установено, че след напускане на пределите на Република България,
няма регистрирано влизане в България.
Видно от
приложения на л. 125 от делото протокол за разпит на свидетел, на 21.02.2002 г.
Ф.Т.Р.(Ф.Т.Р.) – съпругът на ищцата, е бил разпитан по сл. дело № II-049/1999 г. по описа на СВОП.
От
представеното удостоверение за наследници на Ф.Т.Р. (л. 75), се установява, че
същият е починал през 2003 г. и е оставил за наследници по закон ищцата, като
негова съпруга и две деца.
От
приложения на л. 32 от делото документ се установява, че на 19.03.2018 г.
ищцата е подала молба в качеството си на наследник на Ф.Т.Р., с която е
поискала ускоряване на наказателното производство на основание чл. 368 и чл.
369 от НПК. Съдът приема, че от този момент същата се е встъпила в правата на
наследодателя си като пострадало лице. Подавайки горецитираната молба за
ускоряване на наказателното производство на 19.03.2018 г., тя е придобила
качеството това качество на основание чл. 75, ал. 3 вр. с чл. 74, ал. 2 НПК.
От събраните
по делото писмени доказателства се установява, че ищцата е проявила известна
активност си да следи развитието на процеса, макар да се е конституирала 15
години след смъртта на съпруга си – едва през 2018 г. Така например заедно с други лица ищцата е подала жалба срещу
Постановлението от 2018 г. за спиране на производството по ДП №II-048/1999 г.
по описа на СВОП (л. 45 от делото). През 2018 г. отново лица, сред които и
ищцата, са подали искане до ВОП - София относно промяна на правната
квалификация на обвинението и издирван и установяване на други съучастници (чл.
48 от делото). От приетото по делото удостоверение от Сдружение за правосъдие,
права, култура и солидарност на Балканите, се установява, че ищцата е член на
същото от 2004 г. (л. 73 от делото), а от представения по делото в превод от
турски език устав на сдружението (чл. 98 от делото) се установява, че
последното е посочила като една от основните си цели "действия в насока възстановяване на правата и обезпечаване на
понесените материални и нематериални щети на представители на турското
население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които
в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна
политика".
От
представените от ищцата писмени доказателства – описи на материали по
досъдебното производство се установява, че делото съдържа 126 тома, като
последните извършени процесуални действия (от 15.05.2021 г.), съобразно
съдържанието на описите, е отправяне на съдебна поръчка до Република Турция
(л.556 от делото).
От
изложеното съдът приема, че общата продължителност на наказателното
производство към момента на устните състезания е 30 години и 10 месеца. Към
момента наказателното производство не е приключило и продължава да се води
срещу един обвиняем. От актовете на съда, постановени в производства по чл.368
и чл.369 НПК (за определяне на подходящи мерки за ускоряване на наказателното
производство) се установява, че към 13.02.2000 г. е изтекла абсолютната давност
за наказателно преследване на последния останал обвиняем и същият е заявил, че
желае делото да се прекрати поради изтичане на давността и не желае да се
ползва от правото си за продължаване на производството. Всички съдебни състави,
които са се произнасяли по искания по чл.369 НПК са приели, че действието,
което следва да се извърши е прекратяване на производството от прокурора при
упражняване на правомощията му по чл.242, ал.2 НПК поради изтекла абсолютна
давност за наказателно преследване на престъпленията, предмет на делото (вж.
л.37 и сл.)
При определяне
дали наказателното производство е разгледано в разумен срок, съдът следва да
съобрази цялата продължителност на процеса. В този смисъл следва да се съобрази
практиката на ЕСПЧ, според която при встъпване на наследник в дело пред
националния съд при преценката дали срокът по чл. 6, § 1 ЕКПЧ е неразумен
следва да се вземе предвид целия период, включително преди встъпването на
наследника в делото (съответно приложение следва да намери тълкуването,
изразено в решенията по делата S.с/у И.(№ 1), жалба № 36813/97, § 220, C. с/у
Италия, жалба № 64886/01, § 113). Поради това релевантен в случая е целият
период на наказателното производство, независимо че ищцата е встъпила в делото едва
през 2018 г.
Преценката
за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен
срок се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ: обща
продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна
сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни
представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на
спора.
В случая
наказателното производство още е висящо, с начална дата – 31.01.1991 г., тоест
към момента на устните състезания по настоящото дело, продължителността му
надвишава 30 години, като делото още е в първата фаза на наказателното
производство – досъдебна фаза.
Предметът на
производството се характеризира с изключително висока правната и фактическата
сложност. Както бе посочено по-горе, към настоящия момент ДП № II-048/1999 г. по описа на СВОП се състои от 126 тома и
секретни материали. Обемът на съдържащите се в делото документи е внушителен,
видно от представените описи. Извършени са множество и различни по вид
процесуални следствени действия. Изготвени са няколко съдебни поръчки за
установяване и провеждане на разпит на пострадали лица. Съществената причина за
забавяне на производството е невъзможността да се установят част от пострадалите
лица, напуснали Република България, за които липсват данни да са се завърнали и
чиито актуални адреси не могат да бъдат установени от властите в Република
Турция чрез изпратените няколко съдебни поръчки.
Не се
установява бездействие от страна на следователите и прокурорите, на чиито
доклад е възложено производството – с изключение на периодите, в които
производството по делото е било спряно или се е очаквал резултат от молбите за
правна помощ от Република Турция, органите на досъдебното производство са
проявявали активност, като са извършвали действия по разглеждане и решаване на
делото.
Не се
установяват действия на ищцата или нейния наследодател, с които да са
препятствали движението на делото или да са забавили разглеждането му.
В практиката
си ЕСПЧ извежда четири критерия за определяне на разумността в наказателното и
ненаказателното производство: 1) сложността на казуса; 2) поведението на
заявителя; 3) поведението на съответните власти; 4) значение на делото за
жалбоподателя. Сложността на делото се свързва както с правните, така и с
фактическите въпроси. В случая производството се отличава с висока правна
сложност, доколкото фактическият състав на престъплението включва престъпна
дейност, извършена от няколко лица, в съучастие и изпълнена чрез издаване на
множество правни актове, възлагане на функции и задачи на трети лица (служители
от състава на МВР, които са извършили конкретните действия срещу пострадалите).
Фактическата сложност също е изключително висока - необходимостта от разпит на
голям брой свидетели и пострадали лица, събиране на доказателства от чужбина
(многобройни съдебни поръчки до Република Турция). Събраните доказателства и
изготвените от органите на досъдебното производство актове са в изключително
голям обем – съдържат се в 126 тома. Поведението на пострадалия или на
встъпилият в правата му негов наследник не са довели до неоснователно забавяне
на производството. Поведението на властите – в случая на органите на
досъдебното производство, не може да се характеризира като противоправно
бездействие, доколкото огромният обем доказателствен материал свидетелства за
обратното. Относно последният критерий – значение на делото за жалбоподателя,
ЕСПЧ приема, че дела с особено значим интерес, които следва да се разглеждат с
приоритет, са тези, свързани с трудови спорове, дела за пенсии; дела за
осиновяване; дела за упражняване на родителски права или за лични
контакти с деца; дела на тежко болни хора, особено ако предметът им е свързан с
тяхната болест; дела, отнасящи се до обезщетение за причинени телесни
увреждания, за трудова злополука, за насилие от страна на полицията или за незаконно
задържане; дела, засягащи гражданско състояние; наказателни дела, при които
обвиняемият или подсъдимият е с мярка за неотклонение „задържане под стража“; и
т.н. Доколкото процесното наказателно производство по същество се отнася до за
насилие от страна на полицията или за незаконно задържане, същото следва да се
възприеме като такова с особено значим интерес за пострадалия (в този смисъл
делата К. с/у България и К. с/у България).
Като
съобрази посочените критерии и изхождайки от особено значимия интерес за
пострадалия, макар делото да се отличава с висока правна и фактическа сложност
и да не се констатира бездействие от страна на органите на разследването, съдът
приема, че продължителността от 30 години излиза извън рамките на разумния срок
за разглеждането му. Този период от време е неприемлив, независимо от големия
обем доказателствен материал (126 тома) и големия брой страни в производството
– пострадали от престъплението (446 лица) и трудностите по установяването им в
чужбина. Ето защо съдът приема, че е допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от
Конвенцията за разглеждане на делото в разумен срок и е осъществен специалният
деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, за което ответникът носи гражданска отговорност пред
ищеца.
На
обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от
неразумната продължителност на съдебното производство, като относно
неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но
оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява
такива. По делото не са ангажирани доказателства от страна на ответника,
оборващи презумпцията за претърпени вреди, нито доказателства от страна на
ищеца за претърпени вреди, надвишаващи обичайните.
При
определяне на размера на обезщетението следва да се съобразят установени в
съдебната практика критерии, в това число общата продължителност на
производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите
на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство – брой
участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото
производство върху начина на живот на страната; значението на делото за
страната, вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес, предмет на
забавеното производство; добросъвестността на увредения. Тежестта на горните
обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да
бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на
окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Съдът ги преценява с
оглед конкретния спор. Тези разяснения са дадени в Решение № 306 от 22.10.2019
г. по гр. д. № 4482 / 2017 г. на ВКС, IV г.о.
Съдът отчита,
че делото продължава 20 години над разумния срок. Ищцата не е участвала
фактически в самото производство, а съпругът й е бил разпитан само веднъж.
Въпреки това по делото има доказателства, че ищцата е проявила известна
активност – подала е молба за ускоряване на производството, обжалвала е
определението за спиране на производството, предложила е преквалификация на
обвинението. При определяне на размера на обезщетението следва да се отчете
обстоятелството, че ищцата се е конституирала като страна в производството едва
през 2018 г., от който момент за нея настъпват вреди от забавения процес. Макар
практиката на ЕСПЧ да е категорична, че при предявяване на иска от наследник,
преценката за разумен срок съобразно продължителността на производството се
извършва от неговото начало, а не от конституиране на наследника, няма указания
на Съда размерът на обезщетението да включва вреди преди встъпването му в
процеса (т.е. за период, в който той не е бил страна по делото). Такова
схващане би било в противоречие с правилото за ненаследимост на вземането за
обезщетение за неимуществени вреди, което не е било предявено приживе от
наследодателя и би довело до предявяване пред съд на чужди права. Ето защо при
преценка за размера на обезщетението, същото следва да бъде съобразено с
периода, в който ищцата е понесла вреди от забавяне на делото – считано от
конституирането си през 2018 г. Друго обстоятелство, което следва да се вземе
предвид е, че за периода, в който по същество трае неразумната забава (след
2000 г.), производството по делото не би могло да доведе до търсения от правото
резултат – установяване на извършителя на престъпление, предаването му на съд,
признаването му за виновен и наказването му, тъй като към 13.02.2000 г. е
изтекла абсолютната давност за наказателно преследване на последния останал
обвиняем. Наличието на голям брой пострадали лица с потенциални претенции за
обезщетения също влияе върху размера на присъденото обезщетение. ЕСПЧ приема,
че наличието на множество съищци (съответно съжалбоподатели или съответници) по
едно и също производство има значение за размера на неимуществените вреди,
понесени от всеки един от тях. Значението на производството за всяко едно от
тези лица поотделно също оказва влияние, както и техният брой – това са все
фактори, които по-скоро водят до извод, че неимуществените вреди понесени от
всяко от засегнатите лица са по-ниски (в този смисъл са делата А.-Р.и др. с/у
Гърция и К.и др. с/у Гърция). В настоящия случай пострадалите лица, установени
в наказателното производство, са 446, което следва да се отчете при определяне
на размера на обезщетението на всеки един от тях.
Ищцата не е
доказала вреди, които да са над обичайните, поради което презумптивните вреди,
съобразно посочените по-горе критерии, следва да се определят на сумата от 5000
лв. Предложеният от ищцата критерий – 1500 евро за всяка година от
продължителността на производството, не може да бъде споделен. Конкретното
дело, на което се позовава ищцата – Apicella с/у Италия, жалба № 64890/01,
представлява особен случай, в който Съдът по правата на човека е дал
стандартизирани правила за определяне на неимуществени вреди поради големия
брой дела на граждани от Италия (повече от 1000 решения в периода 1999-2006) - вж.
§ 65 от решението, където причините са разяснени от Съда по правата на човека.
Това обезщетение е съобразно с икономическите условия в Италия към датата на
постановяване на решението. Обезщетенията у нас се определят според икономическите
условия в България, а претендиранията от ищцата размер би довел до неоснователно
обогатяване и не би бил съобразен с критерия за справедливост, установен в
чл.52 ЗЗД и конкретните критерии за определяне на обезщетенията, изведени от
практиката на ЕСПЧ, посочени по-горе.
Искът следва
да се уважи за сумата от 5 000 лв. и да се отхвърли за разликата до пълния
претендиран размер от 120 000 лв. Следва да се уважи и акцесорния иск за
заплащане на законната лихва върху обезщетението от 05.06.2017 г. до
окончателното изплащане.
По
разноските:
Ищцата е направила искане за присъждане на разноски в
исковата молба. Не е представен списък по чл. 80 ГПК. Заплатени са 15 лв. –
държавна такса. Разноските за държавна такса следва да се присъдят в полза на
ищцата.
Поради което
Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., адрес: гр. София, бул. ******
да заплати на Н.А.Р., ЕГН **********, както следва:
на основание чл.2б ЗОДОВ, сумата от 5 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнение на задължението за разглеждане
и решаване в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС на досъдебно
производство сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа
на СВОП, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. на СВОП, ведно със законната лихва от
05.06.2017 г. до окончателното
изплащане,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата
от 15 лв., представляваща съдебни разноски,
като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния претендиран размер от
120 000 лв.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: