Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                     №

                                        Гр. София, 09.03.2021 год.

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в съдебно заседание на  седемнадесети февруари  през две хиляди и двадесет и първа година, в състав :

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                                                        ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА

МЛ.СЪДИЯ КРИСТИНА ГЮРОВА

 

при секретар Алина Тодорова, като разгледа докладвано от съдия Димитрова  гр. д. № 2901/2020г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Със съдебно решение от 21.11.2019 г., постановено по гр.д. № 1051/ 2018 г. по описа на СРС, съдът отхвърля предявения от Ц. С.В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, „******срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимостта на сумата от 1000 лв., част от вземане в общ размер от 3805,18 лв., представляващо главница за неплатена стойност на топлинна енергия, ползвана през периода от м. 04.1998 г. до м.01.2004 г., начислена на С.Ц.В., наследодател на ищцата, присъдена с изпълнителен лист от 14.06.2004 г. по гр. д. 02212/2004 г. по описа на СРС. С оглед изхода на правния спор съдът осъжда Ц. С.В., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Недоволен от съдебното решение е останал ищецът - Ц. С.В., която обжалва същото в законоустановения срок. Твърди, че съдът неправилно е приел, че давността за процесното вземане не е изтекла, като в тази връзка излага, че приложимо в настоящия случай е приетото с ТР № 2 от  26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС и съобразно същото давността за вземането се прекъсва с предприемането на всяко изпълнително действие по инициатива на взискателя. В тази връзка твърди, че от образуването на изпълнителното производство 28.06.2004 г. до 2012 г. не са предприемани никакви изпълнителни действия по изпълнителното дело, предвид което на основание чл. 330, ал.1, б. „д“ ГПК (отм.) същото се е прекратило по силата на закона. Посочва, че съдът неправилно е приел, че извършените по изпълнителното дело директни плащания от длъжника прекъсват давността за вземането и пречат за перемирането на изпълнителното производство като приравняващи се на изпълнителни действия, извършени по инициатива на взискателя.

С оглед горното моли настоящия съд да отмени обжалваното съдебно решение като неправилно и незаконосъобразно и да уважи предявения иск, като приеме, че процесното вземане е погасено по давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия „Т.С.” ЕАД.

Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.

Софийски   градски   съд,   като   обсъди   събраните   по   делото  доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Жалбата е допустима като подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу акт, който подлежи на обжалване.  

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността   на  решението,  по  допустимостта  му  –  в  обжалваната  част,  като  по  останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а по отношение на неговата правилност, съдът намира следното:

От представените по делото доказателства се установява, че с определение, постановено по гр.д. № 02212/ 2004 г. по описа на СРС, на основание чл. 242 и чл. 249 ГПК (отм.) – несъдебни изпълнителни основания – С.В.е осъден да заплати в полза на въззиваемия сумите както следва: 3 805,18 лв. за доставена и потребена, но незаплатена електрическа енергия за битови нужди за периода от м. април 1998 г. до м. януари.2004 г., ведно с лихва за периода от  04.05.2004 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 1 247,29 лв., съставляваща лихва за забава върху посочената главница и сумата от 102,18 лв. разноски по делото. За посочените вземания е издаден изпълнителен лист на основание чл. 237 ГПК (отм.) от 14.06.2004 г.

Въз основа на посочения горе изпълнителен лист на 28.06.2004 г. е образувано изпълнително дело № 3077/2004 г.  по описа на ДСИ при СРС. С молбата е поискано да се извърши опис и продажба на движими вещи, намиращи се в жилището на длъжника С.В.. От представените материали по изпълнителното дело е видно, че до 2012 г. по него не е предприето нито едно изпълнително действие за събиране на вземането. В този период по делото са постъпвали частични плащания по задължението от длъжника, които не са били достатъчни да погасят същото изцяло. Едва на 29.10.2012 г. е наложен запор на вземанията на длъжника от неговия работодател П.Х.М., след което въз основа на този запор по делото са постъпвали суми, считано от 30.11.2012 г. до 30.01.2015 г. След смъртта на длъжника през март 2015 г., по делото са конституирани неговите законни наследници, на които е изпратена покана за доброволно изпълнение, а впоследствие е наложен и запор на трудовото възнаграждение на Ц. С.В. при работодателя й П.Х.М. на 17.03.2016 г. Въз основа на този запор по делото са постъпвали суми за погасяване на задължението от 30.09.2016 г. до 02.10.2018 г.

Съобразно приетата по изпълнителното дело счетоводна експертиза въпреки направените от длъжника и въз основа на наложените запори плащания, незаплатената главница по изпълнителното дело към 23.10.2018 г. е в размер на 3 805,18 лв. След тази дата въз основа на последния наложен запор по делото са постъпили още 682,64 лв. съобразно платежни нареждания от 02.11.2018 г. до 30.04.2019 г.

При така установеното първоинстанционният съд е приел, че по отношение на процесното изпълнително производство релевантно е приетото с ППВС 3/18.11.1980 г. до постановяването на ТР № 2 от  26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, а именно, че до 26.06.2015 г. погасителна давност не е текла, тъй като е било налице висящо изпълнително производство. Приел е и че след тази дата по отношение на изпълнителното производство приложение намира приетото с ТР № 2 от  26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС и  предвид факта, че запор на вземанията на длъжника от трето лице е наложен на 17.03.2016 г. и от този момент по делото са превеждани суми за погасяване на задължението,  то не е налице премиране на изпълнителното производство на основание чл. 433, т.8 ГПК, а от последното извършено изпълнително действие, за каквото се приема последната постъпила сума по запора, не е изтекъл три годишният срок за погасяване на вземането по давност. Съответно съдът е отхвърлил предявения иск като неоснователен.

При преценката на събраните по делото доказателства и мотивите на първоинстанционния съд настоящата съдебна инстанция намира изводите на първоинстанционната за неправилни. Съображенията за това са следните:

На първа място процесното вземате за главница има характер на периодично вземане и съответно се погасява с тригодишна погасителна давност съобразно чл. 111, б. „в“ ЗЗД( така ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС), която започва да тече от датата на влизане в сила на посоченото горе определение. С оглед действалата по отменения ГПК /1952 г. / законодателна уредба за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, определението на съда по чл. 242 ГПК (отм.) се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо. С определението на съда по чл. 242 ГПК (отм.) се разпорежда издаване на изпълнителен лист на заявеното от молителя основание, поради което характерът на задължението не се променя. Съществуването на вземането би могло да се оспорва, както досежно действителността на основанието, така и относно погасяването му /чл. 250

, чл. 252, чл. 254 ГПК - отм./. Правните последици на акта по чл. 242 ГПК (отм.) не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес, поради което срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение ( в т.см. - Решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 943/2009 г., I т. о. и Решение № 42 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2015 г. ІV г.о., решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС).

Въпреки, че напълно споделя изводите на първоинстанционния съд за действието във времето на ППВС № 3/1980 г. и ТР № 2 от  26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, настоящият съд намира, че ППВС № 3/1980 г., с което е прието, че погасителната давност се прекъсва с образуване на изпълнителното дело и не тече до неговото прекратяване, е приложимо единствено и само когато вземането е признато с влязло в сила съдебно решение. В настоящия случай изпълнителният лист е издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание, което води до извода, че посоченото постановление не се прилага, а правния спор следва да се реши въз основа на приетото с  ТР № 2 от  26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, а именно, че погасителната давност не се прекъсва с образуване на изпълнителното производство, а с извършването на изпълнително действие за събиране на вземането и от този момент започва да тече нова давност.

 По делото няма доказателства за това на коя датата е постановено и влязло в сила определението по гр.д. № 02212/ 2004 г. по описа на СРС, което е в доказателствената тежест на ищеца, но от събраните от него доказателства е видно, че това е станало най-късно на датата, на която е издаден изпълнителния лист, а именно – 14.06.2004 г.

В рамките на периода от 14.06.2004 г. до 14.06.2007 г. (3 годишният давностен срок) по изпълнителното дело не са предприети никакви изпълнителни действия, нито по инициатива на взискателя, нито по такава на съдебния изпълнител, предвид което давността не е била прекъсната съгласно приетото с тълкувателното решение по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и изпълнителното производство се е прекратило по силата на закона на основание чл.330, ал.1, б. „д“ ГПК (отм.) на 28.06.2006 г., а вземането е било погасено по давност на 14.06.2007 г.

С оглед горното каквито и изпълнителни действия да са предприети след 28.06.2006 г. те са били незаконосъобразни, тъй като изпълнителното производство е било прекратено и не могат да имат значение за спиране или прекъсване на погасителната давност. Освен това същите са извършени и след нейното настъпване на 14.06.2007 г., поради което също са ирелевантни. Следва да се има предвид, че направените частични плащания към съдебния изпълнител от страна на длъжника не прекъсват давността за остатъка от вземането, тъй като нямат характер на признаване на същото, като освен това не се приравняват на поискани от взискателя изпълнителни действия по смисъла на приетото с тълкувателното решение по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Те единствено се отчитат от съдебния изпълнител като намаляващи размера на задължението по изпълнителното дело.

С оглед изложеното настоящият съд намира, че следва да отмени обжалваното съдебно решение и да уважи предявения частичен иск за сумата от 1000 лв., представляваща част от вземане в общ размер от 3805,18 лв. главница по изпълнителен лист от 14.06.2004 г. по гр.д. № ********** г. по описа на СРС.

По разноските:

С оглед изхода на спора въззивникът има право на направените от него разноски в настоящето и първоинстанционното производство, както следва: За първоинстанционното производство - 52,40 лв. заплатена държавна такса за разглеждане на исковата молба. Заплатените държавни такси и разноските за процесуално представителство в производството по предявена частна жалба не подлежат на присъждане в рамките на това производство, а е следвало да се предявят в частното производство. На основание чл. 38 Закона за адвокатурата адвокат В.Т.има право на адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 300 лв. на основание чл. 7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение.

За въззивното производство въззивникът има право на направените разноски в размер на 25 лв. заплатена държавна такса. В полза на адвокат Н.И. следва на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата да се присъди сумата от 300 лв. адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд

 

                                                      

                                                            Р  Е  Ш И  :

 

ОТМЕНЯ съдебно решение от 21.11.2019 г., постановено по гр.д. № 1051/ 2018 г. по описа на СРС и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 439 ГПК, че Ц. С.В., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, оф. П чрез адвокат Н.И. не дължи поради погасяване по давност на  „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 1000 лв., съставляваща част от вземане в общ размер от 3805,18 лв., представляващо главница за неплатена стойност на топлинна енергия, ползвана през периода от м. 04.1998 г. до м.01.2004 г., начислена на С.Ц.В.- наследодател на Ц. С.В., ЕГН **********, присъдена с изпълнителен лист от 14.06.2004 г. по гр. д. 02212/2004 г. по описа на СРС, за което вземане е образувано изпълнително дело №  3077/2004 г. по описа на ДСИ при СРС.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******да заплати на Ц. С.В., ЕГН ********** сумите от  52,40 лв. държавна такса за първоинстанционното производство и 25 лв. държавна такса за въззивното производство.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 вр. чл. 38 Закона за адвокатурата и чл. 7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******да заплати на адвокат В.В.Т., ЕГН ********** със адрес: *** сумата от 300 лв. адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 вр. чл. 38 Закона за адвокатурата и чл. 7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******да заплати на адвокат Н.И.И., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, оф.П сумата от 300 лв. адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           

 

 

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ : 1.                 2.