О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 260165
гр. Шумен, 01.12.2020г.
Шуменски окръжен съд, в закрито
заседание на първи декември през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
А. Карагьозян
ЧЛЕНОВЕ:
1. Т. Димитрова
2. мл. с. С. Стефанова
като разгледа
докладваното от окръжния съдия Т. Димитрова, в.ч.гр.д. № 443 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по частна
жалба с вх. № 261308 от 29.10.2020г. депозирана от „Ай Тръст“ ЕООД с ЕИК ...,
представлявано от И.Ш., действаща чрез юрисконсулт В.Г. срещу
разпореждане № 260302/12.10.2020г. по ч. гр. д. № 1050/2020г. на РС – Н.П.,
в частта с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя, за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Л.И.Л.с ЕГН **********,
от гр. Н.П. относно следните суми: 55.30 лева – административни разноски,
325.27 лева – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и
121.36 лева – законна лихва за забава по
договор за поръчителство, както и за пълния размер на заплатената държавна
такса и претендираното със заявлението юрисконсултско възнаграждение.
Жалбоподателят счита, че в обжалваната
част разпореждането е неправилно и незаконосъобразно. Излага, че в атакуваната част разпореждането
не съдържа никакви мотиви, което се явявало същественно нарушение на
съдопроизводствените правила. В диспозитива на обжалвания акт била посочена
единственно разпоредбата, на която се основава отхвърлителния
диспозитив, като съдът не е изложил никакви доводи коя от двете
очертани хипотези на чл. 411, ал. 1, т. 3 от ГПК е намерил за приложима в
настоящия случай и поради какви обстоятелства, което затруднявало възможността
за защита на притезателните права. Твърди, че нито една от хипотезите на чл.
411, ал. 2, т. 3 от ГПК не е приложима в процесния случай. Претендираното
възнаграждение е по договор за предоставяне на поръчителство, което е уговорено
в чл. 8 от същия и по същество представлявало
възнаграждение по поета от заявителя и
длъжника облигационна връзка, с оглед гарантиране задълженията на
длъжника пред трето за процеса лице – „Кредисимо“ ЕАД. Излага, че претендира
процесните суми, в качеството си на изправна страна по договора за
поръчителство, след покана от третото за процеса лице - „Кредисимо“ ЕАД, след
като е изпълнил задължението си по чл. 3
от договора за предоставяне на поръчителство
и е погасил всички задължения на длъжника по договора му за кредит с
„Кредисимо“ ЕАД. Излага, че длъжникът не е бил задължаван да сключва договор за
предоставяне на поръчителство при сключването на договора за кредит.
Сключването на договора за поръчителство било възможност, която длъжникът сам е
избрал и не е била единствената възможност за обезпечаване на кредита, тъй като
длъжникът е можел да избере и възможността да сключи необезпечен кредит или да
представи банкова гаранция. Поради това, клаузата за възнаграждение по договор
за поръчителство не е неравноправна, нито вероятно неравноправна, доколкото не
създава неравнопоставеност между кредитор и длъжник и предоставя възможността
за обезпечаване на кредита изцяло на волята на длъжника. Отделно от това, излага, че дружеството –
заявител не се е явало кредитор на длъжника към момента на сключване на
договора за предоставяне на поръчителство, като
заявителят „Ай Тръст“ ЕООД е встъпило в правата на кредитора по договора за
кредит едва след изпълнението на задълженията си по
договора за предоставяне на поръчителство и то именно поради обстоятелството,
че длъжникът сам не е изпълнил задълженията си към „Кредисимо“ ЕАД. Също така
неправилно съдът е намерил за неравноправни или вероятно неравноправни клаузите
за наказателна лихва за забава и за административни разноски. Клаузата за
наказателна лихва била уговорена в раздел Х, чл. 2 от ОУ, неразделна част от
договора за кредит, а предвиденият размер бил съобразен с предписанията на чл.
33, ал. 2 от ЗПК. По отношение на задължението за административни разноски,
същото намирало правно основание в чл. 7, раздел VІ от ОУ, вр. чл.
2.6, раздел VІІІ от
ОУ и било начислено за действително извършени разноски по изпращане на покани и
съобщения до длъжника, за които е съставен протокол. С оглед на изложеното, моли съдът да
отмени разпореждането в обжалваните му части и да уважи подаденото заявление в
частта, в която заповедният съд го е
отхвърлил за сумите: 55.30 – административни разноски; 325.27 лева –
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и 121.36 лева –
наказателна лихва по договора за поръчителство. Също така моли съддът да му присъди пълния размер на заплатеното
юрисконсултско възнаграждение и заплатената държавна такса при подаване на
заявлението, както и направените разноски за настоящото производство в размер
на 15.00 лева – платената държавна
такса.
Частната жалба е
подадена от надлежна страна, в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ
на обжалване акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е изцяло неоснователна,
поради следното:
Производството
пред районния съд е образувано по заявление на „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление:
гр. С...., представлявано от И.Ш., действаща чрез
юрисконсулт В.Г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу
длъжника Л.И.Л.с ЕГН **********, от гр. Н.П..
Със заявлението са посочени следните парични задължения на длъжника: 1 428.11
лв. - главница; 55.30 лв. - административни разноски; 325.27 лв. -
възнаграждение по договор за поръчителство; 423.49 лв. - договорна лихва за
периода от 21.01.2019 г. до 20.04.2020 г.; 169.56 лв. -
законна лихва за забава за периода от 21.02.2019 г. до 17.09.2020 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението – 09.10.2020 г., 121.36 лева -
законна лихва за забава по договора за предоставяне на
поръчителство за периода от 21.02.2019 г.
до 17.09.2020 г.,
както и разноски за ДТ в размер на 50.50 лв. и 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение. В заявлението се твърди, че вземането произтича от неизпълнено
парично задължение по договор за кредит № 1181954, сключен на 10.12.2018 г.
между „Кредисимо“ ЕАД като кредитор и длъжника като кредитополучател, обезпечен
с договор за предоставяне на поръчителство, сключен между заявителя и длъжника
на 10.12.2018 г.. Твърди се, че длъжникът не е изпълнил задължението си по
договора за кредит и на 21.09.2020 г.
заемодателят е изпратил искане за плащане на задължението до поръчителя. На
24.09.2020 г. поръчителят е изплатил на кредитора
всички дължими суми, а на 28.09.2020 г. е
уведомил длъжника за извършеното плащане и за встъпването в правата на
кредитора, в това число и за дължимото възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство, ведно с обезщететието за забава.
С обжалваното
разпореждане, първоинстанционният съд е уважил частично заявлението и е издал
заповед за изпълнение на парично задължение № 260071/12.10.2020 г. за сумите, както следва: 1 428.11 лв.
– главница; 423.49 лв. - договорна лихва за периода от 21.01.2019 г. до
20.04.2020 г.; 169.56 лв. – законна лихва за забава за периода от 21.02.2019 г.
до 17.09.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението – 09.10.2020 г.,
до окончателното й плащане, както и за направените разноски
в размер на 40.42 лева – държавна такса и 50.00 лева юрисконсултско
възнаграждение, като е отхвърлил заявлението в частта за
претедираните: 325.27 лв. - възнаграждение по договор за поръчителство; 121.36
лв. – законна лихва за забава по договора
за предоставяне на поръчителство за периода от 21.02.2019 г. до 17.09.2020 г.;
55.30 лв. - административни разноски,
както и за сумата от 10.07 лв. –
държавна такса, и юрисконсултско възнаграждение за
горницата над 50.00 лева.
За да отхвърли
заявлението, първоинстанционният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 411,
ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, с оглед вмененото му задължение да извърши преценка,
дали искането противоречи на закона и добрите нрави, както и да осъществи
потребителска защита, когато длъжникът е потребител, какъвто именно е длъжникът
в производството. Приел, е че при сключване на акцесорния договор, като част от
договора за потребителски кредит, длъжникът не е имал право на избор на
поръчител и възможност за индивидуално договаряне, още повече, че след служебна
справка в ТР се установило, че ЮЛ - поръчител се явявало свързано с кредитора
лице (кредиторът е едноличен собственик на капитала на поръчителя), както и, че
възможността за отпускането на кредита е обвързана пряко и то с възмезден
договор за поръчителство със свързано с кредитора лице. Съдът е счел, че
претендираното вземане се основава на неравноправна за потребителя клауза
(нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП) и на това основание е оставил
без уважение заявлението за сумата от 325.27 лв. - възнаграждение по договор за
поръчителство; 121.36 лева - законна лихва
за забава по договора за предоставяне на поръчителство за периода от 21.02.2019 г. до 17.09.2020 г.
още повече че уговореното възнаграждение от по 93.65 лева на месец за срока на
договора, водело до значително оскъпяване на самият кредит. Досежно сумата от
55.30 лева, представляваща административни разноски е приел, че се касае за
действия по управление на кредита, а не за допълнителна услуга и съгласно
разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, тези
действия не се таксуват и обременяват с комисионни.
Освен това, предвид размера
на претенцията на заявителя и вида на заповедното производство е оставил без
уважение и искането за заплащане на юрисконсултско възнаграждение за горницата
над 50.00 лева.
При
така изнесените обстоятелства и факти, настоящата съдебна инстанция достига до следните изводи:
Заповедният съд
е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК със закона и добрите нрави, а
по силата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК,
искането не може да се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или при наличие на обоснована вероятност за това, за което съдът
следи служебно. При тази преценка съдът съпоставя твърденията за
обстоятелствата, от които произтичат субективните права, предмет на заявлението
със закона и добрите нрави, изследва и въпроса за наличие на неравноправни
клаузи.
В конкретния
случай вземането произтича от договор за потребителски кредит, сключен на
10.12.2018 г. между, „ Кредисимо" ЕАД (заемодател) и Л.И.Л.с ЕГН **********,
от гр. Н.П. (кредитополучател) за сумата от 1 500.00
лева, обезпечен чрез сключен на 10.12.2018 г. договор за предоставяне на
поръчителство (между кредитополучателя Л.И.Л.и „АЙ Тръст" ЕООД.
Поръчителят се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя за
изпълнение на всички негови задължения по договора за кредит, за
което кредитополучателят дължи възнаграждение
на поръчителя. Тъй като задължението към заемодателя станало изискуемо, искане
за плащане било изпратено от заемодателя "Кредисимо" до поръчителя
"Ай тръст" ЕООД, който на 24.09.2020 г. изпълнил задълженията си и
заплатил на заемодателя "Кредисимо" ЕАД всички задължения на
заемателя Л.И.Л.по сключения договор за кредит, с оглед на което и претендира предявените със заявлението
парични суми.
Следва да се
отбележи, че договорът за поръчителство, както и договорът
за предоставяне на поръчителство имат акцесорен характер по отношение на
договора за потребителски кредит. Договорът за поръчителство няма характер на
потребителски договор, тъй като е сключен между две търговски дружества.
Дружеството - поръчител "АЙ ТРЪСТ" ЕООД е с предмет на дейност:
гаранционни сделки и придобиване на вземания по кредити и друга форма на
финансиране, а съобразно разпоредбата на пар. 13 от ДР на ЗЗП - потребител е
физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност и всяко физическо лице,
което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята
търговска или професионална дейност. Договорът за предоставяне на поръчителство
обаче има пряка връзка с договора за потребителски кредит, сключен е, за да се
поеме задължение да се поръчителства по договора за потребителски кредит между
физическо лице /длъжника по договора за потребителски кредит/ и търговско
дружество /"АЙ ТРЪСТ" ЕООД/, сключило договора с длъжника, като част
от своята търговска дейност в частния сектор. Поради това длъжникът има
качеството потребител по този договор и заповедният съд следва служебно да
прецени дали искането се основава на неравноправни клаузи от договора. В тази
връзка, макар и всеки един от договорите,
представени на съда със заявлението по чл. 410 ГПК, а именно: договорът за
кредит и договорът за поръчителство, формално да представляват самостоятелни
договори, при внимателния им анализ се установява договорна обвързаност между
кредитора и поръчителя, което е видно както от уговорката за сключване на
договор за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя ЮЛ -
поръчител, сключването на договора за поръчителство в същия ден, така и от
изричната уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по
поръчителството пред това по основното задължение по кредита, изрично посочено
в чл. 8, ал. 5 от договор за предоставяне на поръчителство
/л. 22 от ч. гр. д. № 1050/2020 г. РСНП/. В този смисъл дългът
по кредитното правоотношение с така уговорените акцесорни плащания следва да се
разглеждат като едно цяло, тъй като е видно, че задължението към поръчителя е
неделимо от основното задължение по кредитното правоотношение.
Според
индивидуализацията на вземането "възнаграждение за поръчителство" в
размер на 325.27 лева, съдържаща се в т. 9 от заявлението и изложението в
частната жалба, между страните е уговорено заплащане на възнаграждение в полза
на заявителя "Ай тръст" ЕООД за това, че по силата на договор за
поръчителство той се е съгласил да отговоря солидарно с длъжника за
задълженията на последния към третото лице - кредитор. Както правилно е отразил
в разпореждането си районният съд, претендираното със заявлението
възнаграждение е в размер на 325.27 лева, като в договора за поръчителство е
посочена сумата от 93.65 лева на месец за целия период на
договора, което след изчисления води до размер на задължението
от общо 1 498.40 лева за цялото времетраене на договора. Изложеното е
достатъчно само на това основание заявлението в тази му част да бъде оставено
без уважение, тъй като тази сума /възнаграждение на поръчителя/ е почти колкото
размера на предоставеният кредит от 1 500.00
лева, като освен това, така претендираната в заявлението сума от 325.27 лева не
е достатъчно ясна и конкретизирана, с оглед отразеното в договора месечно
възнаграждение за потребителя от 93.65
лева.
Неоснователно е
твърдението на частния жалбоподател „ че потребителят по собствена воля избрал
да обезпечи задължението си по потребителския кредит чрез поръчителство, поради
което не била налице констатираната от първоинстанционния съд неравноправност
за потребителя, водеща до липса на възможност за избор
и индивидуално договоряне.“
Уговорената
между длъжника и заявителя клауза за заплащане на възнаграждение по сключеният
договор в общ размер на 1 498.40 лв. /на вноски от по 93.65 лв. за 16 месеца,
съобразно приложение № 1 към договора за предоставяне на поръчителство / срещу
задължението на заявителя да сключи договор за поръчителство с
"Кредисимо" ЕАД, по силата на който да отговаря пред кредитора
солидарно с потребителя /длъжника/ за изпълнение на всички задължения по
договора, е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗПП. От
формулировката на клаузата на чл. 4, ал. 1 от представения със заявлението договор
за потребителски кредит следва, че потребителят сам избира дали да предостави
обезпечение по кредита и ако да - съгласно клаузата може да избира между
поръчителство или банкова гаранция. При внимателен прочит на всички текстове на
чл. 4, ал. 1-3 от договора следва, че ако поръчителят е заявил обезпечение чрез
поръчителство с одобрено от заемодателя "Кредисимо" ЕАД юридическо
лице - поръчител, то заявлението му за сключване на договора за кредит се разглежда
и одобрява в рамките на 24 часа от подаване на заявлението. При непосочване
обаче на посоченото обезпечение, заявлението на лицето, кандидатстващо за
кредит, се разглежда в 14-дневен срок от подаването му. Тоест, налице е
неравноправно третиране на бъдещи клиенти на кредитора с оглед на срока на
разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат
вземането с поръчителство на ЮЛ - поръчител, което освен това и следва да е
одобрено от кредитодателя. Клаузите относно обезпечеността на кредита не сочат
на доброволност при избора на обезпечение, дори напротив: от формулировката им
става ясно, че потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за
кредит на парична сума, от която се нуждае, следва да подпише т. н. -
"договор за предоставяне на поръчителство", с посочено от кредитора
юридическо лице - поръчител. Освен всичко изложено се налага и извода, че в
конкретния случай договорът за поръчителство има за цел да обезщети кредитора
за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза
в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга - да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП
дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в
договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в
18 точки визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни
хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи
в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/ 2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. В конкретния случай ситуацията е точно такава.
Потребителят, с оглед голямото различие в сроковете за разглеждане на
обезпечени и необезпечени кредити, е житейски оправдано и нормално да
предпочете обезпечения кредит, който обаче се предлага с поръчителство от
одобрено от кредитодателя ЮЛ – поръчител, т. е. в случая се установява наличие
на клауза, която е съставена предварително и върху съдържанието на която
потребителят не би могъл да влияе. Отделно от това,
уговореното възнаграждение по договора
за предоставяне на поръчителство се дължи, независимо дали отговорността на
поръчителя ще бъде ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не, като възнаграждението е
почти равно на задължението, което длъжникът следва да върне по договора за
потребителски кредит. Ето защо, заявлението, с което се иска
издаване на заповед за изпълнение за сумата от 325.27 лева, представляваща
задължение по договора за предоставяне на поръчителство, както и за сумата от
121.36 лева – законна лихва за забава по договора за предоставяне на
поръчителство за периода от 21.02.2019 г. до
17.09.2020 г. следва да се отхвърли на осн. чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, както правилно е
процедирал първоинстанционният съд.
За пълнота на
изложението следва да се отбележи, че по делото липсват доказателства "Ай
Тръст" ЕООД да е изпълнило задължението си към "Кредисимо" АД по
сключения помежду им договор в уверение на това, че задълженията на
кредитополучателя по сключения договор за потребителски кредит са погасени от
поръчителя. Такива доказателства биха били единствено банкови платежни
документи, каквито по делото не са представени.
Жалбоподателят е
насочил жалбата си и срещу обжалваното отхвърлително разпореждане досежно
неприсъждане на сумата от 55.30 лева, представляваща административни разноски
за събиране на вземането, без да са изложени конкретни съображения в подкрепа
на твърдението за тяхната дължимост. Претендираните със заявлението, твърдяни
разходи са посочени общо, като не става ясно как точно е определен размерът на
това задължение. Не са изложени никакви обстоятелства какви конкретни действия
фактически са били предприети за уведомяване на длъжника. За да се търси
възстановяване на разход следва да е обосновано реалното му извършване, но
твърдения за това липсват. При тази неопределеност на задължението за
възстановяване на разходи следва, че то не е ясно и конкретизирано (посочена е
обща сума – 55.30 лева) и претендирането му в този вид отново противоречи на
принципите на добросъвестност и равнопоставеност на страните в договорното
правоотношение. Освен това изброените едва в жалбата дейности "за изпращане на покани и съобщения до
длъжника“, по естеството си не касаят
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а за
евентуално извършвани от кредитора дейности, във връзка със събиране на
задължението. Тези дейности нямат характеристиката на "допълнителни
услуги" в полза на потребителя, а са разходи, във връзка с
недобросъвестното поведение на кредитополучателя. Дори и да се приеме, че става дума за услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, то те са такива по управлението на
кредита и противоречат на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за
управление на кредита. Възлагането в тежест на потребителя на допълнителна
такса за управление на договора /кредита/ в случай на забава, за която по
правило потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за забава,
противоречи и на разпоредбите на чл. 33 от ЗПК. Ето защо, в частта, с която е
отказано издаването на заповед за изпълнение за сумата от 55.30 лева разпореждането се
явява законосъобразно и подлежи на потвърждаване.
С жалбата се
иска, съдът да присъди и пълния
размер на претендираното със заявлението юрисконсултско възнаграждение от
100.00 лева, както и пълния размер на заплатената държавна такса при подаване
на заявлението, а именно 50.00 лева.
Видно от изложените в обжалваното
разпореждане мотиви, съдът е приел, че искането на заявителя за присъждане на
разноски за държавна такса се явява основателно за сумата от 40.42 лева и
неоснователно в останалата част, до пълния размер от 50.00 лева.
Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК,
разноските се присъждат съразмерно на уважената част от иска, която е в случая
е за сумата от 2 012.16 лева общо, от целия размер на претенцията от
2 523.09 лева общо, от което следва, че държавната такса, която подлежи на
присъждане в полза на жалбоподателя, съотнесена към уважената част от искането
се равнява на 40.00 лева. Предвид това, настоящата инстнация приема, че в
частта, в която се претендира държавна такса в размер над определения от
заповедния съд, а именно 40.42 лева жалбата е неоснователна и следва да бъде
оставена без уважение.
По отношение на юрисконсултското
възнаграждение, се установява, че заявителят е поискал присъждане на такова в
размер на 100.00 лева, като заповедният съд е уважил искането му за сумата от
50.00 лева.
Съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, когато
юридическото лице е било защитавано от юрисконсулт, в негова полза се присъжда
и юрисконсултско възнаграждение, чиито размер се определя от съда. Законът не
поставя изискване за минимален размер на възнаграждението, като регламентира
само максималният такъв, а именно определеният по реда на чл.37 от ЗПП за
съответния вид дело. Съгласно чл.26 от Наредбата за заплащане на правната
помощ, към която препраща чл.37 от ЗПП, за защита по бързи производства,
заповедно производство и производства за обезпечение на бъдещ иск
възнаграждението е от 50.00 до 150.00 лева. Като съобрази изложеното, че
заповедният съд е определил юрисконсултско възнаграждение в рамките, указани в
чл.26 от Наредбата, както и, че конкретният казус не предпоставя определяне на
по-висък размер, съдът приема, че жалбата е неоснователна и в тази част, което
налага отхвърлянето й.
По изложените
съображения,
заключава, че обжалваното разпореждане е правилно и следва
да се потвърди.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане № 260302 от 12.10.2020 г.,
постановено по ч. гр. д. № 1050 по описа за 2020 г. на Районен съд – Н.П., в
частта, в която е отхвърлено заявлението на "АЙ ТРЪСТ" ЕООД, ЕИК ...
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против Л.И.Л.с ЕГН **********,
от гр. Н.П. за сумата от 325.27 лева -
възнаграждение по договор за поръчителство; за сумата от 121.36 лева -
законна лихва за забава по договора за предоставяне на поръчителство за периода
от 21.02.2019 г. до 17.09.2020 г.;
за сумата от 55.30 лева - административни разноски, както и за сумите
от 10.07 лева - държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение за горницата над 50.00 лева.
Определението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.