Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София,
03.08.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети
юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
Мл. съдия ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Донка
Шулева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Киримов в.гр.дело № 12038 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 139825 от 03.07.2020 г. по
гр.д. № 27069/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 138 състав е
признато за установено по исковете с правно
основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ,
че Й.К.Т. дължи
на ищеца „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 2025,42
лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия през
периода от м.04.2014 г. до
м.04.2016 г., сумата
от 28,07 лева, дължима цена за услуга дялово разпределение за периода от
м.05.2013 г. до м.04.2016 г., за топлоснабден имот – ап. 45, находящ се в гр.
София, ж.к. ********“, абонатен номер ******, ведно със
законните лихви върху главниците от 25.05.2017 г. до изплащане на вземанията,
за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
33101/2017 г. по описа на СРС, 138 състав, като предявените искове по чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал.
1 от ЗЗДД за установяване съществуване на вземания за главница за незаплатена
топлинна енергия за разликата над сумата
от 2025,42 лева до пълния предявен размер от 3277,84 лева и за периода от
м.05.2013 г. до м.03.2014 г., за главница за дялово разпределение за разликата
над сумата от 28,07 лева до пълния предявен размер от 30,11 лева и за сумата от
607,78 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2014 г. до 13.04.2017 г. и сумата от 5,40 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за
периода от 15.09.2014 г. до 13.04.2017 г. са отхвърлени като неоснователни. С
решението в полза на ищеца и ответника са възложени разноски
съобразно с уважената и отхвърлената част на исковете.
Решението е
постановено при участие на трето лице помагач – „Т.с.” ЕООД на страната на „Т.С.”
ЕАД.
В срока по чл.
259 от ГПК е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в частта, в която е
отхвърлен искът за сумата от 607,78
лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия и
частично е отхвърлен искът за топлинна енергия – за сумата над уважения размер
от 2025,42 лева до пълния предявен размер от 3277,84 лева, с оплаквания за
неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част. Сочи, че през
процесния период са имали действие ОУ от 2008 г. и от 2014 г., като съгласно
първите купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, след
което изпадат в забава, а съгласно вторите
купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ в
30-дневен срок от датата на публикуване на фактурите на интернет страницата на
„Т.С.“ ЕАД. Сочи, че неправилно е приложен материалния закон по отношение на
института на погасителната давност. При така изложеното е направено искане
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а предявените
искове да бъдат уважени съгласно посоченото.. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на жалбата от А. Т., в която са изложени
съображения за нейната неоснователност.
В срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК е постъпила и въззивна жалба от ответника Й.К.Т. чрез адв. С.,
в която поддържа, че българският съд следвало служебно да прилага Общностното
право в областта на енергетиката, конкуренцията, правата на потребителите,
както и че нормите, които регламентират тези области, са императивни. Твърди,
че клаузите от Общите условия на ищеца, на които се е позовал районният съд,
нямат юридическа стойност. Смята, че заповедта за изпълнение е издадена в
нарушение на т. 2б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело №
4/2013 г., ОСГТК, тъй като вземанията не били индивидуализирани. Неправилно районният
съд е приел, че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо Общите условия
да бъдат приети от потребителя, а тази разпоредба е в колизия с норми от
по-висок ранг – чл. 32 и 19 от Конституцията на Република България и Регламент
2006/2004 на ЕО. Договорът за доставка на топлинна енергия бил формален /чл. 7
Директива 2011/83/ЕС/. Общите условия съдържали неравноправни клаузи. Ищецът не
бил ангажирал доказателства, че е спазвал установения температурен график. Първоинстанционният
съд не бил приложил и разпоредбите за непоръчани доставки, както и не е взел предвид
факта, че измервателният уред не бил поставен на границата на етажната
собственост – чл. 156 ЗЕ и Директива 2012/27/ЕС – при топлообменника, а на
друго място. Освен това неправилно възприел разпоредбата на чл. 13 от Директива
2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално потребената
енергия. Поддържа се, че от данните по делото е видно, че не е спазена
методиката към Наредбата за топлоснабдяването – чл. 6.1.1. Нормативната уредба,
регламентираща топлоснабдяването, противоречала на Конституцията на Република
България и на Директива ЕС/32/2006 г. Липсвали доказателства, че абонатната
станция е била пусната в експлоатация и че са й били направени проби и
извършени последващи настройки. Били нарушени законите на физиката.
Начисляването на лихви върху прогнозни сметки било нищожно. Първоинстанционният
съд не се бил произнесъл по валидността и допустимостта на издадената заповед
за изпълнение. Ето защо моли обжалваното решение да бъде прогласено за нищожно,
евентуално да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори на въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД и от
третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД.
Софийският градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно и пасивно
субективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по
същество е правилно по следните съображения.
Във връзка с
доводите във въззивната жалба на Й.Т. следва да се посочи, че след като
длъжникът получи заповедта за изпълнение, той може в двуседмичен срок да подаде
възражение – чл. 414 ГПК. С оглед възможността за възражение, длъжникът няма
правен интерес да обжалва разпореждането, с което е уважено искането за
издаване на заповед за изпълнение, а и съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 1 ГПК, заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните, освен в
частта за разноските.
По доводите
във въззивната жалба на жалбоподателя - ответник за нищожност на решението,
настоящият съдебен състав намира, че цитираната съдебна практика на Съда на
Европейския съюз (ЕС) – Решението по дело
C-119/05 Lucchini е
неприложимо по настоящото производство. Наистина в това решение е посочено, че
решението на гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна
помощ. Съдът е посочил, че в този случай държавата не следва да приложи
последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за
несъвместима с правилата на Вътрешния пазар (тогава – Общия пазар) от страна на
Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните помощи
са възможни два вида нарушения на правото на Съюза – отпускане на държавна
помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ с
правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната помощ страда от
тежки пороци, които не позволяват запазването ѝ и същата следва да бъде
възстановена на държавата. Прилагането на тези последици обаче става в
изключителни случаи. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото
решение по дело C-119/05 Lucchini, следва, че за да може едно съдебно
решение да противоречи на правилата за държавните помощи по такъв начин, че да
допуска несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази
несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза.
Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже
неприложимо. към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е
заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да се
направи. По делото не е установено Европейската комисия да разследва дали
България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Т.С.“
ЕАД, поради което настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в
рамките на производството пред себе си. От друга страна настоящият случай се
различава от разглеждания в решението по делото C-119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ
се твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и законодателен
такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. Няма пряк акт, с който да
е отпусната държавна помощ на „Т.С.“ ЕАД, поради което при неправилна преценка
дали приложимата се нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното решение
на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално неправилно поради
противоречие с приложимия се материален закон.
Въззивникът
– ответник оспорва приложимостта на разпоредбите на Закона за енергетиката,
които установяват, че собствениците на жилища в сграда в режим на етажна собственост дължат заплащане
на доставената до имота им топлоенергия. Твърди се, че законът засягат принципи
на правото, както и противоречи на норми от правото на ЕС, поради което
следвало да остане неприложен. Настоящият съдебен състав намира тези доводи за
неоснователни.
На първо
място разпоредбите на ЗЕ относно задължението на собствениците да заплащат
доставената до имотите им топлинна енергия и да спазват общите условия на
топлоснабдителните предприятия, които са приети от държавен орган (чл. 150 и
153 ЗЕ) не ограничават правото на собственост. Основните права, уредени в
Конституцията, са гарантирани на гражданите в определени граници, посочени в
чл. 57 от Конституцията – това са правата на останалите правни субекти и
нормите, установени в защита на обществени интереси. Тези граници на основните
права са отдавна признати и в практиката на Европейския съд за правата на
човека. В случая разпоредбите на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между правото
на собственост и имплицитно заложения в
чл. 19, ал. 1 от Конституцията (чрез гарантирането на стопанската инициатива)
принцип за забрана на неоснователното обогатяване. Собствениците на
топлоснабдени имоти са свободни да ги ползват както лично, така и чрез други
лица – като ги отдават под наем. Законът единствено предвижда, че титуляр на
задълженията за сметките на имота за топлоснабдяване е собственикът, а той
следва да уреди отношенията си с другите ползватели на имота на основание
сключен с него договор. Това е правило за разпределяне на отговорността по
облигационни задължения, а не ограничение на правото на собственост. В правото
съществуват и други разпоредби, които натоварват собствениците на имоти с
определени задължения за тях – за заплащане на доставени до имота други
консумативи (вода, газ, електрическа енергия), за заплащане на местни данъци и
такси. Представителят на жалбоподателя - ответник разглежда правото на
собственост не в съвременния му контекст на едно от всички основни граждански
права, а в римското му разбиране за „абсолютна собственост“ (dominium), което е
изоставено в съвременното право. Чл. 1, пар. 1 от Протокол № 1 към Европейската
конвенция за правата на човека и основните свободи изрично предвижда, че
правото на свободно ползване на благата (което отразява широкото разбиране за
„собственически“ права) в съвременното конституционно право, включва
възможността да се налагат и определени ограничения на правото на собственост.
съвременното право допуска и данъчно облагане на собствеността – т.е.
натоварване на собственика със задължения дори и без насрещна престация, поради
което не е недопустимо законодателят да предвиди, че собственикът е отговорен
за заплащането на определени доставени до имота му блага, включително топлинна
енергия. Посочените разпоредби не могат да не бъдат приложени във връзка с
начина на отчитане на количеството топлинна енергия, тъй като същите сами по
себе си не предвиждат система за отчитането ѝ. Поради това следва да се
приеме, че разпоредбите на чл. 150 и чл. 153 ЗЕ сами по себе си не противоречат
на разпоредби от правни актове с по-голяма юридическа сила и съдът няма
основание да ги остави неприложени.
По
настоящото дело отговорността на жалбоподателя - ответник е ангажирана на основание чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, който предвижда в релевантната си част, че собственикът на
топлоснабден имот е длъжен да заплаща доставената до имота му топлинна енергия.
Не е спорно по делото, че ответникът Т. е собственик на
топлоснабдения имот, представляващ апартамент 45, находящ се в гр. София, ж.к.
„*********, абонатен номер ******, а това се извежда и от представените и
неоспорени от самия Т., заявления адресирани до „Т.С.“ ЕАД /л. 21 и л. 22 от
СРС/. Съгласно чл. 150, ал.
1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕВР, като по отношение на договора не се изисква писмена форма. Съгласно чл. 150,
ал. 2 ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите. В случая Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, тъй
като са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито
има данни, че ответникът е упражнила правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен
състав приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Съгласно чл.
139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139 – чл. 148 ЗЕ и в
действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./.
От
заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза, което
след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява,
че през процесния период в имота на ответника е имало четири броя отоплителни
тела и щранг – лира. На отоплителните тела не са били поставяни ИРРО, а
радиаторните винтили са били пломбирани. Установено е, че общият топломер в
абонатната станция се отчита по електронен път в началото на всеки месец като с
помощта на т.н. „терминал“ се снема показанието на топломера в 0,00 часа на
първо число на месеца. От отчетеното количество ТЕ се приспадат технологичните
разходи. Посочено е, че доколкото не са били изпълнени условията по § 2 от
заключителните разпоредби на Наредба 16-334 ТЕ за отопления имот е начислявана
на база екстраполация по максималния специфичен разход на сградата. Топлината
за щранг – лирата е изчислявана по т.6.5 от Приложението към Наредба 16-334
след м.10.2016 г. Посочено е, че разликата между сградната инсталация и
щранг-лирата е, че последната не е предназначена да захранва отоплителни тела с
топлоносител, тъй като самата тя е отоплително тяло и се оразмерява да бъде с
такъв диаметър, поради което и топлината отдадена от сградна инсталация и щранг
– лира се изчислява по различен начин. Сочи, че топла вода не е ползвана.
Топлината отдадена от сградната инсталация е изчислявана по формула – т. 6.1.1.
от Приложението към Наредба № 16-334. За процесния период са дължими суми както
следва: м.05.2014 г. – м.04.2016 г. – сградна инсталация – 376,90 + имот
1648,52 лева – общо 2025,42 лева; изравнителна сума за периода 05.2013 г. –
04.2014 г. + 1023,65 лева; сума по ФДР за периода 05.2013 г. – 04.2014 г. –
1252,44 лева; сума по ФДР за периода 05.2013 г. – 04.2016 г. – 3277,86 лева.
По делото е
депозирано и допълнително заключение по СТЕ, чието заключение след преценка по
реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде кредитирано. Видно от същото точно
заключение относно въпроса имало ли е щранг – лира в банята или е имало лира,
която е била демонтирана може да се направи само ако се разбие зиданата шахта в
банята
По делото e приета
ССчЕ, чието заключение след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано. Видно от същото за процесния период сумите за дялово разпределение
са в размер на 28,07 лева.
По силата на чл.22 от Общите
условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва
възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването
или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат
на продавача стойността на услугата
дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл. 61, ал.1 от Наредба
№ 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на
топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва
възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от
клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на
тази наредба и приложението към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия
на ищеца клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана
от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за
обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово
разпределение. Редът и начинът на заплащане на услугата се определя от
продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и
се обявява по подходящ начин на клиентите.
Не е спорно между страните, че
през процесния период именно дружеството „Т.С.“ ЕООД е извършвало дялово
разпределение в процесния имот, а това се установи от СТЕ.
Предвид ангажираните по делото
доказателства, ищецът се легитимира като носител на правото да получи
стойността на извършваната услуга дялово разпределение и предявения иск за
установяване на дължимостта й е установен по основание.
Следва
да се посочи, че според Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
операторът на топлопреносната мрежа осигурява режима на работа на топлоснабдителната
мрежа, като определя температурата и налягането на топлоносителя в съответствие
с изчислителния хидравличен режим и приетия температурен график за постигане на
минимални разходи при производството и преноса на топлинната енергия до
съоръженията на потребителите и следи за спазването им. Така са определени
качествените параметри на доставената услуга. Тези параметри са определени
ясно, респективно посочен е механизъм за определянето им в зависимост от
предварително разчетени критерии. Следва да се има предвид, че ищецът, като
продавач на топлинна енергия, има задължение да достави необходимото количество
топлинна енергия до абонатната станция до съответната сграда – етажна
собственост. Ищцовото дружество обаче няма задължения във връзка с изправността
и състоянието на отоплителната инсталация в сградата, съответно неизправностите
и неефективността на същата. Освен това по отношение на качеството на
доставената енергия потребителят разполага с възможността да направи рекламация
по реда, предвиден в Общите условия. По
отношение на доводите на въззивника – ответник относно целесъобразността на
прилаганата от законодателя (т. 6.1.1. от Приложение № 1 към Наредба №
16-334/2007 г. за топлоснабдяването) формула за определяне на отдадената от
сградната инсталация топлинна енергия и нейното съответствие с начина, по който
инсталацията реално отдава топлина, както и за това дали измерването на
енергията, достигнала до сградата, в която се намира имота на жалбоподателя –
ответник, е извършено в съответствие с техническите изисквания. По
отношение на първата група доводи, настоящият съдебен състав намира, че същите
не са основателни. Вярно е, че методиката за изчисляване на дължимата се
енергия за подгряване на сградната инсталация не отчита напълно и точно количеството
енергия, отдавана от всяка сградна инсталация във всяка сграда. В това
отношение жалбоподателят – ответник препраща към мотивите на Решение №
4777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на Върховния административен съд
(ВАС), III отделение,
с което на първа инстанция е отменена формулата за изчисляване на отдадената от
сградната инсталация енергия, като се сочи, че формулата не отразявала
елементите на физичния закон, който определя начина на отдаване на топлинна
енергия от протичаща през тръба вода с определена температура. На първо място
следва да се посочи, че настоящият съдебен състав не е обвързан от посоченото
решение, което излага аргументи за период след процесния. Освен това липсва
задължение законодателят да приеме такава формула, която при всички случаи да
отговаря абсолютно на измереното отдадено от сградната инсталация количество –
както беше посочено по-горе това налага установяването на такова количество,
което може да е съпътствано с прекомерни разходи. Всъщност, действащата нормативна
уредба – т. 6.1.2. от Приложение № 1 към Наредба № 16334/2007 г. (в редакцията
след ДВ, бр. 58/2007 г.), допуска изчисляване на такова количество по решение
на общото събрание на етажната собственост. В тези случаи не се прилага
нормативно установената формула, но етажните собственици следва да са наели и
заплатили на правоспособно лице да извърши това изчисление. Предвидената от
законодателя формула по т. 6.1.1. се прилага в останалите случаи – когато
етажните собственици отказват да извършат разходи за определяне на действително
отдадената от сградната инсталация енергия. Поради това и настоящият съдебен
състав намира, че действащата нормативна уредба дава достатъчна възможност на
потребителя, който не е доволен от изчисленията по предвидената от законодателя
формула за установяване на разходите за отдадената от сградната инсталация
топлинна енергия, да поиска изчисляване съобразно действителни показания, като
направи съответните разходи за това. Поради това следва да се приеме, че
действащата формула на т. 6.1.1. от методиката не засяга прекомерно правата на
потребителите, които имат възможност да поискат и отчитане на база реалните
разходи, ако същите бъдат установени. По отношение на
възраженията, че формулата за
изчисляване на отдадената от сградната инсталация енергия, определена в
методиката към наредбата за топлоснабдяването, не отговаря на физичните
величини, от които се определя действителното количество отдадена топлина,
настоящият съд намира, че възраженията също не са основателни. Както вече беше
посочено, законодателят не е длъжен да приеме формула, която напълно отговаря
на действителните отдадени количества топлина, тъй като изчисляването на
променливите, от които същите зависят е невъзможно по нормативен път (ако
потребителите поискат това те могат да извършат реален отчет за своя сметка и
да се приложи изключението по т. 6.1.2. от Приложение № 1 към Наредба №
16334/2007 г. за топлоснабдяването). Не
следва да се приема, че невъзможността на отделния потребител да определи по кой
метод да се изчислява отдаваната от сградната инсталация енергия, води до
изчисляването ѝ в тежест на потребителите. Сградната инсталация
представлява обща част на сградата, тъй като свързва всички топлоснабдени
апартаменти. Поради това е невъзможно разходите за затоплянето ѝ да се
изчисляват по различна методика за всеки потребител. Обвързаността на живущите
в сграда в режим на етажна собственост от общите за тях системи и елементи на
сградата налага и вземане на решението за начина, по който да се определя
отчитането на топлоенергията да става с общо решение, а не индивидуално. Поради
това формулата за изчисляване на отдаваната от сградната инсталация енергия,
която не е безалтернативна, а може да бъде изменяна, но по общо решение на
етажните собственици, не ограничава правата на потребителите отвъд разумното и
необходимо с оглед поддържането на избраната от мнозинството от тях система за
отопление. Настоящият
съдебен състав намира и че не е налице нарушение на общностното право.
Европейските директиви са актове, които обвързват по отношение на дължимия
резултат, но оставят националните власти да изберат формата и начина на
въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са
транспонирани в българското право в срока, указан в тях. Единствено в
хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в националното
право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на нейните
разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните норми,
които противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай обаче не е
такъв. Самата система за дялово разпределение е била въведена с чл. 112г ЗЕЕЕ
/отм./ в изпълнение на изискванията на Директива 93/76/ЕИО на Съвета от
13.09.1993 г. относно ограничаване на емисиите от въглероден диоксид чрез
подобряване на енергийната ефективност. Тази директива е била отменена с чл. 31
от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 г.
относно ефективността при крайно потребление на енергия и осъществяване на
енергийни услуги. Именно съгласно директивата, държавите членни трябва да
разработят и реализират програми в областта на таксуването на енергията,
предназначена за отопление, климатизация и топла вода за битови нужди, на база
действителната консумация. Според
чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия,
сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от ищеца по
прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо
дялово разпределение. Въззивният съд намира, че това не съставлява нарушение на
чл. 13 от Директивата на ЕС (2006/32/ЕО) – траспонирана в
българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност - § 3 от ДР
на ЗЕЕ, според който в сметките следва да се включва само реално
потребена енергия. Плащането по прогнозни сметки съответства на посочената
разпоредба на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в
полза и на двете страни по правоотношението - потребителят може да заплати
както повече, така и по-малко от изразходваната за този месец енергия, респ.
топлоснабдителното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко
количество от заплатената му топлоенергия. В крайна сметка обаче с последната
изравнителна сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедливо и
потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен
период. СГС счита също така, че след изтичането на посочения в
чл. 18 от Директивата срок вътрешното законодателство е съобразено с чл. 13 –
включително по отношение на топлинната енергия от сградна инсталация, която
също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от Директивата
изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е
технически осъществимо. Следва да бъде посочено и че Директива 2011/83/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2011 г. относно правата на
потребителите, на която се позовава жалбоподателката, е приложима за договори,
сключени след 13.06.2014 г., а облигационното правоотношение между страните по
делото е възникнало преди това. Въпросите
за противоконституционност на приети законови текстове от действащото
законодателство са от компетентността на Конституционния съд, при сезирането му
по предвидения от закона ред. Задължението на въззивния съд в настоящия случай
е да приложи правилно разпоредбите на действащото законодателство, но той не
разполага с компетентност да оценява или коментира, както настоява жалбоподателката,
дали определени разпоредби от закона са противоконституционни, за което по
силата на Конституцията на Република България е овластен единствено Конституционният
съд. Неоснователни
са възраженията на „Т.С.“ ЕАД във връзка с приложение от страна на първия съд
на института на погасителната давност. При заявен процесен период м.05.2013 г.
до м.04.2016 г. правилно първият съд е преценил, че са погасени по давност
всички вземания преди м.04.2014 г., съобразявайки момента на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК, поради което въззивният съд на основание чл. 272
от ГПК препраща към мотивите му в тази част, доколко ги възприема изцяло. Настоящата
инстанция намира за неоснователно оплакването на „Т.С.“ ЕАД във връзка с
отхвърляне иска за лихва за забава върху главницата за доставена топлинна
енергия. По отношене на вземането за обезщетение за забава върху непогасената главница
за периода от м.04.2014 г. до м.05.2016 г. са действали Общите условия от 2014
г.. Според Общите условия от 2014 г. продавачът начислява обезщетение за забава
в размер на законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не
са заплатени в срок, т.е. само върху сумата по общата фактура за съответния
отчетен период на база изготвената изравнителна сметка, а не върху месечните
прогнозни сметки за топлинна енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от приложимите за
този период Общи условия, клиентите са длъжни да заплащат сумите за съответните
отчетни периоди, формирани след изготвяне на изравнителната сметка, в 30 дневен
срок от публикуването им на интернет-страницата на продавача. В разпоредбата на
чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2014 г. е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2. По делото
обаче липсват доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани, поради което настоящата инстанция намира, че за периода м.04.2014
г. – м.04.2016 г., в който са действали Общи условия от 2014 г. не следва да се
начислява лихва за забава. При така
установеното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
обжалваните части. В останалата част – с която искът за дялово разпределение е
отхвърлен за сумата над 28,07 лева до пълния предявен размер от 30,11 лева и
искът за мораторна лихва за сумата от 5,40 лева върху главницата за дялово
разпределение за периода 15.09.2014 г. до 13.04.2017 г. е отхвърлен, решението
е влязло в сила като необжалвано. По разноските
При този изход
на производството пред въззивната инстанция и с оглед потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваните части не се дължат разноски на
страните и същите остават за тях така както са сторени.
На основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 139825 от
03.07.2020 г. по гр.д. № 27069/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 138 състав,
в
частта, с която е признато за установено
по исковете с правно основание чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ,
че Й.К.Т. дължи
на ищеца „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 2025,42
лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия през
периода от м.04.2014 г. до
м.04.2016 г.; сума
в размер на 28,07 лева, дължима цена за услуга дялово разпределение за периода
от м.05.2013 г. до м.04.2016 г., за топлоснабден имот – ап. 45, находящ се в
гр. София, ж.к. ********“, абонатен номер ******, ведно със
законните лихви върху главниците от 25.05.2017 г. до изплащане на вземанията, както и в частта,
с която са отхвърлени предявените искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуване на вземания за главница за незаплатена топлинна енергия за
разликата над сумата от 2025,42 лева до пълния предявен размер от 3277,84 лева
и за периода от м.05.2013 г. до м.03.2014 г., и за сумата от 607,78 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014
г. до 13.04.2017 г. за които суми е издадена частично заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 33101/2017 г. по описа на СРС, 138 състав.
Решението е влязло в сила в останалата
част като необжалвано.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.