№ 137
гр. София , 10.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на двадесет и седми януари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Людмила Цолова
Членове:Светла Станимирова
Женя Димитрова
при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Людмила Цолова Въззивно търговско дело №
20201001002239 по описа за 2020 година
за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК .
С решение №417, постановено на 28.02.2020г. по т.д.№460/2019г.
Софийски градски съд е осъдил на основание чл.99 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 ТЗ
„Петком“ЕООД, Н. П. М. и К. Т. Л. при условията на солидарност да заплатят
на „Мелон България“ЕАД сумата 37363,47 лв. – вземане за главница,
цедирано на ищеца от „Юробанк България“АД по договор за банков кредит
продукт „БИЗНЕС ОВЪРДРАФТ“ № BL 19710 от 09.07.2008 г. с разсрочено
плащане за периода 21.03.2014 г. – 10.07.2018 г.; само „Петком“ЕООД да
заплати на „Мелон България“ЕАД и сумата от 12617,69 лв. – цедирана
главница по същия договор с разсрочено плащане за периода до 21.02.2014 г.,
включително; отхвърлил е предявения срещу тримата ответници иск за
разликата от 5316,00 лв. до пълния предявен размер от 55297,16 лв., както и
предявения срещу физическите лица иск при условията на солидарност да
1
заплатят сумата 12617,69 лв. – главница по същия договор с разсрочено
плащане за периода до 21.08.2014 г. като погасен по давност. Присъдил е в
полза на „Мелон България“ЕАД направените от него разноски и
юрисконсултско възнаграждение, а последният – да заплати на процесуалния
представител на физическите лица адвокатско възнаграждение на основание
чл.38 ал.2 ЗА.
Срещу така постановеното първоинстанционно решение са постъпили в
законоустановения срок въззивни жалби и от ищеца , и от ответниците Н.М.
и К.Л..
В жалбата си „Мелон България“ЕАД оспорва решението в частта,с
която съдът е отхвърлил иска срещу М. и Л. за сумата 12 617,69 лв. като
погасен по давност, както и в частта,с която искът срещу тримата ответници е
отхвърлен за разликата от 5 316 лв.,представляваща преоформена лихва,
натрупана към главницата. По отношение на първото от тези вземания
въззивникът е направил оплакване за вътрешна противоречивост на
първоинстанционното решение, сочейки,че от една страна съдът е приел,че
вземанията по разсрочените вноски, доколкото не представляват периодични
плащания, се погасяват с изтичане на общата петгодишна давност, а от друга
– че тази давност следва да се изчислява не от изтичането на срока по
кредита,а от падежа на всяка от вноските. Поддържа се тезата,че в случая
следва да намери приложение чл.430 ал.1 ТЗ, която установява,че
задължението за плащане на цялата сума по кредита става изискуемо с
изтичането на уговорения срок, който в случая е изтекъл на 10.02.18г., като
въпреки настъпилите падежи на вноските по погасителния план, те не следва
да се разглеждат като самостоятелни вземания с настъпил падеж. Решението
в останалата му обжалвана от този въззивник част е оспорено с доводи, че
договорът за кредит представлява по характера си търговска сделка,
сключена от банкова институция при осъществяване предмета й на дейност,
като за този вид правни субекти е създадена възможност за капитализиране на
лихви при определени условия, с което към неизискуемата главница се
прибавят лихви, които по същността си представляват възнаграждение по
договора за кредит.Твърди се,че уговорката в анекс №2 към договора за
кредит в този смисъл не води до погасяване на съществуващи задължения на
кредитополучателя и солидарните длъжници, а само преурежда първоначално
2
уговорените условия по съществуващия кредит. Възражения въззивникът е
направил и срещу присъждането по реда на чл.38 ал.2 ЗА в негова тежест на
адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ответниците -
физически лица, по съображения за липса на данни за наличие на рознинска
връзка между тях. Поискано е решението да бъде отменено в обжалваната му
част,като въззивната инстанция уважи предявения от дружеството иск
изцяло.
Ответниците по тази въззивна жалба Н.М. и К.Л. са я оспорили като
неоснователна и молят да бъде отхвърлена.
С подадена от тях въззивна жалба същите оспорват решението в частта
му,с която са осъдени да заплатят в полза на „Мелон България“ЕАД
солидарно с „Петком“ЕООД сумата 37 363,47 лв., както и направените от
ищеца разноски и юрисконсултско възнаграждение. Считат за неправилен
изводът на съда за доказана активна материално-правна легитимация на
ищеца при направено от тях оспорване на приетото по делото „потвърждение
за извършена цесия“, което съдът е игнорирал.Неправилен , според тези
въззивници, е и изводът за наличие на тяхно задължение към ищеца.Твърдят,
че този извод на съда е формиран на базата на недопустимо извършено от
него стеснително тълкуване на клаузата от анекс №2 към договора за кредит
/с който е поета солидарната им с кредитополучателя отговорност/, имаща
характер на условие за влизането в сила на същия, като е приел,че това
условие касае единствено началото на теченето на периода за облекчено
погасяване на дълга, вместо, че то е задължително за влизане в сила на анекса
изобщо. По тези съображения въззивниците - физически лица са поискали
решението да бъде отменено в обжалваната му част,а искът,предявен срещу
тях – отхвърлен като неоснователен. Претендират направените пред двете
инстанции разноски.
Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок от
легитимирани страни в процеса, имащи правен интерес от обжалване на
решението и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,поради
което са допустими.
Софийски апелативен съд, произнасяйки се по реда на чл.269 ГПК и
като взе предвид данните по делото , констатира следното:
3
Ищецът „Мелон България“ЕАД е предявил срещу „Петком“ЕООД ,
Н.М. и К.Л. искова молба, в която е изложил твърдения за сключен на
09.07.2008г. между „Юробанк България“АД и „Петком“ЕООД договор за
банков кредит, по силата на който кредитополучателят усвоил сума в размер
на 50 000 лв. за посрещане на краткосрочни оборотни нужди; със сключен
към договора анекс №2/04.10.2011г. кредитът е преоформен,като
просрочената главница и натрупана възнаградителна лихва са отнесени към
редовната главница по кредита, а в договора и анексите към него са встъпили
като съдлъжници при условията на солидарна отговорност физическите лица
Н.М. и К.Л.. Към 03.08.2017г. задълженията по кредита не са били
обслужвани редовно и той е бил в просрочие,а крайният срок за връщане на
сумите по него е изтекъл на 10.07.2018г. Активната си легитимация ищецът
обосновава с качество на цесионер по сключен на 21.06.2017г. с банката
договор за цесия /влязъл в сила на 03.08.2017г./, с който тя му прехвърлила
вземанията си по кредита, наред с други вземания,посочени в приложение
към договора за цесия. Твърди се , че ответниците били уведомени писмено
за цесията и че следва да плащат на „Мелон България“ЕАД като техен
кредитор, но погасяване на вземанията не били извършени до датата на
завеждането на исковата молба. Поради това ищецът е поискал
съдлъжниците М. и Л. те да бъдат осъдени в условията на солидарност с
„Петком“ЕООД да му заплатят прехвърленото му вземане за главница по
договора за банков кредит в размер на 55 297,16 лв., ведно със законната
лрихва и разноските по делото, включително юрисконсултско
възнаграждение.
Ответниците Н.М. и К.Л. са оспорили основателността на претенцията
на ищцовото дружество,за което считат,че не може да се легитимира като
носител на твърдяното материално право на вземане срещу тях. Доколкото в
договора за цесия е записано,че той влиза в сила след заплащането на
уговорената цена за вземанията и не са налице данни за плащането й,
ответниците считат,че договорът не е породил правно действие изобщо и
конкретно спрямо тях,тъй като в приложението, в което са описани
прехвърляните вземания, както и в банковото извлечение от счетоводните
книги, е посочено единствено името на кредитополучателя „Петком“ ЕООД,
но не и тези на ответниците. Същите оспорват,че са надлежно уведомени за
4
цесията, считайки, че за частния съдебен изпълнител липсва правна
възможност да връчва документи изобщо, а това важи единствено за тези по
образуваните пред него изпълнителни дела. Оспорен е като невлязъл в сила
анекс №2, предвид неизпълнено посочено в него условие за внасяне на сума в
размер на 1300 лв., на основание на което не е произвело действие и
обективираното в анекса изявление за встъпване на физическите лица в дълга
на „Петком“ЕООД. Направено е възражение за погасяване на част от
задълженията за анюитетни вноски по кредита, които ответниците считат за
периодични плащания, с изтичането на кратката погасителна давност от три
години. По тези съображения ответниците са поддържали становище за
неоснователност на претенциите на ищеца срещу тях и искане за
отхвърлянето им. Претендирани са разноски и присъждане по реда на чл.38
алр.2 ЗА на адвокатско възнаграждение на процесуалния им представител.
При постановяването на решението си съдът е приел за установено
наличието на валидно възникнало въз основа на сключения между „Юробанк
България“АД и „Петком“ЕООД договор за кредит търговско
правоотношение, по силата на което кредитополучателят се е задължил да
върне усвоените от него средства ,ведно с възнаградителна лихва и лихва за
забава в определен срок. Прието е, че с анекс №2 към договора ответниците -
физически лица са встъпили в дълга на дружеството - кредитополучател като
съдлъжници към банката, поемайки солидарна с неговата отговорност за
плащане, както и че към момента на сключването му са приели
съществуването на остатък от усвоената главница в размер на 47 148,25 лв.,
просрочени главница и лихви в размер на 7876,40 лв. и дължими такси,
комисионни, застрахователни премии и други разноски по кредита в размер
на 259 лв. , като са постигнали съгласие сборът от тези суми да бъде
преоформен в главница, за изплащането на която е предвиден облекчен ред –
в рамките на първите 12 месеца да бъде изплащана само лихвата, което
облекчение да отпадне в случай,че не бъде платена първоначално
определената сума от 1300 лв. Обсъдени са като доказателства, надлежно
установяващи активната материално- правна легитимация на ищеца,
договорът за цесия, писменото потвърждение от страна на представители на
банката, че вземанията по договора са прехвърлени на цесионера „Мелон
България“ЕАД и връчените на М. при отказ,а на Л. - чрез негова близка,
5
уведомления за цесията. Писменото потвърждения от цедента съдът е
кредитирал като годно да установи настъпилия прехвърлителен
ефект,въпреки липсата на данни за плащане на цената на вземанията, което е
поставено като условие за влизането в сила на договора за цесия и доколкото
по делото няма твърдения и ангажирани доказателства за обстоятелство,
което да поставя под съмнение декларираното в потвърждението. Като
неоснователно е счетено възражението на ответниците, касаещо връчването
на уведомленията за цесията,извършено от ЧСИ, като съдът се е основал на
разпоредбата на чл.18 ал.5 от ЗЧСИ, придаващ на частните съдебни
изпълнители качеството на длъжностни лица по смисъла на чл.179 ГПК, както
и на тази по чл.43 ЗЧСИ, овластяваща го да делегира правомощия по
връчване,а следователно и да учредява удостоверителна компетентност. С
оглед това е приел,че длъжниците са надлежно уведомени по реда на чл.99
ал.3 ЗЗД за извършената цесия. По отношение на оспорената от ответниците
тяхна материално правна легитимация да отговарят за задължението на
кредитополучателя и с оглед наведения довод, че анексът, подписан
доброволно от тях, в качеството им на съдлъжници, поели солидарна
отговорност наред с кредитополучателя, за задълженията му, не е влязъл в
сила, съдът е извършил тълкуване на волята на страните по него. Съобразил
е,че в анекса изрично е визиран като мотив за сключването му - изпитвани от
кредитополучателя затруднения за изпълнение на задълженията му и желание
на банката да го подпомогне. С оглед това, както и предвид факта , че срокът
за плащане на вноската от 1300 лв. /30.09.2011г./ е обвързан с началния
период на облекченото плащане /от м.октомври 2011г./ и систематичното
място на условието за влизане в сила на анекса е в началото на същия,а не
след изявленията на ответниците за встъпване в дълга, съдът е приел,че
смисълът на това условие, който може да бъде изведен и от клаузата на чл.18
от анекса, е, че то касае единствено последиците от прилагането на
облекчения ред за погасяване на задълженията. На базата на това и доколкото
встъпването в дълг представлява самостоятелно от правна гледна точка
правоотношение, съдът е приел,че ответниците са обвързани със
задълженията, произтичащи от договора за кредит. Съобразено е,че ищецът
претендира усвоена и невърната на падежа главница по договора за
кредит,като падежиралите към момента на сключването на анекс №2
/м.октомври 2011г./ вноски от същата са били в размер на 2832,91 лв.,а
6
непадежиралите такива до края на срока на договора – 47 148,25 лв. /видно от
изрично посоченото в анекса и приложения към него погасителен план/.
Отказано е да бъде възприето като основано на закона преоформянето на
кредита чрез натрупването на просрочената главница и лихва към редовната
главница по кредита, тъй като, според аргументите на съда, за да придобие
възникналото вземане за лихва характеристиката на главен дълг, следва да е
налице изрично съгласие за погасяването на старото вземане и възникване на
новото такова, а с клаузата на чл.18 от анекса такъв погасителен ефект е
изрично изключен /чл.107 ЗЗД/. На базата на тези разсъждения съдът е
приел,че дължима по договора за кредит е сума в размер на 49 981,16 лв. /като
сбор само от падежиралите и непадежиралите към октомври 2011г. вноски по
главницата/, но не и разликата до предявения размер от 55 297,16 лв., поради
което е отхвърлил иска срещу тримата ответници за сумата 5316 лв. Във
връзка с направеното от ответниците – физически лица възражение за
давност,съдът е отказал да уважи тезата им за приложимост на кратката
тригодишна давност по отношение на вноските по кредита, аргументирайки
се със задължителната тълкувателна практика на ВКС и приемайки, че
същите нямат характера на самостоятелни вземания с периодичен характер,
поради което се погасяват с изтичането на общия петгодишен давностен срок.
В тази връзка е отказал да сподели и тезата на ищеца,че началото на този срок
започва от датата на изтичане на срока на договора /падежа на последната
вноска/, тъй като погасителният план визира различни падежи за
изпълнението на всяка отделна част от задължението, поради което моментът
за изпълнение на всяка анюитетна вноска е определен, съгласно чл.84 ал.1
ЗЗД и от този момент започва да тече давностен срок за всяка от тях /чл.114
ал.1 ЗЗД/. Доколкото на изтеклата погасителна давност по отношение на част
от вноските са се позовали само ответниците- физически лица, съдът,
намирайки, че е налице основание за уважаването на възражението им, е
приел,че по отношение на тях искът е основателен само за вноските с падеж
пет години назад или за периода 21.03.2014г. – 10.07.2018г. в размер на
сумата 37 363,48 лв. /главница/, като за разликата от 12 617,69 лв. искът
срещу тях подлежи на отхвърляне като погасен по давност.
Този краен изход на спора, постановен от първата инстанция, се
споделя изцяло и от настоящия състав на САС, като следва да бъдат
7
споделени и мотивите, които го формират и към които въззивният съд
препраща с оглед дадената му с разпоредбата на чл.272 ГПК процесуална
възможност.
Наведените във въззивните жалби оплаквания и доводи не са от естество
да обусловят различен от посочения правен резултат.
По въззивната жалба на ответниците Н.М. и К.Л.
Недължимостта на присъдения в тяхна тежест с решението на първата
инстанция размер на вземане на ищеца е поддържана пред въззивната
инстанция с възраженията им за липса на правно действие на договора за
цесия и на анекс №2 към договора за кредит. С първото се оспорва
легитимацията на ищеца да претендира от ответниците плащане на
прехвърленото му вземане по съображения,че не е доказал плащането на
цената на вземането на цедента. За установяване на обратното на твърдяното
обстоятелство по делото е прието като доказателство изходящо от
пълномощници на банката потвърждение за извършена цесия. Ответниците са
поискали да бъде открита процедура по чл.193 ГПК, без да излагат конкретни
твърдения във връзка с оспорването на това доказателствено средство , в т.ч.
доводи за неговата неавтентичност. С оглед на това настоящият състав
намира,че така представения частен свидетелстващ документ следва да се
приеме за изходящ от лицата, които са го подписали в качеството им на
представляващи третото неучастващо в делото лице – банката –цедент, като
му бъде призната доказателствена сила, доколкото в него лицето, от чието
име изхожда, е удостоверило неизгодни за банката факти – получено от
цесионера плащане на цената, поставенов договора за цесия като условие за
влизането му в сила. Наличието на такъв факт се установява и по косвен път
от съдържанието на самия договор,в който е предвидено,че след
получаването на пълния размер на цената цедентът ще предостави на
цесионера всички документи, касаещи вземането, а такива ищецът е
представил с исковата молба. Поради това следва да бъде прието за доказано ,
че договорът за цесия е породил правното си действие, а именно вземането
срещу ответниците е преминало в патримониума на ищеца въпреки липсата
на ангажирано конкретно доказателство за плащането. С договора цедентът е
упълномощил цесионера да уведоми длъжниците по реда на чл.99 ал.3 ЗЗД за
8
извършеното прехвърляне, което упълномощаване, съгласно съдебната
практика /р.по гр.д.№5759/14г. на ІІІ г.о. на ВКС и р.по гр.д.№60282/16г. на І
г.о. на ВКС/, прави валидно последвалото уведомяване,извършено от ищеца,
чрез изпращането чрез ЧСИ на уведомителни писма до ответниците, които са
им били надлежно връчени. С това и на основание чл.99 ал.4 ЗЗД за
ответниците е възникнало задължение да платят на новия кредитор – ищеца.
Неоснователно е и възражението за липса на пасивна материално-правна
легитимация на ответниците с оглед твърдяното от тях, че анекс №2 от
04.10.2011г. не е породил правно действие, включително в частта му,с която
същите са изразили воля за встъпване в дълга на кредитополучателя по реда
на чл.101 ЗЗД, доколкото не се е изпълнило условието на чл.2 от него –
внасянето по сметката,обслужваща банковия кредит, на сума в размер на 1300
лв. Встъпването в дълг, чиито условия са обективирани в чл.11 – чл.16 от
анекса, представлява отделно съглашение между кредитора, длъжника и
встъпващите в дълга лица – ответниците – физически лица, което, предвид
изразената в чл.11 изрична воля на страните, че последните встъпват в
задълженията на кредитополучателя „Петком“ЕООД, „произтичащи от
договора за кредит и на всички последващи анекси към него, включително
настоящия анекс“, има самостоятелно съществуване. Задължението за
внасяне на сумата 1300 лв., за което е определен срок „не по-късно от
30.09.2011г.“, е обвързано с началото на теченето на 12 – месечният период на
облекчено погасяване на дълга – без погасяване на главница /от м.октомври
2011г./. Поради това и логично е да се приеме, че волята на страните е
действието на тази отстъпка, направена от страна на банката, с оглед
изпитваните затруднения на длъжника да плаща, да е обусловено от
изпълнението на поставеното условие – плащането на първоначалната вноска
от 1300 лв. Да се приеме в синхрон с поддържаното от ответниците,че
плащането на тази сума, което е предвидено като задължение както на
кредитополучателя, така и на съдлъжниците /встъпилите ответници/, е
условие за влизане в сила и на частта от анекса, касаеща споразумението за
встъпване, означава на последните да им се признае право да извличат права
/освобождавайки се от поетата от тях отговорност/ от собственото си
неизпълнение, което законът не допуска.
По изложените съображения въззивната жалба на ответниците М. и Л.
9
следва да бъде счетена за неоснователна, а решението в обжалваната му от
тях част – правилно и подлежащо на потвърждаване.
По въззивната жалба на „Мелон България“ЕАД
Неоснователни са изложените и от този въззивник възражения срещу
решението в отхвърлителната му част.Правилни са съжденията му,че
договорът за кредит е търговска сделка,която банката сключва в кръга на
предмета й на дейност и че уговорените с него лихви представляват
възнаграждение на кредитора за ползването на предоставените от него
парични средства, в който смисъл е и съдебната практика – р.
№1001/05.07.1999г. по гр.д.№357/99г. на V г.о. на ВКС. При тези
обстоятелства уговорката на чл.3 от анекс №2 за прибавянето на натрупаните
такива към датата на сключването му към главницата не би представлявало
забранен от закона анатоцизъм, който освен това и е допустим в отношения
по търговски договори, какъвто е настоящият, независимо,че ответниците
съдлъжници са физически лица /чл.294 ал.1 ТЗ/. В случая страните са
уговорили преоформяне на кредита, при което вземането за възнаградителна
лихва променя характера си на акцесорно и става главно лихвоносно вземане
/т.нар. капитализиране на лихвата, допустимо в дейността на банките/. По
характера си едно такова съглашение принципно представлява обективна
новация по чл.107 ЗЗД, предпоставките за осъществяването на която са
наличие на валидно старо задължение, което се погасява; валидно възникнал
нов дълг; различно основание или предмет на двете задължения – старото и
новото, като промяната засяга само съществени елементи на договора;
изрично изразена от способни да новират договарящи страни воля за
подновяване. В този смисъл е и постоянно поддържаната съдебна практика на
ВКС – р. по гр.д.№2292/2001г. на V г.о. на ВКС, р. по т.д.№27/12г. на ІІ т.о. на
ВКС, р. по т.д.2483/14г. на ІІ т.о. на ВКС и др. Доколкото в случая страните
по силата на изричната клауза на чл.18 от анекс №2 са изразили воля, че с
него не се погасява никое старо задължение по договора за кредит, липсата на
тази предпоставка за приложението на чл.107 ЗЗД е пречка да се приеме, че
вземането за сумата 5316 лв., представляваща натрупана към 04.10.2011г.
възнаградителна лихва по кредита /част от общата с просрочената главница
сума от 7 876,40 лв./, е било подновено като вземане за връщане на
предоставени в кредит парични средства /главница по договора/. Поради това
10
и следва да бъде споделен изводът на първоинстанционния съд,че
претендираната от ищеца главница е в размер на сумата 49 981,16 лв. /като
сбор от просрочената от нея част от 2 832,91 лв. и непадежиралите вноски по
нея в размер на 47 148,25 лв./, доколкото с договора за цесия ищецът не би
могъл да придобие вземане за главница по договора за кредит, каквото
цедентът не е притежавал.
Не би могло да бъде споделено като основателно и възражението на
„Мелон България“ ЕАД по отношение на изводите на съда, мотивирали
решението в отхвърлителната му част за сумата 12 617,69 лв. спрямо
ответниците М. и Л., въз основа на направеното от тях възражение за давност.
Съдът е приел, че тази сума представлява сбор от вноски по главницата, които
те са дължали да заплатят на банката за периода до 21.02.2014г.,
включително, и които са се погасявали последователно с изтичането на
общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, който извод се споделя напълно и
от настоящия състав. Като неоснователна следва да се приеме поддържаната
от въззивника теза, че погасителната давност е започнала да тече от датата, на
която е изтекъл срокът на договора – 10.07.2018г. Прехвърленото на
цесионера вземане за главница е във вида , в който е уговорено между
страните по договора за кредит, а уговорката им е тя да бъде изплатена на
части /вноски/, като всяка от тях е с изначално определен падеж, съгласно
нормата на чл.84 ал.1 изр.1 ЗЗД, настъпващ на 21-во число на съответния
месец през периода октомври 2011г. – юли 2018г. В този случай началото на
давността се определя по правилото на чл.114 ал.1 ЗЗД, като за всяка вноска
тече отделна давност и задължението се погасява последователно, на части,
до размер на всяка от вноските с изтичането на петгодишния срок от
настъпването на всеки от падежите им. Съобразеното от първоинстанционния
съд принципно положение, възприето и разяснено с тълкувателната практика
на ВКС, че вноските не са периодични плащания по смисъла на чл.111 б.“в“
ЗЗД, а плащане на части, е относимо към вида на погасителната давност,
която ще бъде приложена и не е в противоречие с приетото от съда
настъпване на изискуемостта на всяка част от задължението, така както е
уговорена между страните, съответно - погасяването на част от вноските с
изтичането на петгодишна давност за всяка от тях.
Предвид изложеното въззивната жалба на „Мелон България“ЕАД също
11
се явява неоснователна,а решението в обжалваната му от този въззивник част,
като правилно и законосъобразно,подлежи на потвърждаване.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция въззивниците –
ответници М. и Л. следва да бъдат осъдени да заплатят на „Мелон
България“ЕАД юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.,а „Мелон
България“ЕАД – на адв. Д.Д. Н. /пълномощник на ответниците/ на основание
чл.38 ал.2 ЗА – адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. Последното е
изчислено върху сумата 17 933,69 лв., представляваща материалният интерес
по въззивното обжалване от „Мелон България“ЕАД и на основание чл.7 ал.2
т.4 вр. чл.9 ал.1 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Възраженията на „Мелон България“ЕАД,че
такова възнаграждение не дължи на процесуалния представител на
противната страна, предвид липсата на доказателства за роднинска връзка
между тях, с оглед на която и на основание чл.38 ал.1 ЗА е осъществявана
безплатна правна помощ от адвоката, е неоснователно. За приложението на
ал.2 на този член е необходимо и достатъчно в договора за правна защита и
съдействие да е посочено основанието за предоставяната безплатно правна
защита, без да съществува задължение за доказване на обективните факти, от
които се извлича това основание.
Така мотивиран,Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №417, постановено на 28.02.2020г. по т.д.
№460/2019г. в частта,с която Софийски градски съд е осъдил на основание
чл.99 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 ТЗ Н. П. М. и К. Т. Л. при условията на солидарност
с „Петком“ЕООД да заплатят на „Мелон България“ЕАД сумата 37363,47 лв.
– вземане за главница, цедирано на ищеца от „Юробанк България“АД по
договор за банков кредит продукт „БИЗНЕС ОВЪРДРАФТ“ № BL 19710 от
09.07.2008 г. с разсрочено плащане за периода 21.03.2014 г. – 10.07.2018 г.;
отхвърлил е предявения срещу „Петком“ЕООД , Н. П. М. и К. Т. Л. при
условията на солидарност иск за сумата 5316,00 лв., както и предявения
срещу Н. П. М. и К. Т. Л. иск при условията на солидарност с „Петком“ЕООД
12
да заплатят на „Мелон България“ЕАД сумата 12617,69 лв. – главница по
същия договор с разсрочено плащане за периода до 21.08.2014 г. като погасен
по давност.
ОСЪЖДА Н. П. М. с ЕГН ********** и адрес гр.*** ул.“***“№** ет.*
ап.* и К. Т. Л. с ЕГН ********** с адрес гр.*** жк“***“№*** вх.* ет.* ап.**
да заплатят на „Мелон България“ЕАД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр.София бул.“Мария Луиза“№100 ет.3 сумата 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Мелон България“ЕАД с ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр.София бул.“Мария Луиза“№100 ет.3 да заплати на адв. Д.Д.
Н. – ЛАК с ЕГН ********** и адрес гр.*** ул.“***“№* на основание чл.38
ал.2 ЗА сумата 800 лв. адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на основания за допустимост на
касационно обжалване,съгласно чл.280 ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13