Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 926
гр. Пловдив, 17.06.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Наказателна
колегия, в открито съдебно заседание на пети юни, две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при участието на секретаря Тихомира Калчева, като разгледа
докладваното от съдията АНД № 2383/ 2020г., по описа на РС- Пловдив, IV- ти наказателен състав, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.
Образувано е по повод на
жалба, подадена от А.Г.Д., ЕГН ********** срещу Наказателно постановление № 20-
1030- 000777 от 21.02.2020г., издадено от началник група, с-р „Пътна полиция“
при ОД на МВР- Пловдив, с което на А.Г.Д., ЕГН **********, за нарушаване
състава на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, на основание чл. 184, ал. 4, пр. 1 ЗДвП му е
наложена глоба в размер на 50 /петдесет/ лв., и за нарушаване състава на чл.
186, ал. 7 ЗДвП, на основание чл. 185 ЗДвП му е наложена глоба в размер от 20 /
двадесет/ лева.
С жалбата се оспорва законосъобразността
на атакуваното наказателно постановление. Сочи се, че отразеното от фактическа
страна в АУАН и НП не отговаря на действително случилото се на процесната дата.
Жалбоподателят акцентира върху факта, че в АУАН и НП липсва посочване на това
дали управляваното от него МПС е оборудвано с обезопасителен колан. Поддържа,
че липсата на съставомерен белег на нарушението от обективна страна се отразява
върху законосъобразността на издаденото НП. Изтъква се, че при описание на
нарушението по смисъла на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП е допуснато и съществено
противоречие- първо е посочено, че жалбоподателят Д., в качеството си на водач
на МПС, не ползва обезопасителен колан, а малко по- надолу, при предоставяне на
правната квалификация е отразено, че пътникът в МПС не е ползвал обезопасителен
колан. Оспорва се и нарушението по смисъла на чл. 186, ал. 7 ЗДвП, като се
посочва, че нормата не съдържа конкретно правило за поведение. Изтъква се, че
незаплащането на дължима глоба би могло да обуслови прилагане на ПАМ спрямо
водача по реда на чл. 171, т. 1, б. „Д“ ЗДвП, но не и да бъде наложена глоба за
незаплащането на друга такава. Моли се, атакуваното наказателно постановление
да бъде отменено в своята цялост.
В съдебно заседание,
жалбоподателят, редовно призован, не се явява лично, не се явява и
упълномощеният му процесуален представител. Депозирана е молба, с която се поддържа
изцяло подадената жалба, не се релевират доказателствени искания и се изразява
становище по същество на спора. Претендират се разноски.
В съдебно заседание,
въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща представител.
Съдът като се запозна с приложените по делото
доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и служебно провери
правилността на атакуваното постановление, счита следното:
Жалбата
е подадена в законоустановения срок ( препис от процесното НП е получен на
12.03.2020г., а жалбата е входирана на 17.03.2020г.), произтича от процесуално
легитимирана страна, насочена е срещу акт, подлежащ на самостоятелен контрол по
съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на
разглеждане по същество.
Относно приложението на процесуалните
правила:
Съдът, след запознаване с приложените по дело АУАН и
НП счита, че съставеният АУАН и обжалваното НП не отговарят на формалните
изисквания на ЗАНН, като при съставянето им са допуснати съществени нарушения
на материалния и процесуалния закон. Съображенията за този извод на съда са
следните:
В АУАН и НП е отразена следната фактическа
обстановка и са дадени следните правни изводи: на 09.02.2020г., около 23.55ч. в
гр. Пловдив, жалбоподателят Д. управлявал лек автомобил марка „Мазда”, рег. № *****,
собственост на лицето д.к.к.. На кръстовището на бул. „Пещерско шосе“ и бул.
„Копривщица“ в гр. Пловдив, водачът Д. бил спрян за проверка. Било установено,
че управлява МПС без да използва обезопасителен колан. Констатирано е и че
водачът е сам в автомобила. Било установено и че Д. управлява посоченото МПС
след като не е заплатил глобата по влязло в законна сила НП № X222732/ 24.01.2020г. Въз основа
на така установеното, наказващият орган е приел, че са нарушени разпоредбите на
чл. 137а, ал. 1 ЗДвП и чл. 186, ал. 7 ЗДвП.
По отношение на нарушението под т. 1 в НП: след съобразяване
съдържанието на АУАН и НП, настоящият съдебен състав счита, че при отразяване
на нарушението по чл. 137а, ал. 1 ЗДвП са допуснати нарушения на чл. 42, т. 4 и
т. 5 ЗАНН, съответно чл. 57, ал. 1, т. 5 и т. 6 ЗАНН. Прочитът на АУАН и НП
налага разбирането, че от фактическа страна, актосъставителят, а впоследствие и
наказващият орган са преценили, че жалбоподателят Д. е бил водач на МПС с рег.
№ *****. Същевременно, изрично е посочено и че той е бил сам в МПС. При това
положение, то напълно неясно е защо при изписване правните параметри на
нарушението, то наказващият орган вече е преценил, че Д. следва да носи
отговорност не като водач, а като пътник в МПС. Това подчертано противоречие е
особено съществено и води до драстично засягане правото на нарушителя да узнае
всички релевантни параметри на нарушението. Наказващият орган е длъжен по един
категоричен и ясен начин да поднесе фактическите си констатации, а не да
създава подобна двусмисленост. Следва да се посочи и че това нарушение не може
да бъде отстранено от съда за пръв път, доколкото то касае съществени реквизити
на наказателното постановление, които е следвало да фигурират и да бъдат предявени
изначално на жалбоподателя.
Допълнително, прави впечатление и
че при изписването на нарушението по чл. 137а, ал. 1 ЗДвП липсва основен белег
от обективна страна, а именно- констатация дали управляваното от жалбоподателя
МПС е оборудвано с обезопасителен колан. Фразата „с които моторните превозни средства са оборудвани“ е използвана в
заключителната част на нормата на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП и налага разбирането, че
задължение за поставяне на обезопасителен колан възниква за водачите, чиито МПС
са оборудвани с такъв по фабрична спецификация. С висока степен на вероятност е,
управляваното от жалбоподателя МПС да е фабрично оборудвано с обезопасителен
колан, но недопустимо от процесуалноправна гледна точка би било, съставомерно
обстоятелство да му бъде вменено едва с решението, което се постановява от
настоящата инстанция. Липсата на съставомерен белег при изписването на
нарушението винаги се явява съществено нарушение на процесуалните правила и
води до необходимост от отмяна на атакуваното наказателно постановление в тази
му част.
По отношение на нарушението под т. 2 в НП: при
описание на нарушението в т. 2 от НП, то поведението на жалбоподателя
неправилно е субсумирано под нормата на чл. 186, ал. 7 ЗДвП- „издаден фиш, глобата по който не е платена
доброволно в 7-дневен срок от датата на издаването му, се смята за влязло в
сила наказателно постановление и се изпраща за събиране на публичния изпълнител“.
Цитираната норма не съдържа в себе си правило за поведение, при
несъобразяването с което, следва да се наложи санкция на водач на МПС. Чл. 186,
ал. 7 ЗДвП единствено разписва принципното положение, че глобите по незаплатени
доброволно фишове, следва да бъдат изпратени за събиране на публичен
изпълнител. Тоест, по своето същество се въвеждат указания за начина и реда, по
който следва да се събере глобата, наложена с фиш. Посоченият текст не създава
задължение спрямо водачите на МПС да не шофират в случай, че не са заплатили
доброволно наложените им глоби. Всъщност, нарушение подобно на това, описано в
т. 2 от атакуваното НП въобще не съществува в ЗДвП. Последицата за водачите,
които не са заплатили доброволно наложена глоба не е забрана да управляват МПС
до погасяването й. Незаплащането на глобата в срок води до възможност
административният орган да организира събирането й по принудителен ред ( чрез
публичен изпълнител), с всички произтичащи от това допълнителни такси и
разноски. В тази връзка, интересът на правораздавателния орган е напълно
охранен и не съществува каквато и да било законодателна необходимост да се
налага глоба по административнонаказателен ред, за незаплащането на друга
такава.
Отделно от гореизложеното, то
следва да се посочи, че съобразно приетата по делото справка за нарушител/
водач, под № Х222732/ 24.01.2020г. фигурира глоба, наложена с фиш, а не
наказателно постановление ( стр. 3 от справката, раздел „фишове“, позиция 5-
та). По- същественото в случая е, че съобразно цитираната справка, наложената глоба по съставения фиш е изцяло
заплатена. Предвид това, освен че е налице съществено нарушение на материалния
закон, то се установява, че глобата по посочения в АУАН и НП фиш е изцяло
заплатена.
Съобразно
гореизложеното, атакуваното наказателно постановление като незаконосъобразно,
следва да бъде отменено в своята цялост.
По разноските:
Съобразно
разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН, в съдебните производства, развиващи се по
реда на посочения закон, страните имат право на присъждане на разноски по реда
на Административнопроцесуалния кодекс / АПК/. От своя страна, чл. 143, ал. 1 АПК разпределя отговорността за разноски в хипотезата, при която оспорваният
акт е отменен. Процесният случай е именно такъв, предвид което и съобразно
изхода по делото, ОД на МВР- Пловдив, следва да бъде осъдена да заплати на
жалбоподателя А.Д. сторените от него разноски за процесуално представителство.
Съобразно
представения по делото договор за правна защита и съдействие ( л. 6),
договореният и изплатен хонорар от въззивника възлиза на сумата от 360 лв.
Същевременно, с изпратената по делото молба- становище / л. 1/, въззиваемата
страна е релевирала възражение за прекомерност на адвокатския хонорар и е
поискала редукцията му до минимума, разписан в Наредба № 1 от 2004г. на Висшия
адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно
трайната съдебна практика, в случай на реално заплатено от клиента адвокатско
възнаграждение (какъвто е и процесният случай), меродавна е редакцията на
Наредбата към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие,
респективно уговаряне на дължимото възнаграждение (Решение № 9779 от 21.07.2017 г. по адм. д. № 9012/2016 на Върховния
административен съд, Решение № 7709 от 19.06.2017 г. по адм. д. № 4087/2016 на
Върховния административен съд, Решение № 4843 от 02.04.2019 г. по адм. д. №
14588/2018 на Върховния административен съд). В тази връзка следва да се
съобрази, че Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. създава императивна забрана за
заплащане за адвокатски услуги на суми по-ниски от определените в Наредбата в
зависимост от вида дело. Тази забрана е гарантирана и със съответната
дисциплинарна отговорност за адвоката, който я наруши. В този смисъл гражданите
желаещи да се ползват от адвокатска защита са обвързани да заплатят
възнаграждение в размер на минимално предвиденото в Наредбата към момента на
сключване на договора за адвокатска защита и съдействие. В случай, че това
възнаграждение е реално заплатено, то представлява за тях пряка и непосредствена
вреда, за която следва да бъдат репарирани. Предвид това, последващи промени в
размера на минималните размери, предвидени в Наредбата, не биха могли да имат
действие за жалбоподателя. От гореизложеното следва, че макар и към настоящия
момент да е отменена редакцията на Наредбата, предвиждаща минимално адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева, към момента на сключване на договора- 16.03.2020г.,
тя е била действащо право и обуславя в конкретния случай минимален размер за
адвокатска защита и съдействие, включваща процесуално представителство в размер
на 300 лева ( съобразно чл. 18, ал. 2 от Наредбата).
В
тази връзка следва да се отбележи, че двете алинеи на чл. 18 от Наредбата съществуват
в условията на алтернативност, като в зависимост от особеностите на конкретния
случай се дължи адвокатско възнаграждение само по една от тях, но не и по
двете. Приложното поле на чл. 18, ал. 1 от Наредбата е когато защитата и
съдействието на адвоката се е изразило само в изготвяне на жалбата, но не и в
процесуално представителство. Предвид това и определеният размер е по-малък-100
лева. Чл. 18, ал. 2 от Наредбата е приложим когато освен, че е изготвил
жалбата, адвокатът е осъществил и процесуално представителство в открито заседание. Това намира своето
отражение и в доста по- високия размер на дължимия хонорар- 300 лв. Тоест, след
като в случая един и същ адвокат е изготвил жалбата и е оказал процесуално
представителство, то се дължи само възнаграждението по ал. 2, а не и двете възнаграждения
по ал. 1 и ал. 2 на чл. 18 от Наредбата, както се претендира в случая (Решение № 2721 от 19.12.2019 г. по адм. д. №
3224 / 2019 г. на II състав на Административен съд – Пловдив.).
По
изложените съображения, в полза на жалбоподателя срещу ОД на МВР- Пловдив се
поражда право на разноски в размер на 300 лева, като за разликата над 300 лева,
до пълния претендиран размер от 360 лева, претенцията му е неоснователна.
Така мотивиран и на основание чл.
63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 20- 1030- 000777 от 21.02.2020г.,
издадено от началник група в с-р „Пътна полиция“ при ОД на МВР- Пловдив, с
което на А.Г.Д., ЕГН **********, за нарушаване състава на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП,
на основание чл. 184, ал. 4, пр. 1 ЗДвП му е наложена глоба в размер на 50
/петдесет/ лв. и за нарушаване състава на чл. 186, ал. 7 ЗДвП, на основание чл.
185 ЗДвП му е наложена глоба в размер от 20 / двадесет/ лева.
ОСЪЖДА ОД на МВР- Пловдив да заплати в полза на А.Г.Д., ЕГН **********,
сума в размер от 300 / триста/ лева, представляваща сторени разноски за
процесуално представителство.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд-
Пловдив в 14-дневен срок от получаване на съобщението до страните за
постановяването му, по реда на гл. XII- та АПК и на касационните основания,
разписани в НПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /П.
Вярно с
оригинала.
Т.К.