№ 2263
гр. София, 21.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ТД
при участието на секретаря СР
като разгледа докладваното от ТД Гражданско дело № 20211110128290 по
описа за 2021 година
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 и пр. 3
ЗЗД за осъждането на ответника да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 177,69
лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 20.05.2021 г.,
до погасяването, представляваща платена при начална липса на основание, евентуално
– на отпаднало основание, сума по договор за потребителски кредит №
295888/19.02.2021 г., сключен между страните.
Ищецът – М. Г. С., твърди, че между страните е налице сключен договор за
потребителски кредит № 295888/19.02.2021 г., по силата на който е получил от
ответника в заем сумата в размер на 600 лв. срещу задължението от негова страна да
върне сумата, ведно с договорена възнаградителна лихва. Твърди, че договорът е
недействителен, тъй като същият не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 ЗПК – не е спазена формата за валидност на договора, не е
посочен правилно годишният процент на разходите по договора, клаузата,
предвиждаща заплащането на възнаградителна лихва, е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави, поради което съдържанието на договора не отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, не е посочен съществен елемент от
съдържанието му, а именно – наличието или липсата на право на отказ от договора,
както и какъв е срокът, в който това право може да бъде упражнено, вкл. и другите
условия за неговото упражняване. Освен това, счита, че отделни клаузи от договора за
нищожни, поради нарушаване на закона, противоречие с добрите нрави, както и
1
поради факта, че същите са неравноправни. При условията на евентуалност счита, че
договорът е унищожаем, тъй като е сключен при крайна нужда и явно неизгодни
условия. Сочи, че е заплатил в изпълнение на договора сумата в общ размер на 777,69
лв., като претендира сумата в размер на 177,69 лв., представляваща разлика между
дължимата сума по договора (600 лв.) и платената от ищеца (777,69 лв.), предвид
факта, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, евентуално – тъй като
същият е унищожаем, защото е сключен при крайна нужда. Претендира разноските по
производството.
Ответникът – „А“ АД, оспорва исковете, като твърди, че договорът е
действителен, тъй като отговаря на изискванията на ЗПК. Оспорва факта, че в полза на
кредитополучателя е възникнало правото да развали договора. Ето защо, моли
исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноските по производството.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и въз основа на
закона, достигна до следните фактически и правни изводи:
С доклада на делото, неоспорен от страните, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени следните обстоятелства: че между ищеца и ответника е сключен
договор за потребителски кредит № 295888/19.02.2021 г. с посоченото в исковата
молба съдържание, общата платена сума по който от кредитополучателя е в размер на
777,69 лв.
По делото е представен договор за потребителски кредит „Г“ №
295888/19.02.2021 г., по силата на който „А“ АД (в качеството на кредитодател) е
предоставило в заем на М. Г. С. (в качеството на кредитополучател) сумата в размер на
600 лв. – потребителски кредит, срещу задължение на кредитополучателя да я върне на
10 месечни вноски в размер на 138,28 лв., включващи главница, възнаградителна лихва
и оскъпяване, при лихвен процент от 41 % и годишен процент на разходите – 49,64 %.
Уговорена е възнаградителна лихва в размер на 118,40 лв., както и неустойка (т. 6.6) в
размер на 664,40 лв., в случай че кредитополучателят не осигури предвидено в
договора обезпечение в полза на кредитодателя – поръчителство на две физически
лица, които следва да отговарят на условия, предвидени в договора, или банкова
гаранция за сумата в размер на 718,40 лв., т.е. пълния размер на главницата и
възнаградителната лихва.
Договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем
начин, поради което формата му отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК. В т. 9.1
от договора е предвидена възможност за кредитополучателя да се откаже едностранно
от договора, поради което съдържанието му отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 20 ЗПК. Ето защо, възраженията на ищеца за недействителност на договора по
посочените причини са неоснователни.
Съдът счита, че уговорката в т. 6.6 от договора, предвиждаща заплащане на
2
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение (поръчител
или банкова гаранция), е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Неустойката
излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем
получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се
престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема,
което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.
Посочената клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след
като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е. опасността
от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на
регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави
уговорката за дължимостта ѝ нищожна. В този смисъл са и задължителните
разяснения, дадени в т. 3 на ТР № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.
С оглед посоченото съдът счита, че клаузата на т. 6.6 от договора се явява и
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие във вреда на потребителя, а
доколкото няма данни същата да е индивидуално договорена, на основание чл. 146, ал.
1 ЗЗП същата се явява нищожна и на това основание .
Съдът намира, че посочената клауза е нищожни и поради факта, че преследва
забранена от закона цел да се присъди още една възнаградителна лихва. Това е така,
тъй като изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на сключване
на договора, включително – изпълнението му е разсрочено още със сключването на
договора, като отделните вноски, чрез които посоченото вземане следва да бъде
погасено, са включени в погасителния план. Следователно, не става въпрос за никаква
неустойка, защото не се дължи в случай на неизпълнение на задължението на
заемателя, свързано с погасяването на заема, а самото наименование прикрива
неистинската цел на клаузата да служи за възнаграждение за предоставения паричен
ресурс. Чрез същата се цели да бъде заобиколена императивната норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК, предвиждаща максимален размер на годишния процент на разходите по договора
за потребителски кредит.
Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза,
кредитът е усвоен на 19.02.2021 г., като кредитополочателят е погасил предсрочно
задълженията си на 22.04.2021 г. Усвоената от кредитополучателя сума е в размер на
600 лв., а погасената – 777,69 лв. Кредитополучателят е начислил неустойка за
непредставяне на обезпечение в размер на 137,31 лв. за срока на договора, която е
3
погасена. Според заключението на вещото лице, годишният процент на разходите по
кредита е в размер на 77,15 %, като се вземе предвид начислената неустойка.
На основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. С оглед посоченото по-горе, че уговорената в договора неустойка за
непредставяне на обезпечение се явява нищожна и всъщност представлява още едно
възнаграждение за предоставения паричен ресурс, чрез което се цели да бъде
заобиколена императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален
размер на годишния процент на разходите по договора за потребителски кредит,
размерът на същата следва да бъде включен при определяне на размера на горишния
процент на разходите по кредита. Следователно, съдържанието на договора не
отговаря на изискванено на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не отразява
действителният размер на годишния процент на разходите – в приложението към
договора е посочено, че същият е 49,64 %, а по делото се установява, че е в размер на
77,15 %. Посоченото обуславя недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.
На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. С оглед посоченото по-горе съдът счита, че на
основание чл. 22 ЗПК процесният договор за потребителски кредит е недействителен,
поради което заемателят дължи връщане единствено на получената главница. Както
беше посочено, съгласно съдебно-счетоводната експертиза, кредитополучателят е
получил сумата в размер на 600 лв., а е върнал сумата в размер на 777,69 лв.
Следователно, разликата между получената от кредитополучателя сума и заплатената
от него сума в полза на кредитодателя – 177,69 лв., е получена от последният при
начална липса на основание, поради което искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД следва да бъде уважен.
С оглед посоченото съдът счита, че не следва да бъде разглеждан евентуалният
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на процесната сума на
отпаднало основание, тъй като процесният договор е унищожаем поради крайна
нужда.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати в
полза на ищеца сумата в размер на 250 лв., представляваща разноски по
производството съобразно уважената част от иска.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на ищеца –
4
адв. И.Н., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. във
връзка с оказваната безплатна правна помощ.
Мотивиран от посоченото, Софийски районен съд, III ГО, 140 състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА „А“ АД, ЕИК ХХХ да заплати на М. Г. С., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 177,69 лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 20.05.2021 г., до погасяването,
представляваща платена от ищеца в полза на ответника при начална липса на
основание сума във връзка с договор за потребителски кредит „Г“ № 295888/19.02.2021
г., сключен между страните, който е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „А“ АД, ЕИК ХХХ, да заплати на М. Г. С., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 250 лв., представляваща разноски по
производството съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА „А“ АД, ЕИК ХХХ, да заплати на адв. И. П. Н., ЕГН **********, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата в размер на 300 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5