№ ……….
Гр.
Варна, ………………... 2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Варна, Трети състав, в открито съдебно заседание на
десети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дарина Рачева
при
секретаря Калинка Ковачева, като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 545
по описа на Административен съд – гр. Варна за 2019 година, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс.
Образувано е
по жалба от Н.Г.З. ***, ЕГН **********, срещу предписание за премахване в
определен срок на съоръжение, представляващо циментов подход от улицата към УПИ
№ ІІ-47, кв. 24 по плана на с. Я., община А., обективирано в констативен
протокол от 13.12.2018 г. на технически сътрудник ОМП при Община А..
В жалбата се
твърди, че задължителното предписание създава за З. задължения и засяга негови
права и законни интереси, а неизпълнението му може да доведе до търсене на
административнонаказателна отговорност, поради което то представлява
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК. Жалбоподателят
счита, че предписанието е издадено при липса на компетентност, липса на правно
основание за издаването, както и че не е спазена изискуемата от закона форма.
Моли за отмяна на предписанието за премахване на съоръжение и за присъждане на
направените по делото разноски.
Ответникът в
производството, технически сътрудник Отбранителна и мобилизационна подготовка
при Община А., чрез процесуален представител изразява становище за
недопустимост на жалбата поради липса на подлежащ на оспорване акт. Твърди, че
даденото предписание не подлежи на самостоятелен контрол, а съставеният
протокол е част от производството по установяване на административно нарушение,
в което производство адресатът на предписанието може да защити правата си. Моли
производството да бъде прекратено и в полза на общината да бъдат присъдени
направените по делото разноски.
Съдът, след
като се съобрази с изложените в жалбата основания, доводите на страните и
събраните доказателства, приема за установено следното:
Предмет на
обжалване в производството е предписание за премахване в определен срок на
съоръжение, обективирано в констативен протокол от 13.12.2018 г. на технически
сътрудник ОМП при Община А.. Съгласно текста на протокола, на адресата е дадено
задължително предписание да премахне изграденото на улицата съоръжение,
представляващо циментов подход от улицата към УПИ № ІІ-47, кв. 24 по плана на
с. Я., община А., в десетдневен срок от получаване на протокола.
Като адресат на предписанието в
протокола е определен З. в качеството си на собственик на УПИ № ІІ-47 в кв. 24
по плана на с. Я.. Предписанието не съдържа посочване на правните основания за
издаването си, но се позовава на неизпълнение на предходно предписание,
съдържащо се в констативен протокол от 06.11.2018 г., в което изграденото от З.
съоръжение е квалифицирано като нарушение на чл. 5, т. 2 от Наредбата за
обществения ред на Община А..
Съдът
приема за основателни твърденията на жалбоподателя, че предписанието
представлява индивидуален административен акт, годен за самостоятелен съдебен
контрол. Предписанието създава задължение за З. да премахне описаното
съоръжение, за което му определя срок. Предвид вече дадената квалификация на
изграденото съоръжение като нарушение на чл. 5, т. 2 от Наредбата за
обществения ред, обжалваното предписание се явява акт по чл. 57, ал. 2 от
Наредбата за обществения ред на Община А. (достъпна на интернет страницата на
Община А. на адрес http://www.aksakovo.net/assets/OBS%20mandat%202015-2019g/Naredbi%20Aktual/2019/NOR.pdf). Влезлият в сила индивидуален акт
подлежи на принудително изпълнение на общо основание, а неизпълнението на
самото предписание чл. 57, ал. 3 от същата наредба въздига в самостоятелен
състав на административно нарушение. Ето защо за жалбоподателя като адресат на
предписанието е налице правен интерес от защита срещу предписанието, което
отговаря на критериите да бъде квалифицирано като индивидуален административен
акт.
Не могат да бъдат споделени
твърденията на процесуалния представител на ответника, че констативният
протокол, в който е обективирано оспореното предписание, е част от
производството по установяване на нарушение. Представеният акт за установяване
на административно нарушение от 22.01.2019 г. посочва, че нарушението, за което
е съставен, е неизпълнението на предписанието от 06.11.2018 г., констатирано на
13.12.2018 г. с оспорения протокол. Този протокол от 13.12.2018 г. обаче съдържа
не само констатацията за неизпълнено предходно предписание, а самостоятелно,
ново предписание и нов десетдневен срок за изпълнението му, който тече от
датата на връчването на протокола. Това показва, че оспореното предписание е
самостоятелно и независимо от първото предписание и не може да бъде възприето
като част от административнонаказателното производство за неизпълнение на
предписанието от 06.11.2018 г.
Видно от обратната разписка,
констативният протокол с обективираното в него предписание е връчен по пощата
чрез член на домакинството на З. на 20.12.2018 г. Жалбата е подадена на
25.01.2019 г., тоест след изтичане на срока по чл. 149, ал. 1 от АПК. Въпреки
това, в протокола не се съдържат указания пред кой орган и в какъв срок може да
се подаде жалба срещу него, поради което приложимият срок при преценка за
редовността на жалбата е този по чл. 140, ал. 1 от АПК, и той е спазен.
Съществените твърдения на жалбоподателя са за нищожност на обжалваното
предписание и следва да бъдат разгледани независимо от приложимия срок, с оглед
разпоредбата на чл. 149, ал. 5 от АПК.
Предвид гореизложеното, жалбата с
искане за прогласяване на нищожност на задължително предписание за премахване в
определен срок на съоръжение, представляващо циментов подход от улицата към УПИ
№ ІІ-47, кв. 24 по плана на с. Я., община А., обективирано в констативен
протокол от 13.12.2018 г. на технически сътрудник ОМП при Община А., е
допустима. Разгледана
по същество жалбата е основателна.
Независимо от липсата на посочено в
обжалваното предписание правно основание за издаването му, от останалите
доказателства в преписката, и по-специално от констативен протокол от
06.11.2018 г., към който препраща констативният протокол от 13.12.2018 г., и от
представения акт за установяване на административно нарушение по чл. 57, ал. 3
от Наредбата за обществения ред от 22.01.2019 г., обжалваното предписание е акт
по чл. 57, ал. 2, предл. второ от Наредбата за обществения ред.
Съгласно тази разпоредба, при
констатирани нарушения по тази наредба
компетентни да дадат задължително предписание в констативен протокол със
срок за отстраняването им са контролните органи по чл. 57, ал. 1 от наредбата.
Самият чл. 57, ал. 1 от наредбата възлага контрола за спазване на разпоредбите
на наредбата на длъжностните лица, определени със заповед на кмета на общината,
на служителите на РПУ – А. и на служителите на ГПУ – летище Варна.
Видно от представената Заповед №
762/11.12.2017 г., с нея Кметът на Община А. възлага на посочените длъжностни
лица (сред които и технически сътрудник ОМП) единствено „установяването на
административни нарушения по Наредбата за обществения ред на Община А. […], както и съставянето на актове за извършени нарушения
на посочените нормативни актове“.
Текстът, с който се дефинират
предоставените в частност на техническия сътрудник ОМП правомощия, не препраща
нито пряко към чл. 57, ал. 2 от Наредбата за обществения ред, нито съдържа
неговия текст относно „контрола за спазване“ на нейните разпоредби като цяло, в
който е включена и възможността за издаване на задължителни предписания. На
изрично поставен в с.з. въпрос, процесуалният представител на ответника посочи,
че друга заповед на кмета за предоставяне на длъжностни лица на правомощия за
даване на задължителни предписания няма.
Предвид изричната редакция на
заповедта на кмета и различното естество на двата вида актове – актове за
установяване на административни нарушения, които поставят начало на
административнонаказателно производство, и задължителни предписания, които са
на общо основание индивидуални административни актове, разширително тълкуване
на предоставените със заповедта правомощия е недопустимо.
Техническият сътрудник ОМП не
разполага с обща компетентност да издава индивидуални административни актове,
тъй като такава по силата на чл. 23, ал. 1 от АПК е предоставена на кмета на
общината, кметството или района. Длъжностното лице не може да черпи и
правомощията си от самата наредба, тъй като в нея то не е посочено изрично
съобразно чл. 22, ал. 5 от ЗМСМА, както това е направено за служителите на РПУ
и ГПУ.
Предвид гореизложеното, съдът счита, че обжалваното задължително предписание е издадено при липса на материална компетентност на издалия го орган – технически сътрудник ОМП, поради което е нищожно.
Основателни са и твърденията на жалбоподателя за неспазване на изискванията за съдържание на предписанието като индивидуален административен акт, и по-специално, за непосочване на правното основание за издаване на акта. Независимо че защитата си срещу акта лицата осъществяват въз основа на фактическите твърдения на административния орган, посочването на правното основание за издаване на предписанието в случая е от съществено значение за определяне на правните последици за адресата от акта и за упражняване на правото му на защита.
По тези съображения съдът намира, че обжалваното предписание следва да бъде прогласено за нищожно.
При този изход от производството в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените в производството съдебно-деловодни разноски. Претендирани са 510 лева, от които 10 лева д.т. и 500 лева адвокатско възнаграждение. Възражение от страна на ответника срещу размера не е направено, поради което претенцията следва да бъде уважена.
Предвид горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК и чл. 173, ал. 3 от АПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по жалба от Н.Г.З. ***, ЕГН **********, нищожността на задължително предписание за премахване в определен срок на съоръжение, представляващо циментов подход от улицата към УПИ № ІІ-47, кв. 24 по плана на с. Я., община А., обективирано в констативен протокол от 13.12.2018 г. на технически сътрудник ОМП при Община А..
ОСЪЖДА Община А. да заплати на Н.Г.З. ***, ЕГН **********, сумата 510 (Петстотин и десет цяло) лева съдебно-деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия: