Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 29.09.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 9372 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 17.07.2020
г., постановено по гр.д.№ 19269/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 173
състав, е отхвърлен предявеният от В.А.Н. /ЕГН
**********/
срещу З. „Б.И." АД /ЕИК *****/ иск с
правно основание чл.432, ал.1 КЗ за присъждане на сумата 6
000 лв., представляваща
обезщетение за нанесени на ищцата неимуществени вреди /искът е предявен като
частичен от общо 10 000 лева/, изразяващи се
в претърпени болки, страдания и неудобства, последица от реализирано на 15.10.2018
г. в гр. София на ул.„Одрин" пътно- транспортно произшествие, причинено
виновно от водача на автомобил „Нисан Патфайндър" с peг.№ *****, ведно
със законната лихва от 2.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. На
основание чл.78, ал.3 ГПК ищцата В.Н. е осъдена да
заплати на ответника З. „Б.И." АД сумата 350 лева,
представляваща
разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от В.А.Н. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за присъждане на претендираното застрахователно
обезщетение, ведно с лихвите и разноските по делото.
Въззиваемата
страна З. „Б.И.“ АД- *** /ответник
по делото/
оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде
потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.
Предявен е иск с
правно основание чл.432, ал.1 КЗ.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявения от В.Н. иск по чл.432, ал.1 КЗ като неоснователен и
недоказан- чл.272 ГПК. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации.
Предявеният
от В.Н. пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ е неоснователен.
Отговорността
на застрахователя при задължителната застраховка „Гражданска отговорност”
възниква на основание застрахователно право-отношение, а отговорността на
причинителя на непозволеното увреждане- на основание деликт. Гражданската
отговорност възниква при реализиране елементите от фактическия състав на
непозволеното увреждане /чл.45 ЗЗД/- противоправно деяние, вина, вреди и
причинна връзка.
Прякото
право по чл.432, ал.1 КЗ на увредения срещу застрахователя по риска „Гражданска
отговорност” за изплащане на застрахователно обезщетение и правото му да търси
обезщетение на деликтно основание възникват в един и същи момент- този на
настъпване на застрахователното събитие- в случая ПТП, при което е причинено
непозволеното увреждане. За упражняването на това право от увреденото лице не е
необходимо гражданската отговорност на застрахования да е била установена със
сила на присъдено нещо.
В случая осъществяването на
горепосочените правопораждащи факти, касаещи възникването на деликтната
отговорност,
обуславяща възникване и на отговорността на застрахователя- ответник на основание
застрахователно правоотношение по застраховка срещу гражданска отговорност, не е установено по безспорен
начин по делото, което обосновава извод за недоказаност на прекия иск по
чл.432, ал.1 КЗ по основание.
Съвкупната
преценка на събраните в първоинстанционното производство доказателства- писмени
/констативен протокол за ПТП
от 15.10.2018 г., удостоверения на СДВР- Отдел „ПП“ от 22.01.2019 г. и
11.03.2019 г./ и гласни доказателства /свидетелски показания на водача на
участвалия в ПТП автомобил- Н. Н./ и заключение на автотехническа експертиза,
не може да обоснове извод на въззивния съд за наличие на виновно противоправно
поведение на водача на застрахования при ответника автомобил „Нисан Патфайндър“
/управление на същия в нарушение на правилата на ЗДвП и ППЗДвП/, довело до
причиняването на деликт, независимо от установения механизъм на пътно-
транспортното произшествие, при което се твърди да е увредена ищцата В.Н..
От
представения като доказателство по делото Констативен протокол за ПТП № К- 651,
съставен на 15.10.2018 г. от служител на О „ПП“- СДВР след посещение на място,
се установява, че на 15.10.2018 г. около 14.30 часа лек автомобил „Нисан Патфиндер“
с peг.№ *****- с водач Н.Х.Н., се движел по ул.„Одрин“ от бул.“Ал. Стамболийски“
към бул.”Т. Александров” и в района на №
82, „поради недостатъчно внимание към уязвимите участници в движението, каквито
са пешеходците“, реализирал ПТП с пресичащият платното за движение от дясно
наляво спрямо посоката на движение на автомобила пешеходец В.А.Н., която
пострадала и „била освободена от УМБАЛ „Пирогов“ с работна диагноза: „контузия
на ляво ходило““.
За
установяване механизма на произшествието по делото са изслушани и свидетелските
показания на водача на лекия автомобил „Нисан Патфайндър“- Н.Н., който
свидетелства, че при настъпване на произшествието управлявал процесния
автомобил с много ниска скорост, около 20 км/ч. Докато шофирал по ул.
„Одрин", пред колата му изскочила жена, която бутнал с дясната част на
колата. Не усетил удар, не чул такъв. Веднага спрял, без да я подминава, като я
попитал дали е добре. Тя лежала пред десния му фар, станала сама, потвърдила,
че е добре, и накуцвайки, се преместила на отсрещния тротоар. С нея имало и
други хора. Върху колата- на прашния преден капак, имало следа от длан.
Наличието
на „забърсване по предния десен калник“ на автомобила е отразено и в цитирания
констативен протокол от 15.10.2018 г.
В
заключението на изслушаната в първоинстанционното производство автотехническа
експертиза, прието като неоспорено от страните, е направена констатация, че процесният
автомобил бил управляван със скорост между 19.30 км/ч и 25.67 км/ч, като
сблъсъкът с пешеходката бил непредотвратим. Посочената скорост на движение
съответства и на съобщената от водача на участвалия в ПТП автомобил, разпитан
като свидетел по делото.
Основният
спорен в настоящото съдебно производство въпрос е дали процесното ПТП е
настъпило в резултат на твърдяното от ищцата деликтно поведение на водач на
застраховано при ответника МПС, който извършвайки нарушение на правилата за
движение по пътищата чрез противоправното си поведение е предизвикал или
допринесъл в пряка причинно- следствена връзка за настъпване на процесния пътен
инцидент, съответно за причиняване на претърпените от ищцата травматични
увреждания и понесените във връзка с тях неимуществени вреди.
Правилно е прието от първоинстанционния
съд, при събраните в процеса доказателства, че не се установява причиняване на вредите вследствие
виновното противоправно поведение на застраховано при ответника лице, в
частност- на водача на лекия автомобил „Нисан“- Н. Н..
Съвкупният
анализ на събраните доказателства и на приложимите законови разпоредби
обосновава извод на въззивния съд, че гаранционно- обезпечителната отговорност
на ответника З. „Б.И.“ АД в случая не може да бъде ангажирана, тъй като не са налице
предпоставките на чл.432, ал.1 КЗ. Независимо от установената по делото
фактическа обстановка, според която ищцата е претърпяла неимуществени вреди
вследствие на телесни увреждания, причинени при настъпило на 15.10.2018 г. в
гр. София пътнотранспортно произшествие, в което е участвало моторно превозно
средство, застраховано при ответника, не се установява виновно противоправно
поведение на водача на това МПС при настъпване на произшествието, което води до
извод за освобождаването му от деликтна отговорност, съответно- за липса на
предпоставки за ангажиране гаранционно- обезпечителната отговорност на
застрахователя- ответник.
Въззивният
съд споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, обосновали постановяване
на обжалваното отхвърлително решение, че не е установена по делото вина на
водача на лекия автомобил „Нисан Патфайндър“ и поведение на същия, създаващо
непосредствена опасност от реализирането на ПТП.
ЗДвП
урежда обществените отношения, свързани с безопасното придвижване предимно по
пътищата, предназначени за обществено ползване. Всеки може да участва в
движението, като са установени множество правила, насочени към постигане на
това то да е безопасно и безпрепятствено. Участниците в движението, с
изключение на лицата, на които законодателят е придал властнически правомощия
по контрол и регулиране на същото, са равнопоставени, включително пешеходците и
водачите на превозни средства.
Правото
на пресичане на пешеходеца представлява призната и гарантирана от закона
възможност на едно лице да има определено поведение- да премине през пътното
платно, включително и по пешеходна пътека, и да очаква от друго лице или лица
/в случая водачите на моторни превозни средства/ спазването на определено
поведение за задоволяване на признати му от закона интереси. Поради това и
водачите на превозни средства са задължени да спазват такова поведение, което
да осигури на носителя на посоченото субективно право- пешеходеца, възможност
за реализация. Освен носител на правото на пресичане, което му е предоставено
от правната норма, пешеходецът има и определени задължения, като напр.
задължително да пресича само по пешеходните пътеки. Независимо от възложените
от закона- чл.5, ал.2, т.1 ЗДвП, по императивен начин задължения на водачите на
превозни средства да опазят живота и здравето на уязвимите участници в
движението, каквито са пешеходците, пресичането на пътно платно /преминаването/
от последните на необозначено място /не по пешеходна пътека/ и не по указания в
закона и в правилника за приложението му начин ги превръща в нарушители на
правилата за безопасно движение по пътищата.
Наличието
на пешеходна пътека сигнализира за възможна опасност на пътя, поради което
появата на пешеходец върху нея не е непредвидимо събитие. При преминаване през
пешеходна пътека водачът има задължение да намали скоростта или да спре. При
използване на своето право за преминаване през пешеходна пътека пешеходецът
пресича със съзнанието, че водачите имат задължението да му осигурят
упражняването на това право, за разлика от преминаването на необозначено място.
Според
дадените в Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г. по тълк. д. № 2/ 2016 г.
на ВКС- ОСНК- т.6, б.“г“, тълкувателни разрешения, правото на пешеходеца при
пресичане на пътното платно е абсолютно на специално очертана или неочертана с
маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна
пътека, като то се упражнява при спазване на правилата на чл.113 и чл.114 ЗДвП,
а при пресичане на пътното платно извън определените за целта места /не по
пешеходна пътека/ правото на пешеходеца не е абсолютно.
Законът
дава право на пешеходците да пресичат платното за движение и извън определените
за целта места- чл.113, ал.2 ЗДвП. На това право не съответства задължение на
водачите на пътни превозни средства да ги пропуснат. При упражняване на правото
на пешеходеца да пресече платното за движение, той е длъжен да се съобрази с
общите ограничения и забрани по чл.113, ал.1, т.1, т.2 и т.4 и чл.114, т.1 и
т.2 ЗДвП.
Неспазването
на задълженията по чл.113, ал.1, т.1 и т.2 ЗДвП превръща пешеходците в субекти
на нарушения на правилата за движение, а когато безопасността на движението е
застрашена, те не могат да осъществяват правото си на пресичане на всяка цена,
с риск за собственото здраве и живот.
При
преминаване през обозначена пешеходна пътека законодателят е въвел задължение
за пешеходците, прогласено в разпоредбата на чл.113, т.1 ЗДвП- да се съобразят
с разстоянието до приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на
движение. Въведена е и забрана за пешеходците внезапно да навлизат или да
пресичат платното за движение при ограничена видимост- чл.114, т.1 и т.2 ЗДвП.
Предвид
горното, тъй като пешеходецът В.Н. е пресякла пътното платно не по пешеходна
пътека и в нарушение на установените в ЗДвП правила за безопасно движение по
пътищата, цитирани по- горе, произшествието е настъпило изключително по нейна
вина, като липсва основание за приемането на извод, че поведението на водача на
лекия автомобил „Нисан“ е било в нарушение на регламентираните в закона правила
и принципи за безопасно движение по пътищата /вкл. чл.20, ал.2 ЗДвП/. Въз
основа на събраните по делото доказателства безпротиворечиво се установява, че
с поведението си пострадалата Н. е създала предпоставки за осъществяване на
деликта и за възникване на вредите, предпоставила е механизма на увреждането,
предизвиквайки по този начин и самите вреди. Поведението й към момента на
произшествието несъмнено сочи на обективна причинно- следствена връзка с
настъпилия неблагоприятен резултат. От една страна- не се установява водачът на
лекия автомобил „Нисан“ да е допуснал нарушение на правилата за движение по
пътищата, и от друга страна- вредите не биха настъпили, ако ищцата- пешеходец
не се е намирала на пътното платно- действие, забранено императивно с нормата
на чл.114, т.1 и т.2 ЗДвП. Възможността за възприемане на пешеходеца и за
предотвратяване на удара са относими към вината и противоправността в поведението
на водача, но предвид описаното поведение на ищцата- пешеходец, тези факти и
обстоятелства в конкретния случай се явяват ирелевантни.
Следва
да се отбележи във връзка с горното, че съставеният на водача на лекия
автомобил „Нисан“ АУАН и следващото го наказателно постановление нямат
доказателствена стойност за установяване на релевантните за предмета на настоящия
спор факти и обстоятелства. Ангажираната чрез тях административно- наказателна
отговорност на участвалия в ПТП водач на МПС не води до извод за наличието на
обвързваща доказателствена сила на тези документи при извършване на дължимата
от гражданския съд самостоятелна преценка за възникването на деликтна
отговорност, предпоставяща уважаването на иска по чл.432 КЗ.
Правилно
е прието в обжалваното решение и че не са доказани по делото твърдените от
ищцата вреди, за които дължимото в процеса доказване следва да е главно и
пълно. Липсват безспорни и категорични доказателства, че между управлявания от Н.
Н. автомобил „Нисан“ и пешеходката Н. е имало сблъсък или каквото и да било
съприкосновение. Посоченото в констативния протокол травматично увреждане на
ищцата е „контузия на ляво ходило“, а според даденото от вещото лице по изслушаната
в първоинстанционното производство съдебно- медицинска експертиза заключение
/първоначално заключение/, прието като неоспорено от страните, при удар от
калника би следвало да има следи върху крака на ищцата на място, по- високо от
глезена и ходилото, където се сочи да е процесната травма. Такива следи не са
констатирани при прегледа на ищцата в болницата непосредствено след ПТП, нито
са установени от вещото лице, което изрично посочва, че съприкосновението с
подобен автомобил на ниво калник несъмнено би оставило поне минимална
тангенциална травма на ниво коляно/бедро: дори и охлузвания биха оставили кожни
микробелези, каквито няма. Невъзможно е и контузията върху ходилото/глезена да е
последица от преминаване на гумата на автомобила през крака на пострадалата,
тъй като в такъв случай би се получила много по-тежка травма, свързана с
размачкване на тъкани и фрактури на кости. Такива също няма и не е имало при
ищцата. Единствената възможна връзка между констатираната контузия/нараняване и
произшествието би могла да бъде евентуално усукване на глезена и стъпалото при
залитане и падане. Дали обаче констатираният от вещото лице белег е последица
именно от нанесено при процесното ПТП нараняване, не е установено въз основа на
събраните по делото доказателства.
При тези съображения, тъй като не се
установява да е възникнала отговорността на причинителя на основание деликт, не
може да се приеме в случая, че е възникнала и отговорността на застрахователя
му на основание застрахователно правоотношение по застраховка срещу гражданска
отговорност, т.е. предявеният от В.Н.
пряк иск по чл.432 КЗ е недоказан по основание
и като такъв следва да бъде отхвърлен. Поради съвпадане изводите на двете
съдебни инстанции обжалваното първо-инстанционно решение, което е правилно,
следва да бъде потвърдено.
При този изход на
спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК въззивникът дължи да
заплати на въззиваемата страна разноски за въззивното производство в размер на
100 лв.- за юриск. възнаграждение.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 17.07.2020
г., постановено по гр.д.№ 19269/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 173
състав.
ОСЪЖДА В.А.Н. /ЕГН
**********/
да заплати на З.
„Б.И." АД- *** /ЕИК *****/ сумата
100 лв. /сто лева/- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на
чл.280 ГПК в 1- месечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.