Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260027 22.04.2024 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
гражданско отделение, ХVІІІ граждански състав, в публично заседание на двадесет
и четвърти януари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Огняна Димитрова
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 15217 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Р.А.М., ЕГН **********,
с адрес: *** против „Юробанк
България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Околовръстен път“ № 260, с която са предявени обективно
кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр.
чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП вр. чл. 58, ал. 1 и ал. 2 и чл. 59, ал. 2 ЗКИ
и осъдителни искове с правна квалификация
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
При условията на евентуалност са предявени искове с
правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
В исковата
молба се твърди, че с договор за кредит за покупка на недвижим имот *********/******г., страните
уговорили предоставянето на кредитополучателя на кредит в размер на 25600 евро.
Съгласно чл. 3. ал. 1 от договора, възнаградителната лихва се формирала от плаваща
компонента, наречена от кредитора Базов лихвен процент, която към момента на сключването
му била в размер на 6.35% и от твърда надбавка от 0.15% или общо цената на кредита
е била 6.50%. С разпоредбите на чл. 3, ал. 5 и на чл. 6, ал. 3 от договора, кредиторът
си присвоил правото в ущърб на кредитополучателя и в защита единствено на собствения
си икономически интерес едностранно и произволно да увеличава договорната лихва.
Считано от месец февруари 2008 г. банката започнала да упражнява правото си и да
увеличава лихвените нива, което довело до увеличаване и на месечните погасителни
вноски. Неравноправно, с клаузата на чл. 12 от договора, банката разписала, че си
запазва правото по време на действие на договора да променя едностранно тарифата
си за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си.
Неравноправие в кредитното правоотношение било внесено чрез уговорките по чл.
4, т. 1 и т. 2 от договора, по силата на които кредиторът усвоил такса в размер
на 1.5% върху размера на разрешения кредит и получава престации под формата на такси
за управлението на кредита.
Твърди, че
клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5 и чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора, са
нищожни. Кредитната институция недобросъвестно и във вреда на потребителя си присвоила
правото да променя цената на заемния ресурс. Въз основа на това свое право, ответната
Банка, в хода на действие на договора, повишила първоначалната договорна лихва,
която е в размер на 5.45% и на това основание увеличила размера на погасителната
вноска, която към момента на сключване на кредитната сделка била в размер на
749.28 CHF. Месечна вноска от 749.28 CHF е заплащана само през първите 10 месеца
- до 13.07.2008 г., след което, в резултат на промяна на БЛП, погасителната вноска
била променена за 3 месеца на 791.49 CHF. Следващата промяна била от м.10.2008 г.,
при което месечната вноска достигнала размер от 878.41 CHF. От м.10.2012 г. годишната
лихва била намалена с 0.25 процентни пункта, в резултат на което погасителната вноска
била намалена до 858.17 CHF, но не достигнала нивото на договорения размер на месечна
вноска от 749.28 CHF. Счита, че в клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5 и чл. 6, ал.
3 и чл. 12 от договора от 2008 г. е налице всеки един от елементите на общия фактическия
състав на чл. 143 ЗЗП. Процесните клаузи пораждат значително неравновесие между
правата и задълженията на ищеца и ответното дружество и злепоставят интересите на
потребителя и осъществяват специалните състави на чл. 143, т. 10, т. 12 и т. 18
и на чл. 146. ал. 2 ЗЗП.
Твърди, че в
конкретния случай в съдържанието на договора не са включени въобще лихвообразуващите
компоненти, нито е разписана методология/математически алгоритъм, която да определя
вида, тежестта и количествените измерения на всеки един от ценообразуващите компоненти,
които да са изрично посочени и да имат обективен характер, т.е. да не е възможна
субективна намеса и преценка на Банката. Съгласно процесните клаузи промяната на
лихвата не настъпва автоматично, а е предоставена на волята на кредитора, който
чрез своите органи /АЛКО/ има дискреционна власт да определя в кой момент да увеличи
лихвеното ниво.
С оглед на
изложеното, счита, че спорните уговорки, които позволяват на ответника да накърнява
договорното равноправие и едностранно да променя лихвения процент по кредита, а
оттам и значително да завишават дължимите от ищеца анюитетни вноски са неравноправни
и пораждащи нееквивалентност на насрещните престации. Поради техния неравноправен
характер те са нищожни и не са породили последици в правната сфера на ищеца.
Излага, че
не е породила правни последици и неравноправната клауза на чл. 12 от договора. Клаузата е неравноправна,
тъй като с нея се осъществяват, както обшия състав по чл. 143 ЗЗП, така и специалните
състави на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП.
Не били
произвели правно действие и клаузите на чл. 4, т. 1 и т. 2 от договора от
2007 г., която гласи, че кредитополучателят заплаща на банката годишна такса за
управление на кредита в размер на 0.3% върху размера на остатъчната непогасена главница.
Банката, като икономически по-силната страна в договорните правоотношения, е наложила
въпреки изискванията на добросъвестността и в ущърб на потребителя заплащането на
тази такса, независимо от обстоятелството, че при самото сключване на договора по
силата на чл. 4, т. 1 от същия, на нея й е заплатена такса за управление в размер
на 1.5% върху размера на разрешения кредит. Заплащането на многократни такси за
извършването на едно и също действие води до неоснователно обогатяване на кредитора
и противоречи на общия принцип, забраняващ получаването на престация без правно
основание. Аргумент в тази посока е и законодателната промяна и въвеждането на забрана
за договорите за кредит да бъдат събирани такси за усвояване и управление на кредита
и за извършване на едно и също действие - чл. 10а от ЗПК /нов/ ДВ. бр. 35 от
2014г. и чл. 27. ал. 2 и ал. 3 от ЗКНИП.
Следва да се
има предвид, че възнаградителната лихва включва освен печалбата на търговеца и неговите
разходи по администрирането на кредита, поради което е лишено от основание заплащането
и на такса за администрирането на кредита. Също така, по икономическата си природа
таксата съставлява възнаграждение на кредитора, което той получава срещу оказвани
от него услуги. В конкретният случай, кредиторът не оказва на потребителя никаква
услуга, но въпреки това формира вземане и то за дейност, която е иманентна на кредитирането.
Излага, че таксите
съставляват обезвъзмездяване на административните разходи на правоимащото лице за
оказана от него услуга или осъществявана от него дейност. Вземането по чл. 4. т.
2 от процесния договор за такса за управление на кредита е средство за неоснователно
обогатяване на банката - кредитор, тъй като на първо място, срещу него тя не оказва
услуга на потребителя. Срещу таксата за управление потребителят
не получава никаква престация под материална или интелектуална форма, за да дължи
заплащането на цена. На следващо място, тази такса не обезвъзмездява и конкретно
определени административни разходи срещу извършваните от него действия по администриране
на кредита. Цената, която получава банката е формулирана в абсолютен размер от
0.3% върху остатъчната главница, т.е. не се формира на база на действително извършените
от банката разходи по осъществяване на дейността по кредитирането. Със заплащането
на анюитетните вноски по погасителен план, стойността на непогасената главница намалява,
но таксата за управление в абсолютния размер от 0.3% се начислява върху различната
по стойност главница. Ако действително изразяваше обективен критерий за определяне
на разходите таксата по чл. 4, т. 2 от договора щеше да бъде съобразена с фактори
с конкретно извършвани от банката дейности по управлението на кредита, а не с променливата
величина на остатъчната главница.
Клаузата па чл.
4, т. 2 от договора е нищожна и на друго основание - освен че е уговорена в противоречие
е добрите нрави, тя е и неравноправна.
Заявява, че в спорната клауза на чл. 4, т. 2 от
договора за кредит, не са разписани конкретните действия по управление на кредита
и себестойността на разходите по тях, поради което потребителят не е имал достъп
до основанията за възнагражденията, съответстващи на таксата за управление. По непрозрачен
за него начин, кредиторът е уговорил възмездяване на неясни престации, което е попречило
на потребителя да прецени обхвата на задължението си. По същите съображения, нарушаваща
изискванията за добросъвестно участие в отношенията между търговец и потребител,
както и добрите нрави е уговорката но чл. 4. т. 1 от процесния договор, регламентираща
заплащането на такса за усвояване на кредита - тази такса не кореспондира с действителните
разходи на кредитора, свързани с оказана на потребителя услуга или с действия по
оценка на кредитоспособността на кредитоискателя или такива по административното
обслужване усвояването на кредитните средства. Кредитодателят не е формирал размера
на таксата въз основа на публично оповестени данни за механизма на изчислението
й, за да може потребителят да прецени какво е съдържанието и обема на действията,
които овъзмездява с тази престация.
Заявява, че
ищецът инициира настоящето производство след узнаване на обстоятелството, че са
неравноправни клаузите, оправомощаващи Банката да получава такси за усвояване и
за управление на кредита, да увеличава едностранно възнаградителната лихва, дължимите
такси и комисионни. За да бъде заместено формалното равновесие между търговеца и
потребителя с реално равновесие и за да бъде поставен кредитополучателят в същото
фактическо и правно положение, което би имал без да се зачитат неравноправните клаузи,
на него следва да бъде реституирано всяко имуществено благо, което Банката е получила
въз основа на несправедливите уговорки в кредитния договор. Кондикционните претенции
на ищеца следва да бъдат уважени за всичките му вземания с източник неоснователното
обогатяване на банковата институция и считано от извършването на недължимите престации
от момента на сключване на договора за кредит до предявяване на исковата молба,
тъй като в полза на Банката не е изтекъл давностния срок, в какъвто смисъл
цитира практика на СЕС. Излага, че ако на ищеца не бъде реституирано всичко
надвзето по договора, няма да се изпълни императивното изискване на
свръхповелителната норма на чл. 6 от Директива 93/13 държавите членки и в частност
техните органи - съдилищата - да предприемат всички необходими мерки да се осигури
постигането на целения от Директивата резултат - да се осуети търговците да налагат
на потребителите неизгодни клаузи, с които да нарушават потребителските им права.
С оглед изложеното
от съда се иска да постанови решение, с което:
да признае за установено спрямо „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ” АД нищожността на следните
договорни клаузи: на чл. 3. ал. 1, в частта „Базов лихвен процент“, на чл. 3, ал.
5, на чл. 4, т. 1 и т. 2, на чл. 6, ал. 3 и на чл. 12 от договор за кредит за покупка
на недвижим имот № *********/******г.;
да осъди „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД да заплати на ищеца сумата от 4834.79 евро, недължимо получени от ответника
лихви в периода от ******** г. до ********г., ведно със законната лихва, считано
от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане;
в условията на евентуалност на втория главен иск, ако съдът
приеме, че е изтекла давността за вземането на ищеца за получени без основание лихви,
да осъди „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД да заплати
на ищеца сумата от 1925.81 евро, недължимо
получени от ответника лихви в периода от ********г. до ********г., ведно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане;
да осъди „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД да заплати на ищеца сумата от 814.70 евро, недължимо получени от ответника
такси за управление на кредита в периода от ******** г. до ********г., ведно със
законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане;
в условията на евентуалност на третия главен иск, ако съдът
приеме, че е изтекла давността за вземането на ищеца за получени без основание такси, да осъди „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД да заплати
па ищеца сумата от 310.38 евро, недължимо
получени от ответника такси по чл. 4. 2 от договора за управление на кредита в периода
от ********г. до ********г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата
молба до окончателното й заплащане;
да осъди „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД да заплати на ищеца сумата от 384 евро, недължимо получена на
09.01.2008 г. от ответника такса по чл. 4.1 от договора за усвояване па кредита,
ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното
й заплащане.
Претендира
разноски.
Моли, ако не
бъдат уважени изцяло кондикционните претенции на ищеца, както и установителния
му иск, да не се присъждат разноски на ответника.
В срока по
чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените
искове като неоснователни и недоказани.
Заявява, че
по всички клаузи на договора за кредит е постигнато съгласие и същите са
индивидуално договорени. Твърди, че преди сключване на договора за кредит,
между страните били водени преговори, завършили с подписване на процесния договор.
Банката отпуснала кредит при определени параметри, поискани от ищеца: плаваща
лихва, определен размер главница, срок и т.н. Предвид вписването на клаузите в
самия договор, а не като част от ОУ, на страните била предоставена възможността
да ги променят според нуждите си. Банката предложила и поставила на обсъждане и
параметрите, които залегнали в клаузите на договора за кредит, включително чрез
представяне на проект на договор на ищцовата страна, което никога не било
отказвано на клиентите. Заявява, че ищецът не е възразил срещу текстовете на
предложения му проект за договор и не е правил контра-предложение. След като
ищецът не е възразил по клаузите по договора, страните сключили същия.
Твърди, че
претенцията за връщане на „надвзети“ лихви, свързана с едностранно увеличаване
на действащия по кредита лихвен процент, е неоснователна, тъй като по договора
за кредит е постигнато съгласие за прилагане на променлива лихва при обективни
критерии за нейната промяна. При прилагането на методологията е възможно както
повишаване, така и намаляване на лихвения процент, както е в конкретния случай
БЛП е променен от 8.2% на 7.95%, като промяната е извършена на 09.07.2011 г.
Твърди, че ищецът е бил запознат с методологията при сключване на договора.
Заявява, че
сключването на договори за кредит при определяне на променлива лихва е
допустимо и законосъобразно. Основание за това дава разпоредбата на чл. 58 от
Закона за кредитните институции. Излага, че това е била единствената приложима
разпоредба по отношение на отпускането и предоставянето на кредити преди
приемане на ЗПК, в сила от 2010 г.
Твърди, че
ищецът не е реагирал години наред по никакъв начин срещу твърдените от него
промени по договора. Ищецът заплащал редовно вноските по кредита без
възражения, което означавало, че ги е приел чрез конклудентни действия.
Излага, че
няма данни и доказателства ищцовата страна да е предприемала каквито и да е
действия във връзка с отказ от договора – правна възможност, която й е
гарантирана ex lege, без да е
необходимо изричното включване на такава клауза в договора. Ето защо ищцовата
страна не би могла към настоящия момент да черпи благоприятни за себе си
последици, произтичащи от собственото й бездействие, след като не е предприел
действия за отказ от договора по-рано, при което се заплаща лихва само до
датата на прекратяване.
Счита, че не
са налице хипотезите на разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, които ищцовата страна
твърди. Не била налице и хипотезата на чл. 143, т. 10 и т.12 ЗЗП.
Налице били
изключенията по чл. 144 ЗЗП, при които чл. 143 ЗЗП не се прилага, като била
налице основателна причина за промяна на лихвата. Налице е и изключението по
чл. 144, ал. 3 ЗЗП.
Прави
възражение относно размера на иска за връщане на частта от вноската,
представляваща увеличение на лихвата. Счита, че ако съдът намери искът за
основателен, следва да се приложи първоначалния погасителен план, при който се
получават суми за непогасена главница, които щели да бъдат погасени със сумите
внасяни от ищеца при първоначално договорените условия без клаузата за изменение
на лихвата. Счита, че съставът на неоснователното обогатяване би бил налице
само за сумите заплатени от ищеца за размера на вноските над първоначално
уговорения размер, като се отчетат погасяванията за вноски както биха се
отнесли при прилагане на първоначален погасителен план /а не както се
претендира от ищеца увеличените лихви, без да се отчита каква е главницата за
погасяване, ако не се прилагат увеличени лихви/.
Неоснователен
бил установителният иск за прогласяване нищожността на договорна клауза по
отношение чл. 12 от договора за кредит. Твърди, че Банката не е изменяла
едностранно нито лихвата, нито таксата за управление, въз основа на посочения
чл. 12 от договора. В чл. 12 от договора се декларирало, че Банката има право
да изменя Тарифата на Банката. Размерът на възнаградителната лихва бил
определен в самия договор още при подписване на договора, като за ищеца било
ясно, че въпросната Тарифа се прилагала само за таксите за преводи на
погасителните вноски по кредита, т.е. само по платежни операции, които
съпътстват извършването на ежемесечните погасителни вноски. Твърди, че чл. 12
не се прилага за определяне на възнаградителната лихва.
Неоснователни
били претенциите на ищеца за прогласяване нищожността на договорната клауза на
чл. 4, т. 1 и т. 2 от договора за кредит и предявения осъдителен иск за връщане
на заплатените във връзка с тези клаузи такси от ищеца. Счита, че цитираните от
ищеца разпоредби на ЗКНИП и изменения ЗПК не са приложими към процесния договор
за кредит. Нормите на посочените закони, действали занапред и ищецът не може да
черпи права от тях, нито да ги използва за да вменява задължения на ответника в
тази посока.
Невярно било
твърдението на ищеца, че възнаградителната лихва покрива и разходите по
администриране на кредита, поради което Банката нямала право да събира такса
управление. Твърдението, че Банката нямала право да събира други
възнаградителни плащания освен лихвата, също не отговаря на истината.
Не се
споделят и аргументите на ищеца за неравноправност на клаузата на чл. 4, т. 2
във вр. с цитираните в исковата молба практики на СЕС. Счита, че тази практика
е неприложима към процесния договор за кредит.
Прави
възражение за давност. Счита, че ако съдът установи неравноправност на
оспорените от ищеца клаузи, искането за връщане на сумите, които подлежат на
възстановяване от Банката във връзка с прилагането на тези клаузи, се погасява
с изтичането на 5 годишна давност, т.е. сумите, за които са предявени
осъдителни искови претенции за повече от 5 години преди подаване на исковата
молба, са погасени по давност. Не споделя становището на ищеца, че според
практиката на СЕС, в полза на Банката не е изтекъл давностния срок. Счита, че
ищецът превратно тълкува посочената от него практика на СЕС. Ето защо моли съда
да приложи погасителната давност, съобразно направеното възражение, по
отношение на осъдителните искове на ищеца за връщане на суми, заплатени по
договора, във връзка с оспорените от него клаузи на същия. Отделно от
изложеното, в случай, че се приеме, че погасителната давност е неприложима,
моли да се има предвид, че ищецът не е узнал с подаване на исковата молба за
неравноправните клаузи, а много по-рано.
Относно
претенцията за законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното плащане – моли същата да бъде оставена без уважение като
неоснователна и недоказана. Уважаването й е обвързано с уважаване на главните
искове, които също били неоснователни и недоказани.
Прави
възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира
следното:
На основание
чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е сключен договор за
кредит за покупка на недвижим имот № *********/******г. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 262564/28.04.2021
г./.
Съдът приема тези факти за доказани,
включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства.
От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за кредит за покупка на
недвижим имот № *********/******г. /л.12-14/, се установява, че страните са сключили договора на 14.12.2007
г., по силата, на който „Юробанк И Еф Джи България“ АД /понастоящем „Юробанк
България“ АД/, от една страна, като Кредитор е отпуснала на Р.А.М. и Биляна
Вескова Николова Мечева, от друга страна, като Кредитополучател, в размер на
общо 25 600 евро, от които 5 800 евро за покупка на апартамент в гр.
Пловдив и 19 800 евро за други разплащания. В чл. 5 от договора, страните
са уговорили, че крайният срок за погасяване на кредита е 300 месеца, считано
от датата от откриване на заемната сметка на кредита, която се открива след
учредяване на договореното обезпечение и изпълнение на останалите условия за
усвояване на кредита. Уговорено е в чл. 6 от договора, че кредитополучателят
погасява кредита на равни /анюитетни/ месечни вноски, включващи лихва и
главница, с размер на всяка вноска 172.85 евро, като погасяването на кредита
следва да се извършва във валутата, в която е разрешен. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, за усвоения
кредит, кредитополучателят дължи на Банката годишна лихва в размер на сбора на
Базовия лихвен процент /БЛП/ на Банката за жилищни кредити в евро, валиден за
съответния период за начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0.15
пункта, като към сключване на договора БЛП на Банката за жилищни кредити в евро
е уговорен в размер на 6.35 %. Уговорено е също, че дължимите лихви се
начисляват от датата на първото усвояване на суми по кредита – чл.3, ал. 2.
Съгласно уговорката в чл. 3, ал. 5 – Действащият БЛП на Банката за евро не подлежи на
договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните.
Банката уведомява Кредитополучателя за новия размер на БЛП за евро и датата, от
която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони.
Договорените в настоящия договор надбавки не се променят. В договора е
предвидено още, в чл. 6, ал. 3, че в
случай, че по време на действието на договора, Банката промени БЛП за жилищни
кредити в евро, размерът на погасителните вноски, определен в ал. 1 се променя
автоматично, в съответствие с промяната, за което Кредитополучателят, с
подписването на настоящия договор, дава своето неотменяемо и безусловно
съгласие. Според чл. 12 от договора,
Банката запазва правото си по време на действие на настоящия договор да променя
Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които Банката прилага
при операциите си. Измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането
им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия
договор.
В договора е
предвидено също, в чл. 4, че Кредитополучателят
заплаща на Банката следните такси:
1.Такса за управление – 1.5 % върху размера на разрешения
кредит еднократно, платима при първо усвояване по кредита.
2.В началото на всяка следваща година, считано от
откриването на заемната сметка по кредита, Кредитополучателят заплаща на
Банката годишна такса за управление в размер на 0.3 % върху размера на
непогасената главница към същата дата.
3.Административна
такса за обработка на документи в размер на 20 лева – еднократно платима
при подаване на молбата за кредит.
Според уговореното в договора, в
чл. 26 от същия е предвидено, че всички уведомления и известия с този договор,
трябва да бъдат направени в писмена форма и ще се счита получени, ако по факс,
чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна разписка, или с
препоръчана поща, или с телеграма, достигнат до адресите на страната, посочени
в началото на договора.
Установява се също, че на 18.12.2007
г., с Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 97, том 5, рег. №
8710, дело № 897 от 18.12.2007 г. на Нотариус при ПРС, Кредитополучателите са
придобили недвижим имот – апартамент в гр. Пловдив./л.138-139/.
Установява се също, че на
18.12.2007 г., че Ипотекарният длъжник Даниела Донева, за обезпечаване на
вземанията по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № *********/******г.
от Кредитополучателите, с Нотариален акт за договорна ипотека № 98, том 5, рег.
№ 8712, дело № 898/18.12.2007 г., е учредена договорна ипотека в полза на
Банката /л.82-83/, с подновено вписване
на учредената договорна ипотека от 11.12.2017 г./л.148/.
Установява се също, че с Искане с
вх. № 0037 от 08.01.2008 г. към договора за кредит /л.55/, ищецът Р.А.М. е
поискал, със средствата от кредита в размер на 25 600 евро да бъде заверена
посочената в искането негова сметка, а с Приложение към договора за банков
кредит от 14.12.2007 г. /л.51/, се установява, че заемната сметка по договора е
открита на 09.01.2008 г.
Установява се също, че с Искане с
вх. № 522-515/20.08.2020 г. към договора за кредит /л.56/, ищецът Р.А.М. е
поискал кредитът да му бъде пълно предсрочно погасен, в която връзка е внесена
сумата от 18 662.67 евро.
По делото са приети като писмени доказателства –
справка /л.85-86/ за Промени в нивата на БЛП за ипотечни кредити на Банката за
периода от 01.01.2006 г. до 18.09.2013 г.; Методология за определяне на БЛП /л.87/. От приложената справка
за промени в нивата на БЛП за ипотечни кредити се установява, че нивата на БЛП
за периода от 2007 г. – 2013 г. в проценти на ипотечните кредити в евро са били
както следва: от 01.01.2007 г. до 01.10.2007 г. – 6.00 %; от 01.10.2007 г. до
01.05.2008 г. – 6.35 %; от 01.05.2008 г. до 07.07.2008 г. – 6.70 %; от
07.07.2008 г. до 10.10.2008 г. – 7.20 %; от 10.10.2008 г. до 01.06.2011 г. –
8.20 %; от 01.06.2011 г. до 10.09.2012 г. – 8.45 % и след 10.09.2012 г. – 8.20
%.
От
заключението на вещото лице М.М. по назначената съдебно- счетоводна експертиза,
прието като обективно и компетентно дадено, се установява, че за периода от
датата на сключване на договора – 09.02.2008 г. – 20.08.2020 г. /дата на
последно плащане/, ищецът е извършил в полза на Банката следните плащания по
процесния договор: главница в общ размер от 25 600 евро; договорна
възнаградителна лихва в общ размер на 23 024.84 евро; лихва по просрочие –
общо 3.08 евро за периода от 12.03.2014 г. – 14.08.2020 г.; 49.46 евро –
начислени и погасени такси по кредита за периода от 11.02.2015 г. - 12.08.2020
г..
Вещото
лице установява също, че задължението на ищеца по кредита за договорна
възнаградителна лихва за целия период на договора - 09.02.2008 г. - 09.08.2020
г., съобразно първоначално уговорения БЛП възлиза на 18143.62 евро, а според
актуалния БЛП възлиза на 23 024.84 евро, съответно разликата в повече
договорна лихва е в общ размер на 4 881.22 евро. Вещото лице установява
още, че задължението на ищеца по кредита за договорна възнаградителна лихва за
целия период на договора - ******** г. -
********г., съобразно първоначално уговорения БЛП възлиза на 6421.07 евро,
а според актуалния БЛП възлиза на 8 346.88 евро, съответно разликата в
повече договорна лихва е в общ размер на 1925.81
евро.
Вещото
лице установява също, че таксата по чл. 4, т. 1 от процесния договор –
еднократна първоначална такса за управление, платима еднократно при усвояване
на кредита – се събира за дейностите по разглеждане и одобряване на кредита,
подготовка на документацията по кредитното досие; както и, че таксата по чл. 4,
т. 2 - годишна такса управление, която
се начислява върху размера на непогасената главница – се събира за дейностите
по откриване и месечно поддържане на разплащателна сметка, чрез която се
обслужва предоставения кредит, такса за разработване на кредитни програми и
услуги, ползването на които представлява изпълнение на условия за получаване на
преференциална лихва по кредита. Вещото лице сочи също, че Банката не е променяла
едностранно размера на таксите по чл. 4, т. 1 и т. 2, заложени в Договора за
кредит при сключването му.
Вещото
лице сочи още, че размерът на таксите, които Банката е получила на основание чл. 4, т. 2 от Договора /0.3% върху
размера на непогасената главница/ за периода от ******** г. – ********г. е
594.41 евро, а съответно за периода от ********г. – ********г. е в размер на 310.38 евро. Установява още, че
размерът на получената такса по чл. 4,
т. 1 от Договора за усвояване и управление на кредита (1/5 % върху размера
на разрешения кредит, еднократно, платима при първо усвояване на кредита) е 384 евро, събрана от Банката на 09.01.2008 г.
От
заключението на вещото лице се установява още, че съгласно действащата
Методология за определяне на БЛП на „Юробанк България“ АД, БЛП се определя като
сбор от трансферната цена на ресурса – формиращ се от пазарните лихвени
мерители; рисковата премия, приложима за Банката при привличане на финансов
ресурс и директните нелихвени разходи на Банката по привличания паричен ресурс
и буферна надбавка, която изразява оценката на нивото на риска при
най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в
лихвените нива в размер до 0.50 % на годишна база.
При така установената фактическа
обстановка, от правна страна съдът намира следното:
За
основателността на предявените искове, в тежест на ищеца е докаже, че е платил
на ответника анюитетни вноски в сочения увеличен размер, различен от договорения в договора между страните, както и че
цитираните договорни клаузи от процесния договор са нищожни като противоречащи
на добрите нрави, на закона и като неравноправни такива. При условията на пълно
и главно доказване, ответната Банка следва да установи, че оспорените клаузи по
договора за индивидуално уговорени; че е налице основание за заплащането на
анюитетните вноски за исковия период в завишен размер, както и
възражението си за изтекла погасителна давност.
Страните по
делото не спорят, че са сключили на 14.12.2007 г. Договор
за кредит за покупка на недвижим имот НL 31999 и е възникнало валидно облигационно правоотношение, въз основа на
което „Юробанк И Еф Джи България“ АД /понастоящем „Юробанк България“ АД/, от
една страна, като Кредитор е отпуснала на Р.А.М. и Биляна Вескова Николова -
Мечева, от друга страна, като Кредитополучател, в размер на общо 25 600
евро, от които 5 800 евро за покупка на апартамент в гр. Пловдив и 19 800
евро за други разплащания, със срок за издължаване на кредита – 300 месеца, на
равни месечни анюитетни вноски, включващи лихва и главница, както и, че същият
е напълно предсрочно погасен по искане на Р.М., на 20.08.2020 г..
По делото не е спорно, че кредитът е
бил усвоен изцяло от кредитополучателя Р.А.М. на 09.01.2008 г. като сумата е
била преведена по посочена от ищеца банкова сметка, ***, обслужваща кредита е с
титуляр ищецът Р.А.М., по която са извършвани всички плащания по кредита.
По делото не е спорно, че за предоставения
кредит, кредитополучателя дължи на Банката годишна лихва размер на сбора на
Базовия лихвен процент /БЛП/ на Банката за жилищни кредити в евро, валиден за
съответния период за начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0.15
пункта.
Между страните не е спорно, а и това
се установява от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че през
периода от 14.12.2007 г. до 17.11.2020 г. Банката шест пъти е увеличавала БЛП
по кредита, в резултат на което се е променял и погасителния план, съответно
месечните анюитетни вноски по кредита.
Основните спорни по делото въпроси,
с оглед релевираните в подкрепа на иска твърдения, са - дали ищецът е заплатил
на Банката анюитетни вноски в увеличен размер, различен от договорения в
договора между страните, дължащ се на увеличения БЛП, както и дали клаузите на
чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от Договора за кредита, на
основание, на които е увеличен размерът на БЛП, са нищожни по смисъла на Закона
за защита на потребителите /ЗЗП/, което би обусловило плащането на процесната
разлика при начална липса на основание.
Ищецът е „потребител“ по смисъла на
§13, т.1 ДР ЗЗП – физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
Посоченият нормативен акт е в сила от 10.06.2006 г. и е действащ към датата на
сключване на процесния договор за кредит. Ето защо, същият се ползва от
закрилата, предвидена там. За пълнота следва да се отбележи, че по отношение на
процесния договор не се прилага Законът за потребителския кредит (ДВ,
бр.53/2006 г., в сила от 01.10.2006 г., отм.ДВ, бр.18/2010 г.) на основание чл.
3, ал. 3, т. 5 и ал. 5, т. 1 от същия, тъй като кредитът е над 40 000 лева
и е обезпечен с ипотека върху недвижим имот.
Кредитополучателите – физически лица, по кредит, който
не е предназначен за търговска или професионална дейност, са потребители на
финансови услуги по см. на §13, т. 12 от ДР на ЗЗП и във връзка с т. нар.
„тълкувателна приложимост“ на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2, т. „б”/,
според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в
съответствие с директивите, дори те да нямат директен ефект /в този смисъл
CJCE, 10 aрril 1984, Von Colson, aff. 14/83, Rec. p. 1891/. Договорите за
кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с ипотека,
съставляват финансови услугу и клаузите в договорите подлежат на проверка за
валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143
ЗЗП. Проява на това, че спецификата на кредитирането като потребителски продукт
е отчетена от законодателя, са специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и
ал. 3, т. 3 ЗЗП.
Неравноправните клаузи в
потребителски договори са уредени в глава VІ от Закона за защита на
потребителите. В чл.143 ЗЗП е дадена дефиниция на неравноправна клауза и са
неизчерпателно изброени хипотезите, при които една клауза в договор следва да
се счита за такава. Според посочената разпоредба неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Граматичното и логическо тълкуване на нормата изисква да се приеме, че при
всеки един от примерите, изброени в т.т.1 до 19, посочените в дефиницията три
предпоставки за определяне на клаузата като неравноправна са налице, или
законът презумира, че във всеки един от изброените случаи клаузата е във вреда
на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между задълженията на страните в потребителския договор. Преди да
се обсъждат предпоставките по чл.143 ЗЗП, обаче, следва да бъде извършена
преценка за това дали клаузите не са индивидуално уговорени, тъй като съгласно
чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално, което ще рече, че индивидуално уговорените клаузи не са
нищожни, макар и да са неравноправни. В ал. 2 е дадена дефиниция на
индивидуално уговорени клаузи чрез метода на изключването, според която не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено
в случаите на договор при общи условия.
Съдът намира за неоснователно
възражението на ответника, че клаузите относно възможността за промяна на БЛП,
съответно договорната лихва, както и за таксите, в т.ч. и процесните клаузи –
чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 4, т. 1 и т. 2, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за
кредит – са индивидуално уговорени с ищците. Ответната Банка основава
възражението си на обстоятелството, от една страна, че кредитополучателите не
са изразили несъгласие с договорените клаузи,
нито са правили искания за промяна или възражение в тази насока, а от
друга страна – че липсват уговорки във вреда на кредитополучателите.
Обстоятелството, че в чл. 6, ал. 3
от договора е предвидена възможност на Банката да променя БЛП, въз основа на
който се изчислява дължимата лихва, не е достатъчно да се приеме, че условията
във връзка с тези промени са индивидуално уговорени, доколкото в самия договор
не са посочени конкретни условия и механизми, чрез които се извършва промяната
в размера на дължимата лихва. Това обстоятелство също, не е достатъчно процесната
уговорка, да бъде квалифицирана като индивидуално уговорена, предвид
разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП и с оглед направеното възражение от ищеца,
че те са част от стандартни, изготвени предварително и типови договори на
Банката. В конкретния случай, ответната Банка, чиято е доказателствената
тежест, не ангажира доказателства, че включването на клаузите на чл. 3, ал. 1 и
ал. 5, чл. 4, т. 1 и т. 2, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора, са в резултат на
изричното им обсъждане и съгласие на ищеца по отношение на тяхното съдържание,
което да ги дефинира като индивидуално уговорени. В конкретния случай е
очевидно, че процесните клаузи са стандартни, изготвени предварително и типови
такива, поради което и съдът намира, че същите не са индивидуално уговорени. Следователно,
ако се докаже, че са неравноправни, следва да бъдат счетени за нищожни.
В исковата
молба са релевирани конкретни основания, обуславящи неравноправност на
процесните клаузи от процесния договор, като в тази насока същите се позовават
на съдържащите се в чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП, според които
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е тази, която поставя
изпълнението на задължението на търговеца или доставчика в зависимост от
условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля (т. 3); клауза,
която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание (т.10), както и клауза,
която дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора (т.12).
В спорните
клаузи на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит са
предвидени условията за изменение на възнаградителната лихва, като стойността й
се формира от два компонента – базов лихвен процент и надбавка. По – конкретно:
в чл. 3, ал. 1
е посочено, че за усвоения кредит,
кредитополучателят дължи на Банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия
лихвен процент /БЛП/ на Банката за жилищни кредити в евро, валиден за
съответния период за начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0.15
пункта, като към сключване на договора БЛП на Банката за жилищни кредити в евро
е уговорен в размер на 6.35 %, а в чл. 3, ал. 5 е предвидено, че БЛП на Банката за
евро не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни
за страните. Банката уведомява Кредитополучателя за новия размер на БЛП за евро
и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите
салони. Договорените в настоящия договор надбавки не се променят; в чл. 6, ал.
3 е предвидено, че в случай, че по време на действието на настоящия договор
Банката промени БЛП на Банката за жилищни кредити в евро, размерът на
погасителните вноски, определен в ал. 1 се променя автоматично, в съответствие
с промяната, за което Кредитополучателят, с подписването на настоящия договор,
дава своето неотменяемо и безусловно съгласие; в чл. 12 е уговорено, че Банката
запазва правото си по време на действие на настоящия договор да променя
Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които Банката прилага
при операциите си. Измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането
им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия
договор.
На първо място, съдът намира, че клаузата
на чл. 3, ал. 1 касае цената на договора - определянето на размера на
възнаградителната лихва като сбор от два компонента – константна надбавка (0.15
пункт) и БЛП на Банката за жилищни кредити в евро (6.35% към момента на
сключване на договора). От текста на клаузата се установява, че страните са били наясно с действащия БЛП за
жилищни кредити в евро и като са го посочили
конкретно, както и с конкретното посочване на договорната надбавка, са
определили по ясен и разбираем начин размерът на възнаградителната лихва и
поради това, и доколкото се касае за цена на договора, въпросът за
неравноправността на клаузата в коментираната част не следва да се разглежда
(арг. чл. 145, ал. 2 ЗЗП). Клаузата, обаче, е неравноправна в частта, че
годишната лихва се определя от „приложимия БЛП, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата“, тъй като с всяка промяна на приложимия БЛП би се
променяла и приложимата възнаградителна лихва като в договора не са посочени
конкретните критерии, на основание на които банката ще може да променя лихвения
процент. Тази част от спорната клауза представлява хипотеза на неравноправна
клауза, изрично регламентирана в чл. 143, т. 11 ЗЗП.
От
изложеното става ясно, че както в посочените разпоредби, така и в целия договор
липсва конкретен механизъм, чрез който Кредитополучателите да се информират
кога, при какви условия и в какъв размер Банката може да променя едностранно
базовия лихвен процент.
От друга страна, нито от
договора, нито от посочената Методология може да се извлече ясен математически
алгоритъм или формула, определящ крайното съотношение между стойността на някакви
обективни и други фактори с конкретните изменения на БЛП. На свой ред промяната
в БЛП, съгласно чл. 6, ал. 3 от договора води до автоматична промяна и на
месечните вноски, съответно до размера на кредита, което означава и до
условията на договора.
Освен това,
съдът намира, че промяната в БЛП, е предвидено като право единствено в полза на
Кредитора, едностранно по негова преценка. От друга страна, в договора липсва
възможност и право на Кредитополучателите да поискат аналогична промяна,
тогава, когато промяната в условията, определящи БЛП, биха довели до намаляване
на същия, т.е. в случаите, в които промяната на условията са в интерес на
Кредитополучателите.
Предвид
изложеното, съдът намира, че процесните разпоредби на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл.
6, ал. 3 и чл. 12 от Договора, отнасящи се до възможността на Банката
едностранно да променя БЛП, съответно размерът на погасителните вноски, както и
Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които Банката прилага
при операциите си, са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 3 и т. 10 ЗЗП.
Предвид обстоятелството, че в договора не е предвидена
възможността потребителите да се откажат от договора, ако с оглед уговорено,
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с първоначално
уговорената, съдът намира, че са налице и предпоставките по чл. 143, т. 12 ЗЗП,
също определящи процесните клаузи като неравноправни.
С оглед, изложеното
по – горе, съдът намира, че процесните клаузи поставят Кредитополучателите в
отношенията им с Банката, в положение на по-слаба страна и от гледна точка на
степента им на информираност и на възможностите, които им се предоставят да
предоговарят предложените им от Банката условия. Ето защо и в тези случаи, в
които търговецът използва положението си на икономически по - силна страна,
принуждавайки приемането от потребителя на предварително установени условия,
които са във вреда на последния, създават неравновесие между правата и
задълженията на страните. Вследствие на подобна практика, безспорно се нарушават
изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Спазване на
принципа на добросъвестност изисква в облигационните отношения да бъде
осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на
индивидуалния такъв на някоя от договарящите страни. Тези изисквания, в случая са
нарушени, с включване на процесните клаузи в договора, доколкото с тях се
предвижда ограничаване възможностите на потребителя, с което се стига не просто
до липса на защита, но и до незачитане на неговите интереси.
Предвид изложеното, съдът приема, че
Банката е уговорила възможността едностранно да изменя възнаградителната лихва,
при липса на ясен механизъм и конкретни параметри за това и при непредвидена
възможност за потребителя да се откаже безусловно от договора. Това поставя ищецът
в неравноправно положение по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като уговорките не
отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
В производството по предявен иск с
правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД ищецът следва да докаже
предаването на сочената от него сума на ответника и нейното получаване от
последния, а в тежест на ответника е да установи пълно и главно наличието на
правно основание за получаване на сумата. Според Постановление
№1 от 28.V.1979 г. по гр.д.№1/79г. на Пленума на ВС, първият
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване
на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е
получено нещо въз основа на нищожен акт.
Предвид всичко изложено по-горе, съдът
приема, че клаузите от договора за кредит-чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 3 и
чл. 12 от Договора, които позволяват едностранно изменение на възнаградителната
лихва от страна на Банката, са нищожни и не съставляват валидно правно
основание за заплащане на увеличения размер на договорната възнаградителна
лихва.
Ето защо и съдът приема, че ищецът
не е дължал завишения размер на възнаградителната лихва по процесния договор за
заявения в исковата молба период, платен в резултат от едностранна промяна на
БЛП на основание договора.
От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно и
компетентно изготвено, се установява, че в резултат от няколкратното увеличение
на лихвения процент по договора за кредит, ищецът е надплатил за периода от ******** г. до ********г.
общо сума за погасяване на договорна възнаградителна лихва по кредита в размер
на 4838.79 евро. Следователно
плащането на тази сума е направено без основание, поради което за ищеца е
възникнало валидно вземане към Банката за връщане на надплатеното.
Последното налага извод за
основателност на предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на неговия размер,
съдът намира следното:
На първо място, следва да се посочи,
че предявеният от ищеца главен иск е за сумата от 4838.79 евро за периода от ********
г. до ********г. Освен това,
размерът следва да се прецени и с оглед евентуално направеното от ответната Банка
възражение за погасяване на претендираното вземане по давност.
Претенцията е за неоснователно обогатяване
и като такава се погасява след изтичане на общата петгодишна давност. Не се
касае за периодични вземания, което да обуслови приложението на чл.111 ЗЗД. В
конкретния случая, началният момент на претенцията е ******** г., а искът е
предявен на 17.11.2020 г., което означава, че част от претендираното вземане, а
именно: за периода от ******** г. до 17.11.2015 г. попада извън петгодишния
давностен период, преди предявяването на иска. Следователно, надплатените суми
по месечните вноски по договора, представляващи разликата между дължимото по
първоначалния погасителен план и действително заплатеното за периода от 09.02.2008
г. до 11.11.2015 г. са недължими, като погасени по давност, съответно за
периода от ********г. до 17.11.2020 г. са дължими и за тях предявеният иск е
основателен.
Съдът намира за неоснователни твърденията
на кредитополучателя, че е разбрал за неравноправния характер на договора за
кредит от 2007 г., едва през 2020 г. Ищецът не оспорва положения от него подпис
върху договора за кредит, клаузите на същия са такива,
каквито са договорени от страните към датата на подписването на договора и следва да се преценяват съобразно
заложения в тях смисъл при подписването му. Задължението за връщане на дадено
при начална липса на основание възниква от момента на получаване на недължимото
и от този момент става изискуемо, както е изяснено и в т. 7 ППВС № 1/1979 г.
При връщане на дадено при начална липса на основание, от момента на разместване
на имущественото благо, вземането е изискуемо; началото на изискуемостта е
начало и на погасителната давност, на осн чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
От
заключението по приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза, се
установява, че задължението на ищеца по кредита за
договорна възнаградителна лихва за целия период на договора - ******** г. - ********г., съобразно
първоначално уговорения БЛП възлиза на 6421.07 евро, а според актуалния БЛП
възлиза на 8 346.88 евро, съответно разликата в повече договорна лихва е в
общ размер на 1925.81 евро.
Следователно предявеният в условията на
евентуалност втори главен иск е основателен и следва да се уважи изцяло за
сумата от 1925.81 евро – недължимо получени от ответната Банка договорна
възнаградителна лихва в периода от ********г. – ********г., като предявеният
главен иск за сумата от 4834.79 евро – недължимо получени от ответната Банка
договорна възнаградителна лихва в периода от ******** г. – ********г., да се
отхвърли.
Относно банковите такси, съдът намира
следното:
Съгласно чл. 4, т. 1 от Договора
за кредит, кредитополучателят заплаща на такса за управление – 1.5 %
върху размера на разрешения кредит еднократно, платима при първото
усвояване по кредита.
От заключението на
вещото лице се установява, че на 09.01.2008 г. Банката е получила сума в размер
на 384 евро - за такса за усвояване на кредита по чл. 4, ат. 1 от Договора за
кредит от 2007 г.
От приложените
доказателства не може да се направи извод Банката да е предоставила действително
услуги или да е извършила разходи, за които да се дължи вземане за такса за
управление при първото усвояване на кредита (чл.4, т. 1 от Договора). Поради
това, сумата е получена без основание и следва да се върне.
Основателно е
възражението на ответника за погасено по давност вземане (в тази връзка, виж
аргументите за възражението по давност по-горе по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД). Следователно, иска за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата
от 384 евро – недължимо получена на 09.01.2018 г. от ответника такса по ч. 4.1
от договора, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда - следва да бъдат отхвърлен като погасен по давност.
Според чл. 4, т. 2 от Договора за
кредит, в началото на всяка следваща година, считано от откриването на заемната
сметка по кредита, Кредитополучателят заплаща на Банката годишна такса за
управление в размер на 0.3 % върху размера на непогасената главница към същата
дата.
От заключението на вещото лице се установява, че в периода от ******** г. – ********г., Банката е
получила сумата в общ размер на 594.41 евро, а съответно за периода от ********г.
– ********г. - в размер на 310.38 евро.
От приложените доказателства не може да се направи извод Банката
да е предоставила действително услуги или да е извършила разходи, за които да
се дължи вземане за комисионна за управление на кредита. Освен това с
посочената клауза е уговорено вземане, което да е пряко обвързано в процентно
съотношение с размера на непогасената главница. По този начин се създава
впечатление, че в полза на финансовата институция е предвидено допълнително
възнаграждение, наред с договорената възнаградителна лихва. Предвид защитата,
която Директива 93/13 цели да предостави на потребителя, тъй като е в положение
на по-слаба страна спрямо доставчика от гледна точка, както на възможностите си
да преговаря, така и на степента си на информираност, е важно естеството на
действително предоставените услуги да може разумно да бъде разбрано или
изведено от разглеждането на целия договор /т.43 от Решение на СЕС С-621/17/.
Следователно, налице е значителна неравнопоставеност между произтичащите по
договора права и задължения, в противоречие с изискването за добросъвестност по
отношение на клаузата на чл. 4, т. 2 от Договора, поради което съдът намира, че
тази клауза е недействителна и като такава не следва да се прилага в
отношенията между страните.
Ето защо и, ищецът не дължи заплащането на уговорената такса по
Договора за кредит.
Следователно предявеният в условията на
евентуалност трети главен иск е основателен и следва да се уважи изцяло за
сумата от 310.38 евро – недължимо получени от ответната Банка такси по чл. 4.2
от Договора, в периода от ********г. – ********г., като предявеният трети
главен иск за сумата от 814.70 евро – недължимо получени от ответната Банка такси
по чл. 4.2 от Договора, в периода от ******** г. – ********г., да се отхвърли.
Относно
разноските:
С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал.1 и ал.3 ГПК в полза на всяка от страните по делото следва
да се присъдят разноски по съразмерност на уважената и отхвърлена част от
исковите претенции.
Ищецът
е направил разноски в общ размер от 2516.17 лева, от които 571.98 лева –
разноски за заплатена държавна такса, 200 лева – за експертиза и 1744.19 лева –
заплатено адвокатско възнаграждение.
По направеното от ответника възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, съдът намира следното:
Съдът като взе предвид НМРАВ, действаща към датата на
сключване на ДПЗС, вида, броя и размера на претендираните суми, извършените от
представителя действия и при съобразяване на Решение на СЕС по дело С-438/22 от
25.01.2024 г., съдът намира, че дължимите в случая разноски за адвокатско
възнаграждение следва да се определят в размер на 1500 лева
За настоящото производство на ищеца, следва да му се
присъдят по съразмерност разноски в общ
размер на 1939.01 лева.
Ответникът е
направил искане, представени са списък по чл. 80 ГПК и доказателства за сторени
такива в общ размер на 250 лева – за експертиза. Претендира и юрисконсултско
възнаграждение, което е дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го
определя по реда на чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал.1, вр. с ал.2 НЗПП на сумата
от общо 150 лева, предвид конкретната фактическа и правна сложност. По
съразмерност за настоящото производство му се дължат 58.62 лева.
Мотивиран от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете на Р.А.М., ЕГН **********, против „Юробанк
България” АД, ЕИК *********, че клаузата на чл. 3. ал. 1, в частта „Базов лихвен процент, валиден
за съответния период на начисляване на лихвата“; клаузата на чл. 3, ал. 5, клаузата на чл. 4, т. 1 и
т. 2, клаузата на чл. 6, ал. 3 и клаузата на чл. 12 от сключения между тях Договор
за кредит за покупка на недвижим имот № *********/******г., са нищожни,
на основание чл. 143 ЗЗП.
ОСЪЖДА „Юробанк
България” АД, ЕИК *********,
да заплати на Р.А.М., ЕГН **********, следните суми: сумата в общ
размер на 1925.81 евро (хиляда
деветстотин двадесет и пет евро и осемдесет и един евроцента) – представляваща
платена без основание сума за договорна възнаградителна лихва, за периода от ********г.
до ********г. по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № *********/******г.,
ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 17.11.2020
г. до окончателното й заплащане; сумата в общ размер на 310.38 евро (триста и десет евро и тридесет и осем евроцента) –
представляваща платена без основание сума за такса за управление по чл. 4, т. 2
от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № *********/******г., за периода
от ********г. до ********г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата
молба – 17.11.2020 г. до окончателното й заплащане; сумата от 1939.01 лева (хиляда деветстотин тридесет и девет лева и една
стотинки) - разноски,
съразмерно с уважената част от исковете за настоящото производство по гр.д. № 15217/2020
г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр.с.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Р.А.М., ЕГН **********,
против „Юробанк
България” АД, ЕИК *********, искове
за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата в общ размер
на 4834.79 евро –
представляваща платена без основание сума за договорна възнаградителна лихва,
за периода от ******** г. до ********г. по Договор за кредит за покупка на недвижим
имот № *********/******г., като погасен по давност, ведно със законната лихва, считано
от подаване на исковата молба – 17.11.2020 г. до окончателното й заплащане; сумата
в общ размер на 814.70 евро –
представляваща платена без основание сума за такса за управление по чл. 4, т. 2
от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № *********/******г., за периода
от ******** г. до ********г., като погасен по давност, ведно със законната лихва,
считано от подаване на исковата молба – 17.11.2020 г. до окончателното й заплащане;
сумата
в общ размер на 314 евро – представляваща платена без
основание сума за такса за усвояване на кредита по чл. 4, т. 1 от Договор за кредит
за покупка на недвижим имот № *********/******г., като погасен по давност, ведно
със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 17.11.2020 г. до окончателното
й заплащане.
ОСЪЖДА Р.А.М., ЕГН ********** да заплати на „Юробанк
България” АД, ЕИК *********, сумата в общ размер на 58.62 лева (петдесет и осем лева и шестдесет и две стотинки) - разноски, съразмерно с отхвърлената
част от предявените искове, за настоящото производство по гр.д. № 15217/2020 г.
по описа на ПРС, ХVІІІ гр.с.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Окръжен съд – Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно
с оригинала: О.Д.