№ 38
гр. С., 18.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Мария Ан. Славчева
Крум Б. Гечев
при участието на секретаря Зорка Т. Янчева
като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Въззивно гражданско дело №
20215400500457 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 41 от 25.10.2021 г., постановено по гражданско дело №
80/2021г. по описа на Районен съд – гр. Ч., първоинстанционният съд е
осъдил „П." АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр.Ч., к.к.П., хотел „Орловец”, представлявано от изпълнителния директор
М.Б., да заплати на М. Г. К., ЕГН: ********** с адрес: гр.П., ул."С." №*, ет.*,
ап.*, сумата 12 500лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получено
травматично увреждане – счупване на дясна раменна кост при падане,
настъпило в резултат на непозволено увреждане, станало на 23.02.2016г. на
горна лифтова станция на лифт №7 „Двата моста“ в к.к.П., причинено
вследствие на противоправно бездействие на служители на „П." АД по
осигуряване на безопасно слизане от лифта, ведно със законната лихва върху
присъденото обезщетение, считано от 19.02.2018г. до окончателното му
изплащане, както и сумата 1372,50лв – разноски по делото, изчислени по
съразмерност, като е отвхърлил предявения иск с правно основание чл. 49 във
вр. с чл. 45, ал.1 ЗЗД за обезщетение за претърпени неимуществени вреди за
разликата над уважения размер от 12 500лв. до пълния предявен размер от 25
000лв., както и за законна лихва от 23.02.2016 г. до 18.02.2018 г. като
неоснователен и недоказан.
1
С първоинстанционния съдебен акт, Районен съд – гр. С. е осъдил М. Г.
К., с ЕГН: ********** с адрес: гр.П., ул."С." №*, ет.*, ап.* да заплати на „П."
АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.Ч., к.к.П.,
хотел „Орловец”, представлявано от изпълнителния директор М.Б. сумата 790
лв., представляваща сторени по делото разноски съразмерно с отхвърлената
част от иска.
Решението е обжалвано в законоустановения срок с въззивна жалба с вх.
№ 2396 от 15.11.2021г., депозирана от „П.” АД, със седалище и адрес на
управление гр. Ч. 4850, к.к. П., хотел „Орловец”, с ЕИК: *********,
представлявано от М.В. Б. - изпълнителен директор, с адрес за връчване на
съдебни книжа и съобщения в гр. С., район „С.”, ул. „Х.Д.” № 15, вх. „А”, ет.
1, депозирана чрез процесуалния представител – адв. И.Д. в частта му, с която
„П.” АД е осъдено да заплати на М.К. обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 12 500лв., ведно със законната лихва за забава, считано от
19.02.2018г., както и сумата от 1372, 50лв. разноски по делото. Във
въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на постановения
първоинстанционен съдебен акт в обжалваната му осъдителна част.
Твърди се, че за да уважи иска в обжалваната му част, съдът е
кредитирал показанията на свидетеля Д. без да отчете обстоятелството, че
същият е заинтересован от изхода на делото. Излага се, че неправилно съдът е
приел наличие на виновно поведение в на служители на ответното дружество,
като в тази връзка неоснователно е кредитирал единствено показанията на
свидетеля Д., пренебрегвайки останалите писмени и гласни доказателства,
събрани в хода на делото, които в същността си опровергават показанията на
посочения свидетел. Излага, че описаната в обстоятелствената част на
исковата молба фактическа обстановка се подкрепя единствено от
показанията на свидетеля Д.. Видно от разпита му в съдебно заседание,
същият потвърждава твърдението от исковата молба, че ищцата е
дългогодишен скиор и ежегодно практикува този зимен спорт. Излага се, че
от заключението на вещото лице по назначената съдебно – техническа
експертиза се установява, че описаният в исковата молба инцидент е можел
да бъде избегнат с необходимото и достатъчно внимание от страна на опитен
скиор (в конкретния случай с 30 годишен стаж) при положение, че спазва
указателните табели и реагира адекватно на ситуацията. Т.е. налице е грешна
преценка на ситуацията и несъобразяване с обстановката на горна станция на
лифт № 7, както от страна на въззиваемата по жалбата, така и от тази на
возещото се с нея лице. Във въззивната жалба се твърди, че първостепенният
съд е изградил вътрешното си убеждение приоритетно от показанията на
свидетеля Д., които обаче се намират в противоречие с останалия събран по
делото доказателствен материал. Недоказано е останало твърдението на
ишцата, че е паднала от лифта, доколкото всички свидетели /с изключение на
свидетеля Д./ не си спомнят да е имало такъв инцидент. Твърди се, че
неправилно Районен съд – гр. Ч. е приел, че тъй като останалите свидетели,
освен свидетеля Д., не си спомнят за такъв инцидент, това не опровергава
твърдението, че такъв се е случил точно по описания от свидетеля Д. начин.
Тежестта на доказване на механизма и мястото на инцидента е на ищцата и то
2
при условията на пълно и главно доказване, а ответникът по делото не е
длъжен да доказва отрицателни факти. Излага се във въззивната жалба, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че претенцията на ищцата за
обезщетяване на причинените и неимуществени вреди е основателна в пълния
и размер, доколкото този извод на съда е направен в противоречие с
практиката на ВКС в аналогични случаи, а изпитаната от ищцата болка не е
била с висок интензитет. Твърди се, че неправилно съдът е намалил
присъденото обезщетение само с 50%, с оглед съпричиняването от страна на
ищцата, в резултат от проявената от нея груба небрежност. Излага се, че дори
инцидентът да се е случил по време и място, както се твърди в исковата
молба, то вината за неговото настъпване е изцяло на ищцовата страна, която
не е спазила правилата за безопасно слизане от лифта. Предвид тези
обстоятелства, дружеството – въззивник счита, че е налице съпричиняване по
смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД в много по - голям размер от определените от
съда 50%.
С оглед гореизложеното, дружеството – жалбоподател моли настоящия
въззивен съдебен състав да отмени първоинстанционния съдебен акт в
обжалваната му част като неправилен и вместо това да постанови решение, с
което да отхвърли изцяло предявените искове. Дружеството – жалбоподател
претендира и присъждане на деловодни разноски за двете съдебни
инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен
отговор от насрещната страна – М. Г. К., депозиран чрез процесуалния
представител – адв. Б.П. от АК – гр. С., със съдебен адрес: гр.С.,
ул.”Арх.П.П.” № 1, бл.*, вх.*,ап.*.
В отговора на въззивната жалба се изразява становище за нейната
неоснователност. Поддържа се, че по делото е безспорно установено, че
инцидентът, при който са причинени уврежданията на М.К., е станал на
място, където ответното дружество осъществява дейността си - горна станция
на лифт №7 – „Двата моста“ в КК „П.“, като на служители на ответника са
възложени задълженията по отношение осигуряване безопасността на
слизащите от лифта. Твърди се, че от разпечатката от дневните карти на
ищцата и на свидетеля Д., както и от показанията на последния, съдът
правилно е приел за безспорно установено, че на 23.02.2016 г. двамата са
пътували с лифт № 7 в посока към връх „Снежанка“ със ски, но се затруднили
при слизане от седалката, на която са се качили, защото разстоянието между
седалката и земната повърхност започнало да се увеличава, което
обстоятелство ги принудило да скочат. При скачането ищцата паднала напред
и се ударила, вследствие на което счупила дясна раменна кост. Твърди се, че
правилно и обосновано първостепенният съд е кредитирал показанията на
свидетеля Д., който е пряк свидетел на случилото се от момента на качването
им на лифта до момента на инцидента, а и след това. Липсват други
доказателства, от които могат да се направят други изводи. Не са налице
доказателства по делото, които да разколебават показанията му, които съдът
правилно и обосновано е приел за последователни и обективни. Излага се, че
мястото на инцидента с ищцата на горна станция на лифт № 7 се потвърждава
3
не само от показанията на свидетеля Д., който е и очевидец на случилото се,
но косвено и от показанията на свидетеля Р.К., който е повикан на мястото на
инцидента от свидетеля Д., уведомен е бил за същия и е изготвил фотоснимки
на станцията на лифт № 7 с мобилния си телефон. В отговора на въззивната
жалба се твърди, че липсата на писмено уведомяване на ответника от страна
на ищцата за инцидента не е предпоставка за допустимост, респ. за
неоснователност на предявения от нея иск, доколкото същият е предявен в
рамките на 5-годишния срок, с изтичането на който би се погасило
процесуалното й право на иск.
Излага се в отговора, че описаният в исковата молба механизъм на
травмиране на ищцата се установява от заключението на вещото лице по
назначената съдебно – медиццинска експертиза – д-р Т.Д., от представената
медицинска документация и от показанията на свидетеля Д.. Вещото лице е
утвърдило причиненото увреждане на ищцата да се е получило при слизане
от седалката на лифта с изпадане на терена, при директна травма на рамото,
напр. падане върху рамото. Неоснователни се явяват и доводите на ответното
дружество за отсъствие на противоправно бездействие от страна на
служители на дружеството, доколкото в хода на първоинстанционното
производството се устанвило, че нито един от двамата работници на горна
станция не е посрещнал ищцата и свидетеля Д. при слизане от седалката на
лифта. Ето защо, между бездействието на служителите на дружеството и
настъпилото увреждане при ищцата е налице пряка и непосредствена
причинна връзка. В отговора се излага, че твърдението във въззивната жалба
за противоречие между определения размер на обезщетението за
неимуществени вреди и практиката на ВКС по аналогични случаи не
неоснователно, доколкото размерът на заявената претенция не съставлява
решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата,
подлежаща на обезщетяване. Според въззиваемата по жалбата, този размер
има решаващо значение единствено с оглед на забраната за присъждане с
диспозитива на решението на обезщетение, надхвърлящо петитума. Съдът е
длъжен да присъди действителния размер на вредата, заявена с исковата
молба в размер на 25 000 лева, ведно със законната лихва, което следва да се
отрази и на дължимите се за възстановяване направени от ищцата разноски
по делото. В отговора на въззивната жалба се поддържа, че ищцата не е
допуснала груба небрежност като се е качила и е слязла от лифт № 7,
доколкото изводът за наличие или липса на груба небрежност в поведението
на даден правен субект е обусловен изцяло от конкретните обстоятелства на
всеки отделен случай, което прави невъзможно формулирането на една обща
дефиниция на понятието “груба небрежност“, приложима за всички случаи. В
тежест на страната, която се позовава на груба небрежност на пострадалия
(ищцата) с оглед на съпричиняване на вредата, трябва да я заяви
своевременно и да я докаже при условията на пълно доказване. Доказателства
в тази насока по делото не са събирани и не са налични каквито и да е
обективни обстоятелства за такъв извод.
Предвид гореизложеното, въззиваемата моли настоящия съдебен състав
да остави без уважение подадената от дружеството – жалбоподател въззивна
4
жалба.
Недоволна от първоинстанционния съдебен акт е останала и М. Г. К.,
ЕГН: **********, с адрес: гр. П., ул. „С.“ № 89, ет. 5, ап. 10, която е
депозирала въззивна жалба с вх. № 2345 от 09.11.2021г. против Решение №
41 от 25.10.2021 г., постановено по гражданско дело № 80/2021г. по описа на
Районен съд – гр. Ч. в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за
присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди с правно
основание чл.49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за разликата от 12500 лв. до 25000 лв.,
както и в частта, с която е прието съпричиняване от страна на ищцата по
смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД в размер на 1/2 и отговорността на ответника е
намалена до 1/2. Във въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност
на атакувания първоинстанционен съдебен акт поради неговата
незаконосъобразност и необоснованост, както и постановяването му при
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Оплакването за наличие на пороци в процесуалната дейност на
първостепенния съд се поддържа с твърдение за необсъждане в пълнота на
доводите на жалбоподателката К. за причините за настъпване на увреждането,
дерогиране на установените неизпълнения на техническите задания при
строителството и експлоатацията и понастоящем на лифт № 7, ползване на
изводите на некомпетентно изготвена и от заинтересовано вещо лице
съдебно-техническа експертиза на в.л.Т., както и изграждане на фактически и
правни изводи въз основа на предположения. Твърди се, че
първоинстанционното решение е незаконосъобразно и необосновано,
доколкото съдът неправилно е приложил материалния закон относно
приетото съпричиняване на вредоносния резултат, както и поради наличието
на вътрешни противоречия в изводите на първостепенния съд на плоскостта
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В жалбата се излага, че неправилно съдът е констатирал
съпричиняване на увреждането като е приел, че въззивницата не е подходила
с необходимата концентрация и внимание при слизане от лифта и е
пропуснала мястото, на което е трябвало да се направи това, необоснована е
била преценката на същата да скочи на непредвидено за слизане място, когато
лифтът вече е започнал да обръща посоката, вместо да остане на седалката и
да изчака спирането на лифта от обслужващия персонал. Този извод
противоречи на събраните по делото доказателства и е необоснован.
Във въззивната жалба се твърди, че Районният съд не е взел предвид
показанията на свидетеля Д., който установява, че на дата 23.02.2016 г. при
изравняване с площадката за слизане на горната станция на лифт № 7,
въззивницата и посоченият по – горе свидетел били изненадани от факта, че
разстоянието между ските и снежната повърхност на площадката е 30-40
сантиметра и при бързата скорост на лифта, двамата били принудени да
слезязат от лифта като скочат от седалката. Преценката дали пострадалият е
допринесъл с действията или бездействията си за настъпване на увреждането
трябва да е комплексна. Това не е съобразено от първоинстанционния съд и
няма изложени мотиви въз основа на какви доказателства се приема, че
въззивницата е извършила именно такива действия, които са допринесли за
увреждането. Направеният от първостепенния съд извод, че
5
жалбоподателката е скочила, когато лифтът е започнал да обръща посоката,
не кореспондира със събраните по делото доказателства.
Излага се в жалбата, че от представените и приети като писмени
доказателства 3 бр.скици на проектна фаза-технически проект, подобект
горна станция на лифт № 7 и придружаващите ги обяснителни записки е
видно, че площадката и рампата е трябвало да бъдат построени чрез полагане
на армирана стоманена мрежа Ф 6,5 мм и на 6 сантиметра бетонова настилка,
върху която следва да се поддържа 20 сантиметра снежна покривка. Именно
изграждането на проектираната трайна бетонова настилка има
предназначението да обезпечи спазване на изискуемата се височина на
седалките над терена, съответно безопасното слизане на туристите-скиори от
лифта. Техническите проекти са били изготвени от проектант „DESIGN
OFFICE POMAGALSKI - Франция” и са одобрени от Главния архитект на
Община С.. В превода им от английски изрично е записано, че са
задължителни за възложителя „П.” АД и пречка за експлоатация на лифта при
констатиране на отклонения или цялостно или частично неизпълнение на
заложените в тях строителни дейности (т.9 от обяснителна записка към част
строителни конструкции, фаза технически проект, т.З от обяснителна записка
към част архитектура, и т.10 от обяснителната записка към част
технологична). Нищо от така заложеното в тези проекти за вертикална
планировка на площадката за слизане и площадката за качване /след
обръщане посоката на движение на седалките/ не е изпълнено. На място, към
23.02.2016г. и в момента, горната станция на лифта представлява трудно
различима като площадка и рампа земна маса, обрасла с трева, извън зимния
сезон. Неизпълнението на проекта в тази му част злепоставя изискването за
ежедневно поддържане на безопасни условия при ползване на лифта в
изследвания период през м.февруари 2016 г. с оглед и влошената
метеорологична обстановка с бързо топящ се сняг при динамиката на
дневните температури. В жалбата се навежда твърдение, че служителите,
обслужвали лифта на процесната дата – свидетелите К. и М. не са
притежавали необходимата квалификация като са назначени в ответното
дружество на длъжност „шлосер”, без да са имали и изискуемия се за
фактически изпълняваната от тях работа като „машинист” и „оператор”
едногодишен трудов стаж по тези специалности. Излага се, че неправилно
първостепенният съд е приел, че въззивницата е следвало да остане на лифта,
докато същият бъде спрян, тъй като този извод на съда е необоснован,
доколкото не кореспондира със събраните по делото доказателствени
материали.
Предвид гореизложеното, въззивницата моли настоящия съдебен състав
да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на Районен съд – гр.
Ч. в обжалваната част и да осъди ответника да заплати обезщетение за
причинените неимуществени вреди още за сумата от 12500 лева,
представляваща разликата между претендирания размер от 25000 лв. и
уважения от 12500 лв., ведно със законната лихва, считано от 19.02.2018 г. до
окончателното заплащане на главницата. Претендира присъждане и на
сторените по делото разноски в пълен размер.
6
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен
отговор от насрещната страна „П.” АД, със седалище и адрес на управление
гр. Ч. 4850, к.к. П., хотел „Орловец“, с ЕИК: *********, представлявано от
М.В. Б. - изпълнителен директор, с адрес за връчване на съдебни книжа и
съобщения в гр. С., район „С.”, ул. „Х.Д.” № 15, вх. „А”, ет. 1, чрез адв. И.Д..
С отговора на въззивната жалба се изразява становище за нейната
неоснователност. Сочи се, че от събраните по делото доказателства се
установяват сериозни противоречия между описаната в исковата молба
фактическа обстановка и показанията на свидетеля Д., от една страна, и
всички останали доказателства и показания на останалите свидетели от друга
страна. Недоказано е останало твърдението на въззивницата, че е паднала от
лифта, доколкото същото се подкрепя единствено от показанията на
свидетеля Д., по отношение на които обаче следва да се вземе предвид
заинтересоваността на този свидетел от разрешаване на настоящия спор в
полза на въззивницата, предвид наличието на фактическо съпружеско
съжителство със същата. Поради тази причина обясненията му следва да се
преценяват от съда на основание чл. 172 от ГПК. В останалата си част,
изложените в отговора на въззивната жалба възражения са аналогични с тези,
посочени във въззивна жалба с вх. № 2396 от 15.11.2021г., поради което
въззивният съд не намира за необходимо да ги преповтаря, доколкото същите
вече са докладвани в настоящия съдебен акт.
С оглед на гореизложеното, ответното дружество настоява за
потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част.
В съдебно заседание, жалбоподателят „П.“АД, редовно призован, се
представлява от пълномощника адв. Щ. – редовно преупълномощена.
Поддържа въззивната жалба и изразява становище за неоснователност на
жалбата на ответната страна.
Жалбоподателката М.К., редовно призована, не се явява, представлява
се от процесуалния представител – адв. П.. Поддържа въззивната жалба и
изразява становище за неоснователност на жалбата на ответната страна.
Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.
Окръжен съд – гр. С., като взе предвид оплакванията, изложени в двете
въззивни жалби и отговорите по тях и след съвкупна преценка на събраните
по делото доказателства, прие за установено следното:
Въззивните жалби са депозирани в законоустановения срок, изхождат
от процесуално легитимирани страни, като същите са насочени срещу
съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явяват
процесуално допустими и следва да се разгледат по същество.
При служебната проверка на основание чл. 269 от ГПК се констатира,
че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела и е допустимо – съдът се е
произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно
изведен въз основа на въведените от ищцата твърдения и заявения петитум.
Правилно е дадена материалноправната квалификация на иска. Налице са
всички положителни процесуални предпоставки и липсват отрицателни
7
процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Пред тази инстанция не се ангажират допустими по смисъла на чл.266
ГПК доказателства, от които да следва за установена различна от приетата в
първоинстанционното производство фактическа обстановка, която
настоящият съдебен състав споделя изцяло.
Безспорно установено от съвкупния доказателствен материал по делото
е наличието на възникнал на 23.02.2016г. на горна лифтова станция на лифт
№ 7 -„Двата моста“ в к.к.“П.“ инцидент, при който вследствие на
принудително скачане от лифта и последващо „изхвърляне“ от същия, на
жалбоподателката К. е причинено счупване на „голямата върга“ /туберкулум
майор - Tuberculum majus/ на дясната раменна /мишнична/ кост. Вследствие
на това травматично увреждане се е получило усложнение – трайна
контрактура на дясната раменна става, което не е преодоляно и до настоящия
момент. В тази насока неоснователно се явява възражението, изложено във
въззивната жалба на „П.“ АД, че по делото не е доказано твърдението на
ищцата К. за падане на същата от процесния лифт, доколкото същото се
подкрепя единствено от показанията на свидетеля Д., който е заинтересован
от изхода на делото. Действително свидетелят се намира във фактическо
съжителство с ищцата и в тази насока правилно първостепенният съд е ценил
показанията му в светлината на чл. 172 ГПК, но твърдението на ищцовата
страна се подкрепя и от заключението на вещото лице по назначената СМЕ –
д-р Д.. От депозираното заключение се установява, че изхождайки от
данните, получени от приложените в делото материали и от медицинската
документация, травматичните увреждания по тялото на ищцата К. са
причинени от действието на твърд тъп предмет – удар или притискане с или
върху такъв. По време и начин е напълно възможно тези травматични
увреждания да са получени така, както е отразено в представените по делото
материали, като това травматично увреждане е в пряка причинно – следствена
връзка с инцидента на 23.02.2021 година. Настоящият съдебен състав
кредитира заключението на вещото лице като обективно и компетентно
изготвено.
Като писмено доказателство по делото в производството пред
първоинстанционния съд е приобщен протокол № 182/23.02.2016 г., бланков
№ 014693, издаден от Планинска спасителна служба на к.к. „П.“. В същия е
отразено като място на настъпване на инцидента „ски писта“ на връх
„Снежанка“. Приложеният като писмено доказателство по делото протокол
представлява официален свидетелстващ документ, който се ползва с
материална доказателствена сила и като такъв обвързва съда да смята до
доказване на противното, че действително са се осъществили факти -
изявления и действия, които са удостоверени в официален документ, издаден
от длъжностно лице в кръга на службата му по установените в закона форми и
ред. От показанията на свидетеля С. се установява, че същият е бил уведомен
по телефона за възникнал инцидент с пострадал в района на връх „Снежанка“
в близост до лифт „Двата моста“ на горна станция на лифт № 7. Същият сочи,
че намерил ищцата К. между лифта и ски пистата, встрани от лифта. В тази
насока са и показанията на свидетеля Д., който излага, че ищцата е била
8
преместена от лифта, за да не пречи на други лица. В същия смисъл са и
показанията на свидетеля К., според който на процесната дата – 23.02.2016г.
фактическият съжител на ишцата – св. Д. го помолил да се качи на горна
станция на лифт № 7 и да направи снимки с мобилния си телефон на същата.
На свидетеля К. било съобщено, че ищцата К. е пострадала при слизане от
лифта. Ето защо настоящият съдебен състав намира материалната
доказателствена сила на протокол № 182/23.02.2016г., бланков № 014693,
издаден от Планинска спасителна служба на к.к. „П.“ относно мястото на
настъпване на инцидента за оборена.
Следователно правилно първостепенният съд е достигнал до извода, че
процесният инцидент, при който са причинени уврежданията на ищцата К. е
станал на място, където ответното дружество – „П.“ АД осъществява
дейността си – горна лифтова станция на лифт № 7 – „Двата моста“ в
курортен комплекс П..
Съгласно чл.33 ал.1 т.1 буква “б“ от Наредба за безопасна експлоатация
и технически надзор на въжени линии (НБЕТНВЛ) необходимият персонал за
обслужването на въжената линия трябва да включва персонал във всяка
станция и в зоните за качване и слизане. В чл. 40 от НБЕТНВЛ е посочено, че
пътниците са длъжни да спазват в зоните за качване и слизане и по трасето на
въжените линии указанията на обслужващия персонал и знаците по
приложение №2. По делото е представен дневен отчет за процесната дата –
23.02.2016г., изготвен от ръководителя на лифтовото съоръжение –
свидетелят Т.К.. От дневния отчет се установява, че обслужващият персонал
на горна лифтова станция на лифт № 7 на процесната дата включва
свидетелите Г.К. и Н. М.. Съгласно приложените като писмени доказателства
по делото длъжностни характеристики на двамата свидетели – К. и М. /на л.
118-121 от първоинстанционното производство/, на същите са вменени
множество задължения, сред които да обслужват туристите при качване и
слизане от съоръженията; да осигуряват безпроблемното им посрещане; в
случай, че възникнат трудности за някои от туристите, да се отнасят с
внимание, да ги съветват и консултират. В тях е посочено също, че
посрещането и доброто обслужване на туристите е неразделна част от
задълженията им и всяко неизпълнение се смята за дисциплинарно
нарушение. От приложения по делото трудов договор № 30/30.10.2015г. за
длъжността „Оператор ПВЛ“, сключен между „П.“ АД като работодател и
свидетеля Г.К. като работник и от представената длъжностна характеристика
към същия се установява, че свидетелят К. не е притежавал изискуемия се
едногодишен трудов стаж по специалността.
Разпитани в първоинстанционното производство, свидетелите Г.К. и Н.
М. излагат, че са били на работа на процесната дата – 23.02.2016г., но не си
спомнят за възникнал с ищцата К. инцидент, при който на същата да е
оказвана помощ от планинска спасителна служба. Излагат, че винаги единият
от двамата служители се намира извън обслужващата сграда, за да наблюдава
слизането на туристите и да поддържа площадката за слизане. В противовес с
показанията на свидетелите Г.К. и Н. М. се намират показанията на свидетеля
Д., който излага, че не е имало служител на „П.“ АД извън обслужващата
9
сграда, който да подпомага туристите при тяхното слизане от лифта.
Въззивният съдебен състав дава вяра на показанията на свидетеля Д., който е
и очевидец на инцидента, като цени същите в светлината на чл. 172 ГПК,
доколкото свидетелят е фактически съжител на ищцата К.. Изявленията на
свидетелите К. и М., че не си спомнят за възникналия с ищцата инцидент не
могат да разколебаят показанията на свидетеля Д.. Това е така, доколкото
двамата свидетели не сочат друг механизъм на инцидента, а твърдението им,
че не си спомнят за неблагоприятната случка с ишцата К., според настоящия
съдебен състав е обусловено от изминаването на значителен период от време
от инцидента до техния разпит /около 5 години/, както и евентуалната им
заинтересованост от изхода на делото, доколкото при уважаване на иска би
могла да бъде ангажирана тяхната регресна отговорност от страна на „П.“ АД.
По делото са налице данни, че лифтовото съоръжение би могло да бъде
спряно от два бутона, като единият от тях се намира в обслужващата сграда, а
другият извън нея. Противоречи на формалната логика някой от двамата
свидетели – Г.К. или Н. М. да е изпълнявал служебните си задължения извън
обслужващата сграда, подпомагайки туристите, да е възприел затрудненията,
които е изпитвала ищцата К. при слизането от лифта и същевременно да не е
задействал бутона, който би довел до спиране на съоръжението и
предотвратяване на инцидента. Ето защо, въззивният съд приема, че е налице
проявено бездействие от страна на тези служители на „П.“ АД по отношение
изпълнението на вменените им задължения по осигуряване в пълна степен
безопасността на слизащите от лифта лица. Още повече, че по делото са
налице данни, че съоръжението е било пуснато в експлоатация само 3 – 4
месеца преди инцидента, а начинът на качване и слизане на туристите се
различава от повечето други в курорта, поради което е било изключително
важно служителите на долна и горна лифтова станция да посрещат скиорите,
давайки адекватни указания и напътствия.
По делото е назначена съдебно – техническа експертиза, изготвена от
вещото лице – гл.ас. д-р Д. Т.. Според заключението на вещото лице,
описаният в исковата молба инцидент, е можел да бъде избегнат с
необходимото и достатъчно внимание от страна на опитен скиор /в
конкретния случай с 30 годишен стаж/ при положение, че спазва указателните
табели и реагира адекватно на ситуацията. Налице са грешна преценка на
ситуацията и несъобразяване с обстановката на горна станция на лифт № 7,
както от страна на ищцата, така и от тази на возещото се с нея лице. Ищцата е
очаквала намаляване на скоростта на лифта и не е забелязала, че същият се
движи с еднаква скорост, която не намалява в зоните на качване и слизане, в
резултат на което е пропуснала правилното мястото за слизане. Чувството, че
лифтът я изхвърля напред не е резултат от скоростта, а вследствие на това, че
е закъсняла с изправянето и слизането напред.
Настоящият съдебен състав, като прецени депозираното от вещото лице
заключение поотделно и съвкупно с останалия събран по делото
докзателствен материал намира, че на същото не следва да бъде дадена вяра.
Това е така, доколкото заключението не се подкрепя от събраните по делото
доказателства – показанията на свидетеля Д. и приложени фотоснимки
10
относно наличните указателни табели, поставени на долна лифтова станция и
на стълб преди площадката за слизане от лифта. В констативно –
съобразителната част на експертизата /л.153 от делото/ е посочено, че
свидетелят Д. е забелязал указателните табели за вдигането на предпазителя и
начина на слизане. От представените по делото фотоснимки се установява, че
липсва знак, който да указва момента, в който ползвателите на лифтовото
съоръжение следва да го напуснат по безопасен начин, а именно – знак № 17
от Наредба за безопасна експлоатация и технически надзор на въжени
линии/приложение № 2/ -„Напуснете седалката и се отстранете/за скиори/“,
която се поставя, съгласно забележка, в началото на зоната за слизане на
седалковите въжени линии за превоз на скиори. В този смисъл, заключението
на вещото лице е необосновано, доколкото противоречи на другите
доказателствени източници и не се цени от настоящата съдебна инстанция.
По правната си същност отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-
обезпечителна и настъпва, след като натовареното лице при или по повод на
изпълнение на възложената му работа причини виновно вреди на
пострадалия. Предпоставките за ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД са
следните: вреди, причинени на пострадалия; вредите да са причинени от лице,
на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа; вредите да са
причинени при или по повод на изпълнението на работата.
В настоящия случай безспорно се установи, че на 23.02.2016г. на горна
лифтова станция на лифт № 7 -„Двата моста“ в к.к.“П.“ е възникнал
инцидент, при който вследствие на принудително скачане от лифта и
последващо „изхвърляне“ от същия, на ищцата К. е причинено счупване на
„голямата върга“ /туберкулум майор - Tuberculum majus/ на дясната раменна
/мишнична/ кост. Вследствие на това травматично увреждане се е получило
усложнение – трайна контрактура на дясната раменна става, което не е
преодоляно и до настоящия момент. Така причиненото увреждане на ищцата
се намира в причинна връзка с противоправното бездействие на служители на
ответното дружество – „П.“ АД, на които с представените като писмени
доказателства по делото два броя трудови договора и длъжностни
характеристики, както и допълнително споразумение от 30.10.2015г./на л.
117-121 от делото/ е вменено задължението да обслужват туристите при
качване и слизане от лифтовите съоръжения. Доколкото не се установява
наличие на знак №17 по приложение №2 от Наредба за безопасна
експлоатация и технически надзор на въжени линии „Напуснете седалката и
се отстранете(за скиори)“, която се поставя, съгласно забележка, в началото
на зоната за слизане на седалковите въжени линии за превоз на скиори, съдът
намира, че и във връзка с това задължение вменено по чл.40 от Наредбата е
налице бездействие на длъжностни лица на дружеството.
При определяне размера на дължимото обезщетение, съдът следва да се
съобрази с критериите за справедливост визирани в чл.52 ЗЗД и да отчете
конкретните факти за случая- вида и характера на причинените увреждания,
последвалите от това болки и страдания, интензивността и
продължителността на същите, негативните изживявания на ищцата. При
определяне на това заместващо обезщетение е необходимо да се отчете
11
начинът на извършването на противоправното Д.ие, претърпените от ищцата
болки и страдания вследствие на причинените й травматични увреждания,
периодът за пълното възстановяване, нейната възраст, причинените й
неудобства и дискомфорт при социални контакти, социално-икономическите
условия в страната към момента на настъпване на деликта – 23.02.2016г. Тъй
като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане
на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени,
предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се
определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД –
по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968г. понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението.
При така изяснените правнорелевантни факти, въззивният съд приема,
че заместващото обезщетение на ищцата за причинените и неимуществени
вреди - счупване на „голямата върга“ /туберкулум майор - Tuberculum majus/
на дясната раменна /мишнична/ кост е в размер на 20 000/двадесет
хиляди/лева. Съобразно обществено-икономическите условия в страната към
момента на настъпване на процесното увреждане - 2016г. и наложилите се
морални норми в обществото, респективно съобразно съдебната практика за
определяне на справедливия размер за заплащане на заместващо обезщетение
следва да се съобрази и вида и характера на травматични увреждания –
счупване на дясна раменна кост, вследствие на което се е получило
усложнение – трайна контрактура на дясната раменна става, което не е
преодоляно и до настоящия момент. Болките, страданията, дискомфортът,
неудобствата при такъв вид травма са значителни, по – мощни и силни в
острите стадии, в началните моменти на заболяването. Постепенно те
намаляват с напредването на оздравителните процеси. Ищцата не можела да
спи, да изпълнява самостоятелно хигиенните си навици-имала нужда от
помощ при къпане и обличане, не можела да изпълнява пълноценно
трудовите си функции. Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав
намери, че справедливият размер на обезщетение съгласно разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД е 20 000 /двадесет хиляди/ лева.
Съдът счита, че не може да бъде споделено приетото от страна на
Районен съд – гр. Ч. досежно наличието на съпричиняване от страна на
ищцата К.. За да приеме наличие на съпричиняване, първоинстанционният
съд е изложил, че ищцата е изпуснала мястото за слизане, но този пропуск
обаче не би станал, ако поне единият от служителите на станцията е
осъществявал необходимото наблюдение върху пътниците. Той би указал на
пътниците, че следва да се изтласкат от седалката, а след констатиране на
липса на своевременна реакция, би указал на ищцата не да скача /стр. 19 от
решението/. Този извод на първостепенният съд е неправилен и необоснован,
доколкото същият не кореспондира със събраните по делото доказателства и
е вътрешно противоречив. От една страна е прието, че ищцата К. е изпуснала
мястото за слизане от съоръжението, а от друга, че този пропуск не би станал,
12
ако поне единият от служителите на станцията е осъществявал необходимата
грижа. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
съпричиняване от страна на пострадалата К. не е налице.
С оглед изхода на спора, разноски се дължат в полза и на двете страни
за първоинстанционното и въззивното производство съразмерно с уважената,
респ. отхвърлената част от иска. По отношение на ишцата К. ще следва да
бъдат присъдени допълнителни разноски за първоинстанционното
производство в размер на 1847, 50лв., съразмерно с уважената част от иска,
както и 1080 лв. разноски пред въззивната инстанция. В съдебно заседание на
10.01.2022г. е направено искане за връщане на надвнесен размер на
държавната такса от страна на процесуалния представител – адв. П.. Съдът
намира същото за основателно, доколкото държавната такса за разглеждане
на делото пред въззивната инстанция се дължи в размер на 250 лева, а не в
размер на 500 лева, колкото са заплатени от страна на жалбоподателката К..
Ето защо, ще следва да бъде разпоредено на ищцата да бъде върната
надвнесената държавна такса в размер на 250 лева. На ответното дружество
„П.“ АД се дължат разноски за първоинстанционното производство в размер
на 60 лева /доколкото по делото не са представени доказателства за
заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение/съразмерно с
отхвърлената част от иска, както и 1155 лв. разноски за въззивната инстанция.
Мотивиран от гореизложеното, Окръжен съд – гр. С.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 41 от 25.10.2021 г., постановено по гражданско
дело № 80/2021г. по описа на Районен съд – гр. Ч. в частта му, с която е
отхвърлен предявеният от М. Г. К., ЕГН: ********** с адрес: гр.П., ул."С."
№*, ет.*, ап.* против „П." АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Ч., к.к.П., хотел „Орловец”, представлявано от изпълнителния
директор М.Б. иск за заплащане на претърпени неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания от получено травматично увреждане –
счупване на дясна раменна кост при падане, настъпило в резултат на
непозволено увреждане, станало на 23.02.2016г. на горна лифтова станция на
лифт №7 „Двата моста“ в к.к.П., причинено вследствие на противоправно
бездействие на служители на „П." АД по осигуряване на безопасно слизане от
лифта за разликата над 12 500 лева до 20 000 лева и вместо това постановява:
ОСЪЖДА „П." АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Ч., к.к.П., хотел „Орловец”, представлявано от изпълнителния
директор М.Б. да заплати на М. Г. К., ЕГН: ********** с адрес: гр.П., ул."С."
13
№*, ет.*, ап.* допълнително сумата от 7 500 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания от получено травматично увреждане – счупване на дясна раменна
кост при падане, настъпило в резултат на непозволено увреждане, станало на
23.02.2016г. на горна лифтова станция на лифт №7 „Двата моста“ в к.к.П.,
причинено вследствие на противоправно бездействие на служители на „П."
АД по осигуряване на безопасно слизане от лифта, ведно със законната лихва,
считано от 19.02.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и
разноски по делото съразмерно с уважената част от иска в размер на 1847, 50
лева.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 41 от 25.10.2021 г., постановено по
гражданско дело № 80/2021г. по описа на Районен съд – гр. Ч. в останалата му
част.
ОТМЕНЯ Определение № 170/18.11.2021г., постановено по гражданско
дело № 80/2021г. по описа на Районен съд – гр. Ч., с което е изменено
Решение № 41 от 25.10.2021 г., постановено по гражданско дело № 80/2021г.
по описа на Районен съд – гр. Ч. в частта за разноските над 60 лева до 1332
лева.
ОСЪЖДА „П." АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Ч., к.к.П., хотел „Орловец”, представлявано от изпълнителния
директор М.Б., да заплати на М. Г. К., ЕГН: ********** с адрес: гр.П., ул."С."
№*, ет.*, ап.* разноски за въззивната инстанция съразмерно с уважената част
от жалбата в размер на 648 лева.
ОСЪЖДА М. Г. К., ЕГН: ********** с адрес: гр.П., ул."С." №*, ет.*,
ап.* да заплати на„П." АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Ч., к.к.П., хотел „Орловец”, представлявано от изпълнителния
директор М.Б., разноски за въззивната инстанция съразмерно с отхвърлената
част от жалбата в размер на 462 лева.
ПОСТАНОВЯВА на жалбоподателката М. Г. К., ЕГН: ********** с
адрес: гр.П., ул."С." №*, ет.*, ап.* да се върне надвнесената държавна такса в
размер на 250 лева.
Решението подлежи на подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му
на страните.
Председател: _______________________
14
Членове:
1._______________________
2._______________________
15