Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град София, 12.03.2015 година

 

    В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, А.О., Трети “В” състав в публично съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:                                  

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                                  ОЛГА КАДЪНКОВА

 

при секретаря Ю. АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №13166 по описа за 2013 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

         Постъпила е въззивна жалба от „Н.С.” ЕАД срещу съдебно решение №І-49-117 от 21.05.2013г., постановено по гр.дело №51375/2010г. по описа на СРС, І Г.О., 49-ти състав, в частта, в която е осъден жалбоподателят да заплати на Н.М.Н. на правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД сумата от 10000.00 лв., представляваща неустойка по чл.9, ал.1 от договор от 10.11.1997г. за правно обслужване във връзка с чл.7 от анекс от 21.03.2004г.; ведно със законната лихва, считано от 25.10.2010г. до окончателното й изплащане; както и на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2315.79 лв., представляваща направени разноски съобразно уважената част от заявените искови претенции.

         В постъпилата въззивна жалба са изложени аргументи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част. Поддържа, че неправилен е изводът на СРС, че действието на сключения между страните договор за правно обслужване не е обусловено от наличието или липсата на валидно упълномощаване. В конкретния случай се твърди, че по делото е доказано обстоятелството, че дадените на адв.Н.Н. пълномощия да осъществява процесуално представителство от името и за сметка на „Н.С.” ЕАД са оттеглени, считано от 01.03.2005г., което води до закономерна последица невъзможността на довереника да изпълнява задълженията си по сключения договор, което от своя страна е наложило „Н.С.” ЕАД да упълномощава други адвокатски дружества да го представляват. Твърди се, че предвидената неустойка противоречи на добрите нрави, тъй като е уговорена извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Излага се още, че  неправилно СРС е приел в мотивите на обжалваното съдебно решение, че претендираната неустойка не е прекомерна. Поддържа се, че в случая е налице пълно несъответствие между размера на уговореното месечно възнаграждение по сключения договор за правно обслужване, което е в размер на 5 минимални работни заплати, обявени от МТСГ, и размера на уговорената неустойка от 10000.00 лв.. Допълнителни подробни съображения са изложени в писмена защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени съдебно решение №І-49-117 от 21.05.2013г., постановено по гр.дело №51375/2010г. по описа на СРС, І Г.О., 49-ти състав в обжалваната част и да постанови друго решение, с което да отхвърли изцяло предявения иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД. Претендира присъждане на разноски, направени пред настоящата инстанция в размер на платеното адвокатско възнаграждение.

         Въззиваемата страна -  Н.М.Н., депозира писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Твърди се, че при постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и процесуалния закон, като се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и доказателства. Законосъобразен е изводът на първостепенния съд, че ищецът е изправна страна по сключения договор за текущо правно обслужване между страните, а ответникът не е изпълнил поето от него задължение за процесния период да не извършва каквито и да е било парични плащания към други адвокатски дружества докато не изплати всички задължения, произтичащи от сключения договор към ищеца. В тази връзка се излага, че претендираната неустойка представлява санкция за недобросъвестното и неправомерно поведение на ответното дружество във връзка с поети от него задължения по сключения договор за текущо правно обслужване от 10.11.1997г. и анекси към него. Поддържа се още, че не е налице прекомерност на претендираната неустойка доколкото размера на причинените вреди на ищеца, установени с влязло в сила съдебно решение, значително надхвърлят дължимата процесна неустойка. Съображения са изложени и в писмена защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Предявени са Н.М.Н. срещу „Н.С.” ЕАД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.    

Предмет на разглеждане в настоящото въззивно производство е само предявения иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, който е уважен изцяло с обжалваното решение. Съдебното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД като необжалвано е влязло в сила.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

 В случая не е спорно и се установява от доказателствата по делото, че страните са сключили на 10.11.1997г. граждански договор за  извършване на дадена работа, съгласно който възложителят - „Н.С.” ЕАД възлага, а изпълнителят - Н.М.Н. приема да осъществява текущо правно обслужване  на възложителя като сключване на граждански договори с клиенти, сключване, изменение и прекратяване на трудови договори и участие в търговски преговори, като е договорено в полза на Н.М.Н. месечно възнаграждение в размер на пет минимални работни заплати, обявени от МТСГ. Договорено е, че се дължи обслужване на възложителя - „Н.С.” ЕАД по водените дела, което ще бъде заплатено по реда на Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В подписания договор няма уговорен краен срок на действие, а е предвидено, че може да бъде развален от всяка от страните с едномесечно предизвестие, изготвено и връчено по надлежния ред /чл.6/. В подписан анекс от 21.03.2004г. към сключения договор е договорено в чл.9, ал.11, че възложителят се задължава да не извършва каквито и да е било плащания към други адвокатски кантори при положение, че има неизплатени задължения към изпълнителя. При неизпълнение на така поетото задължение възложителят дължи на изпълнителя заплащане на неустойка в размер на 10000 лв. за всеки конкретен случай.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени доводите във възззивните жалби досежно неговата законосъобразност.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, на основание на които е приел, че по делото е установено наличието на елементите от сложния фактически състав на нормата на чл.92, ал.1 от ЗЗД за възникване в тежест на въззивника-ответник на задължението за плащане на ищеца-изпълнител неустойка, а именно: неустойката да е уговорена между страните, кредиторът да е изпълнил задължението си и длъжникът виновно да не е и изпълнил поети от него с договора задължения и на основание чл.272 ГПК изцяло препраща към тях. Подробно първоинстанционният съд е обсъдил всички доводи на страните. Във въззивната жалба не са наведени нови конкретни възражения, различни от тези, които са релевирани в производството пред първата инстанция.  Предвид на което съдът намира, че не следва отново да преповтаря изводите на СРС в обжалваното решение, които са правилни и законосъобразни, постановени при правилен анализ на събраните по делото доказателства.

Само за пълнота съдът намира да посочи, че в конкретната хипотеза е доказано по делото, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение, възникнало на основание сключен между тях договор от 10.11.1997г. и анекс към него 21.03.2004г., по силата на който въззивника-ответник е възложил на въззиваемия-ищец да извършва текущо правно обслужване на дружеството, при уговорено заплащане на месечно възнаграждение в посочен размер и срок. През исковия период от време съдът приема, че въззивникът не е доказал изложеното от него твърдение, че сключеният договор за текущо правно обслужване е бил прекратен. Липсват доказателства изпратеното от възложителя-ответник уведомление за прекратяване на договора да е достигнало до своя адресат – изпълнителя. Приложената по делото обратна разписка е върната като непотърсена, поради което от същата не може да се удостовери надлежно връчване на уведомлението за прекратяване на ищеца, т.е. не са налице доказателства, че същият е бил уведомен за прекратяване на договора. При това положение се налага единственият законосъобразен извод, че през исковия период – 2007г. – 2009г.  сключеният договор за правно обслужване е обвързвал страните. Наведеното от въззивника-ответник възражение за оттегляне на дадените пълномощия от ищеца, поради което е била налице невъзможност на довереника да изпълнява задълженията си по сключения договор, което от своя страна е наложило „Н.С.” ЕАД да упълномощава други адвокатски дружества да го представляват е ирелевантно и по никакъв начин не рефлектира върху валидността и действието на сключения договор между страните за правно обслужване, съответно не се променят поетите от въззивника задължения за заплащане на дължимите от него възнаграждения на ищеца по процесния договор. Това е така, тъй като процесният договор за правно обслужване представлява един алеаторен договор и фактът дали по време на действието му ответникът е упражнявал  своите субективни права, т.е. да възлага съответна работа на ищеца, е ирелевантен и по никакъв начин не влияе върху задължението на възложителя да заплаща договореното ежемесечно възнаграждение. Ето защо настоящият въззивен състав приема, че за исковия период от време страните са били обвързани с договорената от тях в подписания анекс от 21.03.2004г. към сключения договор клауза в чл.9, ал.11, че възложителят се задължава да не извършва каквито и да е било плащания към други адвокатски кантори при положение, че има неизплатени задължения към изпълнителя. При неизпълнение на така поетото задължение възложителят дължи на изпълнителя заплащане на неустойка в размер на 10000 лв. за всеки конкретен случай. За да възникне в полза на ищеца-изпълнител право да претендира заплащане на неустойка на основание посочената неустоечна клауза следва да бъдат установени две кумулативни предпоставки: на първо място наличие през исковия период на неизплатени задължения от страна на възложителя към ищеца, и на второ място – да са извършени плащания от страна на възложителя към други адвокатски дружества. В случая по делото е доказано наличието и на двете предпоставки. С влязло в сила съдебно решение по гр.дело №4589/2007г. по описа на СГС, Г.О., І-19 състав е осъден „Н.С.” ЕАД да заплати на Н.М.Н. сумата от 28800 лв., възнаграждение по договор от 10.11.1997г., дължимо за периода от 2004г. до 2007г.. От прието по делото заключение на съдебно-икономическа експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява по категоричен начин факта, че за периода от 21.03.2004г. до 25.10.2010г. са били извършвани редица плащания от страна на „Н.С.” ЕАД за осъществени правни услуги на други адвокати и адвокатски дружества, индивидуализирани са конкретните плащания на посочени адвокати, дата и размер. Следователно в полза на въззиваемия е възникнало правото да претендира от въззивника като неизправна страна по сключения договор за текущо правно обслужване да му заплати неустойка, договорена в чл.9, ал.11 от подписания анекс от 21.03.2004г..

На следващо място неоснователни се явяват и твърденията във въззивната жалба, че предвидената неустойка противоречи на добрите нрави, тъй като е уговорена извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. С оглед цитираната разпоредба се приема, че функцията на неустойката е да обезщети изправната страна за претърпените вреди, без да се налага те да се доказват. Това обаче не означава, че отговорността за неустойката следва да се редуцира до размера на претърпените от ищеца-въззивник вреди и пропуснати ползи в какъвто смисъл се релевират доводи във въззивната жалба. Неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция изпълнява и наказателна функция, която мотивира страните да изпълняват поетите от тях задължение в подписания между тях договор. В този смисъл и с оглед функциите, които изпълнява неустойката следва да се приеме, че кредиторът е в правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили, или не са настъпили в предвидения размер. Следователно в този случай кредиторът не се обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, а длъжникът ще заплати неустойка и тя ще бъде санкция за неговото неизпълнение. Размерът на неустойката не трябва да се редуцира до размера на вредите и поради това, че при приравняване на неустойката до размера на доказаните вреди би се игнорирала наказателната функция на неустойката, а това би обезсмислило съществуването на самата неустойка - защото вредите могат да бъдат реализирани и по общия исков ред и без клауза за неустойка. По изложените аргументи настоящият състав счита, че уговорената в чл.9, ал.11 от подписания анекс от 21.03.2004г. неустойка не противоречи на добрите нрави, а напротив – същата е уговорена с цел да се обезщети изправната страна в случая въззиваемия-ищец при недобросъвестното и неправомерно поведение на ответното дружество във връзка с поети от него задължения, посочени в цитираната по-горе разпоредба.

Относно направеното във въззивната жалба възражение за прекомерност на неустойката съдът приема следното:

Настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд, че доколко следва да се приложи правилото на чл.92, ал.2 ЗЗД преценката следва да се прави при всеки конкретен случай, като намаляването трябва да става с оглед съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с претърпените вреди, но във всички случай неустойката не трябва да се свежда до размера на вредите. Ето защо при намаляване на неустойката поради прекомерност не трябва да се изпуска санкционния елемент, както и това, че трябва да се търси границата от която започва прекомерността. С оглед на обстоятелството, че липсва общовалиден критерий за прекомерност, настоящият състав счита, че при прилагане на чл.92, ал.2 ЗЗД съдът трябва да прецени какво е съотношението на неустойката към цената на договора, абсолютният й размер, както и да съобрази обичайната практика за уговаряне на неустойка при договори от същия вид. В процесния случай съдът счита, че стойността на претендираната от ищеца-въззивник неустойка от 10000.00 лв. не е прекомерна, тъй като нейният абсолютен размер е значително по-нисък от размера на претърпяната от ищеца вреда в резултат на неизправното поведение на ответното дружество - възложител във връзка с поето от него задължение по сключения договор за текущо правно обслужване да заплаща уговореното месечно възнаграждение. Видно от влязлото в сила съдебно решение, постановено по гр.дело №4589/2007г. по описа на СГС, Г.О., І-19 състав размерът на претърпяната от Н.М.Н. вреда за периода от 2004г. до 2007г. е в размер на сумата от 28800 лв., дължимо възнаграждение по договор от 10.11.1997г.. По тези съображения настоящият състав счита, че не са налице основания за намаляване на размера на уговорената неустойка и приложението на разпоредбата на чл.92, ал.2 от ЗЗД.

С оглед на така изложените съображения настоящият състав счита, че въззивника-ответник, като неизправна страна по сключения между страните договор от 10.11.1997г. дължи заплащане на уговорената в чл.9, ал.11 от подписания анекс от 21.03.2004г. неустойка в размер на 10000.00 лв.. Настоящият съдебен състав напълно споделя изложеното от първоинстанционния съд, че предявеният иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 10000.00 е основателен и доказан. Съдебното решение в обжалваната част като правилен и законосъобразен съдебен акт, следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция съдебното решение в частта, в която на основание чл.78, ал.1 от ГПК са възложени в тежест на въззивника-ответник претендираните от ищеца разноски, изчислени съобразно уважената част на предявените искове,  като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора в настоящото производство основателна е претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените разноски.  На основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК въззивникът-ответник дължи да заплати на въззиваемия-ищец сторените от него във въззивното производство разноски. От друга страна съдът следва да отчете своевременно направеното от процесуалния представител на въззивника възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираните от въззиваемия разноски в размер на 2986.00 лв.. Съгласно чл.7, ал.2, т.3 (изм. - ДВ, бр. 28 от 2014г.) на Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е регламентирано, че при интерес до 10 000 лв. възнаграждението за един адвокат се определя в размер на 580 лв. + 5 % за горницата над 5 000 лв.. Следователно за сумата 830.00 лв. въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сторени от него разноски за платено адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция. В останалата част претендираните от въззиваемия разноски следа да се оставят без уважение като прекомерни.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, А.О., ІІІ-В състав

 

                                         Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №І-49-117 от 21.05.2013г., постановено по гр.дело №51375/2010г. по описа на СРС, І Г.О., 49-ти състав в обжалваната част.

ОСЪЖДА „Н.С.” ЕАД, с ЕИК **********, със съдебен адрес: гр.С., ул.”И. Д.” №*, ет.*, офис №* /чрез адв. С. Л./; да заплати на Н.М.Н., с ЕГН **********, със съдебен адрес:***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 830.00 лв. /осемстотин и тридесет лева/, представляваща направени разноски пред въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                        ЧЛЕНОВЕ : 1./                         2./