№ 2688
гр. София, 25.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
засеД.е на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20231100500986 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 10610/02.10.2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение №
11123/13.10.2022 г., постановено по гр. д. № 47487/2021 г. по описа на Софийски районен
съд, II Гражданско отделение, 53 състав, „К.Т.“ ЕООД е осъден да заплати на Д. С. П.
сумата в размер на 2 761,46 лева – незаплатено основно трудово възнаграждение за периода
м. април 2021 г. – м. юни 2021 г., ведно със законната лихва от 16.08.2021 г. до
окончателното плащане, както и сумата в размер на 35,47 лева – лихва за забава за периода
21.05.2021 г. – 16.08.2021 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „К.Т.“ ЕООД е осъден да заплати на
ищеца Д. С. П. сумата в размер на 640 лева – разноски в първоинстанционното
производство.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът „К.Т.“ ЕООД е осъден да заплати в полза
на Софийски районен съд сумата в размер на 410,44 лева – разноски и такси за
производството пред районната инстанция.
Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, е подадена въззивна жалба от ответника „К.Т.“ ЕООД, чрез адвокат Д. П.. Излагат се
оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Сочи се, че то е
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. По същество не се оспорва,
че между страните по делото е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало
по силата на Трудов договор № 1/07.04.2021 г., и прекратено по волята на работника, на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, със Заповед № 1/02.08.2021 г. Поддържа се, че за да
достигне до крайния извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 128
КТ, вр. чл. 242 КТ, решаващият съд е допуснал съществено процесуално нарушение, което е
обусловило постановяването на един порочен съдебен акт. Конкретно се твърди, че в
нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд е счел за своевременно
оспорването на истинността на представените от ответника писмени доказателства – 3 броя
РКО, удостоверяващи плащане на претендираните трудови възнаграждения, като е уважил
доказателственото искане на ищеца за допускане на съдебно – графологична експертиза
/СГЕ/ със задача да установи от същия ли са положени подписите в процесните РКО. В тази
1
насока се сочи, че констатираното процесуално нарушение е било самостоятелно обжалвано
от ответника по реда на Глава XXI ГПК, чрез сезиране на въззивната инстанция с частна
жалба срещу определението на СРС за допускане на СГЕ, като незаконосъобразно СРС не е
изчакал произнасянето на горната инстанция. При тези аргументи се моли за отмяна на
първоинстанционното решение и за връщане на делото на СРС с нарочни указания за
спиране на производството по делото до произнасянето на СГС по посочената частна жалба.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна – Д. С. П., чрез адвокат Ц. Л.. Излагат се подробни
съображения за неоснователност на наведените във въззивната жалба оплаквания за
неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Моли се за неговото
потвърждаване. Претендират се разноски за въззивната инстанция.
В проведеното на 22.05.2023 г. открито съдебно засеД.е пред настоящата инстанция,
въззивникът „К.Т.“ ЕООД, редовно призован, не изпраща процесуален представител.
В проведеното на 22.05.2023 г. открито съдебно засеД.е пред настоящата инстанция,
въззиваемият Д. С. П., редовно призован, не се явява, представлява се от адвокат И.Д..
Процесуалният представител изразява становище за неоснователност на жалбата. Заявява, че
поддържа изцяло депозирания отговор по изложените в него подробни съображения. Няма
нови доказателствени искания. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендира разноски съгласно списък с разноски, който представя в съдебно засеД.е.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, след като
прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ – за заплащане на сумата в размер на 2 761,46 лева
/съгласно изменение на предявения иск по реда на чл. 214 ГПК, направено в о.с.з. на
22.06.2022 г./, представляваща неизплатени трудови възнаграждение за м. април, май и юни
2021 г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на сумата в размер на 35,47
лева /съгласно изменение на предявения иск по реда на чл. 214 ГПК, направено в о.с.з. на
22.06.2022 г./, представляваща лихва за забава за периода 21.05.2021 г. – 16.08.2021 г.
С оглед процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във въззивната
жалба, съобразно правомощията му съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК,
въззивният съд намира за безспорни между страните на етапа на въззивното производство
следните обстоятелства: 1./ страните са се намирали в трудовоправна връзка, възникнала по
силата на Трудов договор № 1 от 07.04.2021 г., с който ищецът Д. С. П. се е съгласил да
полага труд при ответното дружество на длъжността „продавач – консултант“ по безсрочен
трудов договор при уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 1 550 лева и
допълнително трудово възнаграждение в размер на 0,6 % за всяка година професионален
опит, при пълно работно време от 8 часа; 2./ през процесния период работникът е престирал
труд при работодателя съобразно възложените му трудови задължения; 3./ със заявление от
28.07.2021 г., получено от „К.Т.“ ЕООД чрез куриер на 29.07.2021 г., работникът е уведомил
работодателя, че прекратява едностранно съществуващото помежду им трудово
правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ – поради неплащане на дължимото му
трудово възнаграждение за м. април, м. май и м. юни 2021 г.; 4./ със Заповед № 1 от
02.08.2021 г. трудовото правоотношение на Д. С. П. е прекратено, на основание чл. 327, ал.
1, т. 2 КТ, считано от 02.08.2021 г. – с посочената заповед, връчена на работника лично
срещу подпис на 10.08.2021 г., работодателят е разпоредил изплащане на същия на
обезщетение по чл. 224 КТ – за 7 дни неизползван платен годишен отпуск, и на обезщетение
по чл. 221 КТ – в размер на 1 брутна заплата; 5./ с преводно нареждане от 19.08.2021 г.
работодателят е наредил в полза на работника сумата в размер на 2 363,63 лева с основание
на извършения превод „работна заплата за м. 07.2021 г.“, с което са били изцяло погасени
задълженията му за плащане на обезщетенията по чл. 221 КТ и чл. 224 КТ и частично
задължението за плащане на месечно трудово възнаграждение за м. 07.2021 г. С оглед
изменението на иска с правно основание чл. 128 КТ задължението за плащане на трудово
възнаграждение за м. 07.2021 г. не е включено в предмета на делото.
С отговора на исковата молба ответникът „К.Т.“ ЕООД е ангажирал като писмени
доказателства по делото 3 броя ведомости за заплати за Д. С. П., видно от които
работодателят е начислил на работника възнаграждение за м.04.2021 г. в размер на 1 180,95
лева, като дължимата сума за получаване след приспадане на удръжките възлиза на 916,40
лева; за м.05.2021 г. – възнаграждение в размер на 1 550 лева, а след приспадане на удръжки
2
дължимата сума за получаване възлиза на 1 202,77 лева; за м.06.2021 г. – възнаграждение в
размер на 1 550 лева, а след приспадане на удръжки дължимата сума за получаване възлиза
на 1 202,77 лева.
С отговора на исковата молба ответникът „К.Т.“ ЕООД е ангажирал като писмени
доказателства по делото 4 броя РКО, удостоверяващи следните плащания в полза на Д. С.
П.: 1./ РКО от 12.05.2021 г. – плащане на сумата от 700 лева с посочено основание „работна
заплата м. 04“, с положен подпис в графа „получил сумата“; 2./ РКО от 07.06.2021 г. –
плащане на сумата от 800 лева с посочено основание „раб. запл. м. 04/2021 – 200 лв., а-с от
р. з. м. 05/2021 – 400 лв.“, с положен подпис в графа „получил сумата“; 3./ РКО от 10.06.2021
г. – плащане на сумата от 600 лева с посочено основание „раб. запл. м. 05/21 г.“, с положен
подпис в графа „получил сумата“; 4./ РКО от 15.07.2021 г. – плащане на сумата от 1 400 лева
с посочено основание „м. 4 и м. 5/21 г. – допл. р. з. работна запл. м. 06/2021 г.“, с положен
подпис в графа „получил сумата“.
В проведеното на 06.04.2022 г. първо открито съдебно засеД.е по делото
представените с писмения отговор РКО от 07.06.2021 г., 10.06.2021 г. и 15.07.2021 г. са били
оспорени от процесуалния представител на ищеца при наведени твърдения, че положеният в
тях подпис за „получил сумата“ не е изпълнен от Д. С. П.. С оглед изявлението на
ответника, че желае да се ползва от така ангажираните писмени доказателства, и на
основание чл. 193 ГПК СРС е открил производство по оспорване на посочените РКО в
частта за лицето, положило подпис в графата „получил сумата“. В същото открито съдебно
засеД.е ищецът, с оглед разпределената му доказателствена тежест в производството по чл.
193 ГПК – чл. 194 ГПК, е направил доказателствено искане за назначаване на СГЕ, която да
отговори на въпроса дали положените подписи в процесните 3 броя РКО са били изпълнени
от Д. С. П..
Съгласно заключението на вещото лице криминалист М.З. по приетата без
възражения на страните съдебно – графологична експертиза подписите за „получил сумата“
в РКО от 07.06.2021 г., 10.06.2021 г. и 15.07.2021 г. не са били положени от Д. С. П. и най-
вероятно са били изпълнени посредством имитация /подражание/ на действителния подпис
на лицето Д. С. П..
По делото са изслушани основно и допълнително заключение на вещото лице В.С. по
допуснатата съдебно – счетоводна експертиза /ССчЕ/ – основното е изготвено при
съобразяване на представените РКО от 07.06.2021 г., 10.06.2021 г. и 15.07.2021 г., а
допълнителното – без да се съобразяват последните при отговор на въпроса относно размера
на дължимите от работодателя неизплатени трудови възнаграждения. Съгласно
заключението, прието без възражения на страните, брутното трудово възнаграждение на
работника по процесния трудов договор включва основно месечно трудово възнаграждение
в размер на сумата от 1 550 лева и допълнително трудово възнаграждение за стаж в размер
на 65,10 лева месечно, или общо сумата от 1 615,50 лева. Нетният размер на дължимото
трудово възнаграждение за м. 04.2021 г. възлиза на 954,88 лева, за м. 05.2021 г. – 1 253,29
лева, за м. 06.2021 г. – 1 253,29 лева.
За да постанови обжалвания съдебен акт, с който е уважил предявените искове,
районният съд е приел за доказано по делото кумулативното наличие на следните
предпоставки: 1./ съществуване на валидно трудово правоотношение между страните по
делото през процесния период при договорено основно трудово възнаграждение от 1 550
лева и допълнително трудово възнаграждение от 0,6 % за всяка година натрупан стаж, чийто
размер съобразно приетото без възражения на страните експертно заключение на ССчЕ
възлиза на сумата от 65,10 лева месечно; 2./ престиране на труд от работника при
работодателя през процесния период; 3./ неизпълнение на задължението на работодателя да
заплати дължимите и начислени на работника нетни трудови възнаграждения за месеците
април, май и юни 2021 г., при формиран извод на съда за успешно проведено от ищеца
оборване на формалната доказателствена сила на ангажираните от „К.Т.“ ЕООД писмени
доказателства за плащането им.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК,
изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
3
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не се констатират допуснати нарушения на императивни
материалноправни или процесуалноправни норми при неговото постановяване.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на
претенцията за заплащане на сумата в размер на 2 761,46 лева, представляваща неизплатени
месечни трудови възнаграждение за м. април, май и юни 2021 г., и сумата в размер на 35,47
лева, представляваща лихва за забава за периода 21.05.2021 г. – 16.08.2021 г.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно правилото на чл. 154
ГПК и при изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което въззивният съд следва да разгледа доводите на
жалбоподателите във връзка с неговата правилност.
По релевираните във въззивната жалба доводи във връзка с правилността на
решението съдът намира следното:
Предявени за разглеждане са обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ, работодателят е длъжен да плаща в
установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за
извършената работа.
Основателността на предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ е обусловена
от кумулативното наличие на следните материални предпоставки: 1./ наличие на валидно
трудово правоотношение между страните по делото през процесния период с уговорено
възнаграждение в претендирания размер, 2./ полагане на труд от страна на ищеца при
ответното дружество в процесния период и 3./ неизпълнение на задължението на
работодателя да заплати на работника/служителя дължимото му трудово възнаграждение –
основно и допълнително според указанията на чл. 242 КТ – чл. 245 КТ.
При предявен иск по чл. 128, т. 2 КТ, в тежест на работника/служителя е да установи,
че претендираното от него неизплатено трудово възнаграждение е било уговорено с
работодателя; че то е било част от съдържанието на трудовото му правоотношение; че той
реално е престирал уговорената работа; в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото
възнаграждение е било реално изплатено на работника/служителя.
Липсва спор между страните, а и от ангажираните по делото доказателства се
установи, че за периода 08.04.2021 г. – 02.08.2021 г. са били обвързани от валидно трудово
правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „продавач – консултант“. През м. април,
м. май и м. юни 2021 г. ищецът е престирал работната си сила при работодателя съобразно с
възложените му трудови функции, за което му е било начислено основно трудово
възнаграждение съобразно издадени от работодателя ведомости за заплати, както следва: за
м. април 2021 г. – възнаграждение в размер на 1 180,95 лева, като дължимата сума за
получаване след приспадане на удръжките възлиза на 916,40 лева; за м. май 2021 г. –
възнаграждение в размер на 1 550 лева, а след приспадане на удръжки дължимата сума за
получаване възлиза на 1 202,77 лева; за м. юни 2021 г. – възнаграждение в размер на 1 550
лева, а след приспадане на удръжки дължимата сума за получаване възлиза на 1 202,77 лева.
Не е спорно между страните, че помежду им е било постигнато съгласие, обективирано в
Трудов договор № 1/07.04.2021 г. за заплащане на допълнително трудово възнаграждение на
работника в размер на 0,6 % за всяка година професионален опит, чийто месечен размер
съобразно приетото без възражения на страните експертно заключение по ССчЕ възлиза на
сумата от 65,10 лева. Насрещната престация на работодателя за предоставената му и
използвана от него работна сила на работника/служителя се изразява в задължението му да
заплаща уговореното месечно трудово възнаграждение.
Спорен между страните пред въззивната инстанция е единствено въпросът изпълнил
4
ли е работодателят задължението си за плащане на трудово възнаграждение на работника за
процесния период.
Във връзка с очертания спорен предмет на етапа на въззивното производство
въззивникът релевира оплаквания за допуснато от СРС съществено процесуално нарушение,
изразяващо се в откриване на производство по реда на чл. 193 ГПК – 194 ГПК за оспорване
истинността на представените от него писмени доказателства – 3 броя РКО, установяващи
твърдяното от последния изпълнение на задължението му по чл. 128, т. 2 КТ, и допускането
на СГЕ за проверка автентичността на положените подписи в графа „получил сумата“ в РКО
от 07.06.2021 г., 10.06.2021 г. и 15.07.2021 г. Конкретно се поддържа, че ищецът не е
оспорил своевременно – в срока по чл. 193, ал. 1 ГПК, представените от въззивника –
ответник писмени доказателства, поради което незаконосъобразно СРС е открил
производство по този ред и е извършил проверка за тяхната истинност, а като краен резултат
от тези процесуални действия е приел за неизпълнена доказателствената тежест на
ответника да установи изпълнение на задължението му по чл. 128, т. 2 КТ. Така наведените
доводи въззивният състав намира за изцяло неоснователни при следните съображения:
Видно от депозирания от въззивника – ответник „К.Т.“ ЕООД писмен отговор на
исковата молба по чл. 131 ГПК, с него той е въвел правопогасяващо възражение за
изпълнение на задължението му по чл. 128, т. 2 КТ, което е подкрепил с писмени
доказателства – 4 броя РКО от 12.05.2021 г.,07.06.2021 г., 10.06.2021 г. и 15.07.2021 г.
Съгласно нормата на чл. 193, ал. 1 ГПК „Заинтересованата страна може да оспори
истинността на документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с
което той е представен. Когато документът е представен в съдебно засеД.е,
оспорването може да бъде направено най-късно до края на засеД.ето.“ – т. е. цитираната
разпоредба регламентира процесуалното право на заинтересованата страна да оспори
истинността на представен документ по делото и по този начин да постави началото на
производството по чл. 193 ГПК – 194 ГПК. Целта е да се обори обвързващата съда
доказателствена сила на документа, който е представен по делото – формалната
доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на
официален удостоверителен документ. С установяване на неистинността или съответно с
потвърждаване истинността на документа в резултат на оспорването по чл. 193 ГПК се
решава със сила на пресъдено нещо спора относно неговата истинност. Правото да се оспори
истинността на представен по делото документ, чрез процедурата по чл. 193 ГПК, може да
се упражни в предвидения в чл. 193, ал. 1 срок – най-късно с отговора на процесуалното
действие, с което насрещната страна го е представила – в отговора на исковата молба
ответникът следва да оспори представения при предявяване на иска документ /т.е.
представеният с исковата молба/, а ищецът следва да оспори представения с отговора
документ в първото засеД.е. Представеният в съдебно засеД.е документ може да бъде
оспорен най-късно до края на това засеД.е – в този смисъл и приетото в мотивите по т. 1 от
ТР № 5/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В разглежД.я случай, в регламентирания в нормата на чл. 193, ал. 1 ГПК преклузивен
срок за оспорване истинността на представен от насрещната страна документ, а именно в
първото открито съдебно засеД.е по делото, ищецът е оспорил истинността на
представените от ответника с писмения отговор по чл. 131 ГПК частни документи – РКО от
07.06.2021 г., 10.06.2021 г. и 15.07.2021 г., в частта им относно положените подписи в графа
„получил сумата“, за които ответното дружество твърди, че са изпълнени от Д. С. П.. Така
извършеното процесуално действие по оспорване формалната доказателствена сила на
представените от ответника в срока по чл. 131 ГПК частни подписани документи е
своевременно и в пълно съответствие с предвиденото в закона и в тълкувателната практика
на ВКС, респ. оплакванията на въззивника в противния смисъл се явяват напълно
необосновани. В тази насока следва да се отбележи, че преценката на съда дали да допусне
събиране на доказателства по делото, вкл. и да допусне изслушване на експертиза, не
подлежи на самостоятелен съдебен контрол по реда на глава XXI ГПК, в каквато насока са
твърденията във въззивната жалба. Нещо повече, както правилно се позовава въззиваемата
страна в отговора на жалбата, съгласно изричната норма на чл. 277 ГПК депозирането на
частна жалба срещу определение на съда не представлява основание за спиране на
производството по делото, нито за спиране на изпълнението на обжалваното определение,
освен ако в закона не е предвидено друго. С оглед предвиденото в чл. 277 ГПК и при
очевидната недопустимост на депозираната частна жалба, основание за образуване на ч. гр.
д. №4693/2022 г. по описа на СГС, не могат да бъдат споделени доводите на въззивника за
възникване на процесуални предпоставки за спиране на производството по делото пред
5
районната инстанция и изчакване произнасянето на въззивния съд по реда на глава XXI
ГПК. На още по-голямо основание доводите на въззивника не могат да се възприемат от
настоящия въззивен състав в процесната хипотеза при наличните данни за произнасяне по ч.
гр. д. № 4693/2022 г. на СГС с определение от 17.06.2022 г., т. е. към момент, предхождащ
откритото съдебно засеД.е пред СРС /22.06.20222 г./. Предвид изложеното не се установява
соченото във въззивната жалба съществено процесуално нарушение, допуснато от районния
съд чрез откриване на производство по реда на чл. 193 – чл. 194 ГПК и допускане на СГЕ за
установяване истинността на оспорените частни подписани документи.
При липса на други конкретни оплаквания във въззивната жалба и с оглед
заключението на СГЕ, неоспорено от страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, което
преценено по реда на чл. 202 ГПК настоящият състав кредитира като обективно и
компетентно изготвено, въззивният съд намира за оборена формалната доказателствена сила
на представените от ответника РКО от 07.06.2021 г., 10.06.2021 г. и 15.07.2021 г.,
установяващи изпълнение на задължението му по чл. 128, т. 2 КТ. Последният не ангажира
други доказателства, които да доказват изплащане на претендираните месечни трудови
възнаграждения – обстоятелство, за което носи доказателствената тежест съобразно
правилото на чл. 154 ГПК. При така изложеното въззивният съдебен състав приема, че
ответникът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи възражението си за
погасяване на задълженията към ищеца чрез плащане. Поради това и в приложение на
последиците от разпределение на тежестта на доказване между страните по делото
предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 ГПК се явява основателен и доказан по
делото.
Във въззивната жалба не се навеждат конкретни оплаквания относно размера на
уважения иск с правно основание чл. 128, т. 2 ГПК, поради което и съобразно правомощията
на въззивния съд съгласно чл. 269 ГПК този въпрос не подлежи на обсъждане от настоящия
състав.
Във въззивната жалба не са изложени оплаквания и относно претенцията за
мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което въпросите, касаещи същата, са извън
предмета на въззивния контрол съгласно нормата на чл. 269 ГПК.
С оглед липсата на други оплаквания, касаещи правилността на обжалвания съдебен
акт, въззивният съд намира, че същият следва да бъде потвърден.
Относно разноските във въззивното производство
При този изход на делото право на разноски има въззиваемата страна. В случая
последната претендира разноски за заплатен адвокатски хонорар в размер на сумата от 600
лева, за което представя писмени доказателства – договор за правна услуга от 10.05.2023 г.,
фактура от 12.05.2023 г. и извлечение от банковата сметка на Адвокатско дружество „Г. и
п.“, удостоверяващи извършването на търсените разноски, поради което те следва да се
присъдят.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
С оглед цената на обективно съединените искове и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 10610/02.10.2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК
с Решение № 11123/13.10.2022 г., постановено по гр. д. № 47487/2021 г. по описа на
Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 53 състав.
ОСЪЖДА „К.Т.“ ЕООД, ****, да заплати на Д. С. П., ЕГН **********, на основание
чл. 273 ГПК, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 600 лева – разноски за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7