Р Е Ш Е Н И Е
№ V- 190
24.06.2021 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, гражданска колегия, пети въззивен състав
На двадесет и седми юли
през две хиляди и двадесета година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.мл.с.
АЛЕКСАНДЪР МУРТЕВ
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1408 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
С решение № 664 от 21.02.2020г. по гр.д.№ 3090/19г. на РС- Бургас е отхвърлен предявения от „СТРОЙТЕК 90“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. Бургас, ул. „Васил Петлешков“ № 84, ет. 1, ап. 1,
против „СИДОРЕНКО ХОЛДИНГ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Бургас, ул. „Транспортна“ № 37, иск за осъждане на ответника да
предаде на ищеца владението върху собствените му движими вещи, находящи се в
склад на ответника в гр. Черноморец, м. „Външната чешма”, а именно: 209 броя
изолационни плоскости - фибран, с вафленоподобна повърхност, сини на цвят, с
правоъгълна форма, с дебелина 50 мм, ширина 600 мм и дължина 1250 мм,
пакетирани в найлонови пакети от по 8 плоскости (26 пакета по 8 плоскости и
една самостоятелна плоскост), с общ обем на всеки пакет от по 0,3 куб.м.
Отхвърлен
е и евентуално предявеният иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 1250,00 лв., представляваща
паричната равностойност на гореописаните движими вещи. С решението „СТРОЙТЕК
90“ ЕООД е осъдено да заплати на „СИДОРЕНКО ХОЛДИНГ“ АД и сумата от 500 лв.,
представляваща разноски по делото.
Против
решението е постъпила въззивна жалба вх.№12877/16.03.19г. по описа на
РС-Бургас, подадена от адв. Красен Кръстев – процесуален представител на „СТРОЙТЕК 90“ ЕООД, ЕИК *********, съдебен
адрес:***, партер. Изложени са оплаквания, че решението е неправилно. Посочено
е, че предмет на иска по чл.108 ЗС могат да бъдат родово определени вещи, чиято
индивидуализация може да стане както по съгласие на страните, така и с преминаване
фактическата власт върху тях, когато такова съгласие липсва – аргумент от
чл.24, ал.2 ЗЗД, което в процесния случай се е случило с подмяната на катинара
и ограничаване достъпа на ищеца до склада на 31.05.2018г. – факт, който бил безспорно
установен по делото. Дори да се приемело, че вещите не били индивидуализирани,
в този случай исковата претенция следвало да се квалифицира като такава по
чл.55 ЗЗД /цитирана е практика в този смисъл/.
Въззивникът
твърди, че при постановяване на решението съдът неправилно приел, че не били
доказани индивидуализиращите белези на процесните вещи – фибран. Посочва, че
фибранът се купува в куб.м., тъй като това била мерната единица за тази стока и
така тя се индивидуализирала. В исковата молба ясно било посочено, че се
претендира 7,83 куб.м. фибран, с доставна цена 133 лв. без ДДС, закупен с
фактура от 09.03.2013г. Неправилен бил изводът на съда, че вещите не били
индивидуализирани, защото нямало друг начин те да бъдат определени. Счита, че
искът по чл.108 ЗС може да е недопустим, но не и неоснователен. Изразява
становище, че ако претенцията по чл.108 ЗС е недопустима, то исковата претенция
следва да бъде приета като такава по чл.55 ЗЗД и чл.57, ал.2 ЗЗД.
Твърди
също, че показанията на свидетеля Петров били кредитирани избирателно от съда,
но от същите станало ясно, че фибранът бил закупен през 2013г., както и че към
2018г. в склада се намирали 150 пакета фибран, закупен с процесната фактура,
понеже същият вървял „слабичко“ и друг фибран не бил получаван. Затова счита,
че дори 26 пакета от посочените в молбата му съответствали на претендираните
7,83 куб.м. Заявява още, че съдът не е обсъдил представено по делото
доказателство, а именно снимка на процесния фибран.
Сочи още,
че твърденията на ответника били неясни и противоречащи си, като непрекъснато
се променяли. От една страна заявявал, че не е задържал стоки на ищеца, от
друга страна- че стоките били задържани законосъобразно. В тази връзка
въззивникът счита, че съдът не е изяснил релевантните за спора факти. Пред БРС
било направено искане за задължаване на управителя на ответното дружество да се
яви лично и да отговори на тези въпроси, но по това искане липсвало
произнасяне.
Според
въззивника, от приетото заключение по съдебно- икономическата експертиза се
установявало, че фибранът бил закупен с фактура, която била осчетоводена, както
и счетоводната наличност към датата на ограничаване достъпа до склада. Съдът
неправилно приел, че не било доказано авторството на кореспонденцията между
страните. Заявява, че съдът не обсъдил относимите показания на свидетеля Лазов, от които се
установявало, че същият водил разговори с управителя на ответното дружество, в
който управителят потвърдил, че е задържал стоките. Развити са подробни
съображения.
Заявява,
че ответното дружество няма право на задържане по смисъла на чл.315, ал.1 ТЗ.
Заявява,
че евентуалния иск за присъждане на равностойността на стоките също е
основателен.
Моли
решението да бъде отменено, а исковите претенции уважени. Претендира разноски
за двете инстанции. Прави евентуално възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ответната страна, ако същото надхвърля минималния размер.
С въззивната жалба е направено доказателствено искане да бъде задължен
управителя на ответното дружество да отговори на конкретно посочени въпроси,
което искане е обосновано с противоречивите твърдения на ответника.
В
законоустановения срок е подаден отговор на въззивната жалба от адв. Даниела Зарева – процесуален представител на
„Сидоренко Холдинг” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.Бургас, ул.“Транспортна“ № 37, съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Сливница“ № 31,
ет.1. С него въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Заявява, че предмет на делото е предаването на
родово определени вещи, които обаче не били индивидуализирани нито чрез
постигане на съгласие между страните, нито чрез предаването им. Ограничаването
на достъпа до склада нямало ефект на индивидуализация на вещите. Посочено е, че
по делото не било доказано, че към 31.05.2018г. в склада имало фибран в
описания вид и характеристики.
По
отношение становището на ищеца, че правилната квалификация на иска била по
чл.55 от ЗЗД заявява, че в решението исковата претенция била квалифицирана
според твърденията на ищеца, а срещу изготвения доклад по делото не били
отправени никакви възражения. Правилно
съдът отхвърлил като неоснователен и евентуалния иск, тъй като не било доказано
вещите да са погинали. Изложено е становище за неотносимост към процесния
случай на цитираната в жалбата съдебна практика.
Сочи, че
фибран е събирателно понятие за изолационни плоскости, които са различни
разновидности и поради тази причина съдът задължил ищеца да опише по-конкретно
процесните вещи, които въззивникът индивидуализирал като плочи в съответен
цвят, в отделни пакети въпреки, че счетоводно фибранът бил заведен като
количество в обем, а не на бройка и в пакети.
Заявява,
че съдът правилно кредитирал показанията на свидетеля Петров и съответно приел,
че по делото не било установено ответникът да е задържал в склада вещи без
основание.
Иска се
от съда атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
В
съдебното заседание пред въззивната инстанция процесуалният представител на дружеството-
въззивник, с нарочна молба, е заявил че поддържа въззивната жалба и искането за
присъждане на разноски в нея, както и евентуалното искане за недължимост,
респективно- намаляване на разноските на насрещната страна.
Пълномощникът
на въззиваемото дружество поддържа подадения отговор на въззивната жалба. Моли
решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски.
По
допустимостта на въззивното производство Бургаският окръжен съд приема
следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване
съдебен акт, в законоустановения срок от надлежно упълномощен представител на
страна, която има правен интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на
изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което следва да бъде
разгледана по същество.
Ищецът твърди, че през 2012г. между страните бил сключен
договор за наем на хале в гр. Черноморец, м. „Външната чешма“, което било
ползвано от него като наемател, като склад за строителни материали. Месечната
наемна цена била 150 лв. без ДДС. Предвид цикличният характер на дейността,
свързан със забраната за строителство през летните месеци и неблагоприятните
атмосферни условия през зимните, складът често стоял затворен, а ищецът
заплащал авансово наема за месеците, в които складът работел, за да не изпадне
в забава. На 1.06.2018г. по разпореждане на управителя на ищцовото дружество
складът бил заключен поради финансови претенции на ответника- наемодател, а
ищецът бил лишен от достъп до него. Към този момент в склада имало стоки за над
100 000 лв., камион, мотокор, фургони, ползвани за офис, кантар, машина за
сладолед. На 12.02.2019г. ищецът получил имейл, че представителят на ответното
дружество счита договора развален от 31.05.2018г. и претендира 9048 лв. В
същият било посочено, че стоките на ищеца са описани и задържани до изплащане
на задълженията му. По „Вайбър“ ищецът
получил опис на стоките, който бил непълен- не съответствал на описа, цитиран в
писмото. При допълнително проведените разговори претенциите на ответника се
увеличили, като към писмото бил приложен счетоводен документ за сумата от 9180
лв. Имало и проект за споразумение, в което било записано, че стоките на ищеца
ще бъдат освободени само ако заплати претендираните 9180 лв., както и
допълнителен депозит в размер на 3500 лв. Предявени били претенции и за
допълнителни суми, при което позициите на страните все повече се отдалечавали.
Заявява, че няма задължения към ответното дружество, не е
получавал изявление за разваляне на договора, а дори да е било изпращано
такова, то не е достигнало по предвидения в закона начин. Счита, че стоките са
задържани неправомерно, а владението им е отнето без тяхно съгласие, поради
което дори да са налице задължения на ищеца към ответника, той няма право на
задържане по смисъла на чл.315 ТЗ. Затова за ищеца възникнал правен интерес да
предяви иск за връщането на стоките, владяни от ответника без основание.
Моли, ответното дружество да бъде осъдено да върне
собствеността и предаде владението на неправомерно отнетите вещи- 7,83 куб.м.
фибран /XPS/ с доставна цена 133 лв. без
ДДС, или 159,60 лв. с ДДС на куб.м., на обща стойност 1250 лв. При условията на
алтернативност, в случай, че стоките са изгубени, повредени или унищожени,
претендира ответникът да бъде осъден да му заплати тяхната парична
равностойност- 1250 лв.
Претендира разноски. Ангажира доказателства.
В законоустановения срок ответникът, представляван от адв.Траян
Иванов, е представил отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове. Заявява, че същите са недопустими.
Изложени са доводи за нередовност на исковата молба- неопределен петитум,
предвид твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, че претенцията
е за част от задържаните стоки, които изобщо не са били конкретизирани, нито
имало твърдения, че са собственост на ищеца, още повече, че в петитума се
отричало нейното притежаване, след като се искало тя да бъде върната на ищеца. Посочено
е и, че фибранът не е индивидуализиран по начин, който да даде възможност да се
установи разновидността му, предвид използваното най-общо понятие. Понеже с
право на иск по чл.108 ЗС разполагал само собственика, а ищецът отричал да
притежава собствеността, то искът бил недопустим поради липса на правен
интерес. Намира също, че е недопустимо и алтернативното съединяване на исковете,
предвид обстоятелството, че те нямат идентичен петитум.
По същество намира исковете за неоснователни- ищецът
отричал да е собственик на вещите, твърдял, че фактурата установява доставната
цена на стоката, а не нейната собственост, тази фактура не била годно основание
за доказване собствеността върху фибрана, във фактурата в графа Стоки било
записано само „XPS“, което съкращение се ползвало само за екструдиран полистирен, който
материал се предлагал на пазара като продукти в най-различни разновидности от
различни търговски марки, а „Фибран“ била само една от тях. Заявява също, че
предвид издаването на фактурата през 2013г., т.е. шест години преди завеждането
на делото, най-вероятно ищецът се е разпоредил със стоката, предвид широкото
ѝ ползване в строителството, поради което не било доказано, че към датата
на предявяването на иска именно ищецът бил нейн собственик, нито, че била марка
„Фибран“. Не било доказано, че ответникът владее тази стока. Приложенията към
исковата молба имащи връзка в това отношение не били годни доказателства.
Оспорена е електронната кореспонденция между страните без електронен подпис и
неподписани проекти на документи- електронни писма от 12.02.2019г. и от
4.04.2019г., разпечатка от Вайбър, счетоводен документ №2/4.04.2019г. и проект
на споразумение, като се иска изключването им от делото, а при условията на
евентуалност се оспорва както тяхното авторство, така и съдържанието им. На
следващо място се оспорва владението да е без правно основание, тъй като в
чл.18 от договора за наем било уговорено право на задържане до уреждане на
претенциите на наемодателя във връзка с прекратения договор. Т.е., ако хипотетично
някакви стоки се намирали в процесния имот при прекратяването на наемния
договор, то ответникът имал право да ги задържи.
Затова намира, че исковете следва да бъдат отхвърлени
като недопустими, респективно- като неоснователни. Претендира разноски.
В проекто-доклада си /л.30/ районният съд е приел, че е
сезиран с ревандикационен иск по чл.108 ЗС и евентуално предявен иск по чл.57,
ал.2 от ЗЗД.
В първото по делото заседание процесуалният представител
на ищеца е заявил, че искът не е предявен като частичен /което явства и от
петитума на исковата молба- бел. на докладчика/, както и че претендираните вещи
представляват изолационни плоскости с търговско наименование „Фибран“, като е
поискал срок за индивидуализацията им. Заявява, че ищецът е собственик на
вещите и претендира връщането им поради неправомерно владеене. Освен това е
конкретизирал, че исковете са предявени при условията на евентуалност.
В тази връзка процесуалният представител на ответното
дружество е заявил, че същото не е задържало процесните стоки и няма съставен
списък на задържани стоки, поради което не представят такъв. Оспорва
авторството и съдържанието на електронната кореспонденция, както и че от сайта
на ответното дружество има такава изходяща кореспонденция. В становище преди
съдебното заседание е уточнил и възражението си по допустимостта на
производството, като сочи, че е недопустим ревандикационен иск за родово
определени вещи.
Районният съд е оставил без движение исковата молба, като
е указал на ищеца да я конкретизира като посочи конкретни индивидуализиращи
белези за процесните вещи.
В дадения срок, с молба на л.37 от делото, ищецът е
посочил, че се касае за външни изолационни плоскости, с популярно наименование
фибран, по фактура XPS, със син цвят, пакетирани в найлонови опаковки, с черен
надпис „100 %“, син надпис „TICTAS“, със словесно изображение под него, с лого, наподобяващо къща със слънце,
с индивидуални бели етикети, като прилага снимка на пакетите /л.39/. Заявява,
че ревандикационният иск за родово определени вещи е допустим, когато вещите
могат да бъдат индивидуализирани. Индивидуализацията може да бъде със
съгласието на страните или при предаването им, т.е. когато фактическата власт
върху тях премине. Твърди, че вещите са задържани от ответника и е съставен
списък за тях. Заявява, че ако се приеме, че вещите не са родово определени, то
исковата претенция следва да бъде служебно квалифицирана от съда по чл.55 и
чл.57, ал.2 ЗЗД. Добавя ново основание на иска- че на ищеца са нанесени вреди в
размер на 1200 лв.- претърпени загуби от стойността на процесните изолационни
плоскости, в резултат на виновно противоправно деяние- ответникът придобил
фактическата власт върху вещите по скрит начин, без съгласие на ищеца.
С допълнителна молба във връзка с
указанията на съда /л.42/ е посочил допълнителни индивидуализиращи признаци- 209 броя изолационни плоскости - фибран, с
вафленоподобна повърхност, сини на цвят, с правоъгълна форма, с дебелина 50 мм,
ширина 600 мм и дължина 1250 мм, пакетирани в найлонови пакети от по 8
плоскости (26 пакета по 8 плоскости и една самостоятелна плоскост), с общ обем
на всеки пакет от по 0,3 куб.м. Със същата молба е заявил, че не поддържа иска
с правно основание чл.49 ЗЗД.
В ответното становище /л.44/ насрещната страна е заявила,
че отново са дадени само родови характеристики на претендираните изолационни
плоскости, каквито пакети се намират с хиляди във всеки голям хипермаркет,
отговарящи на описанието на ищеца и неразличими една от друга. Развити са
подробни съображения. Поддържа становището си за недопустимост на
ревандикационния иск за родово определени вещи. Оспорва евентуалния иск по
съображения, че не се твърди, нито се доказва претендираните вещи да са били
изгубени, повредени или унищожени“, поради което счита, че той не следва да
бъде разглеждан.
Районният съд е приел уточнението на петитума, съобразно
твърденията на ищеца за вида и местонахождението на вещите /определение за
изменение на проекто-доклада, л.49/.
Ответното дружество е депозирало поредно становище,
поддържано в съдебно заседание, в което твърди, че не му било ясно дали се
претендират 26 пакета по 8 плоскости и една самостоятелна плоскост или 209 бр.
изолационни плочи с описаните размери. Не било ясно и колко са предявените
искове и тяхната правна квалификация.
В тази връзка адвокатът на ищеца е посочил, че
претендират връщането на 26 пакета по 8 плоскости и една самостоятелна
плоскост.
Съдът е съобщил на страните си проекто-доклада, като е
посочил, че предявените искове са с правно основание чл.108 ЗС и чл.57, ал.2 ЗЗД, а иска по чл.49 ЗЗД не е включен в предмета на делото.
По повод на доказателствените искания на ищеца за
изслушване обясненията на управителя на ответното дружество по въпроса за това
дали договора за наем е развален, как е установено от ответника владението на
склада, какви са финансовите претенции към ищеца и изпращани ли са процесните
електронни писма и съобщения по Вайбър и водени ли са телефонни разговори с
ищеца, на ответника е даден срок да уточни
фактическите си твърдения дали договорът е бил прекратен, по какъв начин, на
какво основание, кога, дали владението е преминало от ответника при ищеца, по
какъв начин и кога, както и дали към датата на прекратяването на договора в
склада са се намирали процесните плоскости фибран.
С молба на л.71 процесуалният представител на ответника-
адв. Зарева, е посочил, че договорът за наем на халето е прекратен от
наемодателя на основание чл.15, т.2 от договора поради системна забава на
наемателя в плащането на наемната цена- хипотезите на б. „а“ и „б“. Писмо до
наемателя било изпратено през м.май 2018г. на адреса му, вписан в търговския
регистър, но било върнато непотърсено. На 31.05.2018г., след изтичането на
срока за освобождаване на халето, бил подменен катинарът. Между страните не бил
подписван нито приемо-предавателен протокол по отношение на наетия имот- част
от хале, нито по отношение на евентуалните вещи, оставени от наемателя, които
последният бил поканен да си вземе в 7-дневен срок. При сключването на договора
отдадената част от халето- 500 кв.м. /от общо 1588 кв.м./ била оградена и
обособена за ползване от останалата част. По-късно наемателят премахнал
огражденията и започнал да поставя свои вещи и в други части на халето,
включително в двора. По тази причина и предвид обстоятелството, че халето не е
ползвано само от наемателя, но и от собственика и трети лица, било невъзможно
да се посочи изрично дали претендираните от ищеца вещи са били в халето,
включително и на използваната част от помещението, или е имало подобни вещи, но
собствени на друго лице.
В свое становище по повод молбата, ищецът е заявил, че
според него от молбата на ответника се установяват признанията на последния за
това, че фактическата власт е отнета с незаконни едностранни действия- подмяна
на катинара на 31.05.2018г., че в имота е имало вещи на ищеца, както и че
достъпът до склада е бил ограничен само за ищеца, но не и за ответника и други
лица. Затова намира, че отговорност за евентуалните липси носи ответното
дружество. Оспорва твърдението, че на ищеца е било изпращано уведомление за
разваляне на договора, съдържащо покана да си вземе стоките, ако е имало- че му
е било връчено. Заявява, че никой не е искал от ищеца склада да бъде освободен
и стоките в него да бъдат взети. Заявява, че ползваната под наем част от склада
е била оградена и външни лица не са имали достъп до неговите стоки. Оспорва да
е премахвал оградата като сочи, че обективно никой не би ползвал за склад
помещение, в което външни лица имат достъп до стоки и документи.
С молба на л.108 процесуалният представител на ответника
е възразил срещу становището на ищеца, че са направени признания, като намира
същите за извадени от контекста.
Заявява, че до ищеца били изпратени две пратки, като след неуспешното
връчване на първата, през м.юни 2018г. била изпратена втора, като сочи, че
целта е била спазване на уговорената писмена форма за прекратяване на договора.
Изпратени са били две съобщения до ищеца за получаването й. Намира за
неоснователно становището на ищеца, че щом липсва връчено уведомление,
договорът не е бил прекратен. Намира, че е налице хипотеза, аналогична на
чл.50, ал.2 от ГПК, която следвало да се приложи на основание чл.22, ал.3 от
договора. Подчертава, че според твърденията му, ищецът е бил наясно, че
достъпът му до имота е бил ограничен на 1.06.2018г., поради което намира, че
твърденията му, че е уведомление за прекратяване на договора е получил едва
през м.февруари 2019г. говорело за недобросъвестност и липса на грижа. За
шестте години, през които договорът се изпълнявал, ищецът нямал възражения, че
останалата част от помещението се използва от ответника и трети лица. Затова
намира за напълно възможно вещите да не са били във фактическата власт на ищеца
много преди 31.05.2018г. Оспорва твърденията на ищеца, че исканите от ответника
за представяне от ищеца декларации за произход на процесните стоки, може да са
в процесния склад, в частта, използвана като офис.
С протоколно определение от 29.11.2019г. районният съд е
докладвал за трети път предмета на делото, съобразно уточненията на страните.
Приел е за безспорно, че на 31.05.2018г. ответникът е подменил катинара на
халето.
В същото с.з. е направено признание от ищцовата страна,
че общото помещение на халето е ползвано и от трети лица, но наетата от ищеца
площ била фактически оградена и други фирми нямали достъп до нея.
В становище на л.124 процесуалният представител на ищеца
поддържа, че е узнал за прекратяването на договора с получаването на
електронното писмо през м.февруари 2019г. Счита, че с позоваването в молбата на
кореспонденцията, оспорена от ответника, последният признавал истинността й.
Развити са доводи по същество.
Ответникът е представил в
отговор молба на л.127, с която оспорва нововъведените твърдения за получаване
на електронната кореспонденция от друг електронен адрес на ответника.
Съдът е счел за преклудирани новите доказателствени искания
на ищеца във връзка с разменена между тях електронна кореспонденция, поради
което не е приел като доказателство споразумение на л.123 и разпечатка на
л.122.
В първата инстанция са приети писмени доказателства,
разпитани са свидетели, приети са съдебно-счетоводна и съдебно-техническа
експертизи.
Районният съд е отхвърлил исковете като недоказани и
неоснователни, понеже ищецът не е успял да докаже при условията на пълно и
главно доказване, че е собственик на процесните вещи, че именно такива вещи са
се намирали към 31.05.2018г. в ползвания от него склад в гр. Черноморец, както
и че ответникът е задържал тези вещи. Приел е по иска по чл.108 ЗС, че не се
доказва ищецът да е бил собственик на конкретните движими вещи, посочени в
исковата молба, както и че ответникът владее или държи именно тези вещи. По
иска с правно основание чл.57, ал.2 от ЗЗД е приел също, че не е доказано
ищецът да дължи връщане на вещите на някакво законно основание, нито- че
процесните вещи са погинали или пък след отправена му покана ответникът да ги е
отчуждил.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на обжалвания акт, а по допустимостта- в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Бургаският окръжен съд намира, че обжалваното решение е
валидно- постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната
власт на съда, в предвидената от закона писмена форма, подписано е съобразно
законовите изисквания, а волята на съда е ясна.
Решението е допустимо. Съдът се е произнесъл по
предявените от ищеца искове, съобразно твърденията му в исковата молба, като
липсва произнасяне свръх петитум.
Ревандикационният иск, какъвто според твърденията на
ищеца е главният иск по делото- за връщане на вещта, в конкретния случай е
допустим, тъй като процесните движими вещи, макар и описани с родови признаци,
които не ги отличават от останалите идентични вещи, в случая са
индивидуализирани.
Съгласно възприетото в съдебната практика становище,
принцип в правото е, че предмет на ревандикация може да бъде индивидуално
определена вещ- вещ, описана с основни и
индивидуализиращи белези, които следва да са такива, че да са достатъчни за
отграничаването й от всички останали от същия вид /в този смисъл Решение №81 по
гр.д.№3752/2018г. на ВКС, Второ г.о./. Също така вещите, определени по своя род
могат да бъдат индивидуализирани, когато бъдат определени по съгласие на
страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени /по аргумент от чл.24,
ал.2 ЗЗД/- в този смисъл Решение №96 по т.д.№2275/2013г. по описа на ВКС, второ
т.о. В случая, въззивният съд намира, че процесните движими вещи са
индивидуализирани, както чрез родовите белези, описани в молбата на ищеца от
5.08.2019г. /л.42/, както и в тази на л.37, така и чрез тяхното местонахождение
/по твърдения на ищеца/- в процесния склад, както и предвид неговите лаконични твърдения
в исковата молба, многократно уточнявани пред първата инстанция, от които
следва, че това са единствените вещи от този вид, находящи се в склада /което
се налага предвид уточнението на ищеца, че искът не е предявен като частичен,
както и предвид липсата на твърдения, че в склада се намират и други вещи от
същия род, нито тяхното общо количество/. Обратната теза, че процесните вещи са
част от общо количество от 240-250 пакета, закупени с фактурата, от които към
2018г. в склада били налични 150 пакета, е въведена за първи път пред
въззивната инстанция, след събирането на доказателствата по делото, което е
недопустимо /чл.266, ал.1, предл.1 ГПК/.
Само за пълнота на изложението следва да се отбележи
също, че ако се възприеме тезата на ищеца- сега въззивник, че процесните
количества фибран са само част от общо налични в склада 150 пакета фибран
/която не се споделя от въззивния съд, предвид липсата на подобни твърдения в първата
инстанция/, то искът по чл.108 ЗС действително би бил недопустим, както счита
ответната страна. Последицата от това обаче няма да бъде преквалифицирането на
иска от съда като такъв по чл.55 ЗЗД, в каквато насока са съжденията в т.3.2 от
въззивната жалба, а обезсилването на решението и прекратяване на производството
по делото като недопустимо, включително и по евентуалния иск, тъй като не би
било осъществено вътрешно-процесуалното условие за разглеждането му /искът по
чл.108 ЗС не би бил отхвърлен, а оставен без разглеждане/. За ищеца не
съществува пречка да предяви в отделно производство иск по чл.55 ЗЗД,
респективно други искове по своя преценка.
По същество.
Не се спори, че страните са били обвързани с договор за
наем на част от хале, представляващо имот с идентификатор 81178.32.415.1 в
гр.Черноморец, м. „Външната чешма“ с площ от 500 кв.м., заградена и обособена в
югозападната част на халето, с предназначение на имота- склад за строителни
материали. Ответникът е наемодател по договора, а ищецът – наемател. Наемният
договор е сключен на 1.09.2012г., със срок на действие три години. В раздел VI е посочено, че договорът може да
бъде продължен само при изрично писмено съгласие на страните. По делото няма
твърдения в тази насока, нито доказателства, но доколкото липсват и твърдения
на страните, че същият е бил прекратен с изтичането на срока /1.09.2015г./,
следва да се приеме, че въпреки изричната клауза за писмено продължаване на
неговия срок на действие, е осъществен фактическият състав на чл.236, ал.1 ЗЗД
и договорът за наем е бил продължен за неопределен срок.
Договорът не е прекратен по предвидения в него ред- с
едностранно писмено изявление на наемодателя и на сочените от ответника дати.
Вярно е, че ищецът не е доказал да е изпълнявал редовно задълженията си за
плащане на наемната цена /доказателствената тежест е негова/, но за да упражни
правомерно правото си да прекрати договора, освен неизпълнение от страна на
ищеца ответникът следва да докаже и че ищецът е получил писменото предизвестие.
Такива доказателства няма. Относно уведомлението на л.74, за което се твърди,
че е изпратено през м.май 2018г. изобщо липсват доказателства да е било
изпратено и върнато невръчено. Относно второто, идентично уведомление е
представен плик, като от пощенското клеймо се установява, че същото е изпратено
на 12.06.2018г. Няма данни за връчване, нито за причините, поради които не е
било връчено. Несъстоятелна е тезата на ответника, че с доставянето на
уведомлението на адреса на търговеца, посочен в търговския регистър, следва да
се приеме, че изявлението за разваляне на договора е достигнало до адресата. На
първо място няма данни, че то действително е било доставено- не са представени
двете твърдяни известия, поради което не се установяват причините за
недоставянето на писмото. Следва да се отбележи още, че в договора си страните
не са уговорили фингирано връчване на правно-релевантни изявления помежду си
/т.е. че факта на доставяне е достатъчен , за да се приеме връчването, макар
такова реално да не се е осъществило по причина, че страната е напуснала адреса
или др. подобна/. Затова меродавен е общият правен принцип, че договорът се
счита развален от получаването на изявлението от неизправната страна
/респективно- след изтичането на дадения подходящ срок за изпълнение/.
В случая, договорът е фактически прекратен с отнемане
достъпа на ищеца до наетия имот от страна на наемодателя, за което е безспорно,
че е станало на 1.06.2018г.
След подмяната на катинара и лишаване на ищеца от достъп
до имота, в последния са останали движими вещи на ищеца- така показанията на св.Петров
и Лазов. Те обаче не установяват какви са тези вещи.
За да се уважи иска по чл.108 ЗС е необходимо
кумулативното наличие на три предпоставки: ищецът да е собственик на процесния
имот или движими вещи/, а ответникът да владее или да държи имота /вещите без
правно основание.
Относно правото на собственост на
ищеца се твърди, че фибранът е закупен с фактура през 2013г. Същата е приета
като доказателство по делото /л.12/. Видно от нея, ищецът е закупил 78,15
куб.м. XPS с единична цена 133 лева, на
обща стойност 12472,74 лв. с ДДС. Разпитан е и свидетел- Валери Петров, който
твърди, че е работил в ответното дружество до м.април 2018г., който твърди, че
към 2018г. в наетия от ищеца склад имало около 150 пакета фибран, закупен през
2013г. /около един тир- 240- 250 пакета/. Не били купували друг фибран, защото
той вървял „слабичко“. Същият свидетел твърди, че всеки месец правели
инвентаризация на склада, брояли стоката и сверявали с данните от компютъра,
поради което бил наясно с наличността на фибрана към 2018г.
Приета е и съдебно- икономическа
експертиза, изпълнена от в.л. Елена Вълканова, чието заключение не е оспорено
от страните и се кредитира от съда като обективно. Според същото в
счетоводството на ищцовото дружество процесната фактура е осчетоводена, а
сумата, дължима от ищеца по нея е заплатена на три вноски, с дати 15.03.2013г., 22.03.2013г. и
10.05.2013г. Стоката, описана в нея била получена с приемо- предавателен
протокол, заведена е по сметка 304 „Стоки“, в мерни единици „куб.м.“, при
единична цена 133 лв. за куб.м. В аналитичните справки по години били отразени
продажбите на тази стока, съответно наличностите: към 31.12.2013г.- 70,675
куб.м.; към 31.12.2014г.- 72,478 куб.м.; към 31.12.2015г.- 70,828 куб.м.; към
31.12.2016г.- 66,828 куб.м.; към
31.12.2017г.- 54,473 куб.м.; към
31.12.2018г.- 54,473 куб.м. Същата наличност- 54,473 куб.м. е отразена и
към 31.05.2019г. Експертът е посочил, че стойността на претендираните 7,83
куб.м. фибран е 1187,54 лв. с ДДС.
При тези данни въззивната
инстанция споделя напълно доводите на районния съд, че ищецът не доказва
идентичност между стоката, описана във фактурата, която е закупил през 2013г. и
претендираните от ищеца индивидуално определени вещи. Във фактурата е използвано
родовото понятие за изолационни плоскости от екструдиран полистирен. Не е
посочена нито марката на стоката /наименованието на производителя, което според
уточняващата молба на л.37 е TIKTAS/, нито конкретната разновидност. Идентично е положението със свидетелските
показания. Свидетелят Петров говори най- общо за закупена и налична в процесния
склад стока „Фибран“, на пакети. Липсва конкретизация за конкретните
характеристики на стоката, за да бъде установена нейната идентичност с
претендираните от ищеца вещи- външни изолационни плоскости XPS, с популярно наименование
фибран, със син цвят, пакетирани в найлонови опаковки, с черен надпис „100 %“,
син надпис „TIKTAS“. Налице
е и противоречие между изявленията на свидетеля Петров, че не са купували
допълнителни количества фибран, тъй като от експертизата е видно, че през
2014г. наличността е завишена в сравнение с 2013г. /към експертизата е приложен
на л.90 и документ- движение на стоката, от който е видно, че през 2014г. са
закупени от други доставчици 4,823 куб.м. XPS/.
Несъстоятелно е оплакването, че
районният съд не е коментирал приложената от ищеца снимка /л.39/. Видно от
молбата на л.38, не е направено доказателствено искане за нейното приемане като
доказателство по делото, поради което и същата изобщо не е била приета като
такова от съда /съгласно протоколното определението на л.114 са приети само
писмените доказателства, представени от страните, а снимката- в случая се касае
за фотокопие, е веществено доказателство/. Ето защо и същата не следва да бъде
обсъждана от въззивната инстанция.
Няма други доказателства,
установяващи идентичността на процесните вещи със закупените от ищеца /съгласно
фактурата/ и находящи се в склада към м.април 2018г., според показанията на
св.Петров.
С други думи- установява се от
фактурата и експертизата, че ищецът е закупил
изолационни плоскости XPS- 78,15 куб.м., от които към 2018г. са били налични по счетоводни данни-
54,473 куб.м., а според свидетеля- в склада са били налични 150 кашона фибран,
но не се установява тяхната идентичност с процесните индивидуално определени
движими вещи, предмет на ревандикационния иск.
Това е достатъчно да се приеме,
че липсват данни ищецът да е закупил процесните вещи през 2013г. Липсват и
доказателства, че именно процесните вещи са сред задържаните от ответника при
преустановяването достъпа на ищеца до процесния склад, осъществено без правно
основание на 1.06.2018г. с подмяната на катинара, т.е. че ответникът ги владее.
Не се установява автентичността
на екранната справка от Вайбър /л.15/, тъй като СТЕ установява, че СИМ- картата
на телефона, от който е снета не е налична у ищеца. Следователно записите в
тази справка, които са своевременно оспорени от ответника като неавтентични и с
невярно съдържание, не следва да бъдат кредитирани.
Двете електронни писма и
неподписаното споразумение, чиято автентичност също е оспорена от ответника,
изобщо не съдържат данни, че ответникът е задържал именно процесните вещи, макар
от тях да става ясно, че ответникът е задържал вещи на ищеца и че има финансови
претенции към него. Освен това от съдебно-техническата експертиза, изпълнена от
в.л. Топузян се установява единствено, че процесните електронни писма са били
получени от ищеца на 11.02.2019г. на 4.04.2019г., като в съдебно заседание
експертът е пояснил, че те са изпратени от подател с имейл yuri.sidorenko.
Ето защо, въззивният съд намира,
че не се установява наличието на фактическия състав на чл.108 ЗС, поради което
главният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По същите причини следва да се
отхвърли и евентуалната претенция за присъждането на тяхната равностойност. Не
се установява именно тези вещи да са били задържани от ответника в склада към
1.06.2018г., т.е. да са били налични в него към тази дата, за да бъде присъдена
тяхната равностойност, още повече- да са погинали, отчуждени или изразходвани
след поканата на ищеца за връщане /за каквато следва да се приеме исковата
молба, при липса на други доказателства/.
Поради съвпадане на фактическите
и правни изводи на първоинстанционния и въззивния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото на
ищеца- сега въззивник не се дължат разноски.
На ответника следва да се
присъдят разноските за въззивната инстанция, съобразно представените
доказателства- 350 лв. Неоснователно е оплакването за прекомерност на
възнаграждението, тъй като хонорарът надвишава незначително минималния размер
по Наредба №1/2004г. за МРАВ, а делото е с фактическа и правна сложност.
Мотивиран от изложеното и на
основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, Бургаският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 664 от 21.02.2020г. по гр.д.№ 3090 по описа за 2019г. на РС- Бургас.
ОСЪЖДА „СТРОЙТЕК 90“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Бургас, ул. „Васил Петлешков“ № 84, ет. 1, ап. 1 да заплати на „СИДОРЕНКО
ХОЛДИНГ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ул.
„Транспортна“ № 37 сумата
от 350 лв. /триста и петдесет лева/, представляваща разноски по делото за въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.