Р Е Ш Е Н И Е
02.01.2020г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНА
КОЛЕГИЯ,VІІІ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в ОТКРИТО съдебно заседание
на двадесет
и девети ноември две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КОСТАДИНКА КОСТАДИНОВА
АЛЕКСАНДРИНА
ДОНЧЕВА
При
участието на секретаря Татяна Шуманова и
прокурор Иван Аврамов, след като разгледа докладваното от съдия Мумджиева В. Н. О. Х. Д. 3685
по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.327 вр. с чл.318 от НПК.
Образувано
е по повод постъпила въззивна жалба от
защитника на К.М. Николова срещу присъда от 20.02.2019г. на СРС, НО 111 състав
по НОХД 15913/2017г., с която подсъдимата е призната за виновна по обвинението
за извършено от нея престъпление по чл. 198, ал.1 НК. Съдът е определил
наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, изпълнението на което е
отложил за срок от пет години. Производството пред първоинстанционния съд е
приключило при условията на чл. 269, ал.3, т.1, т. 2 НПК.
В
жалбата се твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, поради което
следва да се отмени и да се постанови нова присъда. Твърди се, че съдът
неправилно е интерпретирал събраните доказателства, а именно - резултата от проведено разпознаване.
Алтернативно се излага довод, че ако съдът споделя изводите на
първоинстанционния съд при решаване на въпроса за вината, са налице основания
за смекчаване на наказателната отговорност с оглед наличието на изключителни и
многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Защитникът е бил надлежно
уведомен от първоинстанционния съд за изготвянето на мотивите. В указания от
съда срок по делото не е постъпило допълнение към въззивната жалба. С оглед
провеждане на производството по реда на чл. 269, ал.3 НПК районният съд е
извършил възможните и необходимите действия по администриране на въззивната
жалба, като до изпращане на делото пред въззивния съд, не са постъпили
възражения от СРП.
Посоченото
в обвинителния акт пострадало лице – Р.А.не е упражнила правото си да поиска да
се конституира като частен обвинител и граждански ищец, като е направила
изрични изявления в тази насока (л. 67, стр.2 СП, СРС).
Настоящият
съдебен състав, след като е взел предвид постъпилата жалба, материалите по
делото, както и с оглед разпоредбата на чл. 327 НПК е счел, че не следва да
бъдат допускани гласни доказателства чрез разпит на подсъдимата. Приозводството
е проведено срещу подсъдимата при условията на чл. 269, ал.3, т.1 НПК. Съдът е
допуснал провеждането на съдебно следствие за разпит на св. В., писмени
доказателства, относими към личността на подсъдимата (справка БДС и
справка за съдимост), както и данни от
„Национална система 112“. В производството пред въззивния съд е проведено
съдебно следствие, в хода на което са приобщени писмените доказателства,
изслушана е св. В.. Съдът е назначил и приел СТЕ на аудиозаписа от сигнала,
предоставен от система „112“.
След
проведено съдебно следствие в хода на съдебните прения защитата на подсъдимата моли
съдът да отмени изцяло първоинстанционната присъда и да постанови нова присъда,
с която да признае подсъдимата за невиновна по предявеното й обвинение. Твърди
се, че не е доказано участието на подсъдимата в престъплението, за което е
предадена на съд. В подкрепа на това становище се излага аргумента, че в хода
на досъдебното производство е било проведено разпознаване в нарушение на чл.
171, ал.2 НПК. Защитата навежда доводи, че подсъдимата не е била съпоставена с
лица, които имат сходна външност. Същите аргументи се излагат и относно
протокола за разпознаване, в който е удостоверено разпознаване на св. С.. Липсата
на сходство между съпоставените лица според защитата се извежда от съдържанието
на фотоалбума, приложен към съответния протокол за разпознаване, както и от показанията
на поемното лице Далуков. Защитата предлага на съда да не приема с доверие
показанията на св. В. с аргумента, че противоречат на фотоалбумите към
протоколите за разпознаване в частта относно описанието на подсъдимата и св. С..
Твърди се, че в показанията на св. В. се съдържат и предположения за личността
на подсъдимата, както и че не носят необходимата информационна стойност за
начина на изпълнение на престъплението. Защитата предлага, ако доводите за
недоказаност на обвинението не бъдат споделени от съда, наказанието да бъде
индивидуализирано при условията на чл. 55 НК.
Прокурорът
изразява становище, че въззивната жалба
е неоснователна. В подкрепа на това становище се излага довод, че участието
на подсъдимата в престъплението е доказано от показанията на свидетели очевидци
– Л.В. и Р.А.. Оспорват се и доводите на защитата в частта, в която се тълкува
степента на сходство, изискуемо при разпознаване. В заключение прокурорът
предлага първоинстанционната присъда да се потвърди.
С
оглед провеждането на производство по реда на чл. 269, ал.3, т.1 НПК
подсъдимата не упражнява правото си на лична защита и на последна дума.
Съдът, след като
съобрази становищата на страните, доказателствата по делото и в пределите на
проверката по чл. 314 НПК, намира за установено следното.
СРС
е приел за установено от фактическа страна, че на 09.06.2017 година,
около 09:30 часа, подсъдимата К.М. ***, в района на бул.“България“ в близост до
кръстовището му с бул. „Гоце Делчев“, като заедно с нея била и свид. А.С.. По
същото време свидетелката Р.Т.А., вървяла по булевард „България“ и била в
близост до автобусна спирка на столичния градски транспорт. Свид. Р.А.носила в
себе си следните собствени движими вещи - кожена дамска чанта на стойност 9.00
лв., паричната сума от 15.00 лева, сгъваем чадър на стойност 6.00 лв., карта за
масов градски транспорт на пенсионер на стойност 15.60 лв., всички вещи били на
обща стойност 45.60 лв. При собствен анализ на доказателствения
материал въззивният съд приема за установено от фактическа страна, че подсъдимата
М. забелязала св. Р. А., продължила да върви след
нея и взела решение да я нападне, като принудително отнеме носените от нея
движими вещи- кожена дамска чанта на стойност 9.00 лв. и съдържащите се в нея
вещи. По същото време св. А. държала в дамската си чанта парична сума от 15.00
лева, сгъваем чадър на стойност 6.00 лв., карта за масов градски транспорт на
пенсионер на стойност 15.60 лева. СРС е приел за установено, че в изпълнение на
взетото решение подсъдимата се приближила до свидетелката А. и издърпала със
сила кожената дамска чанта на св. А., в която се намирали посочените по-горе
вещи. Следва да се уточни, че в този
момент пострадалата била нападната в гръб. След
това подсъдимата, тичайки, се отдалечила от мястото на извършване на
престъплението. Към така установената от СРС фактическа обстановка въззивният
съд допълва, че заедно с подсъдимата се затичала и св. А.С., която по същото
време я придружавала в района на местопрестъплението.
СРС приел в мотивите
към присъдата, че действията на подсъдимата били възприети от св. Л.В., която
наред с това успяла да възприеме и запомни отличителните белези и черти по
тялото и лицето на подсъдимата К.М. и която сигнализирала за случая органите на
МВР. Към така изведените факти въззивният съд следва да добави и факта, че към
момента на деянието свидетелят – очевидец Л.В. ползвала мобилен телефон с
номер ******, чрез който сигнализирала
за случилото се на телефон от „Национална система 112“, на който последователно
разговаряла с оператор на „112“, както и със служител на полицията. В хода на
разговора св. В. предоставила мобилния си телефон и на св. А., която отговорила
на поставените й въпроси. При подаването на сигнала и св. В., и св. А. заявили,
че при нападението спрямо пострадалата участвали две лица от женски пол.
Въззивният съд счита,
че СРС е установил фактическата обстановка в съответствие с действителното
съдържание на събрания доказателствен материал,
а именно: показанията на свидетелите Р.А., Л.В., Г.Н., Д.Г., А.С.,
въз основа на протоколи за разпознаване
на лица и предмети, заключение на СОЕ, справка за съдимост. Уточненията и
допълненията по фактите не са съществени, още по-малко до степен, която да
изисква изменение или отмяна на първоинстанционната присъда.
Първият съд се е позовал на показанията на свидетелите-очевидци Р.А.и Л.В..
Съпоставката им показва, че св. А. е била нападната в гръб. Това обстоятелство
е потвърдено и от прочетените на основание чл. 281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 НПК
показания, дадени от свидетелката в досъдебното производство (л.7 ДП). От
прочетените показания са установени датата и мястото на престъплението, формата
на изпълнение, както и факта, че веднага след деянието св. А. се обърнала назад,
при което възприела две, а не едно лице. Установено е, че в този момент нейните
впечатления били свързани с участие в престъплението на момиче и момче. С оглед
снимковия материал в системата БДС, с оглед показанията на св. В. в
производството пред въззивния съд и фотоалбумите към протоколите за
разпознаване се обосновава извод, че подсъдимата е поддържала късо постригана
коса и е била с характерно слабо телосложение. Това обстоятелство обяснява и
объркването на св. А., в резултат на което твърди, че след като се обърнала в
посока на нападението възприела лице от женски и мъжки пол, респективно св. С.и
подсъдимата.
От съществено значение са показанията на св. В..
Съдът проведе повторен разпит на свидетелката в хода на проведеното въззивно
съдебно следствие, за да провери нейните показания в частта относно
съдържанието на отправения сигнал до органите на МВР, както и в частта относно
начина на изпълнение на престъплението и неговото авторство. В пълен синхрон е
разказът на св. В. относно ползвания от нея към момента на деянието мобилен
телефон със справката, предоставена от „Национална система 112“. Съпоставката
на описаните източници на доказателства показва, че в система „112“ е регистриран постъпил сигнал
именно от мобилния телефон, който е възпроизведен в показанията на св. В. в производството
пред въззивния съд. В хода на проведеното въззивно съдебно следствие са
приобщени чрез прочитане дадените от св. В. показания в ДП протокол за разпит от 22.06.2017г. (л. 10
ДП). В съдебното производство св. В. е
твърдяла, че деянието е извършено от две лица, а в прочетените показания, че деянието
е извършено самостоятелно от едно лице,
чиито външен вид наподобявал на момче. Съдът се довери на прочетените показания
с оглед твърдението на св. В., че ги поддържа. От значение е фактът, че те са дадени в период, по-малко отдалечен от
инкриминираното деяние. Уточненията на св. В. в съдебното производство, че е
забелязала чантата на пострадалата в ръцете на лицето с характерна късо
постригана коса, с каквото описание е била установена подсъдимата, са
достоверни, тъй като са свързани с друг факт, а именно, че точно това лице,
тичайки, е съборило чашата с кафе от ръцете на свидетелката. В този смисъл е
очертана и спецификата на случая.
Въззивният съд споделя изводите на първия съд
и относно авторството на деянието. То е установено по несъмнен начин въз основа
на протоколите за разпознаване, проведено с участието на св. В., която
последователно разпознала подсъдимата и св. С.. В самите протоколи е вписано
изявление на св. В. във връзка с какви обстоятелства разпознава съпоставените
лица, като отново е потвърден фактът, че отнемането на инкриминираните вещи се
свързва именно с подсъдимата. Не се споделя довода на защитата, че
разпознаването е опорочено поради съпоставянето на лица, които нямат сходна
външност. Към изложените от СРС доводи, относими към годността на
разпознаването, които не е необходимо да бъдат преповтаряни, следва да се
отбележи, че законът не изисква пълно сходство между съпоставените лица.
Достатъчно е сходството по основните
признаци, въз основа на които се провежда разпознаване. В настоящия случай
такъв характерен признак е късо постриганата коса на подсъдимата. От приложения
фотоалбум е видно, че всички съпоставени лица са били с късо постригана или
плътно прибрана към тила коса. Характерен признак, по който е била разпозната
св. С., е светъл перчем и по-пълно телосложение в сравнение с подсъдимата.
Съдът констатира, че всички съпоставени с нея лица са със светла коса и сходно
телосложение, като именно по тези основни признаци, както и с оглед чертите на
лицето е било проведено разпознаването. Отделно от всичко изложено, показанията на
свидетелките А. и В. са проверени и с показанията на св. С., която в разказа си
в производството пред СРС е потвърдила факта, че е придружавала подсъдимата при
извършване на престъплението (л.168, СП, СРС). СРС е проверил основните обвинителни гласни
доказателства и с показанията на поемните лица - св. Г.и Н.– л. 126, л.127 СП, СРС. Св. Н.е разказал за участието
си в разпознаване, идентифицирал е в
залата разпознаващото лице – Л.В., потвърдил е участието на второ поемно лице, както и
факта, че разпознаващото лице не е имало
колебания при идентификация измежду съпоставените лица. Св. Г.( второто поемно
лице) в разказа си пред СРС е потвърдило
годността на разпознаването, както и категоричността на разпознаващото лице, което
също, както и св. Н.е успял да идентифицира в съдебно заседание като свидетел
по делото, разпитан преди него.
Допълнителна
проверка за достоверност на гласните доказателства е извършена чрез ТЕ, която е
снела на хартиен носител информацията от система „112“. От съдържанието на
разговора е установен без съмнение фактът, че св. В. е възприела случая като
очевидец, както и че е предприела всички възможни действия да окаже помощ на
пострадалата при сигнализирането на полицията.
Обосновано първият съд е ценил изготвената по
делото СОЕ като пълна, всестранна и обективна, както и писмените доказателства,
относими към личността на подсъдимата и св. С..
При така установената фактическа обстановка
съдът е стигнал до правилни правни изводи, а именно, че подсъдимата К.М.М. е осъществила от обективна
и субективна страна състава на престъплението по чл. 198, ал. 1 НК. От обективна страна е установено, че на 09.06.2017г., в
гр.София, бул.“България“ подсъдимата е отнела чужди движими вещи, подробно
описани по-горе, от владението на Р.Т.А., с намерение противозаконно да ги
присвои, като употребила за това сила - издърпала със сила чантата от ръката на
св.А.. Деянието следва да се квалифицира
като грабеж и тогава, когато от обективна страна употребата са сила е
била насочена към инкриминираната вещ, а не към телесната неприкосновеност на
пострадалото лице. В настоящия случай е несъмнено установено, че подсъдимата е
употребила сила, която е била насочена към чантата на пострадалата, за да
улесни отнемането, както и за да бъде установена фактическа власт от страна на подсъдимата върху
тази чанта и съдържащите се в нея вещи.
Правилен е изводът на първия съд, че
подсъдимата е извършила престъплението при пряк умисъл. Това е така, тъй като
подсъдимата е съзнавала общественоопасния характер на деянието, предвиждала е
настъпването на общественоопасните последици и е искала тяхното настъпване.
Опитът на св. В. да задържи подсъдимата на местопрестъплението не е довел до
положителен резултат. От друга страна обаче именно този опит, виковете на
пострадалата за помощ, както и действията на подсъдимата след деянието, която
се отдалечила, тичайки, са обективирали съдържанието на умисъла.
По изложените съображения въззивният съд
намира, че първоинстанционната присъда е правилна и законосъобразна в частта, в
която съдържа анализ на доказателствата, както и в частта, в която е приложен
материалният закон. Тя е законосъобразна и в санкционната част. За извършеното
от подсъдимата престъпление е предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет
години. Съдът е ценил като смекчаващи
отговорността обстоятелства фактът, че подсъдимата не е осъждана, ниската
стойност на инкриминираните вещи и ниския интензитет на упражнена принуда. Като отегчаващи отговорността обстоятелства съдът е приел
факта, че деянието е извършено по отношение на лице в напреднала възраст, което
е лишено от възможността ефективно да противодейства на посегателства от
посочения вид, обстоятелството, че деянието е извършено през деня, на оживено
място, данните, установени в хода на проведения разпит на св. С., че
подсъдимата е участвала в повече от един грабеж на територията на град София.
На тази основа СРС е приел, че степента на обществена опасност на личността на
подсъдимата изключва приложението на чл. 55 НК. Правилен е изводът, че не са налице
многобройни или изключителни по своя характер смекчаващи отговорността
обстоятелства. Към изложеното до тук въззивният съд следва да добави, че
деянието е извършено при особена дързост, в присъствието на други лица, без
подсъдимата да е била възпряна от факта на възможна тяхна намеса. При това
положение правилно съдът е индивидуализирал наказанието при условията на чл. 54 НК, като го е определил в долната граница от три години. Обосновано на
основание чл. 66, ал.1 НК е отложено неговото изпълнение с максималния възможен
изпитателен срок от пет години, като са отчетени данните за обществената
опасност на личността на подсъдимата.
Разноските са били изчислени правилно, като
съдът е приложил императивното правило на чл. 189, ал.3 НПК с оглед изхода на
делото. Тъй като не са налице основания за изменение или отмяна на
първоинстанционната присъда подсъдимата следва да бъде осъдена да заплати и
разноските, направени в производството пред въззивния съд.
Така мотивиран и на основание чл. 334, т.6 и чл. 338 НПК,
Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда
от 20.02.2019г. на СРС, НО 111 състав по НОХД 15913/2017г.
ОСЪЖДА
на основание чл. 189, ал.3 НПК подсъдимата К.М.М. ( с ЕГН **********) да
заплати разноските, направени в производството пред въззивния съд в размер на
97, 65 лева (деветдесет и седем лева и
65 стотинки).
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.