Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 30.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІІ - В въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети март две хиляди двадесет
и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Симеонова
в. гр. д. № 5431 по описа на съда
за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 253732 от 30.10.2017 г. по гр.
д. № 28475/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав, е признато за установено по реда на
чл. 422 ГПК, че Д.И.Н., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, Експо
2000, сумата от 20879,85 лв., ведно със законна лихва за периода от 20.01.2017
г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 684,89 лв. за периода
от 05.08.2016 г. до 27.12.2016 г., както и наказателна лихва в размер на 141,59
лв. за периода от 05.08.2016 г. до 18.01.2017 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 26.01.2017 г. по ч. гр. д. № 3994/2017
г. по описа на СРС, 85 състав. Осъден е Д.И.Н. да заплати на „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД сумата от 484,13 лв. – разноски в производството по гр. д. №
3994/2017 г. по описа на СРС, 85 състав, както и 1001 лв. – разноски в исковото
производство и е оставена без уважение молбата на Д.И.Н. за присъждане на
разноски по делото.
С определение № 364285 от 19.03.2018 г. по
гр. д. № 28475/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав, не е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка в решението, а с определение от
04.02.2019 г. по гр. д. № 28475/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав, е оставена без
уважение молба на Д.И.Н., инкорпорирана в подадената въззивна
жалба, за изменение на първоинстанционното решение в
частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба вх. № 5175619/23.11.2017 г. от ответника Д.И.Н.,
с доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и
процесуалните правила, както и за немотивираност на съдебния акт във връзка със
заключението на ССчЕ, връчването на уведомлението за
предсрочна изискуемост. Въззивникът прави възражение
за неравноправни клаузи по ЗЗП по процесния договор
за кредит, твърди непълнота на определението по чл. 140 ГПК и доклада по чл.
146 ГПК, произнасяне извън рамките на заявеното, противоречие между материалноправната квалификация на иска в исковата молба и
в определението по чл. 140 – 146 ГПК, между мотивите и диспозитива
на решението по дадената правна квалификация на иска. Излагат се доводи, че
съдът не е обсъдил всички доказателства по делото, доводите на страните, не е
преценил всички правнорелевантни факти, от които
произтича спорното право. Относно определението по чл. 140 ГПК се сочи, че е
докладван само главният иск, но не и предявеният при условията на евентуалност
осъдителен иск, съдът е подменил и правната квалификация на исковете (като е
налице разминаване в исковата молба, определението по чл. 140 ГПК и по чл. 146 ГПК и в съдебното решение), като не е дал указания относно подлежащите на
доказване факти и за ангажиране на допълнителни доказателства, не е дал
възможност на страните да вземат становище по проекта за доклад, не е видно и
приемане на проекто - доклада за окончателен. Твърди
се, че с писмо изх. № 001-143932/22.11.2016 г. ответникът не е бил надлежно
уведомен за предсрочната изискуемост на кредита, тъй като от обратната разписка
не се установява писмото да е получено от него, няма основание за фингирано връчване, доколкото в договора за кредит не е
предвидена подобна клауза, с позоваване на ТР № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на
ВКС, т. 18 относно предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост. В
случая не се установява отправеното от ищеца волеизявление за обявяване на
вземанията за предсрочно изискуеми да е достигнало до ответника преди подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК, поради което исковете са неоснователни. Излагат
се съображения и за неравноправни клаузи в договора за кредит – чл. 9.1.2
(доколкото по делото не са приложени подписани от страните общи условия), чл.
4.8 – доколкото по делото не е представен подписан от страните погасителен
план, описан като неразделна част от договора, изготвен съгласно чл. 26, ал. 1
от типовия договор, което не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя
съгласно чл. 143 ЗЗП, а за наличието на неравноправни, съответно нищожни
клаузи, съдът е имал задължение да следи и служебно. В случая съдът е установил
наличието на валидни договорни отношения между страните само въз основа на
представения договор, без по делото да са представени погасителен план и общи
условия, извлечение от счетоводните книги и без да е изследвано тяхното
съдържание, както и без представяне на доказателства за заверяване на сметката
на ответника с договорената сума. Съдът е допуснал процесуално нарушение и с
кредитирането изцяло на изготвената по делото ССчЕ,
без да е изложил мотиви и без да я обсъди с другите доказателства по делото. Не
са представени и документите, въз основа на които е работило вещото лице –
кредитно досие, кредитна сметка, регистри, първични и вторични документи,
справка по чл. 366 ГПК и други актове от счетоводството на ищеца, от
експертизата не става ясно върху какви точно документи е работило вещото лице,
като ответникът твърди, че не е запознат с тези документи и не му е била дадена
възможност да ги оспори. Съдът не е изложил мотиви и по възражението на
ответника, свързано със законовото изискване при кредитиране на студенти и
докторанти да бъде подписан типов договор между държавата и банката, в който
конкретно са посочени условията и изискванията, при които следва да бъде
отпуснат кредит на студенти и докторанти. Сочи се и че съдът се е произнесъл
извън рамките на заявеното, като е оставил без уважение молбата на Д.И.Н. за присъждане
на разноски по делото, без такива да са били поискани от страната, съответно
без да е представен списък по чл. 80 ГПК. Относно противоречието между мотиви и
диспозитив се твърди, че в мотивите относно
разноските, които ответникът дължи, е отбелязано, че те са в размер на 50 лв. –
за юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство и 100 лв. – в исковото, а в диспозитива
относно разноските е отбелязано, че те са в размер на 1001 лв. – разноски в
исковото и 484,13 лв. – разноски в заповедното производство. Поддържа се, че по
делото от страна на ищеца не е представен списък по чл. 80 ГПК, което
освобождава съда от процесуалното му задължение да се произнесе по
отговорността за разноските. Предвид изложеното се моли решението да бъде
отменено в атакуваните части и да бъде постановено друго, с което исковите
претенции да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата
страна „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД не е депозирала писмен отговор на жалбата.
От страна на ответника Д.И.Н. е постъпила
и частна жалба с вх. № 5069598/25.04.2018 г. срещу определение № 364285 от
19.03.2018 г. по гр. д. № 28475/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав, с доводи за
неправилност и немотивираност. Сочи се, че е налице противоречие между мотиви и
диспозитив на решението, като в мотивите относно
разноските, които ответникът дължи, е отбелязано, че те са в размер на 50 лв. –
за юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство и 100 лв. – в исковото, а в диспозитива
относно разноските е отбелязано, че те са в размер на 1001 лв. – разноски в
исковото и 484,13 лв. – разноски в заповедното производство, което
несъответствие подлежи на отстраняване по реда на чл. 247 ГПК. Моли се за
отмяна на обжалваното определение и за поправяне на несъответствието между
мотиви и диспозитив в първоинстанционното
решение в частта относно възложените в тежест на ответника разноски по делото.
От ответника Д.И.Н. е постъпила и частна
жалба вх. № 5044382/14.03.2019 г. срещу определение от 04.02.2019 г. по гр. д.
№ 28475/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав, с доводи за неправилност и
немотивираност, аналогични на изложените в частна жалба вх. № 5069598/25.04.2018
г. Излагат се и съображения, че съдът се е произнесъл извън рамките на
заявеното, като е оставил без уважение молбата на ответника за присъждане на
разноски, без такива да са били претендирани.
Възразява се срещу присъждането на разноски в полза на ищеца „Райфайзенбанк /България/“
ЕАД с твърдения, че нито в мотивите, нито в диспозитива
на решението е записана правната квалификация на основанието, на което се
присъждат разноски, а от страна на ищеца не е представен списък по чл. 80 ГПК,
всичко това са процесуални нарушения, водещи до неправилност на обжалваното
определение. Моли се за отмяната му и за уважаване на молбата на ответника за
изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските, инкорпорирана във въззивната жалба.
Съдът, след като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, приема
следното от фактическа страна:
Видно от материалите по делото ищецът е
подал заявление по чл. 410 ГПК от 19.01.2017 г.,
въз основа на което е образувано ч. гр. д. № 3994/2017 г. по описа на СРС, 85
състав, по което в полза на банката е издадена заповед за изпълнение от
26.01.2017 г., с която на ответника е разпоредено да
заплати на ищеца следните суми: 20 879,85 лв., ведно със законната лихва за
периода от 20.01.2017 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на
684,89 лв. за периода от 05.08.2016 г. до 27.12.2016 г., наказателна лихва в
размер на 141,59 лв. за периода от 05.08.2016 г. до 18.01.2017 г. и 1289,13 лв.
– разноски по делото, като е посочено, че вземанията произтичат от Договор за
студентски кредит от 04.09.2012 г.
Предвид обстоятелството, че заповедта за
изпълнение е била връчена на длъжника в заповедното производство и в срока по
чл. 414 ГПК от него е постъпило възражение за недължимост
на посочените по-горе суми по заповедта, ищецът е предявил претенцията си по
реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК по исков ред, а в условие на
евентуалност е предявил и осъдителни искове, по което е образувано гр. д. №
28475/2017 г. по описа на СРС, 85 състав. С решение по посоченото дело
предявените искове са били уважени, като е прието, че банката е обявила
надлежно кредита за предсрочно изискуем и вземанията ѝ са доказани от
приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза в заявените размери.
Не е спорно по делото, а и се установява
от представените писмени доказателства, че страните са били обвързани от Договор
за студентски кредит, сключен на 04.09.2012 г., по силата на който ищцовото дружество е предоставило на ответника кредит в
размер на 17400 лв., с цел заплащане на шест броя такси за обучение, всяка от
които в размер на 2900 лв., като окончателният размер
на кредита се определя от усвоената сума до изтичане срока по чл. 4.2
от договора - 05.07.2016 г. Съгласно чл. 4.1, крайният срок за погасяване на всички дължими по
договора суми е 05.07.2026 г. В чл. 3.1 е уговорено за кредитополучателя да
заплаща фиксирана годишна лихва в размер на 7 %, начислявана от датата на
усвояването на кредита, без ответникът да дължи заплащане на такси, комисионни
и други разходи, непосредствено свързани с отпускането и управлението на
кредита – чл. 3.1 и чл. 3.3. В чл. 3.2 е предвидено,
че при забава в плащанията на дължими суми по кредита, кредитополучателят дължи
на банката лихва за забава в размер на основния лихвен процент, увеличен с 10
пункта годишно върху забавената сума (вноска или част от вноска) за времето на
забавата до окончателното изплащане на забавените задължения. Съгласно чл. 4.2,
кредитополучателят ползва 47-месечен гратисен период
от датата на сключването на договора до 05.07.2016 г. През този период той не
дължи плащане на главница и лихви. Съгласно чл. 4.4, по време на гратисния период банката начислява лихва върху усвоената част
на кредита съгласно действащия погасителен план. Начислената лихва се
капитализира годишно. Гратисният период може да бъде
удължен, след като кредитополучателят подаде писмено уведомление до банката,
придружено от всички изискани от банката документи за настъпване на някое от
изброените в чл. 4.5.1 и чл. 4.5.2 събития, сред които записване в следваща
образователно - квалификационна степен. Предвидено е, че след изтичане на гратисния период кредитополучателят изплаща кредита
съгласно условията, посочени в чл. 4.8, а именно: чрез заплащането на 120 равни
месечни анюитетни вноски, платими до 5-то число на
съответния месец, всяка в размер на 242,06 лв., считано от 05.08.2016 г. до
05.07.2026 г. съгласно погасителен план, който е неразделна част от договора. Съгласно
чл. 6.2, банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при
неплащане на три последователни погасителни вноски. В чл. 9.1.2 е предвидено,
че с подписване на договора, кредитополучателят декларира, че е получил Общите
условия на банката и потвърждава, че е съгласен в отношенията му с банката да
се прилагат правилата, установени в тях. Уговорено е, че всички уведомления и
изявления във връзка с договора следва да бъдат направени в писмена форма и ще
се считат получени от кредитополучателя, ако по факс, чрез лично доставяне или
чрез изпращане по пощата, или куриерска фирма с обратна разписка, достигнат до
адресите на страните по договор, за кредитополучателя: гр. София, ул. „Ралевица“ № 96, ет. 1, ап. 2.
Установява се още, че банката кредитор е изпратила
до ответника уведомление, че обявява кредита за предсрочно изискуем, считано от
28.12.2016 г. поради просрочени пет месечни вноски с падежни дати 05.08.2016
г., 05.09.2016 г., 05.10.2016 г., 05.11.2016 г. и 05.12.2016 г., с писмо с изх.
№ ИЗХ-001-143932/22.11.2016 г. до адрес: гр. София, ул. „Ралевица“
№ 96, ет. 1, ап. 2, което видно от обратната разписка е останало непотърсено от
ответника.
От заключението по назначената пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ) се установява, че „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е
предоставила на Д.И.Н. съгласно Договор за студентски кредит от 04.09.2012 г.
сумата от 17400 лв., с краен срок за погасяване до 05.07.2026 г., които са
преведени както следва: на 05.09.2012 г. – 2900 лв., на 15.01.2013 г. – 2900
лв., на 02.09.2013 г. – 3000 лв., на 04.02.2014 г. – 3000 лв., на 01.08.2014 г.
– 3000 лв., на 17.02.2015 г. – 2600 лв. – Справка за движението по кредитната
сметка на кредитополучателя Д.И.Н. по чл. 366 ГПК – Приложение № 1. Към датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.01.2017 г. ответникът е имал
просрочени задължения за периода от 05.08.2016 г. до 05.12.2016 г. включително.
Размерът на непогасените задължения към 19.01.2017 г. възлиза на 20879,85 лв. –
редовно изискуема главница в размер на 610,22 лв. за периода от 05.08.2016 г.
до 05.12.2016 г. и предсрочно изискуема главница в размер на 20269,63 лв. към
28.12.2016 г. Просрочените редовни лихви са в размер на 594,33 лв. за периода
от 05.08.2016 г. до 05.12.2016 г., а начислената лихва върху предсрочно
изискуемата главница е в размер на 90,56 лв. за периода от 05.12.2016 г. до
27.12.2016 г., или общо 684,89 лв. Наказателната лихва, начислена върху
предсрочно изискуемата главница към 28.12.2016 г., е в размер на 123,84 лв. за
периода от 28.12.2016 г. до 18.01.2017 г., а върху просрочената главница за
периода от 05.08.2016 г. до 05.12.2016 г. е в размер на 17,75 лв., или общо
141,59 лв. Не са начислявани такси и разноски. Вещото лице е посочило броя на
дните на просрочие към датата на връчване на
кредитополучателя на писмо за обявяване на предсрочна изискуемост – 145 дни,
към подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 167 дни, към
датата на изготвяне на заключението – 353 дни. Констатирано е, че след датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК не са извършвани плащания от страна
на ответника. Във връзка с евентуалните искове вещото лице пояснява, че
размерът на непогасените задължения в случай, че предсрочната изискуемост на непадежиралите задължения настъпва с връчване на исковата
молба е както следва: усвоена и непогасена главница – 20879,85 лв., от които редовно
изискуема главница в размер на 1238,48 лв. – за периода от 05.08.2016 г. до 05.05.2017 г. включително и 19641,37 лв. към 17.05.2017 г. -
предсрочно изискуема главница. Начислената възнаградителна
лихва е в размер на 1224,08 лв. (45,83 лв. за периода от 05.05.2017
г. до 17.05.2017 г. върху предсрочно изискуема главница и 1178,25 лв. за периода
от 05.08.2016 г. до 05.05.2017 г. върху просрочена
главница). Начислената наказателна лихва е както следва: 17,75 лв. върху
просрочена главница, формирана от погасителни вноски с настъпил падеж за
периода от 05.08.2016 г. до 19.01.2017 г. и 50,38 лв. върху предсрочно
изискуема главница за периода от 05.08.2016 г. до 05.05.2017
г. Банката не е променяла лихвените нива, както и размера на договорната и
наказателната лихви. Вещото лице е отразило, че е работило въз основа на документите
по делото и въз основа на допълнително проверените – кредитно досие, кредитна
сметка на ответника, начислени и преведени лихви по кредита, както и на
регистри, първични и вторични документи, справки и други актове в
счетоводството на ищеца.
В хода на въззивното
производство е допусната и приета допълнителна съдебно – счетоводна експертиза,
от която се установява, че по кредита са усвоени суми за платени такси за
обучение в размер на 17400 лв. и са капитализирани лихви, начислени до
началната дата за погасяване на кредита (първа вноска с падеж 05.08.2016 г.) в
размер на 3479,85 лв. Общият размер на главницата (усвоена чрез платени такси и
капитализиране на лихви) към 05.08.2015 г. е в размер на 20879,85 лв. Според
вещото лице, след извършване на проверка в счетоводството на банката във връзка
с процесния кредит, се установява, че счетоводството
на банката е водено редовно по отношение на процесния
договор за кредит, доколкото задълженията по него са своевременно и
хронологично отразявани. Вещото лице е дало
алтернативни варианти на задълженията за главница, договорна лихва и
наказателна лихва, с и без капитализирани лихви, за което са съставени
съответни погасителни планове. Според експерта, дължимата към 19.01.2017
г. главница и възнаградителна лихва с капитализиране
по договора за кредит за претендираните в исковата
молба периоди, в който моментът на настъпване на предсрочната изискуемост е на
28.12.2016 г. са в размер на: главница – 20879,85 лв., възнаградителна
лихва – 684,89 лв., начислена за периода от 05.08.2016 г. до 27.12.2016 г.,
наказателна лихва – 141,59 лв. Дължимата към 19.01.2017 г. главница и възнаградителна лихва без капитализиране по договора за
кредит за претендираните в исковата молба периоди, в
който моментът на настъпване на предсрочната изискуемост е на 28.12.2016 г. са
в размер на: главница – 17400 лв., възнаградителна
лихва – 569,45 лв. за периода от 05.08.2016 г. до 27.12.2016 г. Дължимата към
17.05.2017 г. главница и възнаградителна лихва с
капитализиране по договора за кредит за претендираните
в исковата молба периоди, в който моментът на настъпване на предсрочната
изискуемост е на 17.05.2017 г. са в размер на: главница – 20879,85 лв., възнаградителна лихва – 681,04 лв. за периода от 05.08.2016
г. до 27.12.2016 г., а дължимата към 17.05.2017 г. главница и възнаградителна лихва без капитализиране по договора за
кредит за претендираните в исковата молба периоди, в
който моментът на настъпване на предсрочната изискуемост е на 17.05.2017 г. са
в размер на: главница – 17400 лв., възнаградителна
лихва – 566,17 лв., начислена за периода от 05.08.2016 г. до 27.12.2016 г.
Наказателната лихва по договора за кредит за периода от 05.08.2016 г. до
18.01.2017 г., ако се приеме, че моментът на настъпване на предсрочната
изискуемост е на 28.12.2015 г. е в размер на 141,59 лв. (с капитализиране на
лихвите) и в размер на 117,98 лв. (без капитализиране на лихвите).
Наказателната лихва по договора за кредит за периода от 05.08.2016 г. до
18.01.2017 г., ако се приеме, че моментът на настъпване на предсрочната
изискуемост е на 17.05.2017 г. е в размер на 37,88 лв. (с капитализиране на
лихвите) и в размер на 34,19 лв. (без капитализиране на лихвите). Дължимата
главница и лихви с капитализиране на лихви по договора за кредит към 22.04.2021
г. (датата на предходно съдебно заседание) са: падежирала
главница – 8129,23 лв., възнаградителна лихва – 5681,68
лв., начислена за периода от 05.08.2016 г. до 05.04.2021 г., обезщетение за
забава – 1854,14 лв., начислено за периода от 05.08.2016 г. до 22.04.2021 г.
Остатъчната главница към 22.04.2021 г. е в размер на 12750,62 лв. Дължимата
главница и лихви без капитализиране на лихви по договора за кредит към
22.04.2021 г. са: падежирала главница – 6774,67 лв., възнаградителна лихва – 4733,36 лв., начислена за периода
от 05.08.2016 г. до 05.04.2021 г., обезщетение за забава – 1543,31 лв.,
начислено за периода от 05.08.2016 г. до 22.04.2021 г. Остатъчната главница към
22.04.2021 г. е в размер на 10625,33 лв. Вещото лице е изготвило и погасителен
план, от който да е видна структурата на всяка една от вноските по падежи и при
съответните варианти – с и без капитализация на лихви.
При така установено от фактическа страна, въззивният
съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, съдът намира
същата за частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въззивната
инстанция намира, че първоинстанционното решение е
валидно, но недопустимо в частта, с която е оставена без уважение молбата на
ответника за присъждане на разноски по делото, тъй като в тази част съдът се е
произнесъл извън рамките на заявеното, като е оставил без уважение молбата на Д.Н.
за присъждане на разноски по делото, без такива да са били поискани от
страната, поради което решението в тази част следва да се обезсили като
постановено свръхпетитум и в нарушение на чл. 6, ал.
2 ГПК. В останалата част решението е допустимо, а във връзка с доводите на въззивника за неправилност на решението в обжалваната му
част въззивният съд приема следното:
По установителните искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Създалите се правоотношения по повод сключения договор за студентски
кредит от 04.09.2012 г. попадат в предметния обхват на Закона за кредитиране на
студенти и докторанти (ДВ. бр. 69/05.10.2008 г.), уреждащ условията и реда за
кредитиране на студенти и докторанти с държавна финансова подкрепа (чл. 1 ЗКСД).
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да докаже: наличието
на валидно сключен между страните договор за студентски кредит, по силата на
което кредиторът се е задължил по отношение на кредитополучателя да му предостави
в собственост заетата сума; кредиторът фактически да е предоставил на
кредитополучателя уговорената заемна сума; да е налице неизпълнение на
договора, изцяло или частично от кредитополучателя – длъжник; размера и
изискуемостта на дължимата главница по договора; размера на претендираната
договорна лихва, начислена за посочените периоди; размера на изчислената за процесния период наказателна лихва.
На първо място, въззивният
съд намира изложените във въззивната жалба оплаквания
за допуснати процесуални нарушения във връзка с дадената правна квалификация на
исковете и докладване на делото за неоснователни. Това е така, тъй като първоинстанционният съд, с определението си от 26.06.2017
г. е изготвил проект за доклад по делото на основание чл. 140 ГПК, като в
същото е докладвал както предявените установителни
искове, така и предявените при условията на евентуалност осъдителни искове, при
дадена правилна правна квалификация и е разпределил доказателствената
тежест във връзка с докладваните искове. Разминаването между дадената от първоинстанционния съд правна квалификация и посочената в
исковата молба такава не води до незаконосъобразност на изготвения доклад,
доколкото ищецът няма задължение да сочи правна квалификация на исковете си, а
е задължение на съда служебно да определи същата, с оглед фактическите
твърдения в исковата молба. Видно от данните по делото, препис от
горепосоченото определение е връчен на въззивника –
ответник със съобщението за призоваването му за първото открито съдебно
заседание. В същото ответникът или негов представител не се е явил, не е
изложил възражения по изготвения доклад, конкретно по дадената правна
квалификация и разпределената тежест на доказване, а дадената с доклада правна
квалификация на исковете е отразена и в обжалваното решение. Ето защо въззивният съд приема, че е не е налице нарушение на
процесуалните правила във връзка с докладване на делото, което да е ограничило
правото на защита на страните в производството.
По делото не е спорно между страните
сключването на процесния Договор за студентски кредит
на 04.09.2012 г. с посоченото по – горе съдържание.
Неоснователни са доводите на ответника, че банката няма право да
предоставя такъв тип договори, доколкото не е сключила с министъра на
образованието и науката типов договор по чл. 6, ал. 1
ЗКСД.
Информацията за наличието на такъв договор е публично достъпна на
интернет сайта https://www.mon.bg/bg/128 на Министерство на образованието и
науката, в който е създаден регистър на банките и видно от вписаното в него
обстоятелство „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е сключило типов договор по чл. 11
ЗКСД с министъра на образованието и науката № Д01-530/29.06.2010 г., за който
няма данни да е бил изменен или прекратен, респективно към датата на сключване
на процесния договор ищецът е имал право да
отпуска този вид кредити. В допълнение следва да се посочи, че съгласно
чл. 16, ал. 3 ЗКСД, в случай, че договор за кредит при условията на този закон
е сключен с банка, която не е подписала типов договор по чл.
7,
кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви, такси или други разходи, т. е. дори при липса на сключен типов
договор кредитополучателят не се освобождава от задължението си да върне
предоставените заемни средства като главница.
По отношение на оплакването за нищожност
на договора за кредит, във връзка с клаузите на чл. 9.1.2 (доколкото по делото
не са приложени подписани от страните общи условия) и чл. 4.8 – доколкото по
делото не е представен подписан от страните погасителен план, съдът намира
следното:
В чл. 9.1.2 от Договора за студентски
кредит от 04.09.2012 г. е посочено, че „с подписване на договора,
Кредитополучателят декларира, че е получил Общите условия за делова дейност на
банката и потвърждава, че е съгласен в отношенията му с банката да се прилагат
правилата, установени в тях“. Изискването Общите условия да бъдат предоставени
на потребителя при сключване на договор при общи условия, за да могат същите да
го обвържат, е въведено през 2014 г. (т. е. след сключване на процесния договор за студентски кредит) с нормата на чл. 147а ЗЗП (Нов –
ДВ, бр. 61/2014 г., в сила от 25.07.2014 г.), поради което липсата им не
обуславя недействителност на договора, а от друга страна банката не основава
вземанията си на общите условия, за да се приеме, че непредоставянето им
нарушава правото на защита на ответника, изискването за добросъвестност или
създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя съгласно чл. 143 ЗЗП, поради което съдът приема, че договорът не е
недействителен, въпреки липсата по делото на подписани общи условия.
Действително към договора не е представен
погасителен план, наличието на какъвто клаузите на съглашението предвиждат. Същевременно,
за кредитополучателя е предварително известно, че след изтичане на гратисния период от 47 месеца, кредитът следва да бъде
изплатен съгласно чл. 4.8 – на 120 равни анюитетни
месечни вноски, всяка от които в размер на 242,06 лв., дължими до 5-то число на
месеца, считано от 05.08.2016 г. до 05.07.2026 г. По делото няма данни след
изтичане на гратисния период същият да е бил удължен
съгласно възможността, предвидена в чл. 4.5 – няма данни ответникът да е
отправил писмено волеизявление до банката в тази връзка (каквито са клаузите на
договора), за което не са ангажирани и доказателства, няма данни и с писмена
молба и приложени към нея документи, съгласно чл. 4.15 от договора да е
поискано отсрочване на задължението след изтичане на гратисния
период при посочените в договора условия. Дължимата главница и уговорената възнаградителна лихва са определяеми и са ясни формиращите
я компоненти, ясна е сумата, върху която се изчислява лихвата (реално усвоените
кредитни средства) и периода на задължението, както и се установява, че
първоначално уговорената лихва не е била променяна. В т. 10,
параграф 2, буква „з“ от Директивата се предвижда, че в договора за кредит
трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите
погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между
различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на
главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на
погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяването на тази главница (така и решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр.
д. № 3855/2021 г. по описа на ВКС, IV г. о.). С оглед
това, според настоящия състав липсата на погасителен
план не може да обуслови отхвърляне на исковете, както и не е нарушено
изискването за добросъвестност и липсва неравновесие между правата и
задълженията на страните съгласно чл. 143 ЗЗП, при данните, че с подписването
на договора за кредит ответникът е бил запознат и се е съгласил с уговорения
начин, по който следва да се върне заемната сума, с размера на месечната
вноска, както и с датата на падежа на всяка вноска, а по делото не се твърди и
не са ангажирани доказателства за промяна на уговореното в договора.
Тук следва да се посочи, че оплакванията на въззивника,
направени в допълнително становище от 31.01.2020 г., след изтичане на срока за
подаване на въззивна жалба, включително относно това,
че не е изтекъл гратисният период, са преклудирани, поради което не следва да се обсъждат по
същество. Единствено в допълнение, дори да се приеме, че в процесния
договор крайният срок на гратисния период е определен
в разрез с нормата на чл. 23, ал. 2 ЗКСД, според която гратисният
период е периодът от сключването на договора за кредит до изтичане на една
година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на
дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и
образователно-квалификационна степен, съответно от датата, на която изтича
определеният срок на докторантурата, то според съда гратисният
период е изтекъл и вземанията са изискуеми, с оглед представените доказателства
от ответника за завършване на образователно – квалификационна степен „магистър“,
специалност „Бизнес администрация“ – видно от диплома за завършено висше
образование от 19.09.2016 г. от „Cardiff
Metropolitan University“
и удостоверение от Висше училище по мениджмънт, гр. Варна, с изх. №
105/26.05.2017 г. и липсата на данни за писмено уведомяване на банката за
записване на ответника в следваща образователно - квалификационна степен или
образователна и научна степен „доктор“ в рамките на гратисния
период, с оглед възможността за удължаването му – чл. 4.5.2.
Усвояването на сумата по кредита (поетапно
на 05.09.2012 г., 15.01.2013 г., 02.09.2013 г., 04.02.2014 г., 01.08.2014 г.,
17.02.2015 г.) се установява от изготвените по делото експертизи, които въззивният съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК. Експертизите
са оспорени, тъй като са изготвени въз основа на документи, които не се намират
в кориците на делото, но съдът не намира основание да не ги кредитира. Вещите
лица са посочили подробно въз основа на какви документи са работили – тези по
делото и допълнително предоставени от банката, както и към заключенията е
представена справка по чл. 366 ГПК. Експертиза се назначава за отговор на
въпроси, за които са необходими специални знания. За целите на експертизата
вещото лице може да използва и документи, които не са налични в кориците на
делото. В съдебната практика на ВКС трайно се
застъпва становището, че изготвянето на експертиза върху непредставени по
делото документи, до които само една от страните има достъп, не съставлява
нарушение на процесуалните правила, което да нарушава правото на защита на
насрещната страна, доколкото в закона няма изискване материалите, които се
предоставят на вещото лице съгласно чл. 197, ал. 1 ГПК,
да бъдат представени по делото. Необходимостта от назначаване на експертиза
може да се наложи, за да се проверят материали, които вещото лице да проучи и
изследва на друго място, като извършването на такава проверка при страната, у
която се намират тези материали, не води до нарушаване правото на другата
страна за участие в процеса (в този смисъл определение № 333 от 21.05.2013 г. по
гр. д. № 833/2012 г. по описа на ВКС, II т. о.). В случая, липсват данни,
които да внасят съмнение в безпристрастността на вещите лица, изводите до които
са достигнали не си противоречат, поради което не са налице основания
заключенията да не бъдат кредитирани при формиране на фактическите и правните изводи
на съда. Безспорно се установи, че
ответникът не е заплатил дължимите вноски по процесния
договор за периода от 05.08.2016 г. до 05.12.2016
г. Относно представената по делото Справка от БНБ – Централен кредитен регистър
от 21.09.2016 г. следва да се посочи, че същата отразява състоянието на кредита
към 31.08.2016 г., т. е. към дата, предхождаща приетата от банката предсрочна
изискуемост и настъпване на обективните условия за това, съответно установява
единствено, че към 31.08.2016 г. кредитът е бил редовен, доколкото към този
момент не са настъпили условията на чл. 6.2 от договора, но не и редовността на
кредита за период след тази дата.
Въззивният съд
намира обаче, че от доказателствата по делото не се установява ответникът да е
бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
С ТР № 4 от 18.06.2014
г. по
тълк. д № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, т. 18
се прие, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става
предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост. Ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от
Закона за кредитните институции, правото на банката да обяви кредита за предсрочно
изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като банката - кредитор трябва да е уведомила длъжника
за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Съгласно дадените
разяснения в мотивите към т. 18 на ТР № 4 от 18.06.2014
г. по
описа на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви
кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по
смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от
кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж,
които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост
има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи
настъпването й.
Настоящият състав споделя практиката на
ВКС, обективирана в решение № 148 от 02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. по описа
на ВКС, І т. о., решение № 180 от
23.11.2016 г. по
т. д. № 2400/2015 г. по описа на ВКС, І т. о., решение № 41 от 29.05.2017 г. по т. д. № 60106/2016 г. по
описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и др., с която е прието, че при уговорка в договора
кредиторът да може да извърши уведомлението с препоръчана пощенска пратка,
връчването следва да е удостоверено по реда на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 на Общите
правила, приети на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските съобщения.
Удостоверителното изявление на пощенския оператор за отсъствието от адреса и за
неявяването в пощенската служба по чл. 5, ал. 3 от Общите правила не презумира недобросъвестното поведение на получателя
(например укриване или отказ за получаване или узнаване на съдържанието на
съобщението), тъй като последният не е страна по договора между подателя и
пощенския оператор. Поради това, презумпцията за недобросъвестно неизпълнение
на задълженията на длъжника (укриване или отказ да получава съобщения) следва
да може да се изведе от договора между длъжника и кредитора. Клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като
получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на
правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или
фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена
дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението
(на адрес или на адресат) се приравнява на фактическото му получаване. При
липса на такава уговорка в договора, не е надлежно връчено уведомление за
предсрочна изискуемост, което е изпратено до длъжника с писмо с обратна
разписка и е върнато на подателя като непотърсено, ако по делото не са налице
други обстоятелства, от които може да се направи извод за недобросъвестно
поведение на получателя (определение № 272 от 4.05.2020 г. по т. д. № 1729/2019 г. по описа
на ВКС, II т. о.).
Видно от клаузата на чл. 9.3
от договора за кредит страните са се споразумели, че всички
уведомления и изявления във връзка с договора следва да бъдат направени в
писмена форма и ще се считат получени от кредитополучателя, ако по факс, чрез
лично доставяне или чрез изпращане по пощата, или куриерска фирма с обратна
разписка достигнат до адресите на страните – за кредитополучател – гр. София,
ул. „Ралевица“ № 96, ет. 1, ап. 7. По делото е прието
писмо изх. № ИЗХ-001-143932/22.11.2016 г. до ответника, с което банката го
уведомява за настъпилата предсрочна изискуемост по Договор за банков кредит от
04.09.2012 г., с покана за доброволно плащане на дължимите по договора суми,
описани подробно, прието е също известие за доставяне от „Български пощи“ ЕАД и
обратна разписка до банката, че пратката не е потърсена в срок и посочена дата
на връщане – 27.12.2016 г. От приетите по делото доказателства, при
съобразяване на цитираната по - горе съдебна практика, не може да се направи
извод, че до кредитополучателя е достигнало изявлението на банката за обявяване
на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, както и че банката е положила усилия изявлението й за обявяване на
предсрочната изискуемост да достигне до длъжника и невръчването се дължи само
на поведението на длъжника, тъй като върху съобщението от „Български пощи“ ЕАД
единствено е отбелязано, че пратката не е потърсена от получателя. Отбелязването
„непотърсен“ върху разписката за връчване на пощенската пратка от 27.12.2016 г.
не е достатъчно, за да се приеме, че е налице фингирано
връчване на изявлението за предсрочна изискуемост на длъжника, следователно
предсрочната изискуемост на задълженията по процесния
договор за кредит не е настъпила на 28.12.2016 г., когато е осчетоводена при
ищеца.
Съобразно задължителните разяснения,
дадени с т. 1 от ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д.
№ 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС при вземане, произтичащо от договор за
банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на
длъжника преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, не
може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за
кредит при условията, договорени между страните - кредитор и кредитополучател.
Вземането произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на
отделните вноски. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит
променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди
датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от
което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на
предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания,
възникнали на едно и също основание - договора за кредит. По тези съображения
позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на
претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се
претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно
изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Предявеният по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено
нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК.
С решение № 152 от 22.01.2020 г. по т. д. № 3131/2018 г. по описа
на ВКС, II т. о. е прието, че постановките на цитираното тълкувателно решение
са приложими и за вземанията по банкови кредити, чието изпълнение се търси по
реда на заповедното производство, а също и по договорите за заем за
потребление, чието изпълнение се търси по реда на заповедното производство, в
това число и чрез подаване на заявление по чл. 410 ГПК.
Посоченото тълкувателно решение не
разглежда хипотезата, когато предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в
хода на исковото производство. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем
може да бъде извършено в хода на исковото производство, образувано по реда
на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК. Изявлението за обявяване на кредита
за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в
отделен документ, който е представен като приложение към исковата молба. В тези
случаи изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата
молба с приложенията към нея на ответника - кредитополучател, ако са налице и
предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване
преимуществото на срока. Упражняването на това потестативно
право на банката и в този смисъл настъпването на предсрочната изискуемост на
кредита в хода на исковото производство представлява факт от значение за
съществуването на претендираното право на вземане за
главница и възнаградителни лихви, който следва да
бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. При положение, че правното основание
на заявената претенция е договорът за кредит и поради това, че решението следва
да отразява материалноправното положение между
страните по делото каквото е то към момента на приключване на съдебното дирене,
липсва основание да се отрече настъпилата в хода на исковото производство
предсрочна изискуемост на кредита. Обявяването на кредита за предсрочно
изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен
факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми (решение № 10 от 25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. по описа
на ВКС, II т. о., решение № 142 от
30.03.2020 г. по
т. д. № 2970/2018 г. по описа на ВКС, I т. о. и др.).
В случая в исковата молба се съдържа изявление за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Препис от исковата молба,
ведно с приложенията към нея е връчен на ответника на 17.05.2017 г.
Следователно предсрочната изискуемост е настъпила в хода на исковото
производство с връчването на препис от исковата молба на 17.05.2017 г.
От една страна към 30.03.2022 г. (датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд) е настъпил падежът за вноските по договора за кредит до посочената дата (от 05.08.2016 г. до 05.03.2022 г.). От друга страна за вноските, за които не е настъпил падежът към посочения момент, а именно – вноските с падеж от 05.04.2022 г. до 05.07.2026 г. съдът следва да отчете обявяване на предсрочната изискуемост в хода на процеса.
По отношение на размера на
дължимите суми:
Съгласно чл. 2 ЗКСД основната цел на закона
е подобряването на условията за
достъп до висше образование на всички лица, независимо от социалния им статус. Законът
следва да защитава кредитополучателите (студенти и докторанти), които са в
положението на по-слабата страна в отношенията си с кредитора
(банка), по отношение на условията, реда, сроковете за
отпускане и погасяване на кредити, а не да дава
възможност за утежняване на финансовото им положение.
Според настоящия състав
клаузата на чл. 4.4 от договора, според която начислената през гратисния
период лихва се капитализира годишно, е нищожна на
основание чл.
26, ал. 4,
вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД.
Тази уговорка противоречи и на чл. 24, ал. 1
ЗКСД,
предвиждащ, че общият размер на задължението на кредитополучателя се формира
след изтичане на гратисния период и включва
главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси
и/или издръжка и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора
за кредит. Визираната законова разпоредбата единствено предвижда главницата и
лихвата да се изплащат като общ дълг след изтичане не гратисния
период, но не допуска капитализация на лихвите и то ежегодно, каквато
уговорка е създадена в чл. 4.4 от договора за кредит. Нормите на ЗКСД
настоящият състав намира за императивни, поради което не е допустимо отклонение
от тях по уговорка на страните.
Ето защо
следва да бъде кредитиран вариантът на допълнителното заключение на ССчЕ, прието във въззивното производство,
за главница без включени капитализирани лихви, съгласно което
дължимата сума за главница без включена капитализация на лихва при настъпила
предсрочна изискуемост в хода на исковото производство, а именно на
17.05.2017 г. – връчване на препис от исковата молба, е в размер на 17400 лв. Заключението на
вещото лице е изготвено към датата на предходно съдебно заседание, но изводът,
че размерът на дължимата главница е в общ размер на 17400 лв. не се променя, а
само броят на падежиралите вноски (сумата от 17400
лв. включва вноски от 05.08.2016 г. до 05.03.2022 г. с настъпил падеж
към 30.03.2022 г. и предсрочно изискуема главница), като по делото не са
ангажирани доказателства за плащане на суми по договора. Ето защо искът за
главница е основателен за сумата от 17400 лв., като за разликата до пълния
предявен размер от 20879,85 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен
(или за разликата от 3479,85 лв.).
Искът за договорна лихва за исковия период от 05.08.2016 г. до 27.12.2016 г. е основателен до сумата от 566,17 лв., съгласно приетото в ССчЕ, при съобразяване, че искът за разликата до пълния претендиран размер от 684,89 лв. се основава на нищожна клауза в договора, за която при потребителски спорове съдът следи и служебно, както и факта, че ищецът претендира възнаградителна лихва за период с крайна дата 27.12.2016 г. (датата, на която е отнесъл счетоводно кредита за предсрочно изискуем).
От експертизата се установява, че наказателната лихва по договора за кредит за периода от 05.08.2016 г. до 18.01.2017 г., ако се приеме, че моментът на настъпване на предсрочната изискуемост е на 17.05.2017 г., е в размер на 34,19 лв., до който искът следва да бъде уважен, доколкото посочената сума е съобразена с отпадане на клаузата за капитализиране на лихва. Съдът приема, че не се дължи наказателна лихва върху предсрочно изискуема главница, независимо от взетия предвид факт за настъпила в хода на исковото производство предсрочна изискуемост, доколкото наказателната лихва се претендира в конкретен период преди датата на подаване на заявлението.
В обобщение, обжалваното решение следва да
бъде отменено по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК в частта за главница за горницата
над 17400 лв. до 20879,85 лв., ведно със законната лихва от 20.01.2017 г., в
частта за договорна лихва за горницата над 566,17 лв. до 684,89 лв., както и за
наказателна лихва за горницата над 34,19 лв. до 141,59 лв., като в тези части
следва да бъдат отхвърлени установителните искове, а в
останалата част, с която са уважени искът за главница за сумата от 17400 лв.,
ведно със законна лихва от 20.01.2017 г. до окончателното плащане, искът за
договорна лихва за сумата от 566,17 лв. за периода от 05.08.2016 г. до
27.12.2016 г. и искът за наказателна лихва за сумата от 34,19 лв. за периода от
05.08.2016 г. до 18.01.2017 г. следва да бъде потвърдено като правилно.
По осъдителните искове, предявени в условията на евентуалност:
С оглед приетото, че установителните
искове следва да бъдат частично уважени, то не се е сбъднало вътрешно процесуалното
условие за разглеждане на предявените при условията на евентуалност осъдителни
искове по чл. 430 ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Частичното уважаване на главните искове
е процесуална пречка за произнасяне по евентуално съединените искове,
включително и от настоящата инстанция - в този смисъл решение № 135 от 26.09.2018 г. по т. д. № 230/2017 г. по описа
на ВКС, ІІ т. о. и решение № 210
от 27.07.2015 г. по
гр. д. № 5600/2014 г., по описа на ВКС, ІV г. о. Следователно евентуално
съединените осъдителни искове следва да бъдат оставени без разглеждане от
настоящата съдебна инстанция.
По частните жалби:
Частните жалби са подадени в срок, от надлежна страна и срещу
подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което са процесуално допустими.
Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.
С основното си решение първоинстанционният
съд, макар и неясно формулирано, е приел в мотивите си, че в полза на банката
се дължат направените от нея разноски, сред които и такива за юрисконсултско възнаграждение за исковото и за заповедното
производство. В определението по чл. 247 ГПК е посочено как са формирани
разноските, като въззивният съд намира, че не е
налице твърдяното противоречие между мотиви и диспозитив
– в мотивите е посочено, че се дължат разноски за исковото и заповедното
производство при юрисконсултско възнаграждение в
размер на 50 лв. за заповедното производство и 100 лв. – за исковото
производство, т. е. наред с тези суми се дължат и останалите разноски – за
държавна такса и депозити за вещи лица, поради което и посочените в диспозитива разноски са в по-голям размер. Неоснователно е
твърдението на въззивника, че на ищеца не се дължат
разноски, тъй като не е представен списък по чл. 80 ГПК. Представянето на
списък по чл. 80 ГПК е процесуална предпоставка от кръга на
абсолютните за развитие на производството по изменение на решението в частта му
за разноските (така ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.
№ 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, т. 9), но не е условие за първоначално присъждане на
разноски на спечелилата спора страна. Непосочването на основанието, на което се
дължат разноските – чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, само по себе си не може да
обуслови неправилност на посочените определения и тяхната отмяна. При липсата
на други оплаквания относно присъдените разноски и конкретно по техния размер,
частните жалби следва да бъдат оставени без уважение, като неоснователни.
По разноските:
При този изход на спора, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която в тежест на ответника са възложени разноски в размер над 401,47
лв. до сумата от 484,13 лв. за заповедното производство и в размер над 830,09
лв. до сумата от 1001 лв. за исковото производство. Ответникът не е претендирал
разноски в хода на първоинстанционното производство и
такива не следва да му бъдат присъждани.
За въззивното
производство, право на разноски имат и двете страни.
От въззивника се
претендират разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК в размер на общо 467,60 лв.
– за държавна такса по въззивната жалба и 15 лв. –
държавна такса по частната жалба. Разноски за държавна такса по частната жалба
не следва да се присъждат, с оглед неоснователността на частната жалба. От претендираните 467,60 лв. съобразно уважената част от въззивната жалба и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззивника
– ответник следва да се присъди сумата от 79,83 лв.
От страна на въззиваемия – ищец са претендирани разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК в размер на 450 лв. – юрисконсултско възнаграждение, 350 лв. – депозит за вещо лице и 0,60 лв. – държавна такса за препис от протокол. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8/2017 г.) в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на възнаграждението не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП). Заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (НЗПП), за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 360 лв., като съгласно ал. 2 за защита по дела с материален интерес над 10 000 лв. възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер по ал. 1. Предвид фактическата и правната сложност на делото пред СГС, цената на исковете, както и извършените от юрисконсулта на банката процесуални действия, изразяващи се в явяване в четири открити съдебни заседания, в три от които не е бил даден ход на делото, без да е подаден отговор на въззивната жалба или на частните жалби, съдът определя възнаграждение за юрисконсулт в размер на 200 лв. за тази инстанция, като намира, че не са налице основанията на чл. 25, ал. 2 от Наредбата. С оглед това в тежест на въззивника следва да бъдат възложени разноски в общ размер на 456,59 лв., съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№ 253732 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 28475/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав, в частта, с която е
признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, по искове с правно основание чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че Д.И.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, Експо
2000, сумата над 17400 лв. до сумата от 20879,85 лв., ведно със законна лихва
за периода от 20.01.2017 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер
над 566,17 лв. до 684,89 лв. за периода от 05.08.2016 г. до 27.12.2016 г., както
и наказателна лихва в размер над 34,19 лв. до 141,59 лв. за периода от
05.08.2016 г. до 18.01.2017 г., въз основа на Договор за студентски кредит от
04.09.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на
26.01.2017 г. по ч. гр. д. № 3994/2017 г. по описа на СРС, 85 състав, както и в
частта, с която Д.И.Н. е осъден да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД
сумата над 401,47 лв. до 484,13 лв. – разноски в производството по гр. д. №
3994/2017 г. по описа на СРС, 85 състав, както и сумата над 830,09 лв. до 1001
лв. – разноски в исковото производство, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и
ал. 2 ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за признаване за установено, че Д.И.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, Експо 2000, сумата над 17400 лв. до сумата от 20879,85 лв., представляваща
главница по Договор за студентски кредит, сключен на 04.09.2012 г., ведно със
законна лихва за периода от 20.01.2017 г. до изплащане на вземането, договорна
лихва в размер над сумата от 566,17 лв. до сумата от 684,89 лв. за периода от
05.08.2016 г. до 27.12.2016 г., както и наказателна лихва в размер над сумата
от 34,19 лв. до сумата от 141,59 лв. за периода от 05.08.2016 г. до 18.01.2017
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 26.01.2017
г. по ч. гр. д. № 3994/2017 г. по описа на СРС, 85 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ евентуално
съединените осъдителни искове, предявени от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК********, със седалище
и адрес на управление:***, Експо 2000, за осъждане на Д.И.Н., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр.
с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 20269,62 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на
вземането, представляваща главница по Договор за студентски кредит от
04.09.2012 г., договорна лихва в размер на 684,89 лв. за периода от 05.08.2016
г. до 27.12.2016 г., както и наказателна лихва в размер на 141,59 лв. за
периода от 05.08.2016 г. до 18.01.2017 г.
ОБЕЗСИЛВА
решение № 253732 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 28475/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав, в частта, с която е
оставена без уважение молбата на Д.И.Н. за присъждане на разноски по делото.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 253732 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 28475/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав, в останалата обжалвана
част.
ПОТВЪРЖДАВА
определение № 364285 от 19.03.2018 г. по гр. д. № 28475/2017 г. по описа на
СРС, III ГО, 85 състав и определение № 364285 от 19.03.2018 г. по гр. д. №
28475/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав.
ОСЪЖДА „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, Експо 2000, да заплати на Д.И.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, сумата от общо 79,83 лв. – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Д.И.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, Експо 2000, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата от общо 456,59 лв. – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните,
при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.