№ 305
гр. София, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело
№ 20251800500065 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.
С решение № 109 от 08.10.2024 г. по гр. д. № 466/2023 г. по описа на
Районен съд – Пирдоп е признато за установено в отношенията между ищцата
Е. Т. Н. и ответниците А. И. Б. и Е. Б. Й., действащ като малолетен чрез своя
баща и законен представител Б. Е. Й., че ответниците А. И. Б. и Е. Б. Й. не са
собственици на 16 на брой недвижими имота, находящи се в с. Смолско,
община Мирково. С решението са присъдени и разноски в полза на ищцата.
Решението е обжалвано от ответниците в първоинстанционното
производство с оплаквания за недопустимост и неправилност, като се иска
обезсилването му, евентуално неговата отмяна.
Въззиваемата – ищца в първоинстанционното производство, е
депозирала отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са
изложени съображения за допустимост и правилност на решението и се иска
потвърждаването му.
След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните
настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:
Жалбите са процесуално допустими, а разгледани по същество –
неоснователни, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните
съображения:
На първо място неоснователни са доводите на въззивниците за
1
недопустимост на първоинстанционното решение.
Както правилно е прието от първоинстанционния съд, абсолютна
положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на
правото на предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е
съществуването на правен интерес за ищеца от провеждане на избраната
форма на съдебна защита, като този интерес следва да бъде преценяван с
оглед конкретните твърдения и очертания спор между страните. В конкретния
случай предявените искове са допустими с оглед наведените твърдения, че
ответницата Б. се е разпоредила в полза на ответника Й. с недвижими имоти,
които не са нейна собственост, а на ищцата и други нейни роднини. Ищцата
твърди, че е собственик на 1/28 ид.ч. от процесните имоти, поради което е
процесуално легитимирана да предяви настоящите искове /в каквато насока
са мотивите на ТР № 3/2021 от 25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г., ОСГК на
ВКС/.
Изводите на първоинстанционния съд относно допустимостта на
исковете са правилни, съобразени са със задължителната съдебна практика и
се споделят от настоящия въззивен състав, поради което и на основание чл.
272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното
решение. В решението всички доводи на ответниците за недопустимост на
исковете са надлежно обсъдени и преценени като неоснователни и доколкото
пред въззивния съд не се навеждат нови такива, а въззивните жалби
възпроизвеждат отговорите на исковата молба, то въззивният съд не следва да
добавя нещо в тази връзка.
На второ място неоснователни са доводите на въззивниците за
неправилност на решението.
Както също правилно е прието от първоинстанционния съд, от
доказателствата по делото /надлежно обсъдени в първоинстанционното
решение в тяхната съвкупност/ се установява, че и ищцата Е. Н. и ответницата
А. Б. имат за свои наследодатели лица с имена И. В. Б., но е очевидно, че се
касае за различни лица, които имат съвпадащи имена. Наследодателят /баща/
на ответницата А. Б. е роден през 1938 г. и е починал през 2000 г.
Наследодателят на ищцата обаче /неин дядо/ е роден през 1868 г. и е починал
през 1954 г., като неговият син Т. И.ов Б. /баща на ищцата/ е заявил пред ПК
земеделските имоти на своя баща за възстановяване на правото на
собственост върху тях, като с представените по делото две решения на ПК – с.
Мирково от 1999 г. това право е възстановено на наследниците на И. В. Б.,
роден през 1868 г. и починал през 1954 г. При тези факти е надлежно
установено, че ответницата А. Б. в нито един момент не е била собственик на
процесните имоти, доколкото не е навела и доказала никакво годно правно
основание за придобИ.е на правото на собственост върху тях. Съответно тя е
прехвърлила на ответника Е. Й. право, което не е притежавала, поради което и
ответникът Е. Й. не го е придобил на соченото основание - договор за
покупко-продажба, тъй като същият не е произвел вещно-транслативен ефект.
Изводите на първоинстанционния съд относно основателността на
исковете също са правилни, направени са въз основа на надлежната съвкупна
2
преценка на доказателствата по делото и се споделят от настоящия въззивен
състав, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща
към мотивите на първоинстанционното решение. В решението всички
релевантни доводи на ответниците за неоснователност на исковете са
надлежно обсъдени и преценени като неоснователни /а тези, свързани с
представените от ищцата договори за наем и с твърдяната добросъвестност на
ответницата при явяването й пред нотариуса за разпореждане с имотите
въззивният съд също счита за ирелевантни/ и доколкото пред въззивния съд не
се навеждат нови такива, а въззивните жалби възпроизвеждат отговорите на
исковата молба, то въззивният съд не следва да добавя нещо в тази връзка.
Поради съвпадане изцяло на изводите на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото на въззивниците не следва да се присъждат
разноски.
На въззиваемата следва да се присъдят разноски с оглед изхода на
делото. Същата е направила разноски във въззивното производство само за
възнаграждение на адвокат в размер на 1200 лв. Въззивникът Е. Й. е направил
възражение за прекомерност на същото, което съдът намира за неоснователно.
При направено възражение от насрещната страна за прекомерност на
платеното адвокатско възнаграждение съдът може, но не е длъжен да намали
платеното възнаграждение. В такива случаи съдът преценява дали да намали
възнаграждението като го отнася към действителната фактическа и правна
сложност на делото и преценява дали то е прекомерно спрямо нея. Делото не е
с висока фактическа и правна сложност, но при отчитане на
обстоятелството , че въззиваемата осъществява защитата си по отношение
на двама жалбоподатели /като всеки от тях е депозирал отделна въззивна
жалба/ възнаграждението незначително надхвърля размера по Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, което съдът не намира за
прекомерно.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 109 от 08.10.2024 г. по гр. д. № 466/2023 г.
по описа на Районен съд – Пирдоп.
ОСЪЖДА А. И. Б. с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „Обеля -
1“, бл. 110, вх. Б, ет. 5, ап. 33 и Е. Б. Й. с ЕГН **********, с адрес: с.
Мирково, обл. Софийска, ул. „Васил Левски“ № 19, действащ като малолетен
чрез своя баща и законен представител Б. Е. Й. с ЕГН ********** да заплатят
на Е. Т. Н. с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „Дружба“, бл. 160, вх.
А, ет. 4, ап. 15 общата сума от 1200 лв. /хиляда и двеста лева/ представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
3
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4