Р Е Ш Е Н И Е №
19.04.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на десети ноември две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
3102 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 27.11.2019 г. по гр.д. № 77377/2017 г., поправено по реда на
чл. 247 ГПК с решение от 16.12.2019 г., Софийски районен съд, 88 състав отхвърлил
предявените от К.А.И., ЕГН **********, и Г.А.И., ЕГН **********, срещу М.НА П.искове
с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
на всеки от ищците обезщетение за причинените му материални вреди в размер на
по 25 000 лв., като частичен иск от пълните претендирани размери от по 450 000
лв. (в размер на разликата между реалната стойност на имотите и цената им по
осъществената публична продан), както и обезщетение за причинените на всеки от
тях неимуществени вреди в размер на по 1 000 лв., като частичен иск от пълния
претендиран размер от по 10 000 лв., за причинените болки и страдания от
смъртта на починалите майка и дядо на ищците, в резултат на действията по
принудително изпълнение по изп.д. № 10284/2013 г.; изп.д. № 10285/2013 г.;
изп.д. № 10317/2013 г.; изп.д. № 10318/2013 г. по описа на ДСИ и изп.д. №
186/2014 г. по описа на ЧСИ Никола Попов, включително и действия по осъществена
публична продан на собствени на ищците имоти. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищците са осъдени да заплатят на ответника сумата 1 000 лв. – разноски по
делото. Решението е постановено при участието на С.Й.М., ЕГН **********, и В.Н.Т.,
като трети лица помагачи на страната на ответника.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците К.А.И. и Г.А.И., които
го обжалват с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С
определение от 19.11.2013 г. по гр.д. № 12799/2012 г. на СГС било спряно
изпълнението по изп.д. № 10284/2013 г. на ДСИ, с което се спирали и
присъединените към него дела № 10285/2013 г., № 10317/2013 г., № 10318/2013 г.
и № 286/2014 г. Изводът на съда, че действия били извършвани по всяко дело
поотделно, без да касаят другите дела, бил необоснован. Видно от приложеното
изпълнително дело № 10284/2013 г. на ДСИ, в протокола за опис на имота от
27.12.2013 г., заключението на вещото лице, оценката, обявлението за продажба и
постановлението за възлагане, били описани всички посочени по-горе изпълнителни
дела, но извършените действия били само по изп.д. № 10284/2013 г. на ДСИ. По
другите дела нямало извършен опис, оценка, което водело до извод, че делата са
присъединени. Съгласно чл. 457 ГПК, присъединилият се взискател имал същите
права и задължения в изпълнителното производство, каквито има първоначалният
взискател, а съгласно ал. 4 актовете на съда имали сила и спрямо присъединените
взискатели. Неправилно съдът приел, че присъединяването на делата се ползва
с правните последици от завеждането им
при един съдебен изпълнител, който с цел процесуална икономия извършва
действията си, като с разпределението посочва сумите по всяко едно от делата. В
постановлението за възлагане била описана и продадена еднофамилна къща със
застроена площ от 176 кв. м, а по делото се установило, че къщата е
многофамилна, с РЗП 446 кв. м. Освен това триетажната къща била строена без
строителни книжа и не подлежала на ипотека и отчуждаване поради забраната на
чл. 202 ЗУТ. Постановлението за възлагане било нищожно поради невъзможен
предмет, като въззивниците се позовават на Тълкувателно решение № 5 от
18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г., ОСГК на ВКС. Сградата била описана като
еднофамилна с площ 176 кв. м, а от заключенията на вещите лица се установило,
че всеки етаж е самостоятелен обект, който трябва да има самостоятелен
идентификатор. Вторият и третият етаж не били описани по площ и граници, нямали
идентификатор, нямали строителни книжа и не можело да бъдат продавани както на
търг, така и чрез договор, защото имотът не бил индивидуализиран. Като се
позовават на Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г.,
ОСГК на ВКС, въззивниците поддържат, че в случая съществувала непреодолима
правна пречка за възникване на предмета – налице била забрана на чл. 202 ЗУТ да
се продават реално определени части от сгради, ако липсва одобрен инвестиционен
проект за тях и строително разрешение. По делото се установило, че за втория и
третия етаж липсва архитектурен и инвестиционен проект, както и строително
разрешение. Налице била абсолютна забрана за тяхната продажба, а постановлението
за възлагане в тази част било нищожно поради невъзможен предмет. Чл. 496 ГПК не
можел да санира продажба на имот с невъзможен предмет. Освен това продаден и
платен бил само първият етаж от къщата. От заключенията на СТЕ се установило,
че общата пазарна цена на сградата с идентификатор 1 е 525 743 лв., а
целият имот бил продаден за 190 000 лв. А оценката, дадена от вещото лице,
назначено от ДСИ, била нищожна/символична. С тази оценка неоснователно се обогатявал
взискателят и се ощетявали длъжниците. Тези нарушения не били обсъдени от СРС.
Единственият аргумент на съда бил чл. 496 ГПК, който не позволявал обжалване на
оценката и на постановлението за възлагане. Липсата на цялостно обсъждане на
поведението на ДСИ и техните нарушения било грубо нарушение на процесуалния
закон. Поради това молят съда да отмени атакуваното решение и вместо това
постанови друго, с което да уважи предявените като частични искове. Претендират
разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна М.НА П.с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице помагач С.Й.М. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно.
Третото лице помагач В.Н.Т. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно.
От ответника М.НА П.е подадена частна жалба с вх. № 5058166/02.04.2019 г.
срещу определение от 07.03.2019 г., с което е оставена без уважение молбата му по
чл. 248 ГПК за изменение на протоколно определение от 12.12.2018 г. в частта за
присъдените на С.Й.М. разноски. В частната жалба са наведени оплаквания за
незаконосъобразност на атакуваното определение. Неправилно съдът приел, че в
случая е приложима разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Обратният иск бил приет
за съвместно разглеждане едва в първото съдебно заседание, като едновременно с
това исковата молба била оставена без движение за внасяне на дължимата държавна
такса. Поради това по нея не следвало да се извършват процесуални действия и
нямало никакво основание да бъдат извършвани такива след неотстраняване на
нередовността. В проведените открити съдебни заседания С.М. участвала чрез
процесуален представител само в качеството й на трето лице помагач, а не в
качеството й на ответник по обратния иск. Ако се приеме, че евентуално се
дължат разноски на ответника по обратния иск, те следвало да се определят съобразно
чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения - само за изготвяне на писмен отговор на искова молба, без
процесуално представителство. В тази връзка било релевирано възражение за
прекомерност на претендирания адвокатски хонорар и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК било поискано неговото намаляване. Поради това моли съда да отмени
атакуваното определение и вместо това постанови друго, с което да измени
определението за частично прекратяване на производството в частта за
разноските.
С писмен отговор по реда на чл. 248, ал. 2 ГПК насрещната страна по
частната жалба - С.Й.М., оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното
определение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съдът е сезиран с обективно кумулативно и субективно активно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл.
441, изр. 2 ГПК, предявени като частични, като всеки от ищците е
претендирал (след допуснато увеличение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК) осъждане
на ответника да му заплати: по 25 000 лв., представляващи обезщетения за
имуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия на ДСИ по изп.д. № 10284/2013
г. по описа на СИС при СРС и присъединените към него изп.д. № 10285/2013 г.,
изп.д. № 10317/2013 г., изп.д. № 10318/2013 г. по описа на СИС при СРС и
изп.д.№ 186/2014 г. по описа на ЧСИ Никола Попов, рег. № 847 на КЧСИ, от общо
причинени имуществени вреди в размер на 450 000 лв., формирани като
разлика между реалната стойност на продадените имоти и цената им по
осъществената публична продан, и по 1 000 лв. – обезщетения за
неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на починалите майка и дядо
на ищците, с цели размери от по 10 000 лв.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. С оглед доводите в жалбата,
настоящият въззивен състав го намира за правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 441, ал. 1 ГПК, частният съдебен изпълнител отговаря при
условията на чл. 45 ЗЗД за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно
принудително изпълнение. За същите вреди, причинени от държавния съдебен
изпълнител, отговорността е по чл. 49 ЗЗД. Тази гражданска отговорност е с деликтен характер,
в който смисъл е и изричното препращане в чл. 441 ГПК към разпоредбите на чл.
45 и чл. 49 ЗЗД. Следователно предпоставките, които следва да се установят, за
да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на М.НА П., са
противоправно поведение на ДСИ в
изпълнително производство – действие или бездействие, което е процесуално
незаконосъобразно, и причиняване на вреда в пряка причинна връзка от това
поведение. Вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на
противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
В случая ищците твърдят, че процесуално
незаконосъобразното поведение на ДСИ се изразявало в извършване на действия по
принудително изпълнение по спряно от съда изпълнително производство; в
извършване на публична продан относно имот, за който съществувала забрана по
чл. 202 ЗУТ, което имало за последица нищожност на постановлението за възлагане
поради невъзможен предмет; продаден и платен бил само първият етаж от
триетажната сграда в поземления имот.
По делото се установява, че по молба от 10.10.2013 г. на „К. „В.-СОФИЯ“, ЕИК*******,
е било образувано изп.д. № 10284/2013 г.
по описа на СИС при СРС, с длъжници К. Е.Д.и Б.К.Д.. Въз основа на други 3 бр.
изпълнителни листове в СИС при СРС са били образувани и изп.д. № 10285/2013 г.,
изп.д. № 10317/2013 г., изп.д. № 10318/2013 г. от същия взискател срещу същите
длъжници.
След настъпилата смърт на първия длъжник, по реда на чл. 429, ал. 1 ГПК е
конституирана длъжницата Б.К.Д., а след нейната смърт – нейните наследници по
закон - ищци по настоящото дело.
На 27.12.2013 г. е извършен опис на
ипотекираните от длъжниците в полза на взискателя имоти по изпълнителните дела.
На 28.03.2014 г. длъжниците са
представили пред ДСИ обезпечителна заповед от 26.03.2014 г., издадена по гр.д.
№ 12799/2013 г. на СГС, съгласно която е допуснато обезпечение на искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предявени от К. Е.Д.и
Б.К.Д. срещу „К. „В.-СОФИЯ“, чрез спиране на изпълнението по изп.д. № 10284/2013
г. на СИС при СРС. При представяне на обезпечителната заповед ДСИ е спрял
изпълнението по изп.д. № 10284/2013 г.
По другите изпълнителни дела е проведена публична продан на ипотекираните
имоти в периода 24.03.2014 г. – 24.04.2014 г., на 25.07.2014 г. е извършено
разпределение на постъпилата сума от продажбата, а с постановление от
01.06.2015 г., влязло в сила на 09.10.2015 г., на взискателя са възложени
имотите, както следва: УПИ, намиращ се в с. Лозен, СО – район Панчарево, на ул.
„Обретеница“, нанесен в кадастъра като поземлени имот с идентификатор
44063.6230.489 по КККР на с. Лозен, община Столична, с площ на имота по скица от
601 кв. м, при посочени граници на ПИ, заедно с всички подобрения и приращения
към имота, включително заедно с построените в имота сграда с идентификатор
44063.6230.489.1, със застроена площ по скица от 176 кв. м, брой етажи – 3, с
предназначение жилищна сграда еднофамилна; сграда с идентификатор
44063.6230.489.2, със застроена площ по скица 99 кв. м, брой етажи – 1, с
предназначение жилищна сграда еднофамилна; сграда с идентификатор
44063.6230.489.3, със застроена площ по скица от 32 кв. м, брой етажи – 1, с
предназначение - друг вид сграда за обитаване.
Съгласно обезпечителна заповед от 14.03.2016 г., издадена по гр.д. №
3451/2016 г. на СРС, 82 състав, е допуснато обезпечение на иск за собственост
по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от Й.П.Е.срещу ищците по настоящото дело, чрез
спиране на изпълнението по изп.д. № 10285/2013
г., изп.д. № 10317/2013 г., изп.д. № 10318/2013 г. на ДСИ при СРС и изп.д. №
186/2014 г. на ЧСИ Никола Попов, досежно извършване на въвод във владение в
полза на „К. „В.-СОФИЯ“ по отношение на ½ идеална част от възложения
поземлен имот с идентификатор 44063.6230.489, както и на първи и трети етаж от
триетажна сграда с РЗП 376 кв. м, с идентификатор 44063.6230.489.1, както и на
едноетажна помощна сграда (лятна кухня) с площ от 32 кв. м, с идентификатор
44063.6230.489.3.
На 24.03.2017 г. по изп.д. № 10285/2013 г., изп.д. № 10317/2013 г., изп.д.
№ 10318/2013 г. на ДСИ при СРС е извършен въвод на взискателя – купувач на
публичната продан, в ½ идеална част от поземления имот, втори етаж от
триетажната жилищна сграда в ПИ и в сградата с идентификатор 44063.6230.489.2,
със застроена площ 99 кв. м.
С оглед така установеното, въззивният съд намира доводите в жалбата за
неоснователни. Не е налице твърдяното противоправно поведение на ДСИ. Съдебният
изпълнител е постановил спиране на изп.д. № 10284/2013 г., като и и
разпределението на постъпилата от публичната продан сума, и постановлението за
възлагане са издадени по останалите изпълнителни дела. Спирането на
изпълнението по изп.д. № 10284/2013 г. няма за последица спирането и на другите
изпълнителни дела със същите страни и по отношение на другите вземания на
взискателя, в който смисъл е и тълкуването, дадено от СГС по гр.д. № 12799/2013
г. Другата издадена обезпечителна заповед в полза на трето лице също е
съобразена от ДСИ при извършването на въвода, като такъв не е извършен по
отношение на имотите, респ. частите от имотите, по отношение на които
изпълнението е било спряно.
Предвид имотите – предмет на принудително изпълнение и на постановлението
за възлагане – описаните поземлен имот и сгради, ведно с всички подобрения и
приращения в поземления имот, неотносимо за спора е дали сградите или етажи от
тях могат да се отчуждават самостоятелно, а проданта е извършена в съответствие
с разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 5 от 18.05.2017 г. по тълк. д.
№ 5/2015 г., ОСГК на ВКС.
Противно на поддържаното в жалбата, при оценката и продажбата на процесните
имоти ДСИ е взел предвид обстоятелството, че сградата с идентификатор 44063.6230.489.1
е триетажна. В постановлението сградата е описана с площ от 176 кв. м, като
изрично е посочено, че това е площта по ККР, както и е посочено, че сградата е
триетажна. Вещото лице по изпълнителното дело е дало оценка съобразно
действителното положение, за трите етажа на сградата, надстроени в отклонение
от разрешеното, като е извършило оглед на място и заснемане. Напълно неотносимо
за спора е каква е средната пазарна цена на триетажната сграда към момента на
извършване на оглед от вещото лице от СТЕ, изслушани в първоинстанционното
производство, при това без вещото лице да вземе предвид и установения от него
факт, че част от втория и третия етаж са изградени в отклонение и без
необходимите строителни книжа.
След като не се установява незаконосъобразно поведение на ДСИ, предявените
като частични искове за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди са
неоснователни и подлежат на отхвърляне. Предвид съвпадението на крайните изводи
на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, въззивниците следва да бъдат осъдени
на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплатят на въззиваемата страна юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство, което по реда на чл. 37 ЗПП вр. чл.
25, ал. 1 НЗПП, и съобразявайки извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност
в настоящата инстанция, съдът определя на 200 лв.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК от 07.03.2019 г.:
Частната жалба е процесуално допустима, но по същество неоснователна.
С протоколно определение от 12.12.2018 г. е била върната исковата молба на М.НА
П., с която са били предявени обратни искове срещу третите лица помагачи, и е
прекратено производството в тази част, като на ответника по обратния иск С.Й.М.
са присъдени разноски в размер на 1 100 лв. – адвокатско възнаграждение,
което е заплатено съгласно удостовереното в представения договор за правна
защита и съдействие.
При прекратяване на производството в тази част, на ответника по обратните
искове несъмнено се следват разноски съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК. Без значение в
тази връзка е кога районният съд е констатирал нередовността на исковата молба
и е указал на ищеца по обратните искове да я отстрани. Още с отговора на
първоначалната искова молба процесуалният представител на С.Й.М. е поддържал,
че по делото има данни за предявен обратен иск, но не е връчен препис от
исковата молба по обратните искове, който въпрос е повдигнат от пълномощника и
в откритото съдебно заседание на 26.09.2018 г., когато исковете са приети са
съвместно разглеждане, указано е на ищеца по обратните искове да внесе
дължимата държавна такса и е разпоредено връчване на преписи от исковата молба
по обратните искове на третите лица помагачи за отговор. Такъв е депозиран от
пълномощника, а в следващото открито съдебно заседание СРС е констатирал, че указанията
за отстраняване на нередовността не са изпълнени и е прекратил производството в
тази част. Следователно пълномощникът на С.Й.М., освен че е подал отговор на
исковата молба по обратните искове, е представлявал доверителя си в две открити
съдебни заседания не само в качеството й на трето лице помагач, но и в
качеството й на ответник по обратните искове. Поради това не е налице
хипотезата на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК въззивният съд
намира за неоснователно, тъй като делото е било усложнено от фактическа и
правна страна, и предвид цената на обратния иск от 12 000 лв., предявен
като частичен от 270 000 лв., възнаграждение в размер на 1 100 лв. не
е прекомерно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.11.2019 г., постановено по гр.д. №
77377/2017 г. на Софийски районен съд, 88 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 16.12.2019 г.
ОСЪЖДА К.А.И., ЕГН **********, и Г.А.И., ЕГН **********, да заплатят на М.НА П.на основание чл. 78 ГПК сумата 200.00 лв. (двеста лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА определението от 07.03.2019 г., постановено по гр.д. № 77377/2017 г. на
Софийски районен съд, 88 състав, с което е оставена без уважение молбата на
ищеца по обратния иск – М.НА П., за изменение на протоколно определение от
12.12.2018 г. в частта за разноските.
Решението е постановено при участието на С.Й.М., ЕГН **********, и В.Н.Т., ЕГН **********, като трети лица
помагачи на страната на ответника-въззиваем М.НА П..
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.