Решение по дело №16976/2015 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

 

№ ………..

 

гр. София, 27.12.2019 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

                                                                           

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                  СЪДИЯ:  АЛБЕНА БОТЕВА

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 16976/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба с вх. № 161929/30.12.2015 г., предявена от Ю.В.О., с ЕГН: **********, С.С.О., с ЕГН: **********, и С.С.О., с ЕГН: **********, действаща чрез своята майка и законен представител Ю.В.О., и тримата с адрес: ***, пл. „*********, против З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***.

Ищците, твърдят, че на 24.11.2012 г., в Република Турция, на пътя от гр. Анкара към гр. Коня, област А., М.Ж.(Д.), при управление на лек автомобил „Рено Еспейс”,  с рег. № ******, нарушил правилата за движение по пътищата, и реализирал пътно-транспортно произшествие (ПТП) с движещия се пред него товарен автомобил „Форд Карго“, с рег. № ******.

В исковата молба се твърди, че в резултат на описаното ПТП е починал С.О., род. на *** г., който е бил пътник в лек автомобил „Рено Еспейс”,  с рег. № ******.

По случая, в Република Турция, пред наказателния съд в гр. Кулу, било образувано наказателно дело № 2013/2018 г. и с решение 2016/66 г., подсъдимият М.Д. бил признат за виновен в извършване на престъпление „причиняване на смърт по непредпазливост“.

В исковата молба се сочи, че Ю.В.О. е била съпруга, а С.С.О. и С.С.О. - деца на  починалия С.О.. Смъртта на С.О. предизвикала силна болка и страдание в ищците. С.О. починал по особено мъчителен начин, като смъртта му настъпила бавно, за няколко денонощия, в резултат на причинените му политравми. Ищците били изключително съкрушени от преждевременната и мъчителна смърт на своя съпруг и баща, който преди смъртта си бил опора и стимул за живот в семейството. Месеци наред ищците отказвали да приемат смъртта му, като изпадали в състояние на емоционален дисбаланс и чувство на безперспективност. Страданията направили ищците емоционално нестабилни, влияли неблагоприятно на психическото им състояние и пречели на нормалното им съществуване и пълноценно общуване.

Ищците твърдят, че към датата на увреждането, ответникът е застраховал гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно лек автомобил „Рено Еспейс”,  с рег. № ******, включително и на водача Ж.(Д.).

Предвид изложеното, ищците молят да бъде  постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да им заплати обезщетения за претърпените неимуществени вреди от смъртта на С.О., в размер на по 250 000 лева, за всеки ищец. Сумите се претендират ведно със законната лихва от датата на увреждането - 24.11.2012 г. до окончателното им изплащане. Претендират и направените по делото разноски.

В срока по чл. 367 ГПК, ответникът З. „Л.И.” АД е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът не оспорва, че към датата на ПТП, по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“, е застраховал гражданска отговорност на лицата, правомерно управляващи лек автомобил „Рено Еспейс”,  с рег. № ******, включително и на водача М.Ж.(Д.), както и че ищците са съответно съпруг и деца на  починалия С.О..

Ответникът оспорва исковете с възражението, че са неоснователни.  Оспорва твърденията в исковата молба, че за ищците са настъпили неимуществени вреди – болки и страдания, в резултат на близък, както и твърденията за тяхната продължителност и интензитет. Оспорва твърдението, че между ищците и пострадалия са съществували отношения на общност, привързаност, обич и доверие, които да са били прекъснати единствено във връзка с настъпилото ПТП. Сочи, че законът не е въвел презумпция, че при летален изход на дадено лице за неговите наследници настъпват неимуществени вреди. Ответникът оспорва и че водачът М.Д. има изключителна вина за леталния изход при С.О.. Евентуално, ответникът релевира възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в непоставяне на обезопасителен колан.

Оспорва и претендираните обезщетения с възражението, че размерът им е завишен и не отговаря на принципа на справедливост и установената съдебна практика. Ответникът оспорва акцсорните искове за присъждане на лихва за забава, както и началния момент от който се дължи лихва за забава. Релевира и възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията за присъждане на лихва за забава. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото разноски.

В допълнителната искова молба, ищците поддържат исковете и оспорват възраженията на ответника.

Съдът приема от фактическа и правна страна следното:

Относно компетентността на съда да разгледа и реши спора:

Предявени са искове за обезщетяване на неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, реализирано в Република Турция, по вина на водач, чиято гражданска отговорност се твърди, че е била застрахована от ответника.

Исковете са предявени на 30.12.2015 г., поради което е приложим Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (по-долу Регламент 1215/2012) в съответствие с член 81 от него.

Съгласно съображение 18 от регламента във връзка със застраховането, потребителските и трудовите договори по-слабата страна следва да бъде защитена от правила за компетентност, които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото общите правила. В член 4, параграф 1 от посочения регламент е предвидено общото правило, че: „искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“. Регламентът съдържа изключения от това правило (вж. член 5, параграф 1 от същия регламент[1]). Такива изключения са предвидени за компетентността по дела във връзка със застраховане (членове 10—16, раздел 3, глава II, от Регламент № 1215/2012). Така член 11, параграф 1, б. „б“ от регламента предвижда, че: „Срещу застраховател с местоживеене в държава членка може да бъде предявен иск в друга държава членка в случай на искове, предявени от притежателя на полицата, застрахования или трето ползващо се лице, в съдилищата по мястото, където ищецът има местоживеене. Член 11 се прилага по отношение на искове, предявени от увредената страна пряко срещу застрахователя, когато такива преки искове са разрешени (вж. чл. 13, пар. 2 от регламента;  Решение на СЕС от 31 януари 2018 г. по дело C-106/17, т. 36 и 37 и цитираната съдебна практика). Такъв пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя е регламентиран в чл. 226, ал. 1 Кодекса за застраховането (отм.) (по-долу КЗ). Ето защо регламент 1215/2012 г. предвижда възможност за увреденото лице да предяви иск пряко срещу застрахователя иск в Република България, стига то да има местоживеене в страната.  Предвид разпоредбата на чл. 62, параграф 1 от Регламент (ЕО) 1215/2012,  за да определи дали една страна има местоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани по делото, съдът прилага вътрешното си право.

Нормата на чл. 48, ал. 7 от КМЧП определя като обичайно местопребиваване на физическо лице мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване, като за определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Нормата на чл. 94 от ЗГР определя като настоящ адрес този, на който лицето живее, като в, ал. 3 е въведено и понятието място на живеене, като е възможно заявеният адрес и този по фактическо местопребиваване да не съвпадат. Заявяването, предвидено в чл. 96, ал. 1 и срокът за това по чл. 99, ал. 1 ЗГР се явяват последица от факта на живеенето на определено място, а не необходима предпоставка за определяне на настоящия адрес; липсата на заявление за промяна на настоящия адрес по съществуваща регистрация не променя установения факт на живеене на дадено място - в този смисъл е и съдебната практика (Определение № 185/23.04.2013 г. по ч.гр. д. № 2198/2013 г. на II г.о. на ВКС, Решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на IV г.о. на ВКС). Под местоживеене по смисъла на Регламент (ЕО) 1215/2012 в Република България, съобразно действащото вътрешно право, се разбира мястото, където лицето фактически живее, без значение дали е извършена и административна регистрация. В отговора по чл. 290 ГПК, даден с решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на IV г.о. на ВКС е изяснено, че доказването може да стане с всички допустими доказателствени средства.

От събраните по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, съдът приема за установено, че към датата на исковата молба, ищците са имали „местоживеене“ в РБългария.

Предвид всичко изложено, настоящият съдебен състав приема, че е компетентен да разгледа и разреши възникналия правен спор.

По същество на спора, съдът приема следното:

Предявени са обективно и субективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 267, ал.1 КЗ, вр. чл. 226, ал.1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 о КЗ, обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.

Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2 на чл. 226 КЗ (отм.),  може да прави възраженията, които произтичат от договора и от гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника - застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на застрахования деликвент и има вторичен характер – застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се предполага – чл. 45, ал.2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.

В настоящия случай не се спори по делото, че към 24.11.2012 г. (датата на процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключен на 21.11.2012 г. във формата на застрахователна полица № 22112002625841, валидна от 21.11.2012 г. до 20.11.2013 г., З. „Л.И.“ АД е застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно управляващи товарен автомобил „Ситроен Релай”, с рег. № КН 1226 ВВ, включително и на водача М.Д..

Този факт е отделен като безспорен и ненуждаещ се в отношенията между страните по делото (с определението от 18.04.2017 г.), а и се установява от представената застрахователна полица (л. 162 от делото).

Установяват се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти, представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:

Съдът приема за установено по делото, че на 24.11.2012 г., в Република Турция, Област Анкара, на пътя от гр. Анкара към кр. Коня, М.Д., при управление на лек автомобил „Рено Еспейс”,  с рег. № ******, е нарушил правилата за движение по пътищата, и реализирал пътно-транспортно произшествие с товарен автомобил „Форд Карго“, с рег. № ******, в резултат на което е починал С.О., който е бил пътник в лекия автомобил. Тези факти също са отделени като безспорни и ненуждаещи се в отношенията между страните по делото (с определението от 18.04.2017 г.), и се установяват от събраните по делото доказателства и доказателствени средства:

Видно от представения Протокол за установяване на пътно-транспортно произшествие с ранени и материални щети, на 24.11.2012 г., окол 7.30 часа, в Република Турция, Област Анкара, на пътя от гр. Анкара към кр. Коня,  км. 84 + 300 м., е реализирано пътно-транспортно произшествие между лек автомобил „Рено“, с рег. № ******, управляван от М.Д. и камион (пикап) „с рег. № ******“, с рег. № ******, управляван от Х.О.

В протокола е посочено, че „водачът М.Д. с автомобил с рег. № ****** пътува от Анкара към Коня, на км. 84 + 300 м. удря с дясна предна част на автомобила си пикапа на Х.О. , пътуващ пред него в същата посока, с рег. № ******“. В протокола е посочено, че при направените измервания и огледи е установено, че за катастрофата вина носи водачът М.Д. поради нарушение на Правилника за движение по пътищата № 2918, правило 4 – удар отзад, както и че другият водач - Х.О. няма никаква вина.

Като пострадал в протокола е посочен С.О., на 43 години.

На водача М.Д. е повдигнато обвинение и Републиканската главна прокуратура в Кула е внесла обвинителен акт, според който,  починалият С.О. е пътувал в автомобил с рег. № ******, управляван от подсъдимия М.Д. по пътя в посока от Анкара към А., когато блъскайки се в задната лява част на камион с с рег. № ******, управляван от Х.О., за когото е издадено допълнително решение за неподвеждане под отговорност, е причинил катастрофа, в резултат на която раненият С.О. е починал в Университетската болница „Ататюрк” в Анкара. Посочено е, че съгласно чл. 84 на Закон 2918 (Закон за движение по пътищата) се повдига обвинение за основно нарушение на правилата за движение чрез удар отзад и на основание чл. 85, ал. 1 и чл. 53, ал. 6 на Турския наказателен кодекс се иска наказанието му.

По така повдигнатото обвинение е било образувано наказателно дело № 2013/2018 г. на Наказателния съд от първа инстанция в гр. Кулу.

С решение 2016/66 г. по наказателно дело № 2013/2018 г., Наказателният съд от първа инстанция в гр. Кулу е приел че е установено престъплението, за което М.Д. е обвинен – „причиняване на смърт по непредпазливост“ и е осъдил М.Д. на наказание 2 години и 4 месеца затвор, като изпълнението на присъдата е отложено и е определен 5-годишен изпитателен срок. Със същото решение, на подсъдимия М.Д. е отнето свидетелството за управление на МПС за срок от 1 година. Видно от извършеното отбелязване, на 23.02.2016 г. решението е станало „окончателно“.

По делото е прието заключението по извършената комплексна медико-автотехническа експертиза (КМАТЕ), от което се установява следния механизъм на процесното ПТП:

На 24.11.2012 г., в Република Турция, по автомагистрален  път от гр. Анкара към гр. Коня, след отклонението за село Кьомюшини, община Кулу, в дясната активна пъна лента, се е движил лек автомоби (миниван) „Рено Еспейс“, с български регистрационен № ******, управляван от М.Жалилата, със скорост не по-ниска от 120 км/ч. Пред него, в същата дясна лента, се е движил товарен автомобил „Форд Карго“, с peг. № 21AU 790, управляван от Х.О., със скорост около 90 км/ч.

Поради разликата в скоростите, по неизвестни причини водачът на л.а. „Рено Еспейс“ не е реагирал своевременно и л.а. „Рено“ е застигнал и се е ударил с предната си дясна част в задната лява част на т.а. „Форд Карго“ на км. 84+300. Поради голямата разлика в масите на двете МПС и малката си конструктивна якост, л.а. „Рено“ се е деформирал силно, като предната му дясна част се е подвряла под карусерията на т.а. „Форд“. Настъпил е удар челно в най-задното ляво двойно колело на т.а. „Форд“ и след деформации предната част на л.а. „Рено“ се е отклонила наляво. След това предната лява колона на л.а. „Рено4 се е ударила в металната задната лява част на платформата на карусерията на т.а. „Форд“, смачкала се е и се е разкъсала, заедно с рамката на предната дясна врата. Предната лява част на пластмасовия покрив на л.а. „Рено“ се е ударил в капака на т.а. „Форд“, и е счупил няколко дъски, като е пробил малък отвор в капака.

След удара л.а. „Рено Еспейс“ се е отклонил наляво, преминал е диагонално през лявата пътна лента и е навлязъл под малък ъгъл в широкия отводнителен канал, нами­ращ се в средата на пътя между двете му еднопосочни платна за движение. Продължил е да се движи в този бетонен канал около 600 метра, като е лъкатушил на зиг-заг, след което е завил на дясно напуснал канала, прекосил е диагонално двете активни пътни лента и лентата за принудително спиране, навлязъл е в терена в дясно от пътя и накрая, след общо изминати около 940 метра от мястото на удара, се е спрял пред железен електрически стълб от далекопровод. Вероятно движението на л.а. „Рено Еспейс“ е било по инерция, тъй като пътят е със среден низходящ наклон около 1,5 % . Няма данни за състоянието и поведението на водача на л.а. „Рено Еспейс“.  Водачът на т.а. „Форд“ по-късно е спрял в лента за аварийно спиране малко след спрения л.а. „Рено“.

Подвирането на дясната част на л.а. „Рено Еспейс“ е продължило до удар и на средната му дясна колана и я деформира силно. По този начин, задната лявата част на каросерията на т.а. „Форд Карго“ е навлязла в пространството на пътника от предната дясна седалка. Поради това, пътуващият на предната дясна седалка е получил несъвместими с живота телесни увреждания от директен удар със задната лява част на карусерията на т.а. „Форд“.

В заключението е посочено, че причината за настъпване на произшествието е в действията на водача на л.а. „Рено Еспейс“ - М.Жалилата, който в процес на застигане на движещия се пред него по-бавно т.а. „Форд Карго“ не е спазил безопасна надлъжна дистанция и е допуснал приближаване по-малко от безопасната дистанция. Реагирал е най-вероятно в последния момент, като е завил леко наляво.

Заключението по комплексната експертиза е изготвено от вещи в съответната област на науката лица, които са висококвалифицирани експерти, за чиято професионална компетентност и добросъвестност не са налице основания за поставянето им под съмнение. Заключението е пълно, ясно и обосновано, вещите лица са съобразили всички обективни данни по делото, поради което и съдът не  намира основание да се съмнява в неговата правилност и го кредитира.

Не се спори по делото, че Ю.В.О. е била съпруга, а С.С.О. и С.С.О. - деца на  починалия С.О..

Тези факти се установяват и от удостоверение за наследници с изх. № 2346/18.05.2015 г., издадено от Община Перник (л. 31).

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката  В.Г.К., която сочи, че първата ищца й е племенница. Свидетелката сочи, че през месец ноември 2012 г. й се е обадила Ю. и й казала, че мъжът й е катастрофирал в Турция. Били събрани пари и Ю. заминала за болницата в Анкара, където мъжът й бил в много тежко състояние, в кома. Ю. изпаднала в шок, чувствала се ужасно. Децата останали сами. Тогава С. била на 3 години, а С. на 13 години. Ю. не могла да погребе съпругът си в България защото й искали 10 000 долара, и той бил погребан „слюжебно“ някъде край Анкара, като Ю. не знаела къде. Свидетелката сочи, че „към настоящия момент“ (разпитът е проведен на 14.05.2018 г.), Ю. се опитвала да глада децата си, „да се събере“, борила се за оцеляване. Посещавала психолог, като две-три години пиела транквиланти. Децата помнели баща си, питали за него,  особено С. много трудно преживял случилото се. Свидетелката заявява, че „понастоящем“ Ю. не живее с никой на „съпружески начала“. Двамата със съпруга си се обичали и уважавали, като единственият който носел доходите вкъщи бил съпругът на Ю.. Тя не работела, грижела се за децата.

При така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията  по  чл. 45, ал.2 от ЗЗД не беше опровергана. Събраните по делото писмени и доказателства и доказателствени средства установяват предпоставките от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ З. „Л.И.“ АД дължи да заплати обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увредените лица, каквито се явяват ищците (чл. 265, ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.). Съгласно формираната с ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. задължителна съдебна практика, ищците са в кръга на лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта съответно на своя съпруг и  баща. С оглед на това съдът намира, че исковете, предявени от Ю.В.О., С.С.О. и С.С.О., са доказани по основание.

Що се отнася до размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:

Както беше посочено, ищците са наследници по закон на С.О. (съответно съпруга и деца). Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страдания от ищците от смъртта на С.О., и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредените да претендират  парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.  Критериите за определяне на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на причинените неимуществени вреди, конкретните обстоятелства, при които е настъпила смъртта; как са е отразила върху психиката и емоциите на ищците; възрастта на пострадалия и тази на ищците към датата на деликта; родствените и емоционални отношения между ищците и пострадалия, близостта между тях; конкретните чувствата на ищците към момента на деликта и след това; отражението върху психиката и начина им на живот, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици от претърпените от ищците страдания, в каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република България, вкл. и указанията, дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на Пленума на ВС. Като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането.

Нивата на застрахователно покритие, респ. нормативно определените лимити на отговорност по застраховката „гражданска отговорност на автомобилистите“, са от значение при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди относно възможния максимален размер, при произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск, индиция са за икономическата конюнктура, но сами по себе си не са критерий, нито са база за определяне размера на обезщетението (в този см. решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I ТО, решение № 179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I ТО, решение № 207/-3.09.2013 г. по т. д. № 207/2011 г. на  ВКС, II ТО, решение № 83/06.07.2012 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II ТО,  решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II ТО,  решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II  ТО, решение по т. д. № 1948/2013 г. н ВКС, II ТО, решение по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС,  I  ТО и др.).

Определяйки размера на обезщетенията за неимуществени вреди,  съдът съобрази и възрастта на починалия и на ищците, към датата на настъпване на ПТП – С.О. е бил на 43 години, а ищците са били съответно на 41 години, 14 години и 4 години, несъмнено установените изключително добри взаимоотношения между починалия и ищците, както и че смъртта на С.О. се е отразила тежко върху психическото и емоционалното състояние на ищците.

Съдът съобрази всички посочени по-горе обстоятелства, както и инфлационните процеси към момента на увреждането (2012 г.), определящи стандарта в страната към релевантния период, лимитите, вменени на застрахователните дружества, както и съдебната практика по аналогични случаи. Съобразявайки всичко изложено, както и принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съдът приема, че  претърпените от ищците неимуществени вреди ще бъдат възмездени чрез парично обезщетение от по 130 000 лева.

Неимуществените вреди от загубата на съпруг и родител са неизмерими с пари – какъвто и размер на обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на ищците. За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи размер на задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Този критерий включва освен обективно установените по делото факти и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията.

При това положение, съдът следва да разгледа евентуалните възражения на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец.

По обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т. д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение № 169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о.,  решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди.  За да е налице съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Или от съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63 г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение № 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение  № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на  ВКС, ІІ ТО, решение  № 59/10.06.2011 г.  по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение  № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от 28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн. други) е прието, че изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения.

Освен това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента или по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.

В Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС се приема, че за прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.

В настоящия случай, ответното дружество твърди, че пострадалият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, тъй като е пътувал в лекия автомобил без поставен предпазен колана.

Видно от неоспореното заключение по КСМАТЕ, починалият С.О. е пътувал на предна дясна седалка на лек автомобил „Рено Еспейс”,  с рег. № ******, който е бил заводски оборудван с триточкови предпазни колани на предните две седалки (и на задните външни ляво и дясно места).

В заключението е констатирано, че при извършения външния оглед на починалия, няма описани увреждания, от които да се приеме дали той е бил или не с правянно поставен предпазен колан. С оглед изключително тежките повреди по автомобила около предна дясна седалка, вещите лица по КСМАТЕ са приели, че с или без правилно  поставен предпазен колан за седящия на предна дясна седалка на лек автомобил, смъртният изход е бил практически неизбежен.

С оглед на така установените факти, възражението за съпричиняване е неоснователно, респ. определените по-горе обезщетения не следва да бдат намалявани. Следователно, исковете са основателни и доказани за по 130 000 лева, а за разликата до пълните предявени размери, исковете следва да се отхвърлят.

Съгласно чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от отговорността на прекия причинител на увреждането, поради което същата е функционална и застрахователят се смята в забава с оглед привилата на непозволеното увреждане. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се дължи лихва  по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този смисъл е и постоянната практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010г. по т.д. № 705/2009г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/08г. на ВКС, ТК, решение № 72/30.04.09г. по т.д. № 475/08г. на ВКС, ТК, решение №594/17.10.2006г. по т.д. № 192/2006г. на ВКС, ТК и др. Поради това, присъдените обезщетения са дължими от ответника ведно със законната лихва от датата на увреждането на ищците, което е настъпило на 11.12.2012 г., когато е починал С.О..

Исканията за присъждане на обезщетение за забава, в размер на законната лихва, следва да се отхвърлят за периода от 24.11.2012 г. до 10.12.2012 г., като неоснователни.

Частично основателно е възражението на ответника за погасяване на вземанията за лихва, поради изтекла погасителна давност.  Вземането за лихви при упражнено право на трети лица срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента се погасява с кратката тригодишна давност съгласно чл. 111, б. ”в” ЗЗД, считано от деня на увреждането, от когато е изискуемо вземането за обезщетение от непозволено увреждане (решение № 128/25.06.2013 г. по т. д. № 396/2012 г. на ВКС, ІІ ТО).  В случая искът е предявен на 30.12.2015 г. след повече от три години от началната дата на възникване на вземането за лихви – 11.12.2012 г. Ето защо,  акцесорните вземания за лихва следва да се считат погасени за периода от 11.12.2012 г. до 30.12.2012 г., т. е. за периода, предхождащ 3-годишния период преди завеждането на исковата молба. За останалата част от периода – от 31.12.2012 г.  до датата на исковата молба 30.12.2015 г. – възражението за давност е неоснователно.

Относно разноските:

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца – адв. Т.Х.Х.,  адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от исковете в размер на 8595.60 лева  (16530 лв. х 0.52).

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 336 лева от общо направените разноски в размер на 700 лева (700 лв. х 0.48) - депозит за експертиза. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 450 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 216 лева (450 х 0.48) за юрисконсултско възнаграждение.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от исковете, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд, сумата от 15 600 лева – държавна такса (390 000 лв. х 4 %) от внасянето на които  ищците са  освободени.

Така мотивиран,  СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20 състав,

 

Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Ю.В.О., с ЕГН: **********, на С.С.О., с ЕГН: **********, и на С.С.О., с ЕГН: **********, действаща чрез своята майка и законен представител Ю.В.О., и тримата с адрес: ***, пл. „*********, на основание чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал.1 КЗ (отм.), сумата от по 130 000 лева на всеки от ищците, представляващи застрахователни обезщетения за претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на С.О., настъпила вследствие на пътно – транспортно произшествие, реализирано на 24.11.2012 г. в Република Турция, ведно със законната лихва, считано от 31.12.2012 г. до окончателното плащане, като

ОТХВЪРЛЯ исковете по чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал.1 КЗ (отм.),  за обезщетения за неимуществени вреди, за разликата над от по 130 000 лева до пълните предявени размери от по 250 000 лева, както и исканията за присъждане на законна лихва, за периода от 24.11.2012 г. до 10.12.2012 г., като неоснователни, а за периода от 11.12.2012 г. до 30.12.2012 г. – като погасени по давност.

ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат Т.Х.Х., с адрес: ***, офис 7, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 8595.60 лева  – адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Ю.В.О., с ЕГН: **********, С.С.О., с ЕГН: **********, и С.С.О., с ЕГН: **********, действаща чрез своята майка и законен представител Ю.В.О., и тримата с адрес: ***, пл. „*********, да заплатят на З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 336 лева - разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, сумата от 216 лева – юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от  15 600 лева – държавна такса.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                                    СЪДИЯ: