ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 22494
гр. София, 21.05.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20241110152184 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 267, пар. 1 ДФЕС.
Отнася се до редица въпроси, свързани с последици от установяване на
недействителност на договор за потребителски кредит или на клаузи от
такива договори поради неравноправност, във връзка с изискванията за
ефективност на правото на Съюза съгласно чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО
относно неравноправните клаузи в договори с потребители и чл. 23 от
Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити. По-специално фокус
на внимание на преюдициалните въпроси е възприетият от националните
юрисдикции баланс между доверието, което са отдава на търговеца в
едностранните съдебни производства, и изискванията към потребителя
като по-слаба страна за относно информираността и реакцията му като
ответна страна в това производство.
1. СТРАНИ ПО СПОРОВЕТЕ:
1.1. По частно гражданско дело № 70820/2024 г.:
1.1.1. Заявител:
„Профи кредит България“ ЕООД – дружество, регистрирано по
българското право, с адрес на управление: БЪЛГАРИЯ, 1404 София, бул.
„България“, № 49, бл. 53е, вх. В.
Представлява се по делото от адвокат (адвокат), със същия адрес като
дружеството, със служебен телефон: +359 (номер), и ел. поща:
***@***********.**.
1.1.2. Длъжник:
Длъжник в заповедното производство още не е конституиран, тъй като
това става след като съдът издаде заповед за изпълнение.
1
Производството обаче следва да се развие срещу (длъжник) – български
гражданин, който има регистриран адрес в БЪЛГАРИЯ, (адрес).
1.2. По частно гражданско дело № 58169/2024 г.
1.2.1. Заявител:
„Банка ДСК“ АД – дружество, регистрирано по българското право, с
адрес на управление: БЪЛГАРИЯ, 1000 София, ул. „Московска“, № 19.
Представлява се по делото от главен юрисконсулт (....), със същия адрес
като дружеството, със служебен телефон: +(номер), и ел. поща:
***************@*******.**.
1.2.2. Длъжник:
Длъжник в заповедното производство още не е конституиран, но то
следва да се развие срещу (длъжник) – български гражданин, който има
регистриран адрес в (адрес).
1.3. По частно гражданско дело № 70167/2023 г.:
1.3.1. Заявител:
„ЕОС матрикс“ ЕООД – дружество, регистрирано по българското право,
с адрес на управление: БЪЛГАРИЯ, 1756 София, кв. „Малинова долина“,
ул. „Рачо Петров – казанджията“, № 4 – 6, ет. 6, и ел. поща:
***************@**********.**.
Представлява се по делото от адв. ..... Христова, със адрес на кантората:
БЪЛГАРИЯ, 1000 София, (адрес), със служебен телефон: +359 (тел.), и
ел. поща: .....@gmail.com .
1.3.2. Длъжница:
Длъжник в заповедното производство още не е конституиран, но то
следва да се развие срещу (длъжник) – българска гражданка, която има
регистриран адрес в (адрес).
1.4. По частно гражданско дело № 53228/2024 г.
1.4.1. Заявител:
„Банка ДСК“ АД – дружество, регистрирано по българското право, с
адрес на управление: БЪЛГАРИЯ, 1000 София, ул. „Московска“, № 19.
Представлява се по делото от юрисконсулт ....., с адрес: БЪЛГАРИЯ, 1000
София, ....., със служебен телефон: +359 (номер), и ел. поща:
***************@*******.**.
1.4.2. Длъжник:
Длъжник в заповедното производство още не е конституиран, но то
следва да се развие срещу Н. М. Г. – български гражданин, който има
регистриран адрес в (адрес).
1.5. По частно гражданско дело № 52184/2024 г.
1.5.1. Заявител:
„Банка ДСК“ АД – дружество, регистрирано по българското право, с
адрес на управление: БЪЛГАРИЯ, 1000 София, ул. „Московска“, № 19.
2
Представлява се по делото от старши юрисконсулт П. Н. Т., с адрес:
(адрес), със служебен телефон: +(номер), и ел. поща:
************@*******.**.
1.5.2. Длъжник:
Длъжник в заповедното производство още не е конституиран, но то
следва да се развие срещу И. И. В. – български гражданин, който има
регистриран адрес в (адрес).
2. ФАКТИ ПО СПОРОВЕТЕ:
2.1. По частно гражданско дело № 70820/2024 г. – методи за
изчисляване на ГПР:
Производството е образувано по искане на заявител – небанкова
финансова институция, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК – по нея длъжникът може да възрази, че не дължи търсените суми, а
ако не го направи в едномесечен срок, срещу него се допуска
принудително изпълнение след изтичане на срока.
Заявителят е сключил с длъжника договор за потребителски кредит на
26.03.2019 г., като му предоставил 600 лева, които длъжникът следвало да
върне за 11 месеца на равни вноски при годишна лихва от 35,60 %.
Съгласно договора за кредит лихвеното плащане е в размер на 111,97
лева. ГПР е посочен като 40,48 %.
По образуваното пред Софийския районен съд дело заявителят е
признал, че длъжникът му е платил 4 вноски по погасителния план, като е
поискал да му се издаде заповед за изпълнение за следните вземания по
кредита – 403,76 лева – остатък от главница; 38,80 лева – договорна лихва
за периода от 01.09.2019 г. до 01.03.2020 г.; 370,38 лева – неплатена част
от цената на „пакет допълнителни услуги“; 200 лева – разходи за
събиране на вземането от заявителя, и 449,16 лева – законна лихва върху
неплатените суми от 02.05.2019 г. до 27.11.2024 г.
Въз основа на данните от предходния абзац настоящият съд е приел, че
макар и вземането за „допълнителни услуги“ да е поето доброволно от
длъжника – потребител, същото все пак е част от ГПР по кредита,
доколкото става въпрос за прилагане на определени търговски условия за
отпускане на кредит (напр. приоритетно разглеждане на искането преди
други такива), които правят предложението за кредит с допълнителни
услуги различно от търговска гледна точка от това за отпускане на кредит
без тези услуги. Затова е приел, че цената на допълнителните услуги
следва да се приеме за разход по кредит. След извършване на
аритметична операция по определяне на размера на разходите по кредит
от 600 лева, отпуснат за 12 месеца при ГПР 40,48 %, съдът е приел, че
максималният размер на разходите при връщане на кредита на една
3
вноска накрая на периода му („облигационен падеж“) би бил 242,88 лева.
Когато се пресметнат обаче размерът на лихвените разходи от 111,97 лева
и цената на „пакета допълнителни услуги“ от 679,03 лева, то разходите по
кредита – предмет на делото, който е отпуснат дори за по-малък период,
от 791 лева надвишават драстично дори най-консервативно допустимите
според аритметически методи 242,88 лева. Поради това в изпълнение на
указанията по т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи
кредит България е приел, че договорът за кредит е вероятно нищожен,
като е приел, че се е дължала само чистата стойност от 600 лева, от която
е прихванато изпълненото по договора с направеното от длъжника
плащане на 4 вноски по кредита, или 505,84 лева, и е издал заповед само
за 94,16 лева главница, към които пропорционално е присъдил част от
разноските в производството.
За останалите вземания съгласно чл. 23 ЗПКр е отказано издаване на
заповед, а по претенцията за лихви за забава настоящият съд се е
произнесъл, че такива не се дължат, тъй като биха компенсирали
недобросъвестно кредитора в противоречие с практиката на Върховния
касационен съд на България (вж. по-долу, абзац 98).
Разпореждането е обжалвано, като по жалбата е постановено
Определение № 5537/20.03.2025 г. по въззивно частно гражданско дело
№ 3031/2025 г. на Софийския градски съд, с което отказът за издаване на
заповед е частично отменен. Изводът на първоинстаницонния съд, че
цената на „пакет допълнителни услуги“ по договора не се дължи поради
противоречие на клаузите, които го уреждат, с добрите нрави, е приет за
правилен. Въпреки това без допълнителни мотиви е установено, че
отразеният в договора ГПР е установеният по нормативен ред такъв, тъй
като е посочен с число, и доколкото същият съответствал на максималния
законов размер, е прието, че договорът не е недействителен в цялост.
Поради това е прието, че длъжникът е дължал договорна лихва и лихва за
забава по договора за кредит. Извършено е прихващане с платените
505,84 лева, но същите са отчетени и за погасяване на част от лихвата за
забава и договорни лихви по кредита (за които настоящият съд е приел,
че не се дължат поради нищожност на целия договор за кредит). Дадени
са указания на настоящия съд да издаде заповед за изпълнение за суми в
размер на още част от главницата за разликата между приетите за
дължими по първоначалната заповед за изпълнение 94,16 лева и 194,47
лева главница, както и за 10,96 лева възнаградителна лихва по договора,
и 105,04 лева законна лихва за забава, като съответно са дадени и
указания за присъждане на допълнителни разноски.
2.2. По частно гражданско дело № 58169/2024 г. – презумпция за
размер на задължение при незабавно изпълнение:
4
Производството е образувано по искане на заявител – банка, за издаване
на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК – акт, с който
незабавно и без други формалности може да започне изпълнително
производство срещу длъжника, който може да поиска евентуално
спиране на изпълнението, но едва след като вече са наложени мерки за
обезпечение върху имуществото му, въз основа на извлечение от
счетоводните книги и договор за потребителски кредит от 07.06.2022 г.,
на който се основава вземането.
Според текста на договора от 07.06.2022 г. заявителят отпуска на
длъжника 32 500 лева кредит за 120 месеца, като последният следва да го
върне на равни месечни вноски от по 393,53 лева. Кредитът се олихвява с
променлива лихва, състояща се от референтен лихвен процент – среден
лихвен процент на пазара на депозити, който се обявява официално от
Българската народна банка, и фиксиран компонент – надбавка от 6,140
процентни пункта, като към датата на отпускане на кредита сборът от
двете дава 6,2 % годишно. Съгласно същата клауза – т. 8 от договора, при
неизпълнение на редица преференциални условия, свързани с ползване
на услуги на банката, фиксираната надбавка като част от лихвата
нараства до 8,69 процентни пункта. При неясни условия „максималната“
фиксирана надбавка може да достигне до 9,44 процентни пункта. В
договора е посочен размер на годишния лихвен процент от 6,88 %.
В т. 18 от договора е предвидено, че длъжникът по делото е длъжен да
заплаща такси според тарифата на банката – заявител. Съгласно т. 6 от
общите условия на договора „Кредитополучателят и […] дължат на
кредитора такси и комисионни съгласно Тарифа за лихвите, таксите и
комисионните, които [заявителят] прилага по извършвани услуги на
клиенти. Когато Кредитополучателят и […] не внесат дължимите суми, с
размера им се увеличава дългът.“ В т. 1.1.1. от приложената тарифа за
„Такси по кредити за текущо потребление“ е посочена такса за
разглеждане на искане и одобряване на кредит, която се начислява за
„оценка на платежоспособност и неплатежоспособност на клиента […]
(проверки в публичните регистри, изготвяне на рейтинг, включително въз
основа на източника на доходи) в зависимост от размера на искания
кредит“ в размер на 200 лева при искания за кредит в размер от 25 000,01
лева до 40 000 лева. В т. 5 е посочена такса за „разходи при изискуем
кредит“ в размер на 120 лева без описание на това за какви действия на
заявителя се дължат.
В погасителния план по договора е посочена „нулева“ вноска с падеж на
датата на сключване на договора – 07.06.2022 г., която е с размер от
203,60 лева, и включва 200 лева „такса ГПР“ и 3,60 лева „такса“. След
това е посочен остатък от задължение от 32 292,63 лева към падежа на
5
първата вноска, като посочената сума не съответства на разликата между
32 500 лева и нулевата вноска от 203,60 лева, а отговаря на вземанията
след погасяване на първа вноска. След това са посочени 119 анюитетни
месечни вноски в размер на 393,53 лева, които включват различни по
размер части от дължимата се главница и договорна лихва, равни на
„месечна вноска“ от 364,09 лева, към която се добавят 23,94 лева
застрахователна премия и 5,50 лева „такса ГПР“, и се получава „обща
дължима сума“ от 393,53 лева. Последната, 120-та вноска с падеж
07.06.2032 г. е сбор от главница и възнаградителна лихва, равняващ се на
„месечна вноска“ от 343,44 лева, към която се добавят застрахователна
премия от 23,94 лева, „такса ГПР“ 5,50 лева, и така се получава „общо
дължима сума“ от 372,88 лева. Общите плащания възлизат на 32 500 лева
главница; 11 170,15 лева лихва; 2872,80 лева застраховка; 3,60 лева такси,
и 860 лева „такса ГПР“, или общо 47 406,55 лева.
Въз основа на договора заявителят е поискал от настоящия съд издаване
на заповед за незабавно изпълнение за 28 377,26 лева – неплатен остатък
от главницата по договора след заплатени 20 вноски, като първата
посочена като забавена вноска е с падеж на 05.03.2024 г., поради което е
обявена предсрочна изискуемост; 1157,49 лева – договорна лихва по
кредита за периода от 05.03.2024 г. до 19.09.2024 г.; 44,27 лева –
договорна лихва за забава (само за плащанията с настъпил падеж) за
периода от 05.03.2024 г. до 19.09.2024 г.; 128,92 лева – законна лихва за
забава след обявяване на предсрочна изискуемост по кредита за периода
от 20.09.2024 г-. до 29.09.2024 г., и 120 лева – „разходи при изискуем
кредит“. С Разпореждане № 176395/30.11.2024 г. по същото дело
настоящият съд е отхвърлил искането, като се е позовал на съмнения, че
ГПР е определен неправилно, тъй като в противоречие с постановеното
от Съда в т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14
Radlinger и Radlingerová възникват сериозни съмнения, че таксата от 200
лева при отпускане на кредита е взета от главницата по същия на
основание т. 6, изречение второ от общите условия и реално отпуснатата
и платена на длъжника сума е била 32 300 лева, а не 32 500 лева,
независимо, че лихвата е начислена върху 32 500 лева. Освен това е
приел, че доколкото лихвеният процент по договора е намален при
условие, че длъжникът се съгласи да ползва (и заплаща) други услуги на
заявителя, то разходите за тези други услуги (месечни и
еднократни такси) не са послужили за определяне на ГПР, което е
условие за отпускане на договора при намалена лихва („търговско
условие“), с което при определяне на ГПР е допуснато и нарушението,
описано от Съда в Решение от 20.09.2018 г. по дело C-448/17 EOS KSI
Slovensko. Въз основа на това настоящият съд е приел, че има
6
основателно съмнение, че ГПР е определен неправилно, и съгласно
указанията на Съда по Решение от 21.03.2014 г. по дело C-714/22 Профи
кредит България, че неправилно посоченият ГПР се приравнява на
непосочен такъв, а по българското право това води съгласно чл. 22, ал. 1
ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр до нищожност на договора за
кредит и задължение за връщане само на чистата сума, получена от
длъжника (т.е. „главницата“), е приел, че не може да се издаде заповед за
незабавно изпълнение за всички поискани суми. Доколкото по делото е
признато, че длъжникът е плащал по кредита и не е ясно каква сума е
получил – дали 32 500 лева или 32 300 лева, то съдът е приел освен това,
че не може да отграничи кои суми със сигурност се дължат и кои – не, и
съгласно указанията на Съда по т. 33 – 34 от Определение от 17.01.2023 г.
по дело C-379/21 Ти би ай банк е отказал да допусне предварително
изпълнение на каквито и да е суми и е отхвърлил изцяло заявлението.
Заявителят е обжалвал този акт на настоящия съд пред Софийския
градски съд, който с Определение № 6671/03.04.2025 г. по въззивно
частно гражданско дело № 2028/2025 г. е приел, че договорът за кредит
действително е нищожен, тъй като не може ясно да се прецени
правилният ГПР. Въпреки това обаче е приел, че съгласно чл. 23 ЗПКр се
дължи връщане на получената от длъжника главница. След това е приел,
че представеното от заявителя извлечение от счетоводни книги
удостоверява главница от 28 337,26 лева (няма мотиви дали това
удостоверяване може да се приеме за достоверно), поради което е върнал
делото отново на настоящия съд да издаде заповед за незабавно
изпълнение за 28 337,26 лева.
2.3. По частно гражданско дело № 70167/2023 г. – разкриване на
извършените по договора плащания и съответствие на претенцията
с текста на договора, липса на служебно прихващане на изпълнение:
Производството е образувано по искане на заявител – небанкова
финансова институция, която изкупува вземания на други такива, и
извършва действия по събирането им, за издаване на заповед за
изпълнение – по нея длъжницата може да възрази, че не дължи търсените
суми, а ако не го направи в едномесечен срок, срещу него се допуска
принудително изпълнение след изтичане на срока.
Заявителят твърди, че е закупил от друга финансова институция
вземането на последната срещу длъжницата по договор за кредит от
30.08.2021 г., по който на длъжницата са отпуснати 500 лева, които
следвало да бъдат върнати на 12 равни месечни вноски по 51,49 лева при
годишен лихвен процент 12,27 %. По договора обаче е предвидено и при
отпускане на кредита да се начисли еднократна такса от 84 лева за
разглеждане на искането, която се прибавя към задължението по кредита,
7
което според погасителния план е общо 618,06 лева. ГПР е посочен като
49,73 %.
В погасителния план към договора за кредит е записано, че след
заплащане на шестата вноска по договора с падеж на 28.02.2022 г.
(падежите са в последния ден на месеца) остатъкът от задължението за
главница е 299,81 лева (двеста деветдесет и девет лева и осемдесет и една
стотинки).
Пред съда обаче не са поискани суми в посочените в договора размери.
Иска се част от главницата в размер на 299,18 лева (двеста деветдесет и
девет лева и осемнадесет стотинки) и 45,04 лева лихва за забава за
периода от 30.08.2022 г. до 08.12.2023 г. Изрично е записано, че
заявителят няма да претендира от съда таксата за разглеждане от 84 лева
(по мнение на съда – тъй като в българското право е установена законова
забрана за начисляване на такива такси съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПКр – вж.
абзац 91).
При това положение, доколкото заявената пред съда претенция не
съответства точно на суми по погасителния план, с разпореждане от
04.02.2024 г. настоящият съд е указал на заявителя да посочи как
аритметично е формирал размера на претенцията си, т.е. вноски с падеж
на коя дата и по колко лева от всяка иска по делото. На 13.02.2024 г.
заявителят е отговорил, че според него остатъчният размер на главницата
е 299,18 лева, а дружеството, което е прехвърлило вземанията си на
заявителя не е предоставило данни дали е имало плащания по кредита и
как се е стигнало до този остатък. Посочено е, че остатъкът отговаря
приблизително (но не точно) на остатъка от вземането след плащане на
шест вноски по договора. Заявителят обаче акцентира, че националният
съд в заповедното производство нямал право да извършва преценки на
размера на вземанията, а следвало да издаде заповед за изпълнение и да
остави на длъжника преценката дали вземането е безспорно (по
дефиницията на българската съдебна практика за „безспорно“ вземане,
вж. абзац 96).
С разпореждане от 26.08.2024 г.настоящият съд е отхвърлил заявлението
като неуточнено, вкл. позовавайки се на междувременно постановеното
от Съда на Европейския съюз Определение от 06.02.2024 г. по дело C-
425/23 Сити кеш и др., според което съдът, който издава заповед има
право да узнае какви вземания се претендират пред него, вкл. и относно
размера им, за да направи преценка за евентуални задължения, основани
на неравноправни клаузи (както в случая – таксата от 84 лева). Целта на
такива указания е евентуално искането да се уважи частично, ако могат
да се отделят незасегнатите от ефекта на неравноправните клаузи и
тяхната нищожност вземания, за които да бъде осъдена длъжницата.
8
Изрично е посочено, че потребителят следва да има ясна представа за
размера на дълга, за да може да прецени дали да направи възражение и да
го оспори.
По жалба на заявителя, подадена на 09.09.2024 г., на 04.04.2025 г. с
Определение № 6822/04.04.2025 г. по въззивно частно гражданско дело
№ 1909/2025 г. Софийският градски съд е отменил разпореждането с
отказ за издаване на заповед за изпълнение, поради това, че било ясно от
кой договор произтича вземането на заявителя и били посочени „по вид и
размер“ паричните вземания, които се претендират. Изрично се сочи, че
посочване на дължимите се вноски и части от тях не се дължи в
заповедното производство по преценка на втората съдебна инстанция. Не
е извършена и служебна проверка за това дали част от таксата от 84 лева
е била платена, като е прието, че не следва да се прави прихващане на
изпълнението с такива суми. Затова разпореждането на настоящия съд е
отменено и са дадени указания да издаде заповед за изпълнение за
исканата главница от 229,18 лева, лихва за забава от датата на подаване
на заявление за издаване на заповед за изпълнение, и 45,04 лева – лихва
за забава за минал период.
С молба от 13.05.2025 г., подадена в хода на изготвяне на настоящия акт
за преюдициално запитване, заявителят иска бързо произнасяне от
настоящия съд в съответствие с указанията на Софийския градски съд от
04.04.2025 г., защото мотивите за отхвърляне на заявлението от
настоящия съдебен състав били в противоречие с указанията на
последния съд като контролна инстанция.
2.4. По частно гражданско дело № 53228/2024 г. – правни мотиви,
сходни на тези по частно гражданско дело № 58169/2024 г.:
Производството е образувано по искане на заявител – банка, за издаване
на заповед за незабавно изпълнение – акт, с който незабавно и без други
формалности може да започне изпълнително производство срещу
длъжника, който може да поиска спиране на изпълнението, но едва след
като вече са наложени мерки за обезпечение върху имуществото му, въз
основа на извлечение от счетоводните книги и договор за потребителски
кредит от 12.08.2019 г., на който се основава вземането, като претенциите
са само за част от вземанията по договора за кредит, тъй като е имало
плащания.
Кредитът е отпуснат в размер от 20 000 лева, като се погасява на 60
равни месечни вноски по 392,35 лева, последната с падеж на 01.09.2024 г.
при фиксирана лихва от 5,99 % годишно. Настоящият съд обаче е приел,
че в текста на т. 14 от договора в сумата от 20 000 лева е включена такса
за разглеждане на искането в размер на 300 лева, т.е. действително
отпуснатата чиста стойност е 19 700 лева, а освен това е начислявана и
9
лихва за забава в размер, който надвишава максимално допустимия
според правилата на българския закон, като така се оказва, че посоченият
в договора за кредит ГПР не съответства на действителния според
законовата дефиниция. Тъй като в заявлението е признато, че са платени
30 вноски по кредита, което препятства да се уточни точният дължим се
размер на вземането, и тъй като са налице плащания, които не позволяват
да се изчисли веднага и без специални знания размера на остатъчното
вземане, настоящият съд в изпълнение на указанията на Съда на
Европейския съюз по т. 33 – 34 от Определение от 17.01.2023 г. по дело
C-379/21 Ти би ай банк е отказал да допусне предварително изпълнение
на каквито и да е суми и е отхвърлил изцяло заявлението с разпореждане
от 20.11.2024 г.
По жалба на заявителя това разпореждане е отменено частично с
Определение № 8231/25.04.2025 г. по въззивно частно гражданско дело
№ 3019/2025 г. на Софийския градски съд, като е приета за правилна
преценката на настоящия съдебен състав, че договорът за кредит е
недействителен поради неправилно посочен ГПР и се дължи само
главницата по него. Въпреки това обаче е прието, че заявителят е посочил
размер на главницата в извлечението от счетоводните си книги –
11 157,16 лева (без мотиви защо това е точният размер, има ли платена
част от главницата, кога и т.н.), и е разпоредено на настоящия съдебен
състав да издаде заповед за тази сума.
2.5. По частно гражданско дело № 52184/2024 г. – правни мотиви,
сходни на тези по частно гражданско дело № 58169/2024 г.:
Производството е образувано по искане на заявител – банка, за издаване
на заповед за незабавно изпълнение – акт, с който незабавно и без други
формалности може да започне изпълнително производство срещу
длъжника, който може да поиска спиране на изпълнението, но едва след
като вече са наложени мерки за обезпечение върху имуществото му, въз
основа на извлечение от счетоводните книги и договор за потребителски
кредит от 22.02.2022 г., на който се основава вземането, като претенциите
са само за част от вземанията по договора за кредит.
Кредитът е отпуснат в размер от 60 000 лева, като се погасява на 120
равни месечни вноски по 676,52 лева, последната с падеж на 22.02.2032 г.
(твърди се, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем поради спиране
на плащанията) при фиксирана лихва от 4,77 % годишно. Настоящият съд
обаче е приел, че в текста на т. 7.1. от договора в сумата от 60 000 лева е
включена такса за разглеждане на искането в размер на 400 лева, т.е.
действително отпуснатата чиста стойност е 59 600 лева, а освен това
кредитът включва като разход такси за обслужване на пакет за банкови
услуги, които са условие за отпускането му с по-ниска лихва, които не са
10
отчетени при определяне на разходите, като така се оказва, че посоченият
в договора за кредит ГПР не съответства на действителния според
законовата дефиниция. Тъй като в заявлението е признато, че са платени
22 вноски по кредита, което препятства да се уточни точният дължим се
размер на вземането, и тъй като са налице плащания, които не позволяват
да се изчисли веднага и без специални знания размера на остатъчното
вземане, настоящият съд в изпълнение на указанията на Съда на
Европейския съюз по т. 33 – 34 от Определение от 17.01.2023 г. по дело
C-379/21 Ти би ай банк е отказал да допусне предварително изпълнение
на каквито и да е суми и е отхвърлил изцяло заявлението с разпореждане
от 20.11.2024 г.
По жалба на заявителя това разпореждане е отменено частично с
Определение № 8219/25.04.2025 г. по въззивно частно гражданско дело
№ 4144/2025 г. на Софийския градски съд, като е приета за правилна
преценката на настоящия съдебен състав, че договорът за кредит е
недействителен поради неправилно посочен ГПР и се дължи само
главницата по него. Въпреки това обаче е прието, че заявителят е посочил
размер на главницата в извлечението от счетоводните си книги –
50 996,61 лева (без мотиви защо това е точният размер, има ли платена
част от главницата, кога и т.н.), и е разпоредено на настоящия съдебен
състав да издаде заповед за тази сума.
3. ПРИЛОЖИМИ РАЗПОРЕДБИ ОТ БЪЛГАРСКОТО ПРАВО:
3.1. Закон за задълженията и договорите (ЗЗД); обн. в „Държавен вестник“
(ДВ), бр. 275 от 22 ноември 1950 г., посл. изм. ДВ, бр. 35 от 27 април 2021 г.):
„Чл. 26. [1] (Ал. 1 изм. – ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожни са договорите,
които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите,
които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху
неоткрити наследства.
Чл. 34. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Когато договорът бъде признат за
нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на
другата страна всичко, което е получила от нея.
Чл. 55. [1] Който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Чл. 76. [1] Този, който има към едно и също лице няколко еднородни
задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може
да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-
обременителното за него задължение. При няколко еднакво
обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са
възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
[2] Когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и
11
главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-
после главницата.
Чл. 103. [1] Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и
заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и
ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. (...)
Чл. 104. [1] Прихващането се извършва чрез изявление на едната страна,
отправено до другата. То не може да бъде направено под срок или под
условие освен под условието, че предявеното в съд вземане ще бъде
уважено.
[2] Двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от
тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши.“
3.2. Граждански процесуален кодекс (ГПК); обн., ДВ, бр. 59 от 20 юли 2007
г., в сила от 01.03.2008 г., последно изменен ДВ, бр. 26 от 27 март 2025 г.):
„Диспозитивно начало
Чл. 6. (1) Съдебните производства започват по молба на заинтересованото
лице или по искане на прокурора в определените от закон случаи.
(2) Предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се
определят от страните.
Служебно начало
Чл. 7. (1) Съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по
движението и приключването на делото и следи за допустимостта и
надлежното извършване на процесуалните действия от страните. Той
съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна.
(2) Съдът връчва на страните препис от актовете, които подлежат на
самостоятелно обжалване.
(3) (нова – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Той осигурява
възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.
Заявление за издаване на заповед за изпълнение
Чл. 410. (1) Заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение:
1. за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е
подсъден на районния съд;
2. за предаването на движима вещ, която длъжникът е получил със задължение
да я върне или е обременена със залог или е прехвърлена от длъжника със
задължение да предаде владението, когато искът е подсъден на районния съд.
(2) (доп. – ДВ, бр. 86 от 2017 г.) Заявлението съдържа искане за издаване на
изпълнителен лист и трябва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и
чл. 128, т. 1 и 2. В заявлението се посочва и банкова сметка или друг начин за
плащане.
(3) (нова – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Когато вземането произтича от договор,
12
сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в
писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и
приложимите общи условия, ако има такива.
Издаване на заповед за изпълнение
Чл. 411. (1) (изм. – ДВ, бр. 42 от 2009 г., изм. – ДВ, бр. 50 от 2015 г., доп. – ДВ,
бр. 86 от 2017 г., изм. и доп. – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Заявлението се подава до
районния съд по постоянния адрес или по седалището на длъжника, който в
тридневен срок извършва служебна проверка на местната подсъдност.
Заявление срещу потребител се подава до съда, в чийто район се намира
настоящият му адрес, а при липса на настоящ адрес – по постоянния. Ако
съдът прецени, че делото не му е подсъдно, той го изпраща незабавно на
надлежния съд.
(2) (изм. – ДВ, бр. 50 от 2015 г.) Съдът разглежда заявлението в
разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1,
освен когато:
1. (доп. – ДВ, бр. 86 от 2017 г.) искането не отговаря на изискванията на чл.
410 и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от
съобщението;
2. искането е в противоречие със закона или с добрите нрави;
3. (нова – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) искането се основава на неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това;
4. (предишна т. 3 – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) длъжникът няма постоянен адрес
или седалище на територията на Република България;
5. (предишна т. 4 – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) длъжникът няма обичайно
местопребиваване или място на дейност на територията на Република
България.
(3) При уважаване на заявлението съдът издава заповед за изпълнение, препис
от която се връчва на длъжника.
Обжалване
Чл. 413. (1) Заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните,
освен в частта за разноските.
Възражение
Чл. 414. (1) (доп. – ДВ, бр. 86 от 2017 г.) Длъжникът може да възрази писмено
срещу заповедта за изпълнение или срещу част от нея. Обосноваване на
възражението не се изисква освен в случаите по чл. 414а.
(2) (изм. – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Възражението се прави в едномесечен срок
от връчването на заповедта, който не може да бъде продължаван.
Действие на възражението
Чл. 415. (изм. – ДВ, бр. 86 от 2017 г.) (1) Съдът указва на заявителя, че може
да предяви иск за вземането си в следните случаи:
1. когато възражението е подадено в срок;
13
2. (доп. – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) когато заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 и връчителят е събрал данни, че
длъжникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната
собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е
удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението;
3. когато съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение.
(2) Когато дава указания за предявяване на иск в случаите по ал. 1, т. 2, съдът
постановява спиране на изпълнението, ако е издаден изпълнителен лист по чл.
418.
(3) Искът по ал. 1, т. 1 и 2 е установителен, а по т. 3 – осъдителен.
(4) Искът се предявява в едномесечен срок от съобщението, като заявителят
довнася дължимата държавна такса.
(5) Когато заявителят не представи доказателства, че е предявил иска в
посочения срок, съдът обезсилва заповедта за изпълнение частично или
изцяло, както и изпълнителния лист, издаден по чл. 418.
Влизане в сила на заповедта за изпълнение
Чл. 416. (доп. – ДВ, бр. 42 от 2009 г.) Когато възражение не е подадено в срок
или е оттеглено или след влизане в сила на съдебното решение за
установяване на вземането, заповедта за изпълнение влиза в сила. Въз основа
на нея съдът издава изпълнителен лист и отбелязва това върху заповедта.
Заповед за изпълнение въз основа на документ
Чл. 417. (1) Заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение и
когато вземането, независимо от неговата цена, се основава на: (…)
2. (изм. – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) документ или извлечение от счетоводни
книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, и
общините, или извлечение от счетоводните книги на банка, към което е
представен документът, от който произтича вземането на банката, заедно с
всички негови приложения, включително приложимите общи условия; (…)
Незабавно изпълнение
Чл. 418. (1) Когато със заявлението е представен документ по чл. 417, на
който се основава вземането, кредиторът може да поиска от съда да постанови
незабавно изпълнение и да издаде изпълнителен лист.
(2) Изпълнителният лист се издава, след като съдът провери дали документът
е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане
срещу длъжника. За издаването на изпълнителния лист съдът прави надлежна
бележка върху представения в оригинал документ и върху заповедта за
изпълнение.
Обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение
Чл. 419. (изм. – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) (1) Разпореждането, с което се уважава
молбата за незабавно изпълнение, може да се обжалва с частна жалба в
едномесечен срок от връчването на заповедта за изпълнение. Частната жалба
се подава заедно с възражението срещу заповедта.
14
(2) Обжалването на разпореждането за незабавно изпълнение не спира
изпълнението.
(3) Съдът отменя разпореждането, когато не са налице предпоставките на чл.
418, ал. 2, изречение първо и ал. 3, както и когато вземането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.
Спиране на изпълнението
Чл. 420. (1) (изм. – ДВ, бр. 102 от 2017 г., в сила от 22.12.2017 г., доп. – ДВ, бр.
100 от 2019 г., доп. – ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 01.07.2024 г.)
Възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното
изпълнение в случаите по чл. 417, ал. 1, т. 1 – 9, освен когато длъжникът
представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 от
Закона за задълженията и договорите. Когато длъжникът е потребител,
обезпечението е в размер до една трета от вземането.
(2) (изм. и доп. – ДВ, бр. 86 от 2017 г., изм. – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Съдът,
постановил незабавното изпълнение, може да го спре и без да е необходимо
обезпечението по ал. 1, когато е направено искане за спиране, подкрепено с
писмени доказателства, че:
1. вземането не се дължи;
2. вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител;
3. неправилно е изчислен размерът на вземането по договор, сключен с
потребител.
(3) Определението по искането за спиране може да се обжалва с частна жалба.
(4) (нова – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Определението за спиране подлежи на
незабавно изпълнение, независимо от обжалването му.
(5) (нова – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Когато е образувано исково производство,
компетентен да се произнесе по искането за спиране на изпълнението е съдът,
пред който е предявен искът по чл. 422, ал. 1.“
3.3. Закон за защита на потребителите (ЗЗП, обн., ДВ, бр. 99 от 9 декември
2005 г. в сила от 01.01.2006 г.; посл. изм., ДВ, бр. 20 от 11 март 2022 г.):
„Чл. 143. (изм. – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) (1) Неравноправна клауза в
договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя.
(2) Неравноправна е клаузата, която:
1. освобождава от отговорност или ограничава отговорността на
производителя, търговеца или доставчика, произтичаща от закон, в случай на
смърт или телесни повреди на потребителя, причинени в резултат на действие
или бездействие от страна на търговеца или доставчика;
2. изключва или ограничава правата на потребителя, произтичащи от закон, по
отношение на търговеца или доставчика или на друго лице при пълно или
15
частично неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения,
включително изключва възможността за прихващане на задължение към
търговеца или доставчика с друго насрещно вземане, което има спрямо него;
3. поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в
зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля;
4. позволява на търговеца или доставчика да задържи заплатените от
потребителя суми, в случай че последният откаже да сключи или да изпълни
договора, като същевременно не предвижда право на потребителя да получи
обезщетение на същата стойност при несключване или неизпълнение на
договора от страна на търговеца или доставчика;
5. задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка;
6. позволява на търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си
по договора по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на
потребителя, както и да задържи сума, получена за престация, която не е
извършил, когато сам прекрати договора;
7. позволява на търговеца или доставчика да прекрати действието на
безсрочен договор без предизвестие, освен когато има сериозни основания за
това;
8. предвижда необосновано кратък срок за мълчаливо съгласие за
продължаване на договора при непротивопоставяне на потребителя;
9. предвижда автоматично продължаване на срочен договор, ако потребителят
не заяви желание за прекратяването му, и срокът, в който трябва да направи
това, е прекалено отдалечен от датата, на която изтича срочният договор;
10. налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора;
11. позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията
на договора въз основа на непредвидено в него основание;
12. позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно без
основание характеристиките на стоката или услугата;
13. предвижда цената да се определя при получаването на стоката или
предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да
увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключването на договора;
14. дава право на търговеца или доставчика да определи дали стоката или
услугата отговаря на посочените в договора условия или му предоставя
изключително право да тълкува клаузите на договора;
15. налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако
търговецът или доставчикът не изпълни своите;
16. дава възможност на търговеца или доставчика без съгласието на
потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това
16
може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя;
17. изключва или възпрепятства правото на предявяване на иск или
използването на други средства от страна на потребителя за решаването на
спора, включително задължава потребителя да се обръща изключително към
определен арбитражен съд, който не е предвиден по закон; ограничава
необосновано средствата за доказване, с които потребителят разполага, или му
налага тежестта на доказване, която съгласно приложимото право би трябвало
да бъде за сметка на другата страна по договора;
18. ограничава обвързаността на търговеца или доставчика от поети чрез
негови представители задължения или поставя неговите задължения в
зависимост от спазването на определено условие;
19. не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора;
20. поставя други подобни условия.
Чл. 144. (1) (изм. – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Разпоредбата на чл. 143, ал. 2,
т. 7 не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги
си запазва правото при наличие на основателна причина едностранно и
без предизвестие да прекрати договор, сключен за неопределен срок, при
условие че доставчикът на финансовите услуги се е задължил да извести
незабавно другата страна/страни по договора за неговото прекратяване.
(2) (изм. – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 11 не се
прилага за клаузи, при които:
1. (изм. – ДВ, бр. 61 от 2014 г., в сила от 25.07.2014 г.) доставчикът на
финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да
промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на
потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите
услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение
да уведоми за промяната другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и
другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати
договора;
2. търговецът или доставчикът на финансовите услуги си запазва правото да
промени едностранно условията на безсрочен договор, при условие че се е
задължил в тридневен срок да информира потребителя за промените и
потребителят има правото да прекрати договора.
(3) (изм. – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Разпоредбите на чл. 143, ал. 2, т. 7, 11 и 13 не
се прилагат по отношение на:
1. сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги,
чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или
индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са
извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги;
2. договорите за покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове
или международни парични преводи в чужда валута.
17
(4) (изм. – ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 13 не се
прилага при клаузи за индексиране на цени, при условие че клаузите са
законосъобразни и методът за промяна на цените е описан подробно и ясно в
договора.
Чл. 146. (1) Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално.
(2) Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
(3) Обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не
изключва прилагането на този раздел към останалата част от договора.
(4) Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от
договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него.
(5) Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не
води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези
клаузи.
Чл. 147. (1) Клаузите на договорите, предлагани на потребителите,
трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин.
(2) При съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по
благоприятен за потребителя начин.“
3.2. Закон за потребителския кредит (ЗПКр); обн., ДВ, бр. 18 от 5 март 2010
г., в сила от 12.05.2010 г., последно изменен ДВ, бр. 70 от 20 август 2024 г.):
„Чл. 10а. ... (2) Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. ...
Чл. 11. (1) Договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа: (…)
10. годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин; (…)
Чл. 19. (1) Годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
(2) Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула
съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания.
(3) При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите:
18
1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит;
2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят
дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали
плащането се извършва в брой или чрез кредит;
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването
на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и
други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на
сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени
ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
(4) (нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., изм. – ДВ, бр. 70 от
2024 г. [*]) Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
(5) (нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) Клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
(6) (нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) При плащания по
договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5,
надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания
по кредита.
Чл. 22. (доп. – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) Когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Чл. 23. Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.“
3.5. релевантна национална съдебна практика:
3.5.1. С т. 2б и 4а от Тълкувателно решение № 4/2013 г., постановено на
18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г., Общото събрание на
гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд
(ОСГТК на ВКС) е постановило по задължителен за съдилищата начин,
че в заповедното производство съдилищата не събират доказателства в
рамките на заповедното производство, а когато се иска издаване на
заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ, те следва да
изхождат само от документа при преценка дали да допуснат
изпълнението, но могат да извършат някои пресмятания въз основа на
него.
19
Мотивите звучат така: т. 2а. „В случай че в заявлението липсва надлежна
индивидуализация на неговото основание, същото подлежи на отхвърляне,
при което заповедният съд не може да извлича това основание от
приложените към заявлението документи. Съображенията [за това] са, [че]
тъй като в заповедното производство по чл. 410 ГПК съдът не събира
доказателства /целта на производството е не установяване на самото вземане,
а само проверка дали същото е спорно/, и следователно от приложените към
заявлението документи не могат да се правят изводи както за съществуване на
вземането, така и за основанието, на което същото се претендира. В
хипотезата на чл. 417 ГПК обаче, при която съдът се произнася въз основа на
представен от заявителя документ, е допустимо основанието и предмета на
вземането да се определят въз основа на този документ, тъй като по смисъла
на закона същият е задължително приложение към заявлението, въз основа на
което се издава заповед за незабавно изпълнение, при което основанието за
издаване на заповедта е наличието на годно за изпълнение притезателно
право, удостоверено именно от документа.“
т. 4а. „По смисъла на чл. 417 ГПК може да се издаде заповед за незабавно
изпълнение и за акцесорни вземания, каквото е обезщетението за вреди от
неточно изпълнение на главното вземане, стига основанието на тези вземания
да е предвидено в документа /уговорена неустойка или лихва/, а размерът да е
определен в самия документ или определяем по посочен в него начин
/например като процент/. Такива вземания се основават на посочените в
чл.417, т.2 и 3 ГПК документи, тъй като не се установяват въз основа на
данни, стоящи вън от изпълнителното основание.
За законната лихва върху вземането за периода от датата на падежа до
подаване на заявлението заповед за незабавно изпълнение не може да бъде
издадена, по аргумент от т. 4 от [Тълкувателно решение] № 1/ 28.12.2005 г. по
т.д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените в това тълкувателно
решение разяснения, които са запазили своята актуалност, не е допустимо
издаване на изпълнителен лист за мораторните лихви върху сумата по записа
на заповед за периода от падежа до датата на подаване на молбата за издаване
на изпълнителния лист, тъй като в това производство съдът проверява само
формалната доказателствена сила на изпълнителното основание и не може да
се основава на данни, които стоят извън изпълнителното основание …“
Решението е достъпно в интернет на адрес: https://www.vks.bg/talkuvatelni-
dela-osgtk/vks-osgtk-tdelo-2013-4-reshenie.pdf .
3.5.2. В Решение № 50086/21.12.2023 г. по търговско дело № 1027/2022 г.
на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение, което не
представлява задължителен съдебен акт за настоящата инстанция, но
отразява утвърдена съдебна практика, е прието:
„В практиката на ВКС (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г.
на ВКС, IV г.о., решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на ВКС, I
т. о., и решение № 50056/29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т.о.) е
прието, че при установена от съда недействителност на договор за
20
потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на
договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с
решението си съдът следва да установи на основание
чл. 23 ЗПК[р] дължимата сума по приетия за недействителен договор и да
уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други
разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на
кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД.
Съображенията са основани на това, че ЗПК[р] е специален закон по
отношение на ЗЗД и задължението за връщане на чистата сума по кредита
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, при който
връщането на предоставената сума е на вноски с различни падежи. Посочено
е, вземането за връщане на предоставената сума е изискуемо с оглед обявената
недействителност на договора. Настоящият съдебен състав споделя изцяло
даденото разрешение, поради което е неоснователно възражението на
ответника по жалбата, че връщането на кредита следва да се извършва по
приетия погасителен план на договора.
Изводите, които следват от даденото разрешение са, че чистата стойност на
кредита, която подлежи на връщане при недействителност на договора според
специалното правило на чл. 23 ЗПК[р], представлява вземане на кредитора,
което при действителен договор е изискуемо обичайно според уговорените
падежи на отделните вноски, а при недействителен – погасителният план няма
действие между страните. В този смисъл процесният запис на заповед
обезпечава изпълнението на задължението на кредитополучателя, тъй като е
издаден „за обезпечаване на всички вземания на заемателя до договора до
окончателното му изплащане, включително разноски по принудителното
събиране на кредита“. Основните аргументи на настоящия съдебен състав са,
че разпоредбата на чл. 23 ЗПК[р] не намира приложение, но не по изложените
от въззивния съд съображения, а предвид действителността на договора за
кредит.
В касационната жалба не са въведени доводи относно приетата за нищожна
клауза за неустойка. Изводите на решаващия състав са законосъобразни,
споделят се изцяло от касационната инстанция, поради което правилно е
прието, че не съществува вземане за неустойка в размер на 2356,03 евро,
изпълнението на което да е обезпечено с издадения запис на заповед.
По изложените съображения въззивното решение следва да се остави в сила в
частта за отхвърляне на иска за сумата от 2666,83 евро (неустойка, главница и
лихви), а е неправилно в частта за отхвърляне на иска за сумата от 504,99 евро
и следва да се отмени на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, като се постанови ново
решение по съществото на спора. (…)
Искът за установяване съществуването на вземането е основателен за сумата
от 504,99 евро след направени изчисления за погасените суми от 906,34 евро и
прихващане на направените плащания с начислената неустойка по
погасителния план.“
Решението е достъпно в интернет на адрес: https://www.vks.bg/pregled-akt.jsp?
type=ot-delo&id=B3430F97E5217201C2258A8C003DDB14 .
21
3.5.3. В Решение № 129/30.07.2024 г. по търговско дело № 630/2023 г. на
Върховния касационен съд, Първо търговско отделение, което не
представлява задължителен съдебен акт за настоящата инстанция, е
прието:
„… Решение от 15 юни 2023 г. по дело С-520/21 на СЕС е постановено по
преюдициално запитване на полски съд, отправено в рамките на производство
между частно-правни субекти, образувано по предявен иск от потребител
против банка за заплащане на реализираната печалба от ползване на
заплатените вноски по договор за ипотечен кредит, съдържащ според
потребителя неравноправни клаузи за преизчисляване, правещи го изцяло
недействителен, ведно със законната лихва. В писмения отговор банката е
възразила договорът да бъде обявен да недействителен, евентуално е
поддържала, че, ако договорът бъде обявен за недействителен, единствено тя,
а не кредитополучателят, има право да претендира вземане, поради
използване на паричните средства без правно основание. Преюдициалното
запитване се отнася до тълкуването на чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива
93/13/ ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи
в потребителски договори, както и на принципите на ефективност, правна
сигурност и пропорционалност. Поставеният спор пред запитващата
юрисдикция се отнася до правните последици, до които може да доведе
обявяването на договор за ипотечен кредит за изцяло недействителен, тъй
като след премахването на неравноправните клаузи не може да се изпълнява,
по-конкретно относно насрещните претенции на страните по договора. В т. 68
на решението на СЕС се приема, че съвместимостта с правото на Съюза на
национални правила, уреждащи практическите последици от нищожността на
договор за ипотечен кредит, поради наличието на неравноправни клаузи,
зависи от това дали тези правила, от една страна, позволяват да се възстанови
правното и фактическо положение на потребителя, в което би се намирал при
липсата на този договор, а, от друга страна, не застрашава търсения с
Директива 93/13 възпиращ ефект. Посочено е, че, подобно на възможността за
потребителя да предяви вземания, произтичащи от нищожността на договора
за ипотечен кредит, претенциите на продавача или доставчика спрямо
потребителя биха могли да бъдат допуснати само, ако не застрашават целите,
посочени в т. 68 от решението. Прието е, че тълкуване на националното право,
според което кредитната институция би имала право да иска от потребителя
обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени
за изпълнението на този договори, следователно да получи възнаграждение за
ползването на тези средства от потребителя, би допринесло за премахване на
възпиращия ефект, който обявяването на договора за недействителен
упражнява върху продавачите или доставчиците. Даденият отговор от СЕС е,
че в контекста на обявяването на договор за ипотечен кредит за изцяло
недействителен, тъй като след премахването на неравноправните клаузи той
не може да се изпълнява, чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат
съдебна практика по тълкуването на националното право, според която
22
потребителят има право да иска от кредитната институция обезщетение,
надхвърлящо връщането на платените месечни вноски и разноските, платени
във връзка с изпълнението на този договор, както и плащането на законна
лихва за забава, считано от поканата за плащане, при условие, че са спазени
целите на Директива 93/13 и принципът на пропорционалност, но не допускат
съдебна практика по тълкуване на националното право, според която
кредитната институция има право да иска от потребителя обезщетение,
надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за
изпълнението на този договор, както и плащането на законна лихва за забава,
считано от поканата за плащане.
Предвид това, следва да се даде следния отговор на въпроса, по който е
допуснато обжалването:
При приложение на разпоредбата на чл. 23 ЗПК[р], имаща за цел
транспониране на чл.23 от Директива 2008/48/ЕО, след признаване на
договор за потребителски кредит за недействителен, на основание чл. 22
ЗПК[р], съдът следва да извърши сравнение при обстоятелствата по
делото между сумите, които кредиторът би получил като възнаграждение
по договора за потребителски кредит, при условие, че беше спазил
изискванията, посочени в чл. 22 ЗПК[р], със сумите, които би получил, като
се приложи чл. 23 ЗПК[р]. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която
кредиторът би получил в резултат от приложение на чл. 23 ЗПК[р], е от
полза за кредитора, компенсира го или санкцията за кредитора е отслабена,
разпоредбата на чл. 86 ЗЗД не се прилага.“
Решението е достъпно в интернет на адрес: https://www.vks.bg/pregled-akt.jsp?
type=ot-delo&id=DB4EFF60680BD622C2258B6A0037F96F .
3.5.4. В Решение № 39/19.03.2024 г. по търговско дело № 2631/2022 г. на
Върховния касационен съд, Второ търговско отделение, което не
представлява задължителен съдебен акт за настоящата инстанция, е
прието, че недължимо платените по нищожните части на договор за
кредит суми се прихващат само по искане на длъжника по реда на чл. 103
– 104 ЗЗД:
„За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд, сезиран с
искове по чл. 422 от ГПК, позовавайки се на т. 9 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т .
д . № 4/2013 г. и на ТР 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г., двете на ОСГТК на
ВКС, е приел , че съгласно чл. 235 от ГПК претенцията следва да бъде
уважена за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на СПН, тъй
като предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението. Кредитирайки заключението на вещото лице ,
въззивният съд е приел, че към датата на последното съдебно заседание –
05.10.2021 г. размерът на падежиралата и неплатена главница възлиза на 8
142,78 евро. САС е счел за неоснователно възражението на ответниците за
изтекла погасителна давност за процесните вноски, но е преценил като
основателно възражението им за прихващане с надплатени суми, които е
приел, че са в размер на 6 550,60 евро. Приел е, че погасени чрез прихващане
23
са всички падежирали вноски по главницата до 03.07.2020 г. – изцяло и
частично вноската с падеж 03.08.2020 г. За останалите незаплатени вноски,
падежирали след месец август 2020 г. до приключване на устните състезания
във въззивната инстанция – 05.10.2021 г., възлизащи на сумата от 1592,18
евро, съдът е отменил решението и е признал дължимостта им. САС е
потвърдил решението в останалата част, включително поради погасяване чрез
прихващане със сумата от 6550,60 евро, надплатена от кредитополучателите
по същия договор за кредит.
С отговора на исковата молба, ответниците са заявили възражение за
прихващане с надплатени суми в размер на 4 000 евро. До приключване на
съдебното дирене в първа инстанция, както и във въззивното производство,
ответниците не са направили искане за изменение на горепосочения размер.
По същество на касационната жалба, съдът приема следното:
Възражението за съдебно прихващане е процесуален способ за защита на
ответника срещу предявения иск. По аргумент от чл. 2 и чл. 6 ГПК съдът е
длъжен да се произнесе относно съществуването на противопоставеното за
прихващане вземане, обхванато от силата на пресъдено нещо на решението –
чл. 298, ал. 4 ГПК. Съгласно приетото ТР № 2/18.03.2022 г. по тълк. дело №
2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по възражението за прихващане съдът се
произнася в диспозитива на решението само когато възражението е
основателно. С отхвърлянето на иска като погасен чрез прихващане в
решението се индивидуализират пасивното, но и активното вземане по
основание и размер. В цитираното ТР ВКС приема, че активното вземане
внася допълнителен предмет на делото и върху същото се формира сила на
пресъдено нещо, но погасителният ефект на прихващането настъпва в
пределите на вземането, установено с иска – до размера, необходим за
прихващането. Над този размер вземането на ответника не може бъде
присъдено. В трайната практика на ВКС се приема, че въззивният съд е
длъжен да се произнесе по евентуално заявеното пред първоинстанционния
съд възражение за прихващане, щом е уважил иска, когато това процесуално
действие е предприето своевременно. Посочва се, че когато насрещното
вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, ефектът на
прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение и
същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба. В
ГПК е предвидено, че съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка
подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права,
като предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се
определят от страните. Процесуалният закон ограничава правомощията на
съда при произнасяне по съществото на един правен спор и очертава рамките,
в които е допустимо съдът да се произнесе само до заявеното искане, т. е. в
рамките на заявения на основата на конкретни фактически обстоятелства
петитум. Произнасяне по искане, което е различно от заявеното, обуславя
недопустимост на решението.
Обжалваното решение е постановено по надлежно предявен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК. Диспозитивът на решението кореспондира с
24
петитума на исковата молба, с който е поискано да се установи със сила на
пресъдено нещо съществуването на заявени в заповедното производство
парични вземания, произтичащи от договор за банков кредит. Съдържанието и
видът на предоставената с решението защита са съответни на обективните и
субективни предели на търсената от ищеца защита, очертани с исковата молба
и поради това няма причина да се приеме, че решението е процесуално
недопустимо. Уважаването на възражението за прихващане в размер, по-голям
от въведения, не рефлектира върху допустимостта, а върху правилността на
съдебното решение в частта, с която е отхвърлен иска за вземането в размер,
надхвърлящ този на възражението за прихващане. Предвид горното
поддържаното от касатора оплакване за недопустимост на обжалваното
решение поради уважаване на възражението за прихващане в размер,
различен от въведения, не се възприема от настоящата инстанция.
С оглед горното съдът намира, че въззивното решение е неправилно в частта, с
която в резултат на уважаване на възражението за прихващане над предявения
размер е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на иска.
С отговора на исковата молба е предявено възражение за прихващане от
ответниците със сумите, надплатени поради наличието на неравноправни
клаузи, като конкретният размер е сумата от 4000 евро. Въззивният съд, след
като не е споделил изводите на първоинстанционния за отхвърляне на
исковете изцяло, е разгледал възражението за прихващане и го е уважил за
6550,60 евро, като е взел предвид заключението на вещото лице за размера на
надплатените суми.“
Решението е достъпно в интернет на адрес: https://www.vks.bg/pregled-akt.jsp?
type=ot-delo&id=DA4C13620DD010D1C2258AE5004D8D06 .
3.5.5. В Решение № 53/07.06.2019 г. по търговско дело № 1525/2018 г. на
Върховния касационен съд, Първо търговско отделение, което не
представлява задължителен съдебен акт за настоящата инстанция, е
прието, че заплатените недължими се по договор за кредит (между
търговци) такси и разноски се приспадат по реда на чл. 76 ЗЗД (т.нар.
„прихващане на изпълнението“), а не като прихващане по чл. 103 – 104
ЗЗД (прихващане с изявление на кредитора):
„[Касаторите п]оддържат, че банката без основание е отнесла плащането за
погасяване на съдебни разноски, тъй като в договора за кредит, ОУ и анексите
няма клауза, която да изключва правилата при изпълнение при множество
задължения и последователността на погасяването, уредени в чл.76 ЗЗД.
В откритото съдебно заседание поддържат становище, че когато кредиторът
твърди, че извършеното от длъжника плащане не е по спорното заемно
правоотношение, а е в изпълнение на други съществуващи еднородни
задължения, кредиторът следва да установи наличието на последните. Считат,
че само когато е установено наличието на повече еднородни задължения, при
спор кое се погасява с частичното плащане, изпълнението се преценява по
правилата на чл.76 ЗЗД. Акцентират, че ищецът е установил в процеса
единствено задължението им на съдлъжници по процесния кредит, поради
25
което, с извършените частични плащания в общ размер на 9095 лв., е погасено
изцяло задължението за възнаградителна лихва и частично – до размер на
6884,68 лв. – главницата.
Поддържали са, че е недопустимо по отношение на тях да се прилага
правилото по чл. 76,ал. 2 ЗЗД, тъй като те не са нито изискуеми, нито
ликвидни, а кредиторът нито твърди, нито представя доказателства, че между
страните е имало и друг съдебен процес, за да има основание да се приложи
правилото на чл.76,ал.2 ЗЗД. Твърдели са, че в банковите бордера не е
посочено кой от кредитите и какво от тях се погасява, поради което с
плащанията следва да се погаси най-утежняващото задължение по процесния
кредит по правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД.
Въззивната инстанция е счела за неоснователни възраженията на ответниците
във връзка с преведените на банката суми. Приела е, че по процесния кредит с
част от плащанията са погасени съдебни разноски, за които „нито се твърди от
ответниците, нито се установява в производството, че са процесните”, както и
че „своевременно възражение срещу конкретния начин на отнасяне от страна
на банката на заплатената сума от 9095 лв. в погасяването на трите отделни
договора за кредит, не е релевирано“.
Въззивното решение в допусната до касационно обжалване част е очевидно
неправилно:
(…) Съображенията, с които ответниците са отричали възможността
плащанията да погасят разноски по висящия спор са изцяло правни и по
отношение на тях разпоредбата на чл. 370 ГПК, е неприложима. Отсъства и
произнасяне по доводите на ответниците за приложението на разпоредбата на
чл. 76 ЗЗД.
Необсъждането на своевременно заявени релевантни възражения по
съображения за настъпила преклузия, неточното възпроизвеждане на защитна
теза на страната и непроизнасяне по заявена и поддържана правна теза,
отричаща спорното право, е особено тежък порок на решението, водещ до
очевидна неправилност поради нарушение на принципите на правовия ред и
основополагащите правила на гражданското съдопроизводство -
състезателното начало и равенството на страните, с които законодателят
гарантира правото на съдебна защита. Неспазването на тези принципи
препятства възможността на страната да упражни процесуалните си права и я
лишава от правото на справедлив процес. Постановеното в нарушение на тези
основополагащи правила решение е очевидно неправилно и подлежи на
отмяна.
Допуснатият порок на обжалваното решение не може да бъде отстранен от
настоящата инстанция поради отсъствие на произнасяне от апелативния съд
по наведените възражения, включително и по доводите, основани на
разпоредбата на чл. 76 ЗЗД. (…)“
Решението е достъпно в интернет на адрес: https://www.vks.bg/pregled-akt.jsp?
type=ot-delo&id=F040B7B15C4A8FA4C2258412003F0D4E .
3.5.6. Противоречието във вижданията на върховната съдебна инстанция
26
дали заплатеното от потребител по нищожни клаузи по договор за кредит
се прихваща по националното право по реда за прихващане на
изпълнението (както изглежда има предвид решението в абзац 100 по-
горе) или е необходимо изрично възражение (както изглежда се приема в
решението в абзац 99) е довело и до противоречива практика в
първоинстанционните съдилища:
3.5.6.1. Така в Решение № 58/05.01.2023 г. по гражданско дело №
15522/2021 г. на Районен съд – Пловдив, ΙΧ граждански състав, в сила от
09.12.2022 г., е прието следното:
„Следователно и по така изложените съображения подлежи на връщане по
реда на чл. 23 ЗПК чистата стойност по кредита, без начислена такса за
усвояване на кредита и застрахователна премия. Чистата стойност на
предоставения за ползване финансов ресурс е в размер на сумата от 7 720 лв.,
доколкото от общата сума за главница от 8 000 лв., кредитодателят удържа
такса ангажимент в размер на сумата от 280 лв. Следва към тази стойност да
бъдат отнесени всички осъществени от страна на длъжника плащания,
включително и сумите, отнесени за погасяване на лихва и застрахователна
премия. Доколкото в настоящото производство приложение следва да
намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК всички суми, заплатени от потребителя
за погасяване на задължения извън чистата стойност на кредита са
недължимо заплатени и подлежат на съобразяване по реда на чл. 76, ал. 2
ЗЗД. От заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че длъжникът е заплатил сумата от общо 6 009,12
лв., с която е погасено задължение за главница от 1 055,40 лв., договорна
лихва от 4 345,72 лв. и застраховка от 608 лв. Тази сума следва да бъде
отнесена към предоставената чиста стойност на кредита като остава за
заплащане сумата от 1710, 88 лв., от която следва да бъде приспадната сумата
от 1250 лв., присъдена по ч.гр.д. № **** г. по описа на Районен съд – Пловдив,
за която е издаден изпълнителен лист и за принудителното събиране, на която
е образувано изпълнително производство. Следователно следва да бъде
присъдена сумата от 460,88 лв., като за разликата до пълния предявен
размер исковата претенция следва да бъде отхвърлена.“
Решението е достъпно анонимизирано в интернет на следния адрес:
https://legalacts.justice.bg/Search/GetActContentByActId?
actId=dIkGu0RWRg4%3D .
3.5.6.2. В друг съдебен акт – Решение № 23284/23.12.2024 г. по
гражданско дело № 71054/2023 г. на Софийския районен съд, 148. състав,
влязло в сила на …. 2025 г., обаче е прието обратното – че прихващане с
платеното от потребителя по нищожни клаузи може да се направи само
по изявление при условията на чл. 103 – 104 ЗЗД (вж. т. …):
„По делото е постъпил отговор на исковата молба, който е депозиран след
срока по чл. 131 ГПК. Видно от призовката приложена по делото исковата
молба е връчена на 12.01.2024 г. на ищцата, с оглед на което срока за отговор
27
на исковата молба изтича на 12.02.2024 г. – понеделник, присъствен ден.
Отговорът на исковата молба е подаден по пощата, като пощенското клеймо се
установява, че същият е подаден по пощата на 14.02.2024 г. В отговорът
ответникът е оспорил договорът като нищожен. Освен това посочва, че
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Твърди се, че
посочения размер на ГПР не съответства на действителния такъв. Сочи се, че
уговорените в договора неустойки са нищожни. Прави възражение за
прихващане в условията на евентуалност. (…)
В разглеждания случай е безпредметно да се обсъжда детайлно възражението
за нищожност на процесния договор за заем по следните съображения.
Чистата стойност на кредита е в размер на 1000,00 лв., плащанията по кредита
са в общ размер на 470,00 лв., ищецът е приспаднал последната и в
настоящото исково производство претендира само и единствено остатъка от
чистата стойност на кредита в размер на 530,00 лв. При това положение дори
съдът да достигне до краен извод за нищожност на процесния договор за заем,
то на основание чл. 23 ЗПК пак следва да присъди остатъка от чистата
стойност на кредита в размер на 530,00 лв. (…)
С Определение № 19602/10.05.2024 г. искането на ответника за съвместно
разглеждане на възражението за прихващане е оставено без уважение като
неоснователно, тъй като насрещното вземане, с което се иска прихващане, е
спорно (неликвидно), същото не е установено с влязло в сила решение или
заповед за изпълнение. При това положение същото е следвало да бъде
направено най-късно в срока за отговора на исковата молба (така т. 4 от ТР №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), а по делото се установи, че е направено след
изтичане на този срок. Поради изложеното възражението за прихващане не
следва да се разглежда по същество.“
Решението е достъпно анонимизирано в интернет на следния адрес:
https://legalacts.justice.bg/Search/GetActContentByActId?
actId=Zf1o2OC9mmdD2rOE9HLtgg%3D%3D .
4. ВРЪЗКА С ПРАВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ.
НЕОБХОДИМОСТ ОТ ТЪЛКУВАНЕ:
4.1. Допустимост на запитването с оглед на етапа на процеса:
Макар и настоящият съдебен състав да се е произнесъл вече по
заявленията за издаване на заповед за изпълнение и по петте
производства, спрени за отправяне на преюдициални въпроси, като
неговите актове са отменени от контролна съдебна инстанция, следва да
се има предвид, че въпросите, по които се търси отговор не са били
решени по същество, а на настоящия съд са дадени задължителни според
националния процесуален закон указания за издаване на съдебен акт.
Доколкото обаче и тези указания подлежат на разглеждане за
съответствие с правото на Европейския съюз, като в предходни
производства за даване на преюдициално заключение – вж. т. 19 и 52 – 53
от Решение от 30 юни 2022 г. по дело C-170/21 Профи кредит България и
28
цитираната практика, Съдът на Европейския съюз е приемал, че съдът, на
който са дадени тези указания, има право на преценка, то настоящото
тълкуване не би следвало да е недопустимо само поради наличието на
контролно производство по националните процесуални правила,
доколкото окончателен съдебен акт още не е постановен.
4.2. Относно служебната проверка на изчисления, направени от кредитор
по потребителски кредит, които водят до акт с изпълнителна сила –
частни граждански дела №№ 70820/2024 г.; 58169/2024 г.; 53228/2024 г., и
52184/2024 г.:
По тези дела практиката на въззивния съд, действащ като контролна
инстанция на настоящия, дава повод да се отправят два въпроса във
връзка с начина на изчисляване на ГПР. Задължение за изчисляване на
този процент и за приемане, че неправилното му посочване има същите
последици като пълното непосочване на ГПР в договора за кредит
(уредени в чл. 22 ЗПКр – вж. абзац 92 – 94), е установено от практиката
на Съда на Европейския съюз – т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело
C-714/22 Профи кредит България по прилагане на чл. 23 от Директива
2008/48/ЕО за договорите за потребителски кредити. От друга страна,
Съдът на Европейския съюз още в т. 43 от Определение от 26.11.2020 г.
по дело C-807/19 Банка ДСК и Фронтекс интернешънъл (и цитираната
там практика), е дал указания на настоящия съдебен състав, че следва
служебно да извършва доказателствен анализ, от който да се установи
наличието на неравноправни клаузи в договор с потребител и в
заповедното производство, за да установи обхвата и евентуалните
последици от тези клаузи и в съответствие с чл. 7 от Директива
93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори
да не дава ефект на такива клаузи, тъй като ги прилага служебно съгласно
чл. 6 от същата директива.
При това положение възниква и първият въпрос, въз основа на който е
постановено въззивното определение, с което е отменено разпореждане
по частно дело № 70820/2024 г. на настоящия съдебен състав, с което е
прието, че не следва първоинстанционните съдилища да използват
каквито и да е изчисления за правилност на ГПР по договора за кредит,
дори и същите да се основават на аритметически операции, като
въпросът е дали подобно изчисление не следва да се приеме за част от
допустима служебна проверка, изисквана от чл. 23 от Директива
2008/48/ЕО, или евентуално (по посочените в абзац 108 съображения) –
от чл. 6 и 7 от Директива 1993/13/ЕИО.
В посоченото дело настоящият съдебен състав е демонстрирал по
изчислителен път, че размерът на ГПР по представения от заявителя
договор за кредит, макар и да не може да се установи точно без
29
специални знания, с няколко прости операции за умножение и деление –
умножаване на общия разход по кредита по посочения ГПР, което дава
максималният възможен годишен разход, последвано от умножаване или
разделяне на този годишен разход на броя години или части от тях, може
да се определи абсолютният максимален размер на разходите по кредита
за целия му период, допустими при посочения в договора размер на ГПР.
Този размер би бил приложим, ако кредитът е с облигационен падеж –
главницата се връща на веднъж в края на периода на изплащане, и би бил
доста по-нисък при плащане на равни месечни (анюитетни) вноски, тъй
като при тях главницата намалява за всеки следващ месец. Следователно
ако описаните от кредитора в погасителния план вземания са повече от
абсолютния максимален възможен размер на разходите при посочения в
договора ГПР, същият без съмнение е неправилен. Втората съдебна
инстанция обаче мълчаливо е отрекла този подход и е приела, че щом в
договора за кредит е посочен някакъв ГПР, при липса на (представени от
заявителя) данни за неговата невярност, заповед за изпълнение следва да
се издаде за поисканите главници и лихви.
При този подход на въззивната инстанция следва да се даде тълкуване
дали чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО за договорите за потребителски
кредити, който изисква в националните правни системи да се въведат
ефективни санкции, които да възпират неприлагането на директивата и
евентуалното заобикаляне на правилата от кредиторите, препятства
прилагане на национална съдебна практика, според която извършеното
от първоинстанционен съд аритметично изчисление на правилността на
ГПР в едностранно заповедно производство е недопустимо, тъй като
производството има строго формален характер според указанията от
тълкувателното решение на Върховния касационен съд, цитирано в абзац
96. Същият въпрос следва да бъде зададен и за тълкуване на чл. 6 и 7 от
Директива 93/13/ЕИО в контекста на това, че клаузата в договор за
потребителски кредит, която предвижда неправилно посочен ГПР може
да се смята за неравноправна като подвеждаща потребителите в тяхна
вреда в противоречие на принципа на добросъвестността, тъй като
потребителят остава с погрешно впечатление за реалното равнище на
разходи по кредита, и като се отнема възможността на
първоинстанционния съд да прави изчисления, той на практика няма как
да осъществи ефективен контрол за правилно посочване на ГПР, макар че
за това не се изискват специални знания по аритметика отвъд пропорции.
Вторият въпрос относно правомощието и задължението на националния
съд в едностранно производство за издаване на заповед за изпълнение да
проверява изчисленията на кредиторите, на които се основават исканията
им по договори за потребителски кредити, засяга частни граждански дела
30
№№ 58169/2024 г.; 53228/2024 г., и 52184/2024 г.
По тези дела съдът е сезиран с искания за издаване на заповед за
незабавно изпълнение – акт на съдебно изпълнение, с който съгласно чл.
418 ГПК (вж. абзац 83 – 84) веднага и без други стъпки се допуска срещу
длъжника по делото събиране на вземания, удостоверени от някои
категории кредитори като банките в счетоводните им записвания.
Съгласно указанията, дадени от Съда на Европейския съюз в т. 33 – 34 от
Определение от 17.01.2023 г. по дело C-379/21 Ти би ай банк по такива
дела принципът на национална процесуална автономия, в рамките на
която е уредено и производството за издаване на заповед за незабавно
изпълнение в България, е ограничен в случая от изискването за
ефективно прилагане на чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО, според която
националните съдилища не следва да дават ефект на клаузи, за които
съществува обосновано съмнение за неравноправност.
По трите цитирани дела и първата, и контролната национални съдебни
инстанции единодушно са приели, че представените от заявителя
договори за кредит са нищожни поради неправилно посочване на ГПР,
защото в него са включени и такси, които са отнесени като грешен вид
вземане във формулата по приложението към Директива 2008/48/ЕО, или
пък защото въобще не се дължат. Също така и двете национални съдебни
инстанции не се съмняват по договорите за кредит е имало плащания на
част от вноските от страна на потребителя.
Настоящият съдебен състав е приел, че при това положение – наличие на
неправилно изчисление на разходи по кредита и чистата му стойност и
извършени от потребителите плащания в неустановен по делото размер, е
невъзможно без специални изчисления (вкл. с оглед на настъпилата
забава и необходимостта да се начислява лихва за забава само върху
просрочените вноски) да се установи какъв е действителния остатък от
задължението за чиста главница по договора за потребителски кредит.
При това положение е приел, че в изпълнение на указанията по
определението по дело C-379/21 Ти би ай банк следва да отхвърли
исканията на заявителя изцяло. Обратно, втората съдебна инстанция
приема, че щом заявителят е посочил в извлечението от счетоводните си
книги размер на неплатения остатък от главница, то това вземане с
достатъчна степен на вероятност се дължи именно в този размер и следва
да се допусне незабавно изпълнение, като са дали указания на настоящия
съд да издаде акт в този смисъл.
При това положение за настоящия съдебен състав възниква съмнение, че
подобна съдебна практика съответства с дадените от Съда на
Европейския съюз указания. Причина за това е, че и по трите дела
единодушно всички съдебни състави са приели изчисленията на
31
заявителя за изначално грешни и противоречащи на законовата уредба.
Въпреки това според въззивния съд това не е основание да не се допусне
изпълнение въз основа на същите изчисления, за които законът е
предвидил подобен ефект въз основа на презумпция за висока
достоверност на счетоводните записвания на банките. Затова и следва да
се отговори дали такава съдена практика съответства на по-рано
дадените в практиката на Съда на Европейския съюз указания.
4.3. Служебно прихващане – частни граждански дела №№ 70820/2024 г. и
70167/2023 г.:
В случая се налага задаване на преюдициален въпрос за уточняване на
предходно тълкуване на Съда на Европейския съюз – по въпроса за това
дали съдът следва да приеме за съответстваща на правото на Съюза, и по-
специално на чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО и изискванията за ефективно
санкциониране на кредитор, прибягващ до използване на неравноправни
клаузи, национална съдебна практика, според която платеното от
потребител като резултат от приложението на такива клаузи не може да
се прихване с остатъчното задължение на потребителя по действителната
част от договора, без последният изрично да поиска това от съда –
предмет на т. 47 – 48 от Решение от 30.06.2022 г. по дело C-170/21 Профи
кредит България, след развитие на националната съдебна практика,
настъпило след постановяване на цитираното решение. Съгласно
решението подобно изискване за активност на потребителя да предяви
насрещно възражение в съдебния процес не лишава задължението за
неприлагане на неравноправните клаузи по чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО
от неговата ефективност, тъй като потребителят има право да възрази в
последващ съдебен процес, а по въпроса дали положението на
потребителя е сходно с това на ощетени лица от неизпълнение на други
национални закони, които имат подобно процесуално положение, е
прието, че следва да се прави преценка за всеки отделен случай от
националните съдилища.
След постановяване на цитираното решение в националната съдебна
практика на българските съдилища е възникнало противоречие, описано
в абзаци 99 – 103 по-горе. Едни съдебни състави приемат, че плащанията
по неприложимата поради неравноправност част от договора следва да се
приемат за изпълнение по същия договор и да се приложат правилата за
последователност на частичното погасяване на задължения по
българския закон, които се следят служебно от съда – чл. 76 ЗЗД (или при
прилагане по аналогия на специалното правило на чл. 19, ал. 6 ЗПКр), а
други съдебни състави – че плащането по недействителната част от
договора е основание за възникване на ново извъндоговорно
32
правоотношение, по което възниква насрещно вземане, поради което се
прилагат правилата за съдебно прихващане по
чл. 104 ЗЗД, което не може да се извършва служебно, а само по
възражение на ответника в процеса.
По отношение на вземането по действителната част от договора, в който
са включени неравноправни клаузи – вземането на кредитора – търговец
за остатъка от главницата по договора за кредит обаче такова
противоречие в националната съдебна практика не съществува.
Напротив, цитираните в абзац 97 и 103 съдебни актове ясно посочват
безпротиворечивото разрешение на съдилищата, че когато договор за
потребителски кредит е обявен за нищожен, макар и вземането на
кредитодателя за връщане на даденото от него на потребителя в този
случай да изглежда да се квалифицира също като такова, произтичащо от
извъндоговорно основание (плащане по несъществуващ договор), то
специалното правило на чл. 23 ЗПКр се тълкува в смисъл, че
кредитодателят няма нужда да води отделен процес за (остатъчното си)
вземане. Както обаче беше посочено, такова улеснение според част от
съдебната практика не съществува за потребителя.
Наличието на линия в съдебната практика, която третира различно
потребителя и търговеца като страни по договора за потребителски
кредит, възникнала след постановяването на Решение от 30.06.2022 г. по
дело C-170/21 Профи кредит България, налага да се зададе въпросът
дали такова различно третиране променя тълкуването на чл. 6 от
Директива 93/13/ЕИО и при посочените условия налага съдът служебно
да извършва прихващания между остатъчните задължения на
потребителите за полученото от тях по договора за кредит с изплатените
суми по онези части от договора, които съдилищата признават за
неравноправни. Ако такова служебно задължение съществува, въпросът
има значение за изхода на производството по частно гражданско дело №
№ 70167/2023 г., тъй като в същото не е направена проверка за това
заплатени ли са 84 лева такси по кредита, които съдът би следвало да
отчете, а по останалите дела – да преразгледа изчисленията за това дали
са взети предвид признати от кредиторите плащания.
4.3. Съдържание на исканията до съда при съмнения за неравноправни
клаузи в потребителски договор – частно гражданско дело № 70167/2023
г.:
Последните два въпроса във връзка с последиците от проверка за
неравноправни клаузи в потребителски договори в рамките на
заповедното производство се отнасят до установеното от Съда на
Европейския съюз въз основа на предходни негови актове в Определение
от 06.02.2024 г. по дело C-425/23 Сити кеш и др. правомощие на
33
националните съдилища, които издават актове за изпълнение в
едностранни производства, да изискват информация за съдържанието на
договора между страните и вземанията по него, за да преценят дали има
вземания, свързани с неравноправни клаузи, и в какъв размер, като това
правомощие не подлежи на инстанционен контрол, и по-специално
когато националният съд може да установи основания за прихващане с
платени по неравноправни клаузи суми.
В българската съдебна практика целта на заповедното производство
често се описва съгласно цитираната т. 2а от Тълкувателно решение №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (вж. абзац 96) като „проверка дали едно
вземане е безспорно“, като под „безспорност“ не се разбира нищо повече
от пасивността на длъжника в производството. При това положение се
приема трайно, че е достатъчно на длъжника да се представи една
претенция, която по никакъв начин не е задължително да е подкрепена с
факти или дори изчисление на вземането на основание на твърденията му
пред съда, когато става въпрос за периодични или само определяеми по
размер вземания, а е достатъчно да е посочен краен размер на
претенцията и посочване на юридически факт (договор, ценна книга,
непозволено увреждане и др.), от който произтича.
При този начин на разсъждение и формулиране на съдебните актове
обаче преценката за законосъобразност на искането според
императивните правила на материалния закон се прехвърля от съда
(който би следвало да е длъжен да следи за спазването им по чл. 5 ГПК)
изцяло към страната, която може и да е потребител. При това положение
се поставя въпросът дали ако вземането се основава на евентуално
неравноправни клаузи целта, поставена от чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО
– да не се дава ефект на такива клаузи, като това се прави и служебно от
съда, може да се постигне, ако потребителят няма начин да разграничи
отделните вземания по данни, подадени от самия търговец. Ако
потребителят не знае коя част от дадено вземане се иска от него (вкл. по
месеци или вноски), то възможно ли е същият да направи разумна
преценка дали да възрази. Поради това следва да се постави въпросът
дали кредитодател, който иска съдът да издаде спрямо потребителя,
получил кредит, заповед, с която да получи плащане на задължението си,
не следва да посочи и точния размер на платеното от потребителя.
Досега в българската съдебна практика е налице изрично разбиране, че
това би означавало принуда към една от страните да признае, че няма
вземане, което се тълкува като нарушение на принципа на състезателното
начало. Въпросът е обаче дали е възможно потребителят разумно да
обоснове волята си да възрази срещу издадена от съда заповед за
изпълнение, ако не може да получи информация за извършените
34
плащания в точен размер, за да пресметне сам остатъка от задължението
си и така да прецени дали има основание за възражение.
От друга страна, независимо от отговора на въпроса дали задължението
за ефективно служебно неприлагане на неравноправни клаузи по чл. 6 и 7
от Директива 93/13/ЕИО изисква кредитор, който е получил плащане,
добросъвестно да заяви размера му пред съда, следва да се зададе
въпросът дали при потребителски договор, който създава няколко вида
задължения, платими на вноски, принципът за ефективност на правото на
Съюза като условие за прилагане на националните процесуални правила
не изисква заявленията до съда за издаване на заповеди за изпълнение на
такива договори не изискват и определени фиксирани реквизити, за да
може потребителят информирано да вземе избор дали да възрази.
Необходимостта от толкова директно зададен въпрос за минимално
съдържание на съдебните актове настоящият съдебен състав намира в
изложеното по-горе (в абзац 119) разбиране на българските съдилища на
понятието „безспорност“. По мнението на настоящия съд това тълкуване
препятства потребителите да реализират правата си информирано да
заявят дали имат задължение, което налага и даване на конкретен
критерии кои са минималните необходими елементи в едно заявление до
съда (съответно пренесени и в съдебния акт), които да осигурят на
потребителя право на информиран избор.
С оглед изложеното настоящият съд следва да отправи въпроси за
тълкуването на правото на Съюза до Съда на Европейския съюз.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
ОПРЕДЕЛИ:
1. СПИРА производството по частни граждански дела 70167 по описа за
2023 година; 52184 по описа за 2024 година; 53228 по описа за 2024
година; 58169 по описа за 2024 година, и 70820 по описа за 2024 година,
до произнасяне на Съда на Европейския съюз.
2. ОТПРАВЯ на основание чл. 267, пар. 1 ДФЕС ЗАПИТВАНЕ ДО СЪДА
НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ по следните преюдициални въпроси:
3. 1. Допускат ли чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО за договорите за
потребителски кредити и чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от Директива
93/13/ЕИО от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори
национална съдебна практика, според която съдът в едностранно
заповедно производство без участие на длъжника не може да проверява
правилността на посочения в договор за потребителски кредит годишен
процент на разходите, като използва аритметични методи, за да установи дали
прилагането му дава резултат, близък до очакваните разходи, изчислени при
35
умножаване на размера на кредита по стойността на ГПР и коригиран чрез
пропорция според срока на договора?
4. 2. Допускат ли чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО за договорите за
потребителски кредити и чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от Директива
93/13/ЕИО от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори,
национална съдебна практика, според която макар че националният съд
приема, че договорът за потребителски кредит, на който се основава
вземането, е нищожен поради неправилно определяне на размера на разходите
в него, неправилно посочване на годишен процент на разходите и
разминавания в погасителния план (изчислителни грешки), се прилага
националното законодателство, което допуска предварително изпълнение
срещу потребител, преди последният да е имал възможност да възрази срещу
акта за изпълнение, за сума на задължението по представено от кредитора
извлечение от собственото му счетоводство, без да е възможно да се направи
друга проверка за вярност на размера на вземането по извлечението преди
допускане на изпълнението?
5. 3. Допуска ли чл. 23 от Директива от Директива 2008/48/ЕО за
договорите за потребителски кредити и чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от
Директива 93/13/ЕИО от 5 април 1993 година относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, тълкувана съгласно указанията по т.
47 – 48 от Решение от 30.06.2022 г. по дело C-170/21 Профи кредит
България,
национална съдебна практика, според която, макар че заявителят –
кредитор в едностранно заповедно производство без участие на длъжника е
признал, че е получил плащания по договор за потребителски кредит за
възнаграждения, основани отчасти и на неравноправни клаузи, и
националните съдилища приемат, че договорът е изцяло нищожен и се дължи
от потребителя само връщане на чистата получена сума, въпреки това с
извършените от длъжника въз основа на нищожните клаузи плащания не се
извършва прихващане в пълен размер само спрямо получената по договора
чиста сума на кредита (главница), а въпреки наличие на особено национално
правило, което част от националните съдилища тълкуват като допускащо
служебна инициатива на съда, се прихващат само онези вземания, отнесени от
кредитора към главницата, като платените въз основа на недействителната
част от кредита се приемат за валидно извършени за погасяване на задължения
по последната, а от друга страна в случаите, когато е останало неплатно
остатъчно задължение на потребителя към кредитодателя за главница по
кредита, националните съдилища безусловно признават право на кредитора
въз основа на друга подобна национална правна норма, уреждаща изключение
от общите процесуални правила, да получи осъждане на потребителя въпреки
нищожността на договора останалата част от главницата в същия процес, без
да се налага да води нов иск (а такова правило е отречено в част от съдебната
практика за прихващането на длъжника)?
6. 4. Допускат ли чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО за договорите за
36
потребителски кредити и чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от Директива
93/13/ЕИО от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори,
национална съдебна практика, според която в едностранно съдебно
производство, в което кредитодател е длъжен да представи текста на договора
за потребителски кредит и приложенията към него, и е заявил, че са
направени плащания по договора, без да посочи точния им размер, а само е
посочил неплатен остатък от вземането, е достатъчно посочване на
елементите от договора, които обосновават дадено вземане, да водят до
издаване на акт, който ще доведе принудително изпълнение срещу
потребител, освен ако последният не възрази в определен от закона срок, без
да се упражни служебен контрол дали признатото плащане без посочен размер
е било отнесено към суми по договора, които се основават на неравноправни
или нищожни клаузи, или са послужили за неправилно изчисление на
годишния процент на разходите по договора?
7. 5. Следва ли чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО от 5
април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори да се тълкува в смисъл, че
поставя изисквания при сезиране на национална юрисдикция с искане за
издаване в едностранно производство на заповед за изпълнение по договор с
потребител, когато по този договор се предвиждат периодични плащания по
определен план (график), и заявената пред националния съд претенция не
съвпада с размера на пълното задължение по договора с потребителя, за
посочване на конкретни елементи от фактическа страна, които аргументират
размера на вземането във връзка с уговорения план на плащанията, като
например дата на падеж на вноската, която се иска да бъде присъдена; вид на
получената за тази сума услуга или стока (напр. дали става въпрос за цена,
връщане на заем, лихва или такса), и размер на конкретната вноска, като се
има предвид, че потребителят следва сам да прецени дали дължи вземането
само на основание на посоченото от кредитора пред съда, и ако не направи
възражение, съдът е длъжен да издаде акт за принудително изпълнение на
вземанията на кредитора?
8. ПРЕПИС от определението да се изпрати на Върховния касационен
съд за сведение, на Висшия съдебен съвет – за публикуване в списъка на
отправените преюдициални запитвания, и на Дирекция „Координация
по въпросите на Европейския съюз“ в Министерския съвет.
9. Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
37