РЕШЕНИЕ
№ 2819
гр. София, 20.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:......................
при участието на секретаря .................
като разгледа докладваното от ...................... Гражданско дело №
20231110151498 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявен от ......................... срещу И.
П. Д. осъдителен иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ и по насрещни
осъдителни искове, предявени от И. П. Д. срещу ....................... с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът ......................... твърди, че с ответника И. П. Д. са били в трудово
правоотношение, възникнало с трудов договор № ................... и прекратено на
................... на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ със заповед № ......................
Излага, че по силата на сключения договор, ответникът е следвало да
изпълнява поетото задължение, предмет на договора, а именно изпълнение на
служебните му задължения като диспечер транспортни средства. Сочи, че
съгласно допълнително споразумение към трудовия договор от ...................,
размерът на уговореното между страните трудово възнаграждение е 750 лв.
Твърди, че вследствие на извършена проверка било констатирано, че
ответникът не се е явил на работа без основателна причина в периода от
...................... до ....................., за което не представил обяснения или
документи, оправдаващи отсъствието му, поради което със заповед №
...................... трудовото правоотношение между страните било прекратено на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 вр. чл. 188, т. 3 вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, считано
от ................... Поддържа, че трудовото правоотношение било безсрочно с
уговорен срок на предизвестие при прекратяването му от 60 дни (два месеца).
С оглед основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, моли
съда да осъди ответника да му заплати сумата от 1500 лв., представляваща
обезщетение при прекратяване на трудовия договор на ответника поради
1
налагане на наказание ......................., равняваща се на брутното трудово
възнаграждение на ответника за срока на предизвестие, уговорен между
страните, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 18.09.2023 г. до
окончателното плащане. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника И. П. Д.. Ответникът признава, че с ищеца са били в трудово
правоотношение, възникнало с трудов договор № ..................., изменено с
допълнително споразумение от ................... и прекратено на ................... на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ със заповед № ...................... на посоченото в
нея основание. Счита, че предявеният иск е частично основателен за сума в
размер на 289,52 лв., като в останалата част – до пълния размер от 1500 лв.,
моли искът да бъде отхвърлен поради наличие на насрещни вземания на
ответника към ищеца. Излага, че работодателят не му заплатил полагащото му
се нетни трудови възнаграждения, както следва: за м. .......................... поради
което изпаднал в забава, считано от ...................; за м. .................... , с падеж
................... – датата на влизане в сила на заповедта за дисциплинарно
уволнение, поради което изпаднал в забава, считано от .................... Твърди, че
работодателят не му заплатил и обезщетение за 8 дни неизползван платен
годишен отпуск в размер 285,68 лв., дължимо считано от дата на прекратяване
на трудовия договор – ........................ г. работодателят изпаднал в забава.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК по реда на чл. 211 ГПК И. П. Д. предявява
насрещни искове срещу ....................... както следва:
Осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за сумата от 581,98 лв., представляваща дължимо нетно трудово
възнаграждение за м. 06.2023 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на насрещния иск – ..................... до окончателното плащане и
сумата от 50, 28 лв., представляваща лихва за забава в плащането на трудовото
възнаграждение за м. 06.2023 г. за периода от ................... до .....................;
Осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за сумата от 250,88 лв., представляваща дължимо нетно трудово
възнаграждение за м. 07.2023 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на насрещния иск – ..................... до окончателното плащане и
сумата от 19,48 лв., представляваща лихва за забава в плащането на трудовото
възнаграждение за м. 07.2023 г. за периода от .................... до .....................;
Осъдителни искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за сумата от 285,68 лв., представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск от 8 дни за 2023 г., ведно със законната лихва от датата
на депозиране на насрещния иск – ..................... до окончателното плащане и
сумата от 22,18 лв., представляваща лихва за забава в плащането на
дължимото обезщетение за периода от .................... до .....................
Моли, в случай че бъде уважен искът на работодателя по чл. 221, ал. 2
КТ, съдът да извърши съдебно прихващане с вземанията на работника по
насрещните искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба
2
от ответника по насрещните искове ....................... с който признава главните
искове за сума в общ размер 311,87 лв., като над тази сума моли за отхвърляне
на исковите претенции. Сочи, че общият размер на сумата за получаване от И.
Д. е 832,86 лв., от които за м. ................... в която сума е включено и
обезщетението за неползван отпуск в размер на 178,57 лв. Твърди, че на
...................... на И. П. Д. е изплатена авансово сума в размер 500 лв.,
представляваща аванс от заплатата за месец юни 2023 г., поради което счита,
че на последния се дължи трудово възнаграждение за м. юни 2023 г. само за
разликата от 81,98 лв. Сочи, че освен с получените 500 лв., претенцията на И.
Д. следва да бъде намалена и със сумата от 20,99 лв., представляваща лични
здравноосигурителни вноски, платени от работодателя, но дължими от
бившия му служител за времето на самоотлъчката. Оспорва претенцията за
изплащане на обезщетение за 8 дни неизползван платен годишен отпуск, като
твърди, че работникът е имал право на 5 дни платен годишен отпуск, както е
посочено в заповедта, и съответно на обезщетение в размер на 178,57 лв.,
която сума е отразена във фиш за заплатата за м. 07.2023 г. Оспорва
акцесорните искове за лихви за забава върху главниците, тъй като от една
страна дружеството било изплатило авансово сума в размер на 500 лв., а от
друга поддържа, че не е изпаднал в забава, тъй като заплатата за м. ..................
а Д. преустановил работа, считано от ......................, като не оказал нужното
съдействие въпреки многобройните покани до него да получи
възнагражденията за месеците юни и юли 2023 г., като възнагражденията си
той получавал на ръка, а работодателят не разполагал с номер на банковата му
сметка. Същото се отнасяло и до заплатата за месец юли 2023 г. за реално
отработените от него дни и за обезщетението за неизползван платен годишен
отпуск. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
По иска с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ:
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ е да
докаже, че между страните е съществувало безсрочно трудово
правоотношение въз основа на сключен трудов договор с твърдяното
съдържание, включително уговорката за двумесечно предизвестие при
прекратяване, че трудовото правоотношение е било прекратено на ...................
със заповед № ...................... за налагане на дисциплинарно наказание
................... както и размерът на последното получено от ответника брутното
трудово възнаграждение за пълен отработен месец преди уволнението.
С доклада по делото, съдът на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 153 ГПК е
отделил като безспорни и с това ненуждаещи се от доказване следните
обстоятелства: че страните по делото са били в трудово правоотношение,
възникнало с трудов договор № ................... с посоченото в него съдържание,
изменено с допълнително споразумение от ..................., с посоченото в него
съдържание, което ТПО е било прекратено на ................... на основание чл.
330, ал. 2, т. 6 КТ със заповед № ......................, с която на ответника е
наложено наказание ....................... заради извършени от него конкретни
нарушения на трудовата дисциплина – неявяване на работа повече от два
3
работни дни, считано от ...................... до ....................., че трудовото
правоотношение е било безсрочно с уговорен срок на предизвестие при
прекратяването му от 60 дни (два месеца).
Основателността на тази претенция зависи от наличието на
дисциплинарно уволнение, в който случай работникът или служителят дължи
на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение
за срока на предизвестие - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер
на действителните вреди - при срочно трудово възнаграждение. В случая
между страните не е спорно, че уволнението на ответника И. П. Д. е
осъществено на посоченото основание – наложено наказание .......................
заради извършени от него конкретни нарушения на трудовата дисциплина –
неявяване на работа повече от два работни дни, считано от ...................... до
....................., както и че прекратеното трудово правоотношение е било
безсрочно с уговорен срок на предизвестие при прекратяването му от 60 дни
(два месеца). Размерът на брутно трудово възнаграждение на работника за
последния пълен отработен месец е 750 лева, което се установява от приетото
заключение на ССчЕ. Предвид изложеното и доколкото ответникът не твърди
и не доказа погасяване, като единственото наведено от последния оспорване
срещу така предявения иск е наличието на насрещни вземания на работника
към работодателя, съдът намира, че в полза на ищеца е възникнало
претендираното вземане в размер 1500 лева, представляващо обезщетение при
дисциплинарно уволнение за срока за предизвестието, ведно със законната
лихва от предявяване на иска 18.09.2023 г. до окончателното плащане.
С оглед на изложеното, предявеният от ......................... срещу И. П. Д.
осъдителен иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за заплащане на сумата от
1500 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на трудовия договор
на ответника поради налагане на наказание ......................., равняваща се на
брутното трудово възнаграждение на ответника за срока на предизвестие,
уговорен между страните, е основателен и следва да бъде уважен изцяло,
ведно със законната лихва от предявяване на иска – ......................... до
окончателното плащане.
По насрещните искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
В тежест на ищеца по насрещните искове с правно основание чл. 128, т.
2 КТ е да докаже, че през исковия период между него и ответника е
съществувало трудово правоотношение, по което е изпълнявал задължението
си да престира труд, съобразно уговореното, поради което в негова полза е
възникнало вземане за трудово възнаграждение, чиято изискуемост е
настъпила, както и размера на уговореното брутно трудово възнаграждение.
Както вече се посочи, по делото не е спорно, че между страните е
съществувало трудово правоотношение по силата на трудов договор от
............................ По делото не се спори, че ищецът по насрещния иск е
престирал труд за част от процесния период, за който претендира плащане, а
именно за месец юни 2023 г. и 4 отработени дни от месец юли 2023 г. Не се
твърди и не се доказва фактическото полагане на труд по съществуващо
трудово правоотношение за периода след 06.07.2023 г., поради което и за
4
периода след тази дата не е възникнало задължение за ответното дружество –
работодател за заплащане на трудово възнаграждение на основание
цитираната законова разпоредба. Това следва от характеристиките на
трудовия договор като двустранен и възмезден такъв, по силата на който
трудово възнаграждение се дължи срещу реално престиран труд. По въпроса
за дължимостта от страна на работодателя на трудово възнаграждение на
работник, който не се е явявал на работа и не е полагал труд е даден отговор в
Решение № 376/21.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 329/2011 г., III г. о., в което е
прието, че наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да
възникне задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е
необходимо и работникът или служителят да полага труд и фактически да
осъществява съответната трудова функция.
От заключението по ССчЕ се установява, че размерът на дължимото
трудово възнаграждение за месец юни ..................... Така посочените суми са
начислени и от работодателя във ведомостта за заплати и приетите по делото
фишове за месеците юни и юли 2023 г. Вещото лице е посочило, че
неизплатеното нетно трудово възнаграждение за м. юни 2023 г., след
приспадане на платения аванс от работната заплата в размер ....................... лв.
Вещото лице е посочило, че работникът е получавал заплатите си по
ведомост, а не по банкова сметка.
От приетия по делото разходен касов ордер от ......................, се
установява, че на И. Д. срещу подпис са платени 500 лв. – аванс, работна
заплата за месец юни 2023 г. Ищецът по насрещните искове не е оспорил
получаването на посоченото авансово плащане на сумата от 500 лв. – работна
заплата за месец юни 2023 г., нито е оспорил подписа, положен срещу получил
сумата, а единствено (косвено чрез поставения на вещото лице въпрос) е
навел неконкретизирани твърдения, че РКО не отговаря на изискванията на
Закона за счетоводството. От отговора на вещото лице, даден в съдебно
заседание при изслушване и приемане на заключението по допусната ССчЕ, се
установява, че разходният касов ордер от ...................... е изготвен съгласно
Закона за счетоводството, като е посочено основанието, имената на лицето и е
положен подпис за получил сумата. РКО е генериран като документ от
документооборота по счетоводни изисквания и стандарти и е въведен като
такъв. Ордерът е осчетоводен. Тъй като лицето е получило парите на ръка,
вещото лице е разяснило, че плащането няма как да бъде генерирано
автоматично във ведомостта за месец юни и сумата да бъде приспадната,
поради което съдът намира за неоснователни възраженията на ищеца по
насрещния иск, че сумата е посочена като дължима от работодателя в
приетите по делото фишове. Според чл. 270, ал. 3 КТ трудовото
възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост
или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на
негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му
възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка, което
подлежи на доказване със съответните документи. Изпълнението на
произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за
изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа
5
на работника във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод
по влог на работника. Когато изпълнението на задължението за изплащане на
дължимото трудово възнаграждение е удостоверено чрез подпис във
ведомостта не възникват никакви съмнения за основанието, на което
работникът или посоченото от него лице е получило плащането. Такива
съмнения не възникват и когато основанието за плащането е посочено
изрично в нареждането за банков превод или разписката. В случая в РКО,
който служи имено като разписка за получена сума, е посочено основанието за
плащане – аванс за работна заплата за месец юни 2023 г. По своя характер
разписката съставлява нарочно съставен свидетелстващ документ, който
материализира извънсъдебното признание на автора (лицето, което я е
подписало), че той е получил нещо от посоченото в разписката лице. Липсва
правна пречка да се приеме, че носещият личния подпис на служителя
разходен касов ордер, установяващ получаване на сумата от работодателя, има
правна стойност на разписка по смисъла на чл. 270, ал. 3 от КТ (в този смисъл
Решение № 141 от 30.11.2010 г. по гр. д. № 2715/2008 г., ІV г. о. на ВКС и
Решение № 42 от 30.03.2018 г. по гр. д. № 434/2017 г., ІV на ВКС). В тази
връзка неотносими са възраженията на работника, че фишовете не били
подписани от него. Работодателят не твърди, че е платил начислените с тях
възнаграждения за месеците юни и юли 2023 г., а заявява, че е платил
авансово с РКО от ...................... част от дължимото възнаграждение за месец
юни 2023 г., начислено от него в нетен размер от 581, 98 лв. във ведомостта и
фиша за месец юни 2023 г., поради което и иска приспадането на платената
авансово сума от дължимото за този месец възнаграждение, което е допустимо
съобразно разпоредбата на чл. 272, ал. 1, т. 1 КТ. Нормата на чл. 270, ал. 3 КТ
не ограничава допустимите доказателствени средства за установяването на
факта на плащане на трудовото възнаграждение единствено до ведомост или
платежно нареждане. Процесният РКО, имащ характер на разписка,
установява получаването на сумата от ищеца по насрещните искове, а
последният не твърди, а с това и не доказва друго – различно от посоченото в
РКО, основание за извършеното от работодателя плащане (в този смисъл
Решение № 42 от 30.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 434/2017 г., IV г. о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че дължимото на ищеца по
насрещните искове нетно трудово възнаграждение за м. 06.2023 г. е в размер
81, 98 лв. след приспадане на авансово получената сума по РКО от
...................... в размер на ..................... лв., до който размер предявените искове
с правно основание чл. 128, т. 2 КТ са основателни, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на насрещната исковата молба – ..................... до
окончателното плащане, а в останалата част над тези суми до пълните
предявени размери, исковете следва да се отхвърлят като неоснователни.
По насрещните искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Работодателят е длъжник по вземането за заплащане на трудово
възнаграждение и следва да изпълни съобразно разпоредбите на чл. 270 КТ.
Работникът или служителят, който е кредитор по това вземане, следва да даде
необходимото съдействие на работодателя, за да може той да изпълни
6
задължението за плащане на трудово възнаграждение. Съдействието се налага
особено в случаите като настоящия, при които трудовото правоотношение е
вече прекратено, а работникът не е дал съгласие – писмено искане трудовото
му възнаграждение да се превежда по негова платежна сметка. Това е така,
защото заплащането на трудовото възнаграждение, което се удостоверява с
платежна ведомост или срещу разписка, предполага работникът да се яви
лично. От друга страна, тъй като чл. 270, ал. 2 КТ предвижда, че трудовото
възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец, на два
пъти, като това става на определени от работодателя дати, работодателят не
следва да отправя на работниците или служителите нарочна покана за да се
явят и получат плащане. След като чл. 270, ал. 1 КТ е уредил мястото на
изпълнението – предприятието където се извършва работата, вземането за
трудово възнаграждение, макар да е парично, е търсимо, а не носимо.
Следователно, когато липсва писменото съгласие на работника или служителя
възнаграждението да се превежда по банков път или да се изплаща на негови
близки, кредиторът следва да окаже на длъжника (работодателя)
необходимото съдействие, за да може последният да изпълни. Ищецът по
насрещните искове не твърди и не доказва да е оказал необходимото
съдействие на работодателя за заплащане на процесните възнаграждения.
Следователно, като не се е явил в предприятието, за да получи трудовото
възнаграждение, той неоправдано не е приел предложеното му от
работодателя изпълнение и не е дал необходимото съдействие за
изпълнението, в който случай е налице забава на кредитора по смисъла на чл.
95 ЗЗД. Такова съдействие, съдът намира, че е оказано едва с подаване на
насрещната искова молба – ....................., в която ищецът по насрещните
искове е посочил банкова сметка, по която да му бъдат платени
претендираните суми, което по същество представлява писменото съгласие на
работника или служителя възнаграждението да му бъде платено по банков
път, поради което и съдът присъжда главниците ведно със законната лихва от
датата на подаване на насрещната искова молба до плащането. В случая не е
приложима хипотезата на чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, тъй като длъжникът-
работодател не би могъл да изпълни задължението си, макар и парично, за
плащане на дължимо трудово възнаграждение чрез влагане на сумата по
сметка в банка на името на кредитора, доколкото както беше изяснено по-
горе, за разлика от други парични задължения, трудовото възнаграждение се
изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка
или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки или по
негова платежна сметка. Разпоредбата на чл. 97 ЗЗД не е в състояние да
дерогира специалната разпоредба на чл. 270 КТ. В конкретния случай
ответникът-длъжник е предприел възможните действия, като предвид
специалната разпоредба на чл. 270 КТ е отправил покана до ищеца с
предложение да заплати дължимото му се възнаграждение, с оглед на което
работодателят следва да се счита освободен от последиците на собствената си
забава.
С оглед на изложеното, ответникът по насрещните искове не е изпаднал
в забава за плащане на дължимите трудови възнаграждения, поради което
7
предявените искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 50, 28 лв., представляваща лихва за забава в плащането на трудовото
възнаграждение за м. 06.2023 г. за периода от ................... до ..................... и
сумата от 19, 48 лв., представляваща лихва за забава в плащането на трудовото
възнаграждение за м. 07.2023 г. за периода от .................... до ..................... като
неоснователни, следва да бъдат отхвърлени.
По насрещния иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:
В тежест на ищеца по насрещния иск с правно основание чл. 224, ал. 1
КТ е да докаже наличието на трудово правоотношение между страните, което
е прекратено независимо от основанието за прекратяване; наличието на
неизползван платен годишен отпуск през периода на съществуване на
трудовото правоотношение, както и размера на брутното трудово
възнаграждение, получено за последния пълен отработен месец преди
уволнението.
Както се посочи по-горе, с доклада по делото съдът е отделил като
безспорно обстоятелството, че между страните е съществувало валидно
трудово правоотношение, възникнало с трудов договор № ...................,
изменено с допълнително споразумение от ..................., което е прекратено на
................... на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ със заповед № ......................, с
която на ответника е наложено наказание ....................... заради извършени от
него конкретни нарушения на трудовата дисциплина – неявяване на работа
повече от два работни дни, считано от ...................... до ..................... Не е
спорно между страните по делото, че считано от ...................... работникът е
спрял да се явява на работа. С оглед на изложеното и при съобразяване на
заключението на вещото лице по ССчЕ, съдът намира, че за срока на действие
на трудовия договор на служителя се полагат 5 дни платен годишен отпуск,
изчислени пропорционално на отработеното време от ...................
Обезщетение за неизползван платен годишен отпуск се дължи само за реално
отработено време. През периода от ...................... до ................... работникът
реално не е престирал труд и поради това за него не възниква право на платен
годишен отпуск. Правото на платен годишен отпуск е последица от работа по
трудово правоотношение, то е в зависимост от характера и тежестта на
работата и има за цел възстановяване на работната сила. От ССчЕ се
установява размерът на брутното трудово възнаграждение, получено за
последния пълен отработен месец преди прекратяване на правоотношението –
750 лв. Според вещото лице обезщетението за 5 дни неизползван платен
годишен отпуск, пропорционално на отработеното време за периода на ТПО
от 29.03.2023 г.до 06.07.2023 г. е 170, 45 лв. в брутен размер, съответно 153, 40
лв. в нетен размер, а не начисленият от работодателя във ведомостта за
заплати и в приетия по делото фиш за работна заплата за месец юли 2023 г.
брутен размер от 178, 57 лв., при което изчисление е приложен коефициент по
чл. 18 НСОРЗ. Доколкото обаче работодателят с отговора на насрещната
искова молба изрично е признал дължимостта на обезщетението за 5 дни
неизползван платен годишен отпуск в размер на сумата от 178,57 лв., искът чл.
224, ал. 1 КТ следва да бъде уважен за посочената сума, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на насрещната исковата молба –
8
....................., до окончателното плащане и отхвърлен за горницата над тази
сума до пълния предявен размер от 285, 68 лв.
Неоснователно е възражението на работодателя, че от дължимите на
работника суми следва да бъде приспадната сума в размер 20,99 лв.,
представляваща лични здравноосигурителни вноски, платени от работодателя,
но дължими от бившия му служител за времето на самоотлъчката, с която
ответникът по насрещните искове заявява възражение за прихващане, тъй като
работодателят не е доказал плащане на посочената сума, като плащането й не
се установява и от ССчЕ, видно от която вещото лице посочва, че на
експертизата не са представени категорични данни за внесени от работодателя
вноски по ЗЗО. Предвид изложеното и доколкото работодателят не доказва да
е платил сумата от 20, 99 лв., възражението е неоснователно и без да бъдат
обсъждани останалите предпоставки за основателност на възражението за
прихващане.
По насрещния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ обезщетенията, дължими при
прекратяване на трудовото правоотношение, включително това по чл. 224, ал.
1 КТ, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца,
през който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов
договор е договорен друг срок, като след изтичане на този срок работодателят
дължи обезщетението заедно със законната лихва. Съобразно цитираната
разпоредба, денят за изпълнение на задължението е определен и на основание
чл. 84, ал. 1 ЗЗД длъжникът изпада в забава след изтичането му, като дължи
обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ заедно със законната лихва от деня на
забавата. Предвид безспорното между страните обстоятелството, че трудовото
правоотношение между страните е прекратено на ..................., срокът за
заплащане на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ е изтекъл на ................... Това
е така, защото последният ден на месеца, следващ месеца, през който
правоотношението е прекратено е ................... (събота), следователно и по
правилото на чл. 72 ЗЗД, когато последният ден от срока е неприсъствен,
срокът свършва в първия следващ присъствен ден – ................... (понеделник).
С оглед на изложеното работодателят - ответник е изпаднал в забава, считано
от ................... Размерът на дължимата мораторна лихва върху обезщетението
за 5 дни неизползван платен годишен отпуск в размер от 178, 57 лв. за периода
от ................... до ..................... (насрещната искова молба е подадена на
..................... и от тази дата се присъжда законна лихва върху главницата до
плащането), изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на сумата от
11,26 лева. До тази сума искът е основателен, като в останалата част за
разликата до пълния предявен размер от 22,18 лева и за периода от
.................... до ................... и за ..................... подлежи на отхвърляне.
За заплащането на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
не е приложима специалната разпоредба на чл. 270 КТ, тъй като последната се
отнася единствено до заплащане на трудово възнаграждение. До
предприемане на действията по чл. 97, ал. 1 ЗЗД длъжникът-работодател не
може да се ползва от предвиденото в чл. 96 ЗЗД освобождаване от
последиците на собствената си забава. В конкретния случай ответникът по
9
насрещните искове не твърди, а с това и не доказва, да е предприел действията
по чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД относно заплащането на дължимото обезщетение.
Следователно, същият не се е освободил от последиците на собствената си
забава, поради което и дължи на ищеца законната лихва за забава по чл. 86, ал.
1 ЗЗД за периода до подаване на насрещната исковата молба.
По направеното с насрещната искова молба искане, в случай че
бъде уважен искът на работодателя по чл. 221, ал. 2 КТ, съдът да извърши
съдебно прихващане с вземанията на работника по насрещните искове,
съдът намира следното:
Както е разяснено с мотивите по т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от
18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г., ОСГТК на ВКС, с насрещния иск не се
прави изявление за прихващане. Решението установява вземанията такива,
каквито са към приключване на съдебното дирене. При уважаване на исковете
след влизане в сила на решението всяка от страните може да направи
изявление за извънсъдебно прихващане, като насрещните вземания са
определени по основание и размер и са безспорни, т. е. ликвидни.
Същевременно недопустимо е едно и също вземане да бъде предмет
едновременно на насрещен иск и на възражение за прихващане. Преградена е
процесуалната възможност за ответника да използва възражението за
прихващане като средство за защита срещу първоначалния иск, след като е
предявил насрещни искове, с които е претендирана самостоятелна защита на
насрещните вземания. На практика ответникът по иска на работодателя и
ищец по насрещните искове, не е оспорил предявения срещу него иск, а тъй
като счита, че има насрещни вземания срещу работодателя, иска съдът да
извърши съдебно прихващане с вземанията на работника по насрещните
искове. Щом ответникът е предявил за своите вземания насрещни искове, той
няма правен интерес да прави с размера на претендираните вземания
възражение за прихващане. Възражението за прихващане като способ за
правна защита цели да отблъсне предявения първоначален иск. Само при
липса на насрещни искове възраженията за прихващане на ответника, ако са
основателни, щяха да бъдат разгледани и съответно уважени. Затова
ответникът и ищец по насрещните искове не разполага с възможността да
прави възражение за прихващане със същите вземания, за които е предявил
насрещни искове.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК
разноски се следват и на двете страни.
Ищецът по главния иск ......................... претендира разноски за заплатена
държавна такса в размер на 60 лева и юрисконсултско възнаграждение, което
съдът определя на 100 лева, поради което ответникът И. Д., на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, следва да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер на 160
лева, представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение по уважения в цялост главен иск. На ответника по главния
иска разноски не се следват, тъй като последният е уважен в цялост.
Ищецът по насрещните искове претендира разноски в размер на 500
10
лева, представляващи заплатено изцяло и в брой при подписване на договора
от .................. г. адвокатско възнаграждение за изготвяне, предявяване и
процесуално представителство по насрещните искове, от които съразмерно с
уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му бъдат
присъдени разноски в размер на 149, 52 лева. Ответникът претендира
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 100 лева. На
ответника по насрещните искове, съразмерно с отхвърлената част от исковете,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 70,10 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът по насрещните искове следва
да бъде осъден да заплати в полза на Софийски районен съд, съразмерно с
уважената им част, сума в общ размер на 209,32 лева, от които 89,71 лева,
представляващи държавна такса и 119,61 лева, възнаграждение на вещото
лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза.
Ответникът по насрещните искове своевременно е възразил по реда на
чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение.
Във връзка с направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът съобрази
следното:
Фактическите състави по чл. 78, ал. 1, 2, 3 и 4 ГПК предвиждат
задължение на страната, предизвикала спора, да възстанови разноските, които
насрещната страна е била принудена да направи по защитата си, и уреждат
възможността тази деликтна по характера си обективна отговорност да се
ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от неговия изход.
С възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК задължената да възстанови
разноските страна поставя пред съда спор за обективните предели на
отговорността си, с твърдение, че насрещната страна съществено е надценила
труда на своя адвокат.
Ако за другите разноски спорът е излишен, защото размерът им е
определен от закона (държавната такса) или от съда (по доказателствата), с
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се оспорва причинно-следствената връзка
на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на адвокатското
възнаграждение, което насрещната страна е уговорила и изплатила.
Отговорната за разноските страна е трето лице за правоотношението по
уговореното възнаграждение. Законът изключва възможността да се намеси в
договор между други (чл. 20а ЗЗД), като тази възможност не е налице и за
съда. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите
на деликтната отговорност на страната, предизвикала спора (чл. 51, ал. 1, изр.
1 ЗЗД), като критерият е обективен.
С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се
концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното
дело. С изискването да е „прекомерно“ законът допуска уговореният паричен
еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят
възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че
от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и
11
квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката,
оценяващ най-ниско труда си.
В случай, че установи, че възнаграждението, към момента на сключване
на договора, е уговорено в съществено отклонение от мярката, наложена от
този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до
обичайния и разумен размер.
Националният закон задължава съда да отхвърли възражението по чл.
78, ал. 5 ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в
минимално определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г. (НМРАВ), или
макар възражението да е основателно, да намали отговорността на страната,
предизвикала спора, до минимално определения размер.
Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки
национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine
ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено
надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната,
предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е
положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест (в
този смисъл и Определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991 по описа за
2024 г. на ВКС, IV г.о.).
В конкретния случай, съдът намира, че с оглед фактическата и правна
сложност на повдигнатия съдебен спор, неговата продължителност, реално
осъществената от упълномощения адвокат процесуална дейност,
договореният размер за представителство по насрещните искове в размер на
500 лева не се явява явно/съществено прекомерен. На първо място следва да се
посочи, че същият е уговорен в размер близък до минималния такъв,
предвиден в приложимата редакция на разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, която служи за ориентир. Макар делото да не се отличава с
фактическа и правна сложност, това обстоятелство само по себе си не води до
извод за намаляване на платеното адвокатско възнаграждение под минимума,
както беше разяснено по-горе, доколкото при преценката си за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, съдът извършва преценка дали
възнаграждението съответства на пазара, при който адвокатите уговарят
възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност. В случая,
възнаграждението не е уговорено в съществено отклонение от мярката,
наложена от този пазар.
С оглед на гореизложеното, изпълнени са изискванията на процесуалния
закон за присъждане на заплатените от ищеца по насрещните искове разноски
в производството за възнаграждение за адвокат, който се явява съразмерен на
действителната сложност на делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА И. П. Д. , ЕГН ********** да заплати на ........................., ЕИК
12
..................... на основание чл. 221, ал. 2 КТ сумата от 1500 лева,
представляваща обезщетение при дисциплинарно уволнение за срока на
предизвестието, ведно със законната лихва от 18.09.2023 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. П. Д., ЕГН ********** да
заплати на ........................., ЕИК ..................... сумата от 160 лева разноски по
делото.
ОСЪЖДА ........................., ЕИК ..................... да заплати на И. П. Д.,
ЕГН ********** на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от 81,98 лева,
представляваща дължимо нетно трудово възнаграждение за месец юни 2023 г.,
ведно със законната лихва от ..................... до окончателното плащане , като
ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 581,98 лева и иска по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 50, 28 лева, представляваща лихва за забава в
плащането на трудовото възнаграждение за месец юни 2023 г. за периода от
................... до .....................
ОСЪЖДА ........................., ЕИК ..................... да заплати на И. П. Д.,
ЕГН ********** на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от 90,17 лева,
представляваща дължимо нетно трудово възнаграждение за месец юли 2023 г.,
ведно със законната лихва от ..................... до окончателното плащане , като
ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 250,88 лева и иска по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 19,48 лева, представляваща лихва за забава в плащането
на трудовото възнаграждение за месец юли 2023 г. за периода от ....................
до .....................
ОСЪЖДА ........................., ЕИК ..................... да заплати на И. П. Д.,
ЕГН ********** на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 178,57 лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 5 дни
за 2023 г., ведно със законната лихва от ..................... до окончателното
плащане и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 11,26 лева,
представляваща лихва за забава в плащането на дължимото обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за периода от ................... до .....................,
като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 224, ал. 1 КТ до пълния предявен размер от
285,68 лева и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до пълния предявен размер от 22,18
лева и за периода от .................... до ................... и за .....................
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ........................., ЕИК
..................... да заплати на И. П. Д., ЕГН ********** сумата от 149, 52 лева
разноски по делото по насрещните искове.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК И. П. Д., ЕГН ********** да
заплати на ........................., ЕИК ..................... сумата от 70,10 лева разноски по
делото по насрещните искове.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ......................... ЕИК
..................... да заплати по сметка на СРС сумата от 209,32 лева – държавна
такса и възнаграждение на вещо лице.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис.
13
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14