Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 13.05.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на осемнадесети
април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА
ПЕТРОВА
при секретаря Поля
Георгиева, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 10417 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
348665 от 27.02.2018
г. по гр. д.
№ 29664/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 77 състав по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу И.И.Г., ЕГН **********
искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД съдът е признал за установено в отношенията между
страните, че И.И.Г. дължи на „Т.С."
ЕАД сумите както следва: сумата от 1 341,09 лв. - главница, представляваща
стойност на консумирана, незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2013 г. -
м.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ******** и
сумата от 35,69 лв. - главница за такса /цена/ на услугата дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от 02.02.2017 г. - датата
на депозиране на Заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумата;
сумата от 145,93 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата
за ползвана топлинна енергия за периода 15.09.2014 г. - 27.01.2017 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.02.2017 г. по
ч.гр.д. № 6792/2017 г. на СРС, като е отхвърлил иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че И.Г. дължи на „Т.С." ЕАД лихва за
забава плащането на цената за услугата дялово разпределение за периода
15.09.2014 г. - 27.01.2017 г. в размер на 6,99 лв. Със същото решение И.И.Г. е
осъден да заплати на „Т.С." ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК
сумата от 622,14 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство и
сумата от 80,22 лв. за разноски в заповедното производство, съразмерно с
уважената част от исковете.
Недоволен
от така постановеното решение, в частта, с която исковете с правно основание чл. 415, вр. чл. 422 от ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и по чл.
422, вр. чл. 86 от ЗЗД са уважени, е останал ответника И.Г.,
който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с оплаквания, че решението е неправилно
и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Искането
му към въззивната инстанция е да отмени решението на СРС в частта, с която
исковете са уважени. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД депозира
молба от 16.04.2019 г., с която иска съдът да даде ход на делото в нейно
отсъствие, да постанови решение с което да се отхвърли въззивната жалба,
претендира юрк. възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на
адв.възнаграждение на въззивника.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване
на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни
искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. От представения като доказателство по делото Нотариален акт № 156,
т. Ш, peг. № 07749, дело № 314/2013 г. на нотариус М.К., се установява, че ответникът И.И.Г. с ЕГН ********** е
придобил собствеността върху процесния топлоснабден имот на 23.08.2013 г., като
на 11.09.2013 г. е подал и Молба-декларация до ищцовото дружество за откриване
на партида на негово име. Следователно анализът на събраните по делото
доказателства обосновава извода, че въззивника И.Г. има качеството на потребител на топлинна енергия по
смисъла на §1,
т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на
топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на
посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012
г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответника И.Г..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач. Когато
договорът с лицето по чл. 139б от ЗЕ е прекратен, съгл. чл. 58 от Наредба № 2 от
2004 г. за топлоснабдяването /отм./ и чл. 61 от Наредба № 16-334/2007 г.,
действаща понастоящем, разпределението на топлинната енергия между
потребителите в сградата - етажна собственост се е извършвало само от
топлопреносното предприятие, съобразно Методиката към Наредбата.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение
на ответника И.Г. за сума в размер на 1 341,09 лв. за периода от м.05.2013
г. до м.04.2016 г. Претендираните вземания не са установени единствено на
счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените едностранно
съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на
събраните по делото писмени доказателства, включително чрез заключението на
комплексната съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертиза. От заключението на изслушаната пред
първоинстанционния съд комплексната съдебно-техническата и съдебно-счетоводната
експертиза, която съдът кредитира като обективна и компетентна, се установява,
че сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие
с действащата към съответния период нормативна уредба.
Съгласно
заключението на вещите лица се установява, че топлозахранването се
извършва от две абонатни станции, а ТЕ се измерва с един общ топломер, който се
отчита по електронен път в началото на всеки месец чрез уред с четяща глава,
който снема архивираното в паметта на уреда показание на топлинна енергия в
00.00 часа на първо число от съответния месец. Разликата между тези показания и
старите показания е количеството топлинна енергия, постъпило в абонатната
станция. От нея се изваждат технологичните разходи от работата на АС, които са
за сметка на топлопреносното предприятие. В процесния имот в разглеждания
период е имало едно съединено отоплително тяло, с монтиран уред за дялово
разпределение. В апартамента е извършен отчет при осигурен достъп на 07.05.2014
г. и на 24.05.2016 г., като документите за главен отчет са подписани от
абоната. При отчетите, извършени на 29.04.2015 г. и на 06.05.2015 г. абонатът
не е осигурил достъп, като топлинният разпределител е отчетен дистанционно,
като е установено, че имота не се отоплява посредством радиатори. Сумите за БГВ
са изчислени по отчетените показания на два водомера за топла вода за периода
2013/2014 г. , а за периода с неосигурен достъп са формирани на база един
потребител. За периода 2015/2016 г. на абоната не е начислена консумация. За
имота са начислени и суми за ТЕ, отдадена от сградна инсталация, които са
начислени в съответствие с Методика за дялово разпределение на ТЕ в СЕС - т.6.1.1
от Методиката към Наредба № 16-334/2007 г. и съобразно пълния отопляем обем на
имота, с включени общи части.
Вещите лица заключават, че
на база доставена ТЕ в СЕС и дялово разпределение, потреблението на топлинна
енергия, дължима от абонатен № 256424
за исковия период - м.05.2013 г. - м.04.2016 г., изчислено по текущи цени,
определени от КЕВР за съответния период възлиза на сумата от 1 456.38 лв.
Видно от заключението на
вещото лице, законната лихва за забава плащането на главницата за ползвана
топлинна енергия за периода 15.09.2014 г.- 27.01.2017 г. възлиза на сумата от
222.33 лв.
Доколкото купувачът дължи цената на
реално потребената енергия, то при определяне
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на прогнозния дял, а
тези, които се формират в резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните
сметки. Според вещото лице по ССчЕ стойността на доставената топлинна
енергия за периода м.05.2013 г. - м.04.2016 г. е общо в размер на 1 456,38
лева. Ищецът претендира по-малка сума /1 341,09 лв./ и с оглед диспозитивното
начало в гражданския процес правилно първостепенния съд е присъдил тази сума в
пълен размер.
Основателна се явява и претенцията за
заплащане на дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово
разпределение - в размер от 35,69 лв., за периода м.05.2013 г. - м.04.2016 г.
По
делото не са ангажирани доказателства за рекламации от страна на
потребителя-ответник в производството към „Т.С.“
ЕООД. При събрани
доказателства, че монтираният в сградата на етажната собственост топломер е
сред уредите за топлинно отчитане, одобрени от Националния център по
метрология, в негова тежест е да докаже, че цялото разпределение, извършено от
помагача на ищеца на база отчетените стойности, е неточно. Затова съдът приема,
че задължението е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 30 от Общите условия, купувачът
е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, като при забава в плащането
потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва.
Настоящият въззивен
състав споделя извода на СРС, че общият размер на обезщетението за забава върху
вземанията за главница в размер на 1 456,38 лева за периода от м.05.2013
г. - м.04.2016 г., считано от датата на настъпване на изискуемостта на всяко от
вземанията - т.е. за периода от 15.09.2014 г. до 27.01.2017 г., възлиза общо на
222,33 лева, до който размер искът по чл. 86 ЗЗД е основателен. Ищецът
претендира по-малка сума /145,93 лв./ и с оглед диспозитивното начало в
гражданския процес правилно първостепенния съд е присъдил тази сума в пълен
размер.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 348665 от
27.02.2018
г. по гр. д.
№ 29664/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 77 състав в обжалваните части, вкл.частта
за разноските.
ОСЪЖДА И.И.Г.,
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *********, с
адрес: *** сумата от 100 лв.,
представляваща сторените в производството разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.