Р Е Ш
Е Н И Е
№………./….01.2017
г.
гр.
Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на петнадесети
декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
ДИАНА МИТЕВА
при секретар К.М.,
като разгледа докладваното от съдията
търговско дело № 1931 по описа за 2015 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на ГПК(2007г.) и се разглежда по правилата на търговските спорове(чл. 365 т.1от ГПК вр. чл. 286 ал.2 и чл. 1 ал.1 т.7 ТЗ).
Приети са за разглеждане искове, предявени от „РАЙФАЙЗЕНБАНК(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул."Гогол" №18-20, представлявано от А.В.А. и , действащи чрез ю.к. Ц., служ. адрес гр. Варна ул. Цар Симеон І № 32 срещу Д.С.С., ЕГН **********,***, м-т Манастирски рид 2-414, чрез адв. И.В.(***, като обективно съединени претенции на заявител за установяване по отношение на кредитополучател оспорени изискуеми вземания по заповед за изпълнение, издадена М.Т.П. по ч.гр.д. №6061/2015г. по описа на ВРС, 9 с-в, както следва:
1. за връщане на предсрочно изискуема главница по договор за банков кредит в размер на 113 649,72 лева
2. за плащане на сборно вземане от 3584,09 лева за договорни лихви, претендирани като начислени по същия договор като ежемесечно възнаграждение за ползване на кредита с падежи от 15.05.13 до 16.02.2015г
3. за плащане на сборно вземане от 15 262,51лв за наказателни лихви претендирани като ежемесечно начислени по същия договор като обезщетение за забавено плащане в периода 15.06.2013 - 26.05.2015г
ведно с АКСЕСОРНИ ПОСЛЕДИЦИ от провеждане на заповедно производство.
Ищецът (търговска банка) основава претенцията си на твърдения за предоставен ипотечен кредит на потребител в размер от 110 000 лева срещу заплащане на годишна лихва, определяема по стойността на банков ресурс (СБР) и надбавка, уговорена в намален размер за първи 12 месечен период от ползването. Допълнително било уговорено и обезщетение за забавено изплащане на вноски по главница или лихва с настъпили падежи в размер, определям като сбор от същата променлива (СБР) и надбавка от 16.5 пункта. При двукратна промяна на първоначалните уговорки (в анекси от 14.12.2009г и от 11.04.2012г.), установени неплатени на падеж лихви и обезщетения за забава са били преструктурирани като разсрочени месечни вноски занапред, актуализирана е методиката на формиране на променливия компонент на лихвения процент, като в последния анекс е фиксирана променлива чрез пазарен индекс и надбавка, както и допълнителни 10 пункта като размер на начисляване на обезщетението за забава. Като се позовава се забава в плащанията след договаряне на падежите по последния анекс, поради пропуснати вноски по главницата и лихви считано от 15.05.13г., кредиторът е упражнил договореното в чл.10.2 от договора право на предсрочна изискуемост за цялата главница, като уведомил с нотариална покана длъжника за осчетоводяването на целия остатък като предсрочно изискуем на 17.02.2015г.
Ответникът оспорва изискуемостта на вземането за главница с ненастъпили падежи по погасителния план и дължимостта на начислените лихви и обезщетения за забава. Оспорва осчетоводените от кредитора начислени текущо задължения, които са били погасявани с постъпленията, посочени в справката за движението по сметката. Оспорва правото на банката да определя едностранно и съответно да увеличава лихвения процент, както възразява, че тази уговорка от първоначалния договор води до значително неравновесие в правата на насрещните страни. Твърди, че променливия елемент от размера на лихвата изобщо не е бил договорен, нито е бил оповестен при договарянето, а е бил наложен едностранно от кредитора включително и при договарянето на анексите, с които лихвата е била завишавана и капитализирана. Счита за неравноправни и съответно необвързващи го, уговорките, с които кредиторът е осигурил възможност едностранно да променя компонент (СБР) определящ текущия лихвен процент както в началния договор ( чл. 4.3 и 4.4)така и в анексите ( чл. 8 и 9 от анекс 1) по неясна методика без обективни критерии. Евентуално счита, че при упражняването на това свое право кредиторът не е действал добросъвестно, тъй като е увеличил необосновано без обективна причина лихвата, представляваща цена на предоставената кредитна услуга, без да е дал възможност на потребителя да договаря условията. Позовава се и на злоупотреба при отчитането на обективните критерии в методиката, като сочи че въпреки намаляване на референтните показатели, крайния размер на лихвата е задържан чрез необосновано повишаване на надбавката. Евентуално сочи, че дори и да е упражнено правомерно правото на изменение на лихвата, то новия размер не е бил противопоставим на потребителя до уведомяването по реда, уговорен в договора за кредит.
Отделно счита, че при договарянето на втория анекс е допуснато нарушение на добрите нрави, като вече начислени лихвите са добавени към лихвоносна главница, а при липса на предоставена фактически сума не е налице предмет на задължението за по- висок размер на първоначално получената главница. Счита втория анекс за нищожно договаряне. Възразява, че конкретните плащания, направени като вноски по кредита следва да бъдат отчетени по първия погасителен план като редовно обслужване на първоначално уговорения кредит. Оспорва наличието на основание за упражняване на право на предсрочна изискуемост, както счита че получените от кредитора плащания са били неправилно отнесени към недължими вземания и съответно забава не е била налична.
По същество представителят на ищеца пледира за уважаване на претенциите, като обосновава валидността на всички клаузи като индивидуално договорени както по началното съдържание на кредита, така и на анексите, сключвани по инициатива на самия потребител. Сочи, че размера на вноската е променян само в резултат на изменение на обективни пазарни фактори, чието значение е било изрично обявено на потребителя като част от съдържанието на индивидуалния му договор. Позовава се на установеното чрез експертизата съответствие на определяне на плаващия лихвен процент въз основа на референтни компоненти, чиято промяна е била резултат от обективни фактори изцяло извън контрола на кредитора. В подробна писмена защита излага съображения за доказано добросъвестно поведение на банката, която е начислявала по-ниски от възможните според уговорките стойности на текущи и наказателни лихви и не е злоупотребила с уговореното право да променя лихвения процент, въз основа на установените от вещото лице променливи стойности на компонентите, а напротив, въздържала се е да обявява по-високите стойности, а при обратно колебание трайно е понижила приложимия лихвен процент. Като се позовава и на изрично потвърденото в анексите съгласие на потребителя за размера на текущите му задължения и липсата на неблагоприятно за него изменение след последния анекс, счита че спорните клаузи са индивидуално договорени и съдържанието им не поражда неравновесие в правата и задълженията на насрещните страни, за да се квалифицират като неравноправни. Сочи като приложима към случая установена задължителна съдебна практика, допускаща изменение на лихвения процент при доставка на финансова услуга.
В защитата по същество пълномощникът на ответника се позовава на установеното от експерта едностранно изменение на лихвения процент, което счита за незаконно, като резултат от изцяло субективна преценка на кредитора. Според представителят на тази страна неравноправните клауза са били използвани от кредитора в ущърб на клиента, като нарастването на лихвата значително надхвърля темповете на промяна на пазарния индикатор. В писмените си бележки пояснява доводите си за неравноправен характер на едностранно наложени клаузи с неясно съдържание в договора и анексите и сочи задължителна съдебна практика отричаща валидността на подобни уговорки като противоречащи на потребителската закрила. Поддържа изрично и възражението по действителността на реструктурирането в анекс 2, като счита че добавянето на лихви към главницата е забранен от закона анатоицизъм, не покрива фактическия състав на реален договор за кредит и противоречи на добрите нрави, съответно не може да формира основание за предсрочно изискуемия дълг. Моли претенциите да бъдат изцяло отхвърлени като недоказани.
СТРАНИТЕ претендират насрещно определяне на разноски по
делото, заявени в списъци по реда на чл. 80 ГПК ( л. 461 и 462) като ищецът
евентуално е заявил и искане за компенсация на определените от съда разноски по
съразмерност при частично уважаване на претенцията, а ответникът е възразил за
необосновано висок размер на заявеното юрисконсултско възнаграждение.
Предварителните въпроси и допустимостта на предявените искове са били разрешени в нарочно определение № 1329/15.04.2016г. (л. 95), в което са констатирани и обстоятелствата, обуславящи интереса на кредитора от установяване на вземания по надлежно оспорена от длъжника заповед за изпълнение.
Окончателен устен доклад е обявен в съдебно заседание на 16.06.2016г., като е бил допълнен обявения на страните проект( л. 97 -100), съдържащ мотивите на съда относно окончателната правна квалификация на претенциите, приложимото право и по-подробно изложение на релевантните твърдения и възражения в обхвата на предмета на спора.
След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Заявлението си за издаване на заповед за изпълнение кредиторът е основал на извлечение от кредитна сметка за изискуемо вземане на кредитополучателя Д.С. за главница и договорени възнаградителни и наказателни лихви по договор за ипотечен кредит, предоставен за рефинансиране на кредит за покупка на жилище и потребителски кредит, отпуснати от друга банка и ползване на остатък за потребителски нужди. Няма спор, че изявената воля от насрещните страни при началното договаряне и изменението в последствие на част от уговорките с два анекса, съответства на съдържанието на писмените доказателства, представени по делото: Договор за банков кредит от 27.02.2006г., Анекс №1/14.12.2009г., Анекс №2/11.04.2012г. Същите документи са били посочени като доказателства за основанието на вземането и в заповедното производство.
Спорни са обстоятелствата по проведените преговори между страните, довели до този обективен резултат на съдържанието на сделката и валидността на клаузите, уреждащи начина на определяне на лихвата и промяната и в хода на изпълнението на договора.
По делото са представени четири редакции на общи условия (л. 423, л. 231, 240 и л. 91), уреждащи деловата дейност на банката в периода на договарянето с потребителя, като клаузи относно лихви по кредити са посочени само в редакциите след 01.08.2009г. и то със съдържание изцяло идентично с индивидуалния договор, подписан от клиента след тази дата(анекс № 1). Съдът приема, че съдържанието на възникналото между страните правоотношение се изчерпва само с индивидуално уговорените клаузи на подписания договор от 27.02.2006 и следващите го два анекса от 14.12.2009 и 11.04.2012г.
В чл. 4 е посочен начина на определяне на уговорените между страните възнаградителни лихви, като за първата година е фиксиран размер от 5.8 % годишна лихва, а за останалия период от дългосрочното кредитиране(общо 25 години) е предвидено процента да се определя от сбор на променлив (СБР) и константен елемент ( надбавка от 3.45 пункта). В договора ясно е посочено, че променливия коефициент ще се определя от банката при промяна на пазарните условия и се формира от лихвен процент по междубанкови депозити за съответна валута (в случая лева)и допълнителни разходи на банката, вкл. за поддържане на минималните резерви в БНБ и вноски за Фонда за гарантиране на вземанията. Не са посочени как точно ще се установяват тези разходи и съответно как ще се оповестяват, но е предвидено, че клиентът ще бъде уведомяван за предприетата от кредитора промяна (в двуседмичен срок от прилагането на новата лихва) със съответно преизчисление на вноските по погасителния план.
Проверката, извършена от вещото лице(л. 257) установява, че за периода от сключване на този договор до изменението му с анекс 1, и след изтичане на първата година, лихвата е променяна четири пъти, като са изготвяни нови погасителни планове. Не е доказано те да са връчени на клиента, но повишен размер на вноските е събиран от септември 2007, април 2008, октомври 2008 и януари 2009г., като банката е възприела като приложим към договора лихвен процент съответно, формиран от завишен СБР и фиксираната надбавка(3.34%). За същия този период е установено (л. 262), че СБР е бил променян с решение на съответен вътрешно-ведомствен орган на банката също четири пъти - септември 2007, февруари 2008, юли 2008 и октомври 2008 (от 4.5 на 5, 6.25, 7 и 8%), а пазарният индекс СОФИБОР към всеки от тези моменти е сочил повишени стойности(5.25, 7.56, 8.51 и 8,94%), като междинните стойностите между тези дати също сочат плавно повишаване. В същия период вещото лице е установило текущо погасяване на вноски, извършвано от кредитополучателя включително и на касата на банката в брой(л. 332), като сумите, насочвани към разплащателна сметка по размер следват завишените вноски по съставените нови планове. Така след септември 2007, когото е променен размера на вноската се отчита известно просрочие, изцяло компенсирано с необичайно висока вноска на 15.11.2007, след което следват няколко месечни плащания точно покриващи месечен размер по новия план. Идентично е поведението на платеца и през май 2008г, ноември 2008 и януари 2009г.
При тези факти съдът съобразява следното:
С оглед момента на началното договаряне, сделката е извън приложното поле на специалния Закон за потребителския кредит (в сила от 01.10.2006г), но към нея са приложими общите правила за договаряне на финансови услуги с потребители, предвидени в Закон за защита на потребителите и за правилата за търговия (отм., действал до 12.07.2006 г.), и най-общите достижения на Европейското общностно право, доколкото този закон е била включена в националното право на РБългария в изпълнение предприсъединителен ангажимент, но ефективното имплементиране на ангажименти произтичащи от Директиви на общността настъпва след 2007г. и те биха имали директен ефект само за договори след тази дата.
На ответникът С. следва да бъде признато качество "потребител" по смисъл на пар. 1 т.1 от ДР на ЗЗППТ(отм.), тъй като в чл. 2 от договора с банковата институция е договорено използването на получения кредит за нужди, различни от професия или занаят – рефинансиране на други два кредита също с потребителски характер и ползване на остатък за потребление. Общата потребителска закрила в чл. 36 предвижда, че неравноправни клаузи в договори между потребители и доставчици няма да са обвързващи за потребителя; договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи(Решение на СЕС по дело C-618/10 Banco Espanol de Credito от 14 юни 2012 година). Тази закрила обаче е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на договора и липса на индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички държави от съюза система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга) от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. В конкретния случай начинът на договаряне изключва неравноправността на договарянето като цяло. Оспорената клауза на чл. 4.3 и 4.4, предвижда че за ползване на предложения на потребителя кредитен продукт, кредитополучателят дължи годишна лихва, формираща се от два самостоятелни компонента – СБР и фиксирана надбавка, като променливата стойност е предоставена изцяло в компетентността на кредитора, но потребителят не е можел да не осъзнава, че се договаря именно за такъв променлив лихвен процент. В случая съдът отчита, че кредитополучателят като потребител вече е имал самостоятелен пазарен опит в ползване на този вид услуги от друг доставчик и не е бил неподготвен за да прецени ефекта на конкретното договаряне в собствената си правна сфера. Напротив, целеното рефинансиране явно сочи, че новата банката е избрана именно заради предложени по-атрактивни за клиента условия, които са го и мотивирали да замени неприключило жилищно и потребителско кредитиране с друг подобен кредитен продукт, консолидиращ задълженията му в един дългосрочен дълг към нов кредитор. В тази конкретна ситуация съдът преценява, че потребителят е бил много по- информиран от собствения си опит отколкото обичайно търсещо начално финансиране на текущи нужди лице и съответно не е можел да не предвиди конкретни последици от съгласието си да ползва кредитиране с променлив лихвен процент, определян от банката след първата година. Сама по себе си така уговорената престация в полза на банката не е принципно неравноправна, защото не е наложена по начин, изключващ възможност на потребителя да се запознае с нея(по смисъла на чл. 35 ал.2 т. 8 от ЗЗППТ(отм.). Подобно „плаващо“ възнаграждение (определяемо въз основа на СБР) е принципно допустимо на пазара на дългосрочното кредитиране (в случая 25 години), поради естествените и предвидими инфлационни процеси. Съответно и за този тип договори не може да не се счита, че уговорката за променлива лихва е съответна на предвидимите и за двете страни промени в цените на кредитирането за дългосрочен период и съответно сама по себе си не поражда значително несъответствие, а напротив(подобно на валоризационните клаузи) цели да осуети предвидима нееквивалентност в отношенията между страните. В този смисъл самата уговорка на периодично привеждане в съответствие с изменения на пазара на дължимите престации представлява елемент от основния предмет на договора. Такива клаузи, принципно са изключени от потребителска закрила, ако са ясно и разбираемо уговорени (чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО). Съответно при процесното индивидуално договаряне значение има именно съгласието на потребителя лихвата да бъде периодично съпоставяна с пазарните условия и съответно изменяна по инициатива на кредитора. Действително, в самия договор липсва ясно посочен критерий за промяната и съотношението, в което промените на пазара ще рефлектират върху лихвата, но тази неяснота е компенсирана със задължението на кредитора да уведомява потребителя за предприетите едностранно мерки, което позволява на насрещната страна да прецени дали новата стойност се отклонява от договорените параметри. Уговорената променлива СБР недвусмислено следва да покрива поне стойност на лихвен процент за междубанкови депозити, като допълнително кредиторът е предвидил и завишаването му със законоустановени разходи, посочени неизчерпателно. Подобно формиране на променливата е недопустимо, тъй като не е ясно за обикновения потребител какви разходи, освен посочените за минимални резерви и Фонда за гарантиране на вземания прави банката. Явно е обаче формирането на СБР от един ясно обозначен пазарен индикатор, върху който банката не може да има пряко влияние – лихвата на междубанковия пазар, която се оповестява публично. Общоизвестният пазарен индекс СОФИБОР, в достатъчна степен позволява определяемост, тъй като представлява фиксинг на котировките на необезпечени депозити в български левове, предлагани на българския междубанков пазар и се оповестява ежедневно на официален сайт на БНБ (http://www.bnb.bg/FinancialMarkets/FMSofibidAndSofibor/index.htm), като резултат, вариращ за съответни срокове на депозитите (от еднодневни до 12 месечни), формиран по ПРАВИЛА И ПРОЦЕДУРИ ЗА ИЗГОТВЯНЕ НА СПРАВОЧНИ ИНДЕКСИ “СОФИБОР” И “СОФИБИД” (одобрени от БНБ, АББ и Ей Си Ай България - БДА с договор на 14 октомври 2002 г. и анекси на 22 май 2007 г. и 1 юни 2012 г.). Видно е, че именно повишаването на този индекс е обосновало и повишаването на лихвата, като СБР не е достигнал дори само неговите стойности, съответно и банката не е използвала за отчитане и допълнителните разходи за резерви и гарантиране на влоговете. Напротив, вещото лице е посочило, че въпреки постъпателната динамика на пазара, банката се е въздържала от обявяване на нов СБР, а дори и след определяне на нова променлива не е пристъпвала към промяна на начисляване на лихвата по конкретния договор преди да уведоми кредитополучателя за повишените стойности. Като отчита конкретното поведение на страните до сключването на първия анекс, съдът приема, че действително вложеното от тях съдържание в уговорката за начина на определяне на променливата лихва макар и неформулирано изчерпателно е било ясно на двете страни, като потребителят е предприемал плащания съответно на новите погасителни планове, които е очаквал да получава след изтичането на първата година от договора, въпреки че няма данни изпращаните предварително от кредитора съобщения да са стигали до него. Установените, включително и по твърденията на самия ответник, периодично внасяни суми по размери, съвпадащи с текущо осъвременявани размери на месечни вноски изключват защитната теза за едностранно и несъгласувано между двете страни изменение на основен параметър на възнаграждението на кредитора. Дори да не е бил изцяло ясно договорен в клаузите на чл. 4.2 и 4.3 от договора завишения лихвен процент е възприет по общо съгласие и съответно не представлява неравноправна уговорка, необвързваща потребителя, тъй като и без предварителната обосновка(която може да се приеме за неписана в защита на потребителя) новата лихва е оповестявана и несъмнено възприемана и от длъжника без възражение. Съответно и не е налице хипотеза, идентична с обсъждана в задължителната практика на съдилищата(решение №236/20.12.2016 по т.д №3082/2015 на ВКС, ІІ т.о; решение №205/7.11.2016г. по т.д.№154/2015г. на ВКС,решение №165/3.12.2016г. по т.д.№1777/2015г. на ВКС, І т.о.), отнасяща се до договаряне по начин осуетяващ възможност на кредитополучателите да преценят бъдещата финансова тежест по задължението за връщане на кредит и позволяващ на кредитора да увеличава възнаграждението си до непосилен за потребителя размер без той да има възможност за се освободи от непредвиден при договарянето ангажимент.
Отделно от това, съдът съобразява и изрично изявената
воля на потребителя в анекс № 1 от 14.12.2009г, предназначен за временно
облекчаване на длъжника с текуща и две предстоящи месечни вноски по кредита,
според молба на ответника, основана на спад в доходите му(л.84) . Изрично
страните са потвърдили съгласието си с достигнатия чрез коментираните по- горе
изменения лихвен процент, като сбор от СБР 8 % и първоначално фиксираната
надбавка 3.45. Явно е, че в това съглашение не е изменян начина на формиране на
лихвения процент, а напротив, потребителят е изявил изрично волята си, че се
счита надлежно обвързан още от началното договаряне именно с този размер на лихвата.
В чл. 8 е изложено съгласие не за промяна или актуализация, а само за пояснение
на пазарните условия, посочени общо в първоначалната редакция на договора, като
повод за изменение на лихвата. Към този момент вече са действали и общите
условия, предвиждащи идентична клауза от 01.08.2009г, което налага извода, че
кредиторът е предложил на длъжника облекчение срещу изрично индивидуално
договаряне на конкретните параметри на предоставеното му право да променя
едностранно договора именно като гаранция срещу оспорване на клаузата в бъдеще.
По това време вече е действал и Законът за потребителския кредит (отм.), който
макар и да не се отнася за конкретния ипотечен договор, изключен от приложното
му поле, общо е отразявал повишените изисквания към кредиторите по отношение на
предоставяната информация на клиентите им, както и новия Закон за защита на
потребителите, визиращ в чл. 144 ал. 2 т.1 като допустима уговорката в полза на
кредитор, предоставящ финансова услуга да промени без предизвестие лихвен
процент, дължим от потребителя, при условие че доставчикът на финансовата
услуга е поел задължение да уведоми за промяната другата страна, ползваща право
незабавно да прекрати договора. Съответно изричното потвърждаване на запазване
на действието на кредитния договор при така установения като размер действащ
лихвен процент и пояснените критерии за изменението му следва да се възприема именно като отказ от
правото на потребителя незабавно да прекрати обвързаността си при тези наложени
от кредитора условия. Съдът отчита, че непосредствено преди сключването на този
анекс кредитополучателят е обслужвал текущо кредита си без значителни забавяния
и съответно текущите му вноски са били съобразени именно с признатия в анекса
като приемлив за него лихвен процент (общо 11.45% годишно), като е допуснал
само просрочие на 96,22лв от главницата, съответстваща по размер на една
единствена вноска по актуалния погасителен план(л. 327). Налага се извод, че целта на това
индивидуално договаряне е била взаимно изгодна – от една страна кредиторът
получава сигурност за упражняване на правото си занапред и отказ на потребителя
от предвидена защита поради неясно по-рано договаряне, а кредитополучателят
разсрочва текущо задължение за бъдещ период, като освен просрочените задължения
по лихви (973,14лв) е отложено плащане на части от две следващи месечни вноски
за лихви, като общото облекчение (2966,25лв) е отложено с три години (към
вноски с падеж 15.11.2012 и 15.01.13г, а в непосредствено предстоящите два
месеца (коледни и новогодишни празници на 2009г) задължението е сведено до
частите за главницата (общо само 195,22лв по погасителния план). В заключение
съдът приема, че и това съглашение не съдържа неравноправни клаузи, а в случай,
че такива са действали преди сключването му,
ги санира по смисъла на чл. 146 ал.1 ЗЗП.
Въз основа на така постигнатото съглашение, банката е
продължила да обслужва кредита, като е прилагала утвърдения размер на СБР без
изменение до декември 2010г, когато е бил намален с половин процент. Дори и да
се приеме тезата на ответника, че описания в този анекс начин на формиране на
СБР при упражнено едностранно право на кредитора да промени лихвата е неясен и
съответно предоставя на едната страна необосновано преимущество да влияе върху
цената на сделката, то би следвало да се приеме, че страните ще остават
обвързани с непроменливо определен и признат процент( в случая 11.45%), което
обаче би се оказало в явен ущърб на
потребителя, тъй като би изключило възможността банката да понесе колебания в
пазара, водещи до намаляване на цената на кредитирането. Ето защо, съдът
възприема за добросъвестно установяване на клаузата, с която кредиторът е
оповестил при какви условия ще продължи да определя нов СБР, като променлива част
от годишната лихва.
Видно от извършената от съда в съдебно заседание (л.
466) справка по оповестени на Интернет страница на банката данни за прилаган в
различни периоди СБР, определянето на тази стойност е изцяло идентично с
уговорения между страните сбор от три компонента - лихвен процент, срещу който
банката придобива ресурса за финансирането на клиентите си (първичен депозитен
ресурс), разходи по управление на падежна структура (вторичен ресурс) и
допълнителни разходи, предвидени в случай на изменение на законодателството (за
които на л. 266 вещото лице е посочило, че не са били прилагани от банката).
Изцяло разходоориентирана е и методиката, публично оповестена от банката като
приложима към договори с лихва определяема спрямо СБР. Действително, от
публикацията не е видно към кой момент данните са били оповестени в Интернет, а
съдът констатира, че в нея е цитиран Закона за изменение и допълнение на Закона
за потребителския кредит (бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010), с
който именно е въведено изискване за оповестяване на методики и изисквания
спрямо тях. Съответно и към декември 2010г, когато е предприета промяната на
СБР от банката именно тази методика е следвало да обвързва страните. Видно от
представения от самия ответник погасителен план, считано от януари 2011 (л.
48), потребителят е бил надлежно уведомен за намалената погасителна вноска и
отново е препотвърдил съгласието си за определянето на СБР по начин оповестен в
общи условия. Съпоставката, извършена от вещото лице в основно (л. 264) и
допълнителното заключение (л. 444) сочи, че методиката е основана именно
на индикаторите на пазарните условия,
упоменати по-рано в анекса, поради което се налага и извод, че макар и да не е
била още оповестена, тя се е прилагала от кредитора и при сключването на анекс
1 и съответно нивото на СБР е било определяно въз основа на посочените в нея
фактори. В методиката е детайлизирано определението за първите два от компонентите
(разходите за придобиване на ресурса и разходите за управлението му), като
третия елемент е останал неопределен поради спецификата му като бъдещо
несигурно обстоятелство, но съответно този допълнителен елемент следва да се
отнася към референтните индикатори на пазара, които не са включени в първите
два елемента (пазарния измерител за кредитен риск
на Република България, кредитния рейтинг
на Република България и промени в нормативната база), посочени съответно в чл. 8.2 т. 2,3,5 от анекса). Вещото лице не
е установило някой от тези показатели да е отчитан, съответно и предвидения
евентуален трети елемент не е участвал във формиране на данните за СБР. Първите
два елемента е следвало да отразяват разходи на доставчика на услугата,
наложени обективно от дейността му, върху чийто размер той не може да влияе.
Съответно формулата за първичния ресурс (л. 264) е изведена от статистически
данни от независим източник (БНБ) и вътрешна статистика за банката (относителен
дял на левови срочни депозити в общия ресурс на банката) и нормативно
определени стойности на минимални задължителни резерви в БНБ и премийната
вноска за Фонда за гарантиране на влогове, които съответстват на посочените
в чл. 8.2 т.1 и по-рано възприетите между страните
като референтни данни за нормативни разходи). Тези индикатори са изследвани от
вещото лице, съответно в графи 4,5 8 и 9
от таблица 4 на л. 444 и сочат сравнително плавно понижаване. Вторият
компонент е формиран от пазарен
индикатор (усреднен 12 мес. Софибор) и
вътрешна за банката статистика (относителния дял на вторично финансиране в общия левов ресурс) и анализът му (графа 3)
също сочи понижаване на външния фактор (дори в по-късен момент). При прилагане
на така оповестената методика вещото лице е достигнало до месечни стойности
(графа 11) които сочат, че през целия период на прилагането на СБР определената
според методиката стойност е надхвърляла обявения от банката размер, като едва
в последните четири месеца ( януари – април 2012) стойностите са спаднали, но
без да достигнат релевантния праг от разлика от 50 точки за усреднена за
шестмесечие стойност. Съдът не установява да е настъпила такава промяна в
пазарните индикатори, които да са задължавали кредитора да снижи допълнително
вече определен в по- ниска стойност СБР, поне до момента, в който самият
потребител е поискал изменение. В заключение се налага извода, че банката е
реализирала добросъвестно предоставеното й право и уговорения между страните
начин на изменение не е довел до накърняване на правата на потребителя,
напротив наложил е съобразяване на престацията му с обективни пазарни условия,
намаляващи съответно финансовата тежест и на насрещната страна.
Последващото изменение на уговорките
между страните е резултат от възникнала нужда от съобразяване на намалени
възможности на длъжника да обслужва задълженията си, изразили се в пропускане
на падеж на вноска за м. февруари 2011г., непълно плащане за м. юни и липса на
плащане за август 2011г. и в спиране на плащанията след септември 2011г., според
установените от вещото лице постъпления по разплащателната сметка по кредита
(л. 333). Съдът съобразява и съдържанието на предложеното от кредитора
изменение (л. 230) на определяне на лихвата като отговор на искане на
потребителя от декември 2011г, основано на затрудняващ го размер на месечна
вноска. Като съпоставя съдържанието на тази оферта (отправена през януари, но
достигнала до длъжника през март) с окончателния текст на постигнатото на
11.04.2012г съглашение, съдът установява, че преговорният процес е продължил и
в анекс 2 съгласието е изразено за друга отстъпка. Вместо намаляването на
лихвата до 8.25% и заплащане на две просрочени вноски (т. е. поне
2117,76лв) длъжникът се е съгласил да
заплати веднага само текуща лихва от
800.97лв и първа изравнителна вноска по нов погасителен план в размер на
979,64лв, като всички останали задължения(включително натрупаните обезщетения
за просрочие след септември 2011г и останалите отложени по предходния анекс
суми) са били прибавени към главницата и разсрочени отново, ведно с
неизсикуемата главница по нов 30-годишен погасителен план. В резултат на това
договаряне е увеличен срок в полза на длъжника и е намален текущ размер на месечна
вноска (от 1058.88лв на 863.60лв), като
същевременно кредиторът е запазил обема на вземанията си, но е отстъпил от
размера на наказателната надбавка при просрочие (от СБР + 16.5 пункта или 24 %
на 10 пункта над лихвата или 18.25%). Така преценено съдържанието на анекса
сочи, че измененията ползват и двете страни, като съхраняват отношението
помежду им в приемливи параметри. Същевременно в същото съглашение страните са
изменили и начина на формиране на променливия лихвен процент. Вместо индекса
СБР като референтен измерител на промени в пазарните условия, страните са
посочили само индекс,обявяван от независим източник(6 м. СОФИБОР) и
непроменлива надбавка 4.173 пункта. Това определяне на размера на
възнаграждението съдът също преценява като съобразено с интересите на двете
страни. От една страна потребителят е изключил влиянието на показатели,
зависещи от вътрешна статистика на банката, но същевременно е поел тежестта сам
да следи за промените, като заявява искане за запознаване с нов размер на
месечната му вноска по нов погасителен план два пъти годишно (към март и
септември), съответно на възложеното на кредитора задължение за отразява на
такъв интервал настъпилите обективно промени (чл. 3.1 от анекса).Съответно банката
се е освободила от ангажимента да прилага методиката и да предвижда нива, с
които да поддържа относителна стабилност на лихвата, независимо от ежемесечно
съобразяване на влиянието на съвкупност от външни фактори. Уговорката в чл.
3.3. от анекса не може да се приема за съществена спрямо начина на определяне
на лихвата, доколкото урежда по изключение само случай на празнота в
референтния показател поради пазарен срив.
В резултат на така постигнатото
изменение начисляваните от банката задължения са били осчетоводявани с нови
лихвени проценти, определяни два пъти годишно, като вещото лице е установило че
всяка промяна е представлявала намаление, съответно на понижаващия се пазарен
индикатор.
При така установените параметри на договарянето съдът
приема за неоснователни възраженията на длъжника срещу действието на всяко от
отделните съглашения.
На първо място, при сключване на договора
нормативната уредба на този вид сделка е била ограничена до чл. 37 и 39 от
Закона за банките (отм. с пар. 5 от ПЗР на ЗКИ, в сила от 1.01.2007 г) и общата
потребителска закрила, предвидена в ЗПППТ(отм., действал до 12.07.2006 г.) допускаща
валидно индивидуално договаряне на потребител на клаузи, които принципно биха
били неравноправни, ако са наложени недобросъвестно от по-силен икономически
субект. Свободното договарянето на плаващ лихвен процент по дългосрочно
ипотечно кредитиране принципно е допустимо по тази уредба, като законът е
изисквал само предварително оповестяване на общите условия за делова дейност, в
които ясно да са упоменати годишен размер на плаващата лихва и обективните
критерии, въз основа на които той може да се измени. Тези условия са изпълнени
в конкретния казус и лаконичното изявяване на съгласието на страните в
изричната клауза от договора, подписан от страните не може да обоснове само по
себе си злоупотреба от страна на търговеца спрямо клиента търсещ рефинансиране
на друг сходен по характеристики и предназначение кредит. По съображенията
изложени по-горе съдът счита,че и двата спорни текста (чл. 4.2 и чл.4.3 от
договора за кредит) са били индивидуално договорени, и не накърняват
изискването за добросъвестност, дори и да предоставят само на банката
възможност да определя нови нива на плаващата променлива. Обстоятелството, че
на това право не кореспондира насрещно право на потребителя да се откаже от
договора в конкретния случай е ирелевантно с оглед последователно поддържаното
поведение и на двете страни за съхраняване именно на тази дългосрочна
облигационна връзка като съответна на индивидуалните им интереси.
На още по-голямо основание тези съображения следва да
се приложат към следващите две съглашения, резултат от преговори между страните
за съобразяване на параметрите на облигацията с промени в конкретните им
интереси, икономическите условия и обществените нагласи, намерили израз и в
нова нормативна регламентация. Както чл. 58 и 59 от ЗКИ, така и в наскоро
приетия ЗАКОН за кредитите за недвижими имоти на потребители(възприеман от съда
като израз на достигната най-висока степен на защита), принципно се допуска
разходите по кредита да се променят въз основа на обективни критерии и след
подходящо уведомяване на насрещната страна, в частност и годишния лихвен
процент да се променя при условия, ясно оповестени в преддоговорния процес по
начин, позволяващ на потребителя да
предвиди възможните последици от
промените върху дължимите суми и общата цена по кредита. При наличие на вече
упражнено право от страна на кредитора по увеличаване на годишната лихва,
намерило пряко отражение и върху месечно дължимата вноска, длъжникът вече не
може да се счита неинформиран за рисковете от свързването на конкретното му
задължение с колебанията на пазарните показатели. Същевременно към този момент
не може да се предполага и икономическо надмощие на кредитора, който вече е
предоставил значителен по размер кредит и носи риска от несъбираемостта му, а
длъжникът ползва разсрочване до 25 години. Съответно и при поясняването на тази показатели в спорните
клаузи по т. 8 от анекс 1 не е налице натрапване на уговорки от икономически
по-силен или по-информиран субект, а договаряне във взаимен интерес за
съхраняване на сделка, изгодна и за в бъдеще за тези страни. Общата императивна
закрила срещу неравноправно договаряне в този случай е изключена ( чл.146 ЗЗП).
Извън възраженията, основани на хипотези на
договаряне с потребители, защитата на ответника съдържа и позоваване на недовършен
фактически състав в съглашението в анекс 2, като реален договор за предоставяне
на допълнителен кредит и на нищожност, като договорено в противоречие на
добрите нрави съглашение, с което кредиторът е договорил изгодна престация като
се е възползвал от затрудненията на длъжника. Доводът на ответника за липса на
предаване на заети средства е изцяло ирелевантен към банковото кредитиране,
което за разлика от договора за заем между граждани (чл. 240 ЗЗД) не изисква
фактическо прехвърляне на суми, а се сключва само с постигане на съгласието за
ангажимент за предоставяне на средствата на разположение на
кредитополучателя(чл. 430 ал.1 ТЗ). В конкретния случай обаче, волята на
страните е била за преструктуриране на задължения по вече ползван кредит, като
кредиторът се е съгласил да добави признато просрочено задължение към редовно
ползван кредит. Последиците от това споразумение са идентични с предоставяне на
нова главница, която да се използва целево за погасяване на забавения дълг.
Само така длъжникът(който не е разполагал в момента с нужните суми) би бил
освободен от забава занапред, но това неминуемо налага да заеме чужди средства.
Именно това е договорено с досегашния кредитор като едновременно е настъпил
погасителния ефект по отношение на просрочените суми и изпълнението на банката
по предоставяне на допълнителното финансиране като главница. В този смисъл не е
налице твърдяното от ответника олихвяване на лихва (анатоицизъм), предвидено в
търговски отношения. Не е налице и липсата на предмет на новото кредитиране,
доколкото този довод е основан на принципното оспорване на признатите в анекса
натрупани задължения, погасени с новия кредит. Доколкото не се установява
нищожност на основанието за събиране на завишения размер на вноските (клаузите
от предварителния договор и от анекс 1) недоказано е основание за нищожност по
чл. 26 ал. 2 ЗЗД. Нарушение на добрите нрави също не е обосновано. Доводът за противоречащо
на морала използване на недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг се основава на тезата
на защитата, че по повод на молба на оказал се в затруднение длъжник,
кредиторът го е поставил пред неморален избор да приеме предложението за анекса
или да продължи да бъде обвързан с непосилна за него месечна вноска. Съдът
отчита като основно морално правило, като граница на договорната свобода
справедливостта, която не допуска при поемане на задължения едната от страните
да злоупотребява с фактическо преимущество и да си осигури такава имуществена
облага, която явно да цели обогатяване, а не компенсация на предвидим при
договарянето положителен кредиторов интерес или съответни усилия за
осъществяване на насрещната престация( в този смисъл това основани за нищожност
е възприемано в задължителна практика ТРОСТК № 1/10 г.на ВКС). Така преценено
съглашението не е неморално. От една страна то има за цел да преуреди занапред
вече поето валидно задължение, а не да създаде ново такова. От друга страна
изменението е в интерес на страната, поискала промяната, тъй като краен
резултат искането на длъжника е било уважено и кредиторът се е съгласил на
преструктуриране, водещо до намаляване на месечна вноска. Да се очаква от този
кредитор и да опрости допусната забава занапред, без сам да е причинил
неизпълнението не съответства на изискването за справедливост. Съответно
добавянето на забавеното плащане към главницата е съхранило интереса на
кредитора без да влоши положението на длъжника, тъй като е съпроводено само с
удължаване на срока на кредита. Следва да се отчете, че този длъжник вече е
получил изцяло и в срок цялата уговорена сума по кредита и е можел да извлича
блага от потребителната му стойност, като е бил длъжен да предвиди източници на
своите бъдещи доходи съразмерни с тази облага. Не може да се налага на
търговец, какъвто е банката, да понесе изцяло риска от влошаването на равнището
на доходите на клиента. Напротив,
справедливото разрешение налага това обективно състояние да бъде
съобразено от кредитора, като се намери облекчение за платеца, без обаче той да
бъде освобождаван от задълженията които е поел. Опрощаването на забавата или
намаляването на цената (текущата лихва) без каквато и да е компенсация би било
несъвместимо и с дължимата от банката грижа за паричния ресурс, който управлява
не само в своя търговски интерес( за да извлича печалба за акционерите си) но и
в интерес на останалите си клиенти (вложителите).
В заключение съдът приема за неоснователни всички
възражения относно действителността на договарянето във всеки от отделните
етапи на формирането на съдържанието на облигационната връзка между
страните.
Изпълнението на ангажиментите следва да се преценява
по уговорките, така както са формулирани в основния договор и двата анекса.
Съответно релевантен остава само варианта на експертизата, съставен от вещото
лице въз основа на всички клаузи. Съдът кредитира заключението като резултат от
счетоводни знания на независим експерт, приложени спрямо изходни данни,
отразени в счетоводството на ищеца и кореспондиращи изцяло както на подписаните
от страните споразумения, така и на платежните документи за вноските, представени
от ответника. Въз основа на констатациите на вещото лице съдът възприема за
доказано пълното изпълнение от страна на кредитора на задължението за
предоставяне на уговорения кредит в разпореждане на клиента по разплащателната
му сметка на 01.03.2006г., според указанието на кредитополучателя (л. 279). Оспорването
на получаването на главницата в цялост е необосновано, тъй като следващите
действия по усвояване на предоставената сума са изцяло във властта на самия
кредитополучател. Вещото лице е проследило и целевото разходване на кредита (л.
283), като е установило, че банката е изпълнила две платежни нареждания на
титуляра на сметката, насочени за погасяване на друг кредит в друга банка по референция
за дължимите суми, като остатъкът е употребен за плащане на дължима по
процесния кредит еднократна такса по чл. 4.5 от договора и първите две вноски
по погасителния план(за март и април 2006г.) като падежирали главница и лихви,
а от сметката са изтеглени и суми в брой на 02, 07 и 20 март, 05 април и 02 и 05
май 2006г. При съпоставка на счетоводните записвания на начислените задължения
и съответно приетите плащания на вноски, експертът установява, че за първата
година от ползване на кредита банката е прилагала намаления лихвен процент (л. 257),
а в следващия период до анекс 1 е съобразявала начислените задължения с
текущите промени на вноските, следващи промени на СБР. Вещото лице е
констатирало известни неточности в отчитането на плащанията, които касаят
събиране на наказателна лихва под стойностите, заложени в договора ( л. 254) и
незначителни разминавания при удръжка на лихви или главници, компенсирани в
следващо осчетоводяване( л. 256). Към момента на договаряне на облекченията (л.
268) признатите от страните задължения са съответствали на дължимите суми. Уговорките
по анекс 1 и 2 са намерили съответно счетоводно отражение, като банката е
прилагала вноските и лихвата, така, както са установени в тези съглашения. Съставените
от вещото лице погасителни планове след анекс 2 въз основа на обявените
стойности на СОФИБОР като единствен референтен показател не се разминават с
размерите на задълженията, осчетоводявани от кредитора съответно на новия
размер на редовната и наказателната лихва. Експертът удостоверява, че сумите по
всички платежни документи, представени от ответника по делото са били отчетени
като вноски, като освен тях са признати и други постъпления по сметката,
използвани за погасяването на задълженията, като прихващането на изпълнението е
съобразено с уговорената в чл. 4.8 от договора поредност (такси, наказателна и
просрочени лихви, редовни лихви, просрочена главница и редовна главница).
Въз основа на тези констатации съдът намира за
доказано добросъвестното изпълнение на кредитора по предоставяне и обслужване
на кредита, съответно приема за необосновано възражението на длъжника за злоупотреба
при отчитането на лихвата (увеличаването й през първата година, задържането на
висок размер чрез увеличаване на надбавката въпреки намаляване на стойности на референтните
показатели и липса на задълженията, признати в анексите като отложени лихви,
съответно като реструктурирана главница). Неоснователно е и възражението за
прилагане на нова лихва в нарушение на задължението за уведомяване на длъжника,
по което съдът съобразява кореспондиращите си доказателства за съставени към
съответен момент нови погасителни планове от кредитора (екземпляри от които с
отпечатани дати на издаване са съхранени в кредитното досие) и конклудентните
действия на длъжника, предлагащ плащане на вноските в размери, завишаващи се
съответно на предвидените в тези погасителни планове(до анекс 1), както и
безспорно връчения нов погасителен план след анекс 1 и изричната уговорка в
анекс 2 за освбождаване на кредитора от задължение да уведомява длъжника за
промени във вноските след обвързването на лихвата с един референтен и публично
оповестен показател.
Ответгникът не се е позовал на други плащания, извън
установените от вещото лице по обслужващите кредита сметки. Предвид указанията
в чл. 9 от ТРОСГТК 4/2013г на ВКС, съдът не следва да съобразява данни за
евентуално постъпили суми от принудително изпълнение на оспорената заповед, насочено
срещу ипотекираното имущество.
Последната вноска, направена от длъжника от 14.12.2013г не е била достатъчна за да покрие начислени до тази дата задължения. Към момента на връчване на нотариалната покана на 17.02.15г (л. 24 -26 от заповедното производство по гр.д. 6061/15 на ВРС) лично на ответника С. несъмнено е бил изтекъл период повече от 150 дни, в които кредитът изобщо не е бил обслужван от длъжника, поради което към тази дата е била осъществена хипотеза по чл. 12.1 от анекс 2, допускаща право на кредитора да обяви вземанията за предсрочно изискуеми без допълнително да предоставя на длъжника нов срок за изпълнение. В случая страните изрично са се отклонили от диспозитивно правило (чл. 71 ЗЗД), като са договорили конкретен фактически състав, при настъпване на който кредиторът да може да лиши длъжника от преимуществата на сроковете по погасителния план, без да е необходимо да доказва по общия ред обективна неспособност за обслужване на плащанията. Тази договорка също принципно е допустима при уреждане на отношения със специализирани в кредитните услуги търговци (чл. 60 ал. 2 ЗКИ), чиято дейност изисква регулярност на разплащанията (с оглед осигуряване и регулярност на обслужването на клиентите им по депозитите услуги). Уговорката е в допустимо отклонение и от специалния диспозитивен ред по чл. 432 ал. 2 от ТЗ, като страните в самия договор са предвидили дори автоматична изискуемост. Съдът съобразява задължително тълкуване в т. 18 от ТР4/2013г на ОСГТК, с което се приема, че предсрочната изискуемост на договора за кредит настъпва с упражняване на правомощието на банката с изрично изявление, достигнало до длъжника, да направи кредита предсрочно изискуем при наличие на изрично уговорени обективни предпоставки. Съответно на уговорката между страните, макар да не може да отчита автоматични последици от сбъдването на условието, съдът приема, че следва да възприеме тази клауза като допълни към уговорената хипотези и императивно изискуемия субективен елемент. Съответно трансформиращ ефект на нарочно волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока по договора, като субективно потестативно право, установено в полза на кредитора, следва да се приема за настъпил автоматично с връчването на уведомлението. Именно този е моментът, заявен и от ищеца като дата на изискуемост на главницата в цялост.
В заключение, съдът приема, че към 17.02.2015г, кредиторът е можел да се легитимира за изискуемо вземане, покриващо както главница, включена във вече просрочени вноски, така и целия остатъчен размер от предоставения кредит. Доколкото с това свое изявление кредиторът преобразува правоотношението като прекъсва ползването на кредита занапред, отпада и основанието за събиране на възнаграждение за такова ползване във вид на договорна лихва. Дължими остават обаче начислените възнаградителни лихви (като части от вноски с настъпили падежи) до отпадането на действието на погасителния план. Съответно от момента на предсрочната изискуемост длъжникът се оказва в забава за цялата непогасена и вече консолидирана като едно просрочено задължение главница и дължи обезщетение за закъсняващо плащане върху целия размер.
За да определи размерите на тези установени вземания, съдът възприема Изчисленията по ВАРИАНТ ІІІБ, направени от вещото лице по независимо от счетоводството на банката, но с отчитане на възприетите от кредитора намалени размери на наказателната лихва и констатираните грешки в осчетоводяването, изброени в отговора по втори въпрос от задачата на експерта на л. 256. Общият размер на главницата (падежирала и непадежирала към предсрочната изискуемост) възлиза на 113490,92лв и до тази сума съдът приема вземането на ищеца за установено. За претендирана горница до 113 649,72лв претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли. По отношение на възнаградителните лихви обаче, съдът отчита, че според изчисленията на вещото лице до 17.02.2015 това задължение (посочено като редовна лихва в падеж като сбор от частите от неплатени падежирали вноски в графа 12 от таблицата по приложение 23 на л. 401) възлиза на 11211.34лв, но заявителят е претендирал само 3584,09 лева. Съответно и претенцията може да бъде уважена до първоначално заявения размер.
По отношение на наказателните лихви обаче, съдът констатира, че като уговорено между страните обезщетение за забавено изпълнение на паричните задължения, те следва да се начисляват както върху просрочените вноски, докато плана е действал, така и за следващата забава до подаването на заявлението, но основата върху която ще бъдат начислени ще е различна. Така от пропускането на падежа до подаване на заявлението на 27.05.2015 натрупаните наказателни лихви по вноските възлиза на 482,08лв (приложение 23.4 на л. 410), но към тях следва да се добавят и наказателните лихви върху предсрочно изискуемия остатък от забавата на 17.02.15 до заявлението в размер на 4683,47лв (приложение 23.5 на л. 411). Така общия размер на дължимите наказателни лихви за целия период на забавата от пропускана на падежа по погасителния план 14.12.2013 до заявлението 26.05.2015г възлиза на общо 5165.55лв и до този размер следва да бъде уважена претенцията на кредитора. За разликата до 15 262,51лв искът не е доказан и не следва да бъде уважен.
Предвид направеното искане и на основание чл.81 вр. чл. 78 ал.1 от ГПК, ответникът следва да понесе направените от ищеца по делото разноски, съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата за заплатени държавни такси, хонорар на вещо лице, както и съответно дължимо възнаграждение на юрисконсулт. Възражението за прекомерност съдът квалифицира като довод за необосновано висок размер на претенцията за юрисконсултско възнаграждение, доколкото в случая е приложим чл. 78 ал.8, а не ал. 5 ГПК и относим е не размер на заплатен по уговорка между доверителя и довереника, а нормативно предвиден разход на работодател. Пълномощникът е заявил възнаграждение под нормативен минимум, възлизащ на 4504,89 лв, определен по чл.7 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въз основа на общия интерес в исковото производство от 132496,32лв(по правилата, действащи към момента на завеждане на делото от юрисконсулт, анал. на чл. 2 ал. 3 от Наредбата). Съответно и като общ размер на разходите следва да се приеме цялата сума от 6949,93лв.Приетото разрешение по т.12 на ТР 4/2013г на ОСГТК, налага съдът да се произнесе и по разноските, включително присъдените със заповедта за изпълнение, като законна последица от уважаването на установителните искове. Доколкото претенцията на заявителя се оказва основателна отчасти направените от него разноски, вкл. и посочените в заповедта за изпълнение, следва да бъдат съразмерно намалени.
Съразмерно на отхвърлената
част от претенциите и в полза на ответника е възникнало вземане за компенсиране
на разходите, направени за защита. Посочената сума като заплатено възнаграждение
на адвоката е доказана с две разписки за плащане в брой на части от адвокатски
възнаграждение в общ размер на 2000лв.
При така установени
насрещни вземания за разноски, съдът намира че компенсационното изявление на
ищеца, отправено към ответника в исковата молба може да произведе действието
си, поради което приспада по-малкия от двата размера на разноски за исково
производство и намира, че подлежат на присъждане само сумите в полза на ищеца,
редуцирани след това прихващане, както следва:
|
разноски според р-т от 422 ГПК |
предявен иск |
уважен |
отхвърлен |
|
|
|
113649,7 |
113490,92 |
158,8 |
|
|
|
3584,09 |
3584,09 |
0 |
|
|
|
15265,51 |
5135,55 |
10129,96 |
|
|
общо |
132499,32 |
122210,56 |
10288,76 |
|
|
|
съотношение за ищеца уважен/ предявен |
общо направени от ищеца |
за присъждане на ищеца |
след прихващане |
|
в исково |
|
6949,93 |
6410,26 |
6254,96 |
|
в заповедно |
|
4609,93 |
4251,96 |
4251,96 |
|
общо |
0,92 |
|
|
10506,92 |
|
|
съотношение за ответник отхвърлен/ предявен |
общо направени от ответник |
за присъждане на ответник |
|
|
в исково |
0,08 |
2000 |
155,30 |
|
Мотивиран от гореизложеното, и на осн. чл.237 ГПК съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА за установено по отношение на оспорващ длъжник, че вземането удостоверено по заповед за незабавно изпълнение № 3157/29.05.2015г, издадена по гр.д.6061/15г на ВРС, ІX с-в, СЕ ДЪЛЖИ като вземане на банка-кредитор по договор за потребителски кредит, обезпечен ипотека от 27.02.2006г. и два анекса от 14.12.2009г и 11.04.2012г, както следва:
113490,92 лв (сто и тринадесет хиляди четиристотин и деветдесет лева и деветдесет и две стотинки) представляващи предсрочно изискуема главница, след уведомяване на 17.02.2015г на длъжника за упражнено право на кредитора по чл. 12 от анекс 2, на осн. чл. 430 ТЗ вр. чл. 60 ал. 2 ЗКИ ведно със законна лихва от подаване на заявлението 27.05.2015г до окончателно плащане;
3584,09 лв (три хиляди петстотин и осемдесет и четири лева и девет стотинки), представляващи сборно вземане за възнаградителни лихви с настъпил падеж като част от вноски по погасителен план преди предсрочна изискуемост, начислени по същия договор от 15.05.13 до 16.02.15г, на осн.чл. 430 ТЗ
5135,55 лв (пет хиляди сто тридесет и пет лева и петдесет и пет стотинки), представляващи сборно вземане за наказателни лихви, начислени като обезщетение за забавено плащане на просрочена главница, считано от настъпване на падежа на съответни вноски по погасителен план от 15.06.13г до предсрочна изискуемост и на предсрочно изискуем остатък от главница, считано от 17.02.2015г, всички начислени по същия договор до 26.05.15г, на осн. чл. 92 ЗЗД,
по иск, предявен по реда на чл. 422 ал.1 ГПК от „РАЙФАЙЗЕНБАНК(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул."Гогол" №18-20, представлявано от А.В.А. и М.Т.П. срещу Д.С.С., ЕГН **********,***, м-т Манастирски рид 2-414.
ОТХВЪРЛЯ предявени от „РАЙФАЙЗЕНБАНК(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ********* срещу Д.С.С., ЕГН **********, обективно съединени претенции на заявител за установяване по отношение на кредитополучател оспорени изискуеми вземания по заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. №6061/2015г. по описа на ВРС, 9 с-в, както следва: за горница над 113490,92 лв до 113649, 72 претендирани като дължима главница по банков кредит и за горница над 5135,55лв до 15 262,51лв, претендирани като изискуема наказателна лихва, начислени по същия договор от 15.06.13г до 26.05.15г.
ОСЪЖДА Д.С.С., ЕГН **********,***, м-т Манастирски рид 2-414 ДА ЗАПЛАТИ на „РАЙФАЙЗЕНБАНК(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул."Гогол" №18-20, представлявано от А.В.А. и М.Т.П., следните суми:
6254,96 лв (шест хиляди двеста петдесет и четири лева и деветдесет и шест стотинки), представляващи остатък от направени по настоящото дело съдебно-деловодни разноски за разглеждане на установителен иск, определени съразмерно на уважената част от исковете, след прихващане на насрещно определени в полза на ответника разноски, съразмерно на отхвърлена част от исковете, на осн. чл. 78 ал.1 т.1 ГПК,
и само 4251,96лв(четири хиляди двеста петдесет и един лева и деветдесет и шест стотинки), от общо включени в изпълнителен лист по заповед за незабавно изпълнение № 3157/29.05.2015г, издадена по гр.д.6061/15г на ВРС, ІX с-в съдебно деловодни разноски за разглеждане на заповедното производство, на осн. чл. 81 ГПК.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Варненски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните (чрез пълномощниците им) със съобщение образец № 11 от Наредба №7.
Да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК, на осн. чл. 273 от ГПК.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: