№ 379
гр. Пазарджик, 06.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Албена Г. Палова
Членове:Мариана Ил. Димитрова
Асен В. Велев
при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева
като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело
№ 20245200500461 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение №
275/10.05.2024, постановено по гр.д. № 20245240100016, Пещерският районен
съд е осъдил „Н.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. С., район И., ул. „Л.С.“ № 3 (Л.Т.), ет. 10, да заплати на Е. В. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. П., ул. „Г.“ № 6, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, сумата в размер на 15,55 лв., представляваща недължимо платена сума по
недействителен Договор за потребителски кредит №
*******************/11.08.2022 г., ведно със законната лихва върху
посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
11.01.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
Осъдил е „К.Г. БГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Л.С.“ № 3, ет. 11, да заплати на Е. В. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. П., ул. „Г.“ № 6, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, сумата в размер на 70,97 лв., представляваща недължимо платена сума по
недействителен Договор за предоставяне на гаранция №
**********/11.08.2022 г., ведно със законната лихва върху посочената сума,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 11.01.2024 г. до
окончателното изплащане на вземането.
Осъдил е „Н.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
1
управление: гр. С., район И., ул. „Л.С.“ № 3 (Л.Т.), ет. 10, да заплати на Е. В.
Д., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „Г.“ № 6, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК, сумата в размер на 250,00 лв. - разноски за държавна такса и депозит за
вещо лице по извършената съдебно-икономическа експертиза по делото.
Осъдил е „К.Г. БГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Л.С.“ № 3, ет. 11, да заплати на Е. В. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. П., ул. „Г.“ № 6, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата в размер на 250,00 лв. - разноски за държавна такса и депозит за вещо
лице по извършената съдебно-икономическа експертиза по делото.
Осъдил е „Н.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район И., ул. „Л.С.“ № 3 (Л.Т.), ет. 10, да заплати на адв. М.
В. М. - АК - П., с адрес: гр. П., бул. „П.ш.” № 81, ет. 3, ап. „Б“, на основание
чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, сумата в размер на
480,00 лв. с включен ДДС - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по делото.
Осъдил е „К.Г. БГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Л.С.“ № 3, ет. 11, да заплати на адв. М. В. М. - АК - П.,
с адрес: гр. П., бул. „П.ш.” № 81, ет. 3, ап. „Б“, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА
във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, сумата в размер на 480,00 лв. с
включен ДДС - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
по делото.
С определение № 333/05.06.2024 г. по същото дело, съдът е изменил
постановеното решение в частта за разноските, като е осъдил „Н.“ ООД да
заплати на адв. М. М. от АК-П. възнаграждение в размер на 240 лв. с включен
ДДС, вместо първоначално присъдената сума от 480 лв. с включен ДДС.
Против така постановеното решение в законния срок е постъпила
въззивна жалба от от „Н.“ ООД с аргументи за неговата неправилност. В
жалбата се твърди, че неправилно районният съд е стигнал до извод, че
процесният договор за кредит бил недействителен, тъй като не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като при изчислението на ГПР
следвало да се включи и възнаграждение за дружеството – гарант и
неустойката. Този извод на съда пряко противоречал на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
във връзка с §1, т. от ДР на ЗПК. Това било така, защото сключването на
договор за гаранция не било задължително условие за сключването на
договора за кредит, за да бъде обосновано включването на това
възнаграждение в ГПР. Дори обаче изводът на районния съд е верен,
жалбоподателят счита, че това не би обосновало пълна нищожност на
2
договора за потребителски кредит по чл.26 от ЗЗД, защото приложимият закон
бил ЗПК, който съдържал специални норми. Недействителността на отделни
клаузи не влечали нищожност на целия договор, защото те следвало да се
заместят от императивните норми на закона и договорът би могъл да
продължи да съществува и да се изпълнява от страните и без нищожните
клаузи.
Искането е обжалваното решение да бъде отменено, вместо което да
бъде постановено ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Претендира съдебни разноски в размер на 100 лв.,
представляващи юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от адв. М. в
качеството му на процесуален пълномощник на Е. Д. с искане решението на
РС-П. да бъде потвърдено.
От адв. М. е постъпила и частна жалба против определение №
333/05.06.2024 г. с искане то да бъде отменено като неправилно. Позовавайки
се на практиката на националните съдилища и СЕС, адвокатът твърди, че
освен фактическата и правна сложност на делото, следва да се вземе предвид,
че договореното възнаграждение не представлява нетен доход, тъй като
адвокатите са самоосигуряващи се лица, а предоставените от адвоката услуги
представляват облагаема възмездна доставка, която подлежи на данъчно
облагане.
В законния срок е постъпил писмен отговор от „Н.“ ООД с искане
обжалваното определение да бъде потвърдено. Излагат се доводи, че
присъждането на пълния размер на претендираното адвокатско
възнаграждение би довело до несъразмерност на защитимия интерес спрямо
присъденото, а от друга страна процесуалният пълномощник на ищцата
отсъствал от всички проведени открити съдебни заседания.
Въззивният съд, след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивните жалби и писмените отговори, като обсъди и анализира събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, като взе предвид
доводите, изложени в открито съдебно заседание и в писмените становища и
при спазване разпоредбата на чл. 235 от ГПК, прие за установено следното:
В исковата си молба против ответника „Н.“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Л.С.“ 3 (Л.Т.), ет. 10, ищцата Е. В.
Д., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „Г.“ № 6, е твърдяла, че на 06.02.2023 г.
между нея и ответника бил сключен договор за потребителски кредит №
*******************/11.08.2022 г., по силата на който ответникът е
предоставил в заем на ищцата сума в размер на 900 лева, а тя се е задължила
да я върне в срок от 12 месеца. Общата сума, която ищцата следвало да върне
3
по кредита била в размер на 1104 лв. Във връзка с клаузата на чл. 4, ал. 3 от
договор за потребителски кредит № *******************/11.08.2022 г., на
11.08.2022 г. ищцата Е. Д. сключила с ответника „К.Г. БГ“ ООД договор за
гаранция № **********/11.08.2022 г., с който бил обезпечен кредита по
сключения договор за кредит. Във връзка с така сключения договор за
гаранция ищцата се задължила да заплати допълнително такса за гаранция в
размер на 500 лв., разсрочена на 12 месечни вноски. На 06.02.2023 г. между
ищцата и ответника „Н.“ ООД бил сключен договор за потребителски кредит
№ *******************/06.02.2023 г., по силата на който на ищцата била
отпусната от „Н.“ ООД сумата в размер на 1300 лв. под формата на кредит. На
същата дата - 06.02.2023 г. между ищцата и ответника „Н.“ ООД бил сключен
Анекс към договор за потребителски кредит №
*******************/11.08.2022 г., по силата на който с отпуснатата сума от
1300,00 лв. ищцата погасила главница в размер на 566,93 лв. и договорна
лихва в размер на 15,55 лв. по договор за потребителски кредит №
*******************/11.08.2022 г., както и задължението си в размер на 70,97
лв. по договор за гаранция № **********/11.08.2022 г. Така на 06.02.2023 г.
договор за потребителски кредит № *******************/11.08.2022 г. и
договор за гаранция № **********/11.08.2022 г. били предсрочно погасени.
Ищцата е поддържала, че процесният договор за потребителски кредит
№ *******************/11.08.2022 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК, а
Договорът за гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 от
ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП, като излага подробни
съображения в тази насока. Поддържала е, че в договора за кредит следвало
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят
ще направи при сключване на договора и които са отчетени при формиране на
годишния процент на разходите (ГПР), а не само да бъде отразено цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, както било сторено в случая. В договора за кредит
липсвала ясно разписана методика за формиране на ГПР по кредита и не
ставало ясно какво се включва в ГПР. Неясни били както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на
заема. Поради това договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК. Твърдяла е, че не е ясно посочената годишна лихва в договора
за кредит как точно била изчислена по отношение на общия ГПР. По този
начин ищцата била поставена в невъзможност да разбере какъв бил реалният
процент на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. Твърдяла е, че
заплащането на възнаграждението по договора за гаранция следвало да бъде
разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй
4
като то било пряко свързано с договора за кредит, известно било на кредитора
и се заплащало от потребителя. Твърдяла е още, че е налице заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото с уговорката за заплащане на
допълнителни разходи по договора за гаранция се нарушавало изискването
ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с ПМС № 426/2014 г.
Изтъкнала е, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните, представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
ЗЗП. Твърдяла е, че уговореното възнаграждение по договора за гаранция по
своята същност представлява разход по кредита, който е бил известен на
кредитора и е следвало да бъде включено в ГПР. Посочването на размер на
ГПР в договора за кредит, който е различен от реално прилагания между
страните по кредитната сделка, било нарушение на изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК и било основание договорът за кредит да бъде прогласен за
недействителен. Поддържала е, че договорът за гаранция е нищожен, поради
накърняване на принципа на добрите нрави. В случая не била налице
еквивалентност на насрещните престации, тъй като сумата, която се
претендира чрез договора за гаранция, била в размер на 500,00 лв. и
съставлявала допълнителна сума, която била в размер на над 50 % от сумата
на отпуснатия кредит от 900 лв. По този начин безспорно се нарушавал
принципът на добросъвестност в гражданските и търговските
взаимоотношения и принципът на справедливост. Договорът за гаранция бил
нищожен и поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно
предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал.
1, пр. 2 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Договорът за гаранция бил нищожен и
на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 от ЗЗП, тъй като бил неразбираем, не
позволявал на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването му, не отговарял на изискванията за добросъвестност и
справедливост, водел до неравновесие в правата на страните и по този начин
бил сключен в ущърб на ищцата като потребител.
Искането е договорите за потребителски кредит и за предоставяне на
гаранция да бъдат прогласени за нищожни с присъждане на разноските.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор
на исковата молба от ответника „Н.“ООД, с който е оспорил предявените
искове като неоснователни. Признава и моли да бъдат обявени за безспорни и
ненуждаещи се от доказване между страните следните факти: сключването
между Е. В. Д. и „Н.“ ООД на договор за потребителски кредит №
*******************/11.08.2022 г., по силата на който на Е. В. Д. е
предоставена сумата в размер на 900 лв., при срок на връщане - 12 месеца;
5
сключването между Е. В. Д. и „Н.“ООД на договор за потребителски кредит №
*******************/06.02.2023 г., по силата на който на Е. В. Д. е
предоставена сумата в размер на 1300 лв., при договорен ГПР в размер на
49,94 % и ГЛП в размер на 41,20 %; сключването между Е. В. Д. и „Н.“ ООД
на 06.02.2023 г. на Анекс към договор за потребителски кредит №
*******************/06.02.2023 г., по силата на който с отпуснатата сума в
размер на 1300 лв. Е. В. Д. е погасила лихва в размер на 15,55 лв. по договор
за потребителски кредит № *******************/11.08.2022 г. и
възнаграждение в размер на 70,97 лв. по договор за гаранция №
**********/11.08.2022 г.; че кредиторът не е включвал при изчисляване на
ГПР по договор за потребителски кредит № *******************/11.08.2022
г. възнаграждение за гарант; че при изчисляването на ГПР по договор за
потребителски кредит № *******************/11.08.2022 г. е включен
единствено разход за възнаградителна лихва. Заявил е, че оспорва
твърденията на ищеца, че договор за потребителски кредит №
*******************/11.08.2022 г. е недействителен, че сключването на
договора за гаранция е задължително условие за сключване на договора за
кредит, както и че сключването на договора за гаранция предхожда
сключването на договора за кредит. Поддържал е, че процесният договор за
потребителски кредит № *******************/11.08.2022 г. е действителен.
Намерил е за неоснователни твърденията на ищцата, че е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочил е, че информация за ГПР е
налична в чл. 11, ал. 4 от договора за кредит, а общата сума, дължима от
кредитополучателя - в ал. 5 на чл. 11 от договора. ГПР бил изчислен при
базово допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок
и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на
условията и сроковете, предвидени в договора за кредит. Твърдял е, че ищцата
неправомерно е смесила хипотезите на няколко разпоредби на ЗПК. Сочената
от ищцата методика се изисквала само, когато договорът за кредит бил
сключен при променлив лихвен процент. Твърдял е, че доколкото процесният
договор за кредит е сключен при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1,
т. 1 от ДР към ЗПК, то не е налице изискване за посочване на методиката по
чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК. Твърдял е, че предоставянето на гаранция не е
задължително условие за получаване на кредита, тъй като е налице
възможност на потребителя да обезпечи отпускането на заема посредством
поръчителство по чл. 138 от ЗЗД. Поради това стойността на гаранцията не
следвала да бъде отчитана при изчисляването на ГПР. Посочил е, че към
момента на сключване на договора за кредит не е бил сключен договорът за
гаранция и кредиторът не е бил уведомен, че кредитополучателят е сключил
или възнамерява да сключи такъв, за да може този разход да бъде калкулиран
в ГПР към момента на сключване на договора за кредит. Твърдял е, че дори и
6
да е нарушено изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, това не водело до пълна
нищожност на кредитния договор, а само до недействителност на отделните
клаузи, противоречащи на императива.
По гореизложените съображения ответникът „Н.“ ООД моли за
отхвърляне на предявения срещу него иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба
и от ответника „К.Г. БГ“ ООД, в който е оспорил предявения срещу него иск,
който счита за процесуално допустим, но по същество неоснователен.
Признал и моли да бъдат обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване
между страните следните факти: сключването между Е. В. Д. и „К.Г. БГ“ ООД
на договор за гаранция № **********/11.08.2022 г., както и получаването от
„К.Г. БГ“ ООД на сумата в размер на 70,97 лв. по договор за гаранция №
**********/11.08.2022 г. Твърдял е, че ищцата е разполагала с различни
възможности да обезпечи кредитното си задължение (банкова гаранция,
гаранция от финансова институция, поръчителство), като изборът кой от тях
да избере е бил предоставен изцяло на нея. Доколкото ищцата избрала да
сключи договор с „К.Г. БГ“ ООД, то ответното дружество „К.Г. БГ“ ООД
поело задължение срещу възнаграждение да предостави обезпечение по
Договора за кредит. Твърдял е, че „К.Г. БГ“ ООД е изпълнило своето
задължение по договора за предоставяне на гаранция. Твърдял е, че договорът
за гаранция е самостоятелно правоотношение, по което двете страни са поели
конкретни задължения и по отношение на него не намират приложение
нормите на ЗПК.
Ответникът „К.Г. БГ“ ООД моли за отхвърляне на предявените искове.
Претендирал е разноски. Направил е възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
С приетия за окончателен доклад по делото, н а основание чл. 146, ал. 1,
т. 3 и т. 4 от ГПК, районният съд е приел за безспорно и ненуждаещо се от
доказване между страните следното: че на 11.08.2022 г. между Е. В. Д. и „Н.“
ООД е сключен договор за потребителски кредит №
*******************/11.08.2022 г., по силата на който на Е. В. Д. е
предоставена сумата в размер на 900 лв., при срок на връщане - 12 месеца; че
на 06.02.2023 г. между Е. В. Д. и „Н.“ ООД е сключен договор за
потребителски кредит № *******************/06.02.2023 г., по силата на
който на Е. В. Д. е предоставена сумата в размер на 1300 лв., при договорен
ГПР в размер на 49,94 % и ГЛП в размер на 41,20 %; че на 06.02.2023 г. между
Е. В. Д. и „Н.“ ООД е сключен Анекс към договор за потребителски кредит №
*******************/06.02.2023 г., по силата на който с отпуснатата сума в
размер на 1300 лв. Е. В. Д. е погасила договорна лихва в размер на 15,55 лв. по
договор за потребителски кредит № *******************/11.08.2022 г. и
7
възнаграждение в размер на 70,97 лв. по договор за гаранция №
**********/11.08.2022 г.; че кредиторът „Н.“ ООД не е включил при
изчисляване на ГПР по договор за потребителски кредит №
*******************/11.08.2022 г. възнаграждение за гарант; че при
изчисляването на ГПР по договор за потребителски кредит №
*******************/11.08.2022 г. е включен единствено разход за
възнаградителна лихва; че на 11.08.2022 г. между Е. В. Д. и „К.Г. БГ“ ООД е
сключен договор за гаранция № **********/11.08.2022 г.; че „К.Г. БГ“ ООД е
получило сумата в размер на 70,97 лв. по Договор за гаранция №
**********/11.08.2022 г.
Установява се от процесния договор, че ответникът „Н.“ ООД е
предоставил на ищцата потребителски кредит под формата на заем в размер
на 900 лв. срещу насрещното задължение на ищцата в качеството на
кредитополучател, да върне предоставената й в заем сума, ведно с
възнаградителната лихва, на 12 месечни погасителни вноски - всяка в размер
на 92,00 лв. Договорена е възнаградителна лихва в размер на 204 лв., ГЛП от
39,51 % и ГПР от 47,51 %. Общата дължима сума по кредита е 1104 лв.
Крайният срок за погасяване на заема е 12.08.2023 г.
С клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора за кредит е установено задължение
в срок до следващия ден от сключването му, кредитополучателят да
предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията,
предвидени в Общите условия по договора. Посочено е, че банковата гаранция
или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде
за сумата в размер на 1104 лв. със срок на валидност до 13.08.2023 г.
Съгласно клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора за кредит, в случай че
кредитополучателят не предостави на кредитора гаранция по кредита по чл. 4,
ал. 3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени
в Общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер
на 1104 лв. Според чл. 6, ал. 1 от договора за кредит неустойката се начислява
на месец, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3 от договора.
Не е спорно между страните, а и от представения договор за
предоставяне на гаранция № **********/11.08.2022 г. се установява, че между
ответника „К.Г. БГ“ ООД, като гарант и ищцата Е. Д., като наредител, е
сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който ответникът
„К.Г. БГ“ ООД е поел задължение да издаде гаранция за плащане в полза на
„Н.“ ООД за сумата в размер на 1104 лв. с цел гарантиране изпълнение на
паричните задължения по договор за потребителски кредит №
*******************/11.08.2022 г., сключен между Е. Д. и „Н.“ ООД.
Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора за предоставяне на гаранция за поемане на
задължението за издаване на гаранция за плащане в полза на „Н.“ ООД
8
(„бенефициер“) наредителят Е. Д. дължи на гаранта възнаграждение в размер
на 1056 лв., платимо разсрочено на 12 месечни вноски, всяка от които в
размер на 88,00 лв. За срока на валидност на гаранцията, който не покрива
пълен период между две погасителни вноски, възнаграждението се начислява
на ден. Възнаграждението на ден е 1/30 от месечното възнаграждение.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора за предоставяне на гаранция дължимото
възнаграждение за издаване на гаранцията по чл. 1, ал. 2 се изплаща заедно с
погасителните вноски по договора за потребителски кредит, съобразно
уговорения в договора за кредит погасителен план. Според чл. 4, ал. 5 от
договора за предоставяне на гаранция дружеството - бенефициер „Н.“ ООД е
овластено да приеме вместо гаранта изпълнение на задължението на
наредителя за плащане на възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция.
От заключението на извършена и приета съдебно-икономическа
експертиза, неоспорена от страните по делото, която съдът кредитира като
обективна и компетентно изготвена, се установява, че няма данни какви
разходи е включил кредитора при изчисляването на ГПР в размер на 47,51%,
доколкото при главница в размер на 900 лв., годишен лихвен процент от
39,51% и срок на погасяване 12 месеца, ГПР е равен на 42,85%, а не както е
посочено в договора за кредит - 47,51%. Сумата, дължима като такса гаранция
- възнаграждението на гаранта, е в размер на 1104 лв. Ако същата бъде
включена в общите разходи по кредита, то размерът на ГПР би бил равен на
269,23%.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна
въззивният съд намира обжалвания съдебен акт за валиден и допустим, тъй
като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност ири
недопсутимост.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните
съображения:
Според клаузите на договора за предоставяне на гаранция, сключен
между „К.Г. БГ“ ООД и ищцата, договора за потребителски кредит, сключен
между ищцата и „Н.“ ООД, дружествата-съконтрахенти на ищцата
представляват финансови институция, чиято основна дейност се състои в
предоставяне на парични заеми и сключване на гаранционни сделки, поради
което следва да се приеме, че по тези договори се прилагат разпоредбите на
Закона за защита на потребителите, доколкото страните по договора се явяват
потребител и търговец по смисъла на §13, т.1 и т.2 от Допълнителните
разпоредби към ЗЗП, който закон цели осигуряване на защита на по-слабата
икономически страна и обявява за недействителни онези клаузи от договора,
9
сключени с потребители, които не са индивидуално договорени и/или водят до
предоставяне на непоискани от потребителя услуги, накърняване на добрите
нрави и добросъвестността, които водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Предвид на изложеното
съдът приема, че неравноправна клауза се явява клаузата за заплащане на
възнаграждение в полза на гаранта по процесния договор за предоставяне на
гаранция, тъй като уговорката не отговаря на изискването за добросъвестност
и която поради пораждане на последиците по т.1-т.10 на чл.143 от ЗЗП води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Клаузата за възнаграждение за гаранта е в противоречие и с т.15
на чл.143 ал.2 от ЗЗП, тъй като налага на потребителя да изпълни своите
задължения дори ако търговецът или доставчикът не изпълни своите. Тази
клауза е очевидно във вреда на потребителя и го поставя в неравностойно
положение, като му вменява задължения, които няма по закон, а противоречи
и на изискването за добросъвестност поради това, че при данни за ненадлежно
и неприето изпълнение на задълженията на търговеца, чрез принуда се създава
привилегия в полза на последния да търси и получи плащане на суми, които
евентуално не му се дължат, което пък е нарушение на принципа на
добросъвестност по чл.63 ал.1 от ЗЗД.
Съгласно чл.4, ал.3 от договора за паричен заем в срок до следващия ден
от сключването му кредитополучателят се задължава да предостави на
кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в
Общите условия по договора. Посочено е, че банковата гаранция или
гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за
сумата в размер на 1104 лв. със срок на валидност до 13.08.2023 г.
В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде
надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. При наличието на така въведеното задължение за
представяне на гаранция следва да се приеме, че кредиторът не желае да
извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно
противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.
От анализа на доказателствата и клаузите на сключените между страните
договори се налага изводът, че е налице значително неравновесие на правата
на потребителя и търговеца. Макар отношенията между кредитора и
10
длъжника да са регламентирани от отделни договори, се налага изводът, че се
касае за свързани и обусловени правоотношения, които не могат да
съществуват самостоятелно. Налице е договорна обвързаност между
кредитора и гаранта с изрична уговорка за заплащане на възнаграждението по
гаранцията на кредитодателя, а не на гаранта. Налице е и дълг по кредитно
правоотношение с уговорени акцесорни плащания и те следва да се
разглеждат като едно цяло. С обособяването на отношенията по обезпечаване
на кредитното правоотношение в отделен договор очевидно се цели
заобикаляне на закона и по-точно на забраната за уговаряне допълнителни
такси във връзка с усвояването и управлението на договора съгласно чл.10а,
ал.2 от ЗПК. Клаузите по договорите следва да се тълкуват в посока, че
ангажиментът към гаранта е неделим от основния по кредитното
правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по
кредита. Възнаграждението за поръчителя обаче не е включено в предвидения
по договора ГПР, а ако бъде изчислена стойността й с този разход ще надвиши
многократно минималния допустим размер по чл.19 ал.4 от ЗПК. Очевидно е,
че пряката и непосредствена цел на възнаграждението по договора за
гаранция е да обезпечи гарантиран доход, без да има сигурност в насрещната
престация, което като последица води до неоснователно обогатяване за
кредитора.
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК е въведен максимален размер на ГПР, който
не може да бъде по-висок от 5-кратния размер на законната лихва по
просрочените задължения в левове и валута, а според ал.5 клаузи,
надвишаващи тези размери, се считат за нищожни и тъй като с прибавянето на
възнаграждението, дължимо по договора за предоставяне на гаранция, ГПР
многократно надвишава допустимия петкратен размер на законната лихва,
следва да се приеме, че тази клауза е недействителна поради противоречие с
добрите нрави.
Въззивният съд приема, че и предвидената в чл. 6, ал. 1 неустойка в
размер на 1104 лв. излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна
функции и води до неоснователно обогатяване на кредитора. Тя се дължи не
при неизпълнение на задълженията на кредитополучателя - да върне в срок
дължимата сума, а възниква от непредоставяне на банкова гаранция. Тази така
наречена неустойка е в по-голям размер от размера на чистата сума,
предоставена като кредит на ищцата. Тази неустойка значително оскъпява
кредита, като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително
възнаграждение за кредитора, извън установения ГПР. Следва да се отбележи,
че уговорката за предоставяне на обезпечение и то в банкова гаранция, в
размер равен на цялата дължимата по кредита сума, съответно краткият срок
от един ден за предоставяне на банковата гаранция, практически прави
11
неизпълними за икономически по-слабата страна тези уговорки, съответно тя
е поставена в неравноправно положение, доколкото неминуемо ще дължи
плащането на неустойката. По този начин потребителят се задължава да
заплати необосновано висока неустойка, и то не за неизпълнение на цялото
задължение по договора, а за неизпълнение на задължението му да осигури
банкова гаранция в размер на заемната и дължимата лихва по него.
Неоснователните са наведените в жалбата доводи, че ищцата имала право на
избор във връзка със задължението й за предоставяне на банкова гаранция, за
да не дължи посочената неустойка, защото ако тя имаше възможност да
осигури банкова гаранция в размер, надвишаващ заетата сума, не би имала
причина да сключва договор за заем с ответното дружество.
Във връзка с възражението, че в ГПР не следвало да се включва
уговорената неустойка следва да се посочи, че в § 1 от ДР на ЗПК е дадено
легално определение на понятието „Общ разход по кредита на потребителя“ и
това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати. ГПР следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление
дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. В този смисъл ГПР е глобален израз на всичко
дължимо по кредита, като следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. С оглед легалната дефиниция, настоящата
инстанция приема, че уговорената в чл. 6 от договора неустойка реално
представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за
кредит и е следвало да бъде взет предвид при определяне на ГПР. Това обаче
не е сторено, доколкото е видно от погасителния план по договора за кредит,
че същата не е включена в ГПР, макар да е уговорено изрично в чл. 6, ал. 5, че
компенсаторната неустойка се начислява и заплаща заедно с погасителните
вноски по кредита съобразно уговорения погасителен план. Задължението за
заплащане на процесната неустойка, доколкото не е отчетено при формиране
на ГПР, нарушава изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това
потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Не става ясно какви са
другите компоненти на ГПР и как се формира посоченият процент, съобразно
Приложение № 1 към ЗПК.
Клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от договора за кредит са неравноправни,
противоречащи на добрите нрави и в пряко нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
12
На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК те са нищожни, което води до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. В тази хипотеза,
съгласно разпоредбата чл. 23 от ЗПК при установена недействителност на
договора за потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, както правилно е
посочил и първоинстанционният съд.
В случая общата разпоредба на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е неприложима и се
дерогира от разпоредбите на специалния закон - ЗПК, уреждащ договора за
потребителски кредит, с оглед засилената потребителска защита и именно
поради общия принцип от правото на Европейския съюз – този на
пропорционалността. Правилно съдът е посочил, че в случая е приложима
специална разпоредба на чл. 22 от ЗПК, императивно предвиждаща, че когато
не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от ЗПК, то договорът е
изцяло недействителен. С оглед на това не е приложима разпоредбата на чл.
26, ал. 4 от ЗЗД и договорното отношение не може да бъде запазено без
нищожната клауза като действащо между страните. Именно поради това, за да
не се стигне до неоснователно обогатяване на потребителя – получил заемната
сума, законодателят е предвидил защита и за кредитора с разпоредбата на чл.
23 от ЗПК. Същата предвижда, че в случаите на недействителност на договора
за потребителски кредит, потребителят дължи връщане на чистата стойност
по кредита – само това, което действително е получил. Предвид
гореизложените съображения, настоящата инстанция споделя изводите на
първоинстанционния съд изложени в мотивите на решението, че процесният
договор за потребителски кредит е недействителен и е прогласил
недействителността му.
По отношение присъдените за първоинстанционното производство
разноски:
С първоинстанционното решение, с оглед изхода на спора, в полза на
ищцата са присъдени направените от нея разноски за държавна такса, а на
основание чл. 38 от ЗАдв, в полза на процесуалния й представител е
присъдена сумата от 480 лева с ДДС – за осъществената безплатна адвокатска
защита. В срока по чл. 248 от ГПК ответното дружество е поискало изменение
на решението в частта за разноските, досежно присъденото адвокатско
възнаграждение, с искане за неговото намаляване.
С определение № 333/05.06.2024 г. по същото дело съдът е изменил
постановеното решение в частта за разноските, като е осъдил „Н.“ ООД да
заплати на адв. М. М. от АК-П. възнаграждение в размер на 240 лв. с включен
ДДС, вместо първоначално присъдената сума от 480 лв. с включен ДДС.
Срещу това определение е подадена частна жалба. Същата е постъпила в
13
предвидения в чл. 248, ал. 3 от ГПК срок, подадена е от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалването му, следователно също е процесуално допустима за разглеждане
по същество. Разгледана по същество и тази жалба е основателна, по следните
съображения:
Процесуалният представител на ищцата своевременно е претендирал
присъждане на адвокатско възнаграждение, при условията на чл. 38, ал. 2, във
връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв - за оказване на безплатна правна помощ на
материално затруднено лице. Представен е договор за правна защита и
съдействие и списък по чл. 80 от ГПК. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като
съдът следва да осъди другата страна да го заплати директно на адвоката. В
хода производството пред първоинстанционния съд ответникът е направил
възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, което с обжалваното
определение е прието за основателно от районния съд.
Константна е съдебната практика, че в хипотезата на безплатно
предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38 от ЗАдв, адвокатското
възнаграждение се определя в зависимост от това дали постановеният от съда
резултат е в интерес на страната, която адвокатът представлява, а размерът на
възнаграждението се определя по правилата на чл. 78 от ГПК, съобразно
размера на уважената/отхвърлената част от иска/исковете. Трайно е
разбирането в съдебната практика, че размерът на възнаграждението за
безплатно осъществена правна помощ се определя съобразно размера на
уважената/отхвърлената част от иска, т.е. според защитения интерес, при
отчитане действителната фактическа и правна сложност на делото.
При наличие на възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение съдът е длъжен да извърши преценка дали то се явява
прекомерно спрямо извършената работа. За целта е необходимо да се прецени
фактическата и правна сложност на конкретния казус, тежестта и спецификата
на предоставената процесуална защита и очакваните усилия, труд и време,
които адвокатът предстои да положи при осъществяването й. Вярно е, че
съдът не е обвързан от минимално определен размер на адвокатския хонорар в
нормативен акт със задължителен характер, изготвен от съсловна
организация, което според СЕС по дело С-438/2022 г. следва да се счита за
ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл.101, §1 от
ДФЕС във връзка с чл.4, §3 от ДФЕС, поради което и настоящият съдебен
състав няма да се ръководи от определените в Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
В конкретния случай защитата на ищеца е организирана, като
14
процесуалният пълномощник е предявил в една искова молба два обективно
кумулативно съединени иска, като и двата са уважени от районния съд.
Представил е всички необходими за доказването на исковите претенции
писмени доказателства още с исковата молба, изпълнявал е в срок всички
указания на районния съд. Процесуалният пълномощник на жалбоподателя
възразява, че адв.М. не се е явявал лично в откритите съдебни заседания, но
видно от приложените съдебни протоколи ответните дружества също не са
изпращали процесуални представители в съдебните заседания, а също
претендират разноски за заплащане на юрисконсултско възнаграждение.
Следва да се посочи, че юрисконсултът извършва действията по процесуална
защита в исковото производство на основание сключен с работодателя си
трудов договор и получава заплата за престираната дейност независимо от
крайния резултат по делата, като наред с това законът допуска допълнително
да му бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение по всяко дело. За
разлика от юрисконсулта адвокатът се договаря с доверителя на пазарен
принцип и размерът на договореното и платено адвокатско възнаграждение
зависи както от фактическата и правна сложност на казуса, така и от
очакваните усилия, труд и време, които адвокатът предстои да положи при
осъществяването на процесуалната защита. В конкретния случай дори
адвокатът е осъществил адвокатската помощ без да получи възнаграждение от
ищеца, по реда на чл.38 от ЗА, поради което такова следва да му бъде
определено от съда.
Макар, че делото не се отличава с фактическа сложност, правната му
сложност в никакъв случай не може да бъде опредЕ. като ниска. Воденето на
такова дело изисква предварителна подготовка, включваща запознаване с
актуалната практика както на ВКС, така и на СЕС, която сама по себе си е
обилна, а материята, разглеждана в съдебните решения – сложна, защото
изисква познаване както на националното, така и на европейското
законодателство. Не трябва да се забравя, че адвокатът е квалифициран юрист
и изпълнява обществено значима дейност, не по-маловажна от тази на съдията
и в случая не са изложени разумни аргументи, за да бъде подценен
квалифицирания адвокатски труд.
Настоящият съдебен състав, след преценка на така изложените значими
обстоятелства, като отчита наложилата се практика в сходни случаи при
пазара на адвокатския труд, приема, че първоначално определеното от
районния съд адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС не е
прекомерно като се вземе предвид, че се касае за защита по два обективно
съединени иска, които са били уважени от районния съд. В случая въззивният
съд не се съобразява с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а се ръководи от обективни критерии при определяне на
15
дължимото възнаграждение, каквито са правната сложност на спора,
необходимата професионална квалификация за защита по предявения иск и
инвестираните време и труд за осъществяването й и наложилата се практика за
размерите на адвокатските възнаграждения по такива дела.
По изложените съображения определение № 333/05.06.2024 г. като
неправилно следва да бъде отменено, вместо което молбата за изменение на
решението в частта за разноските следва да бъде оставена без уважение.
С оглед изхода на спора жалбоподателят „Н.“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., район И., ул. „Л.С.“ № 3 (Л.Т.), ет. 10,
следва да бъде осъден да заплати на адв. М. В. М. от АК - П., с адрес: гр. П.,
бул. „П.ш.” № 81, ет. 3, ап. „Б“, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА деловодни
разноски 480 лв. с ДДС и 15 лв. заплатена държавна такса.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение 275/10.05.2024, постановено по гр.д.
№ 20245240100016 по описа за 2024 г. на Районен съд – П..
ОТМЕНЯ определение № 333/05.06.2024 г., постановено по
постановено по гр.д. № 20245240100016 по описа за 2024 г. на Районен съд –
П., вместо което постановява:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на „Н.“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., район И., ул. „Л.С.“ № 3 (Л.Т.), ет. 10,
за изменение на решение № 276/10.05.2024 г., постановено по гр.д. №
20245240100016 по описа за 2024 г. на Районен съд – П. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район И., ул. „Л.С.“ № 3 (Л.Т.), ет. 10, да заплати на адв. М.
В. М. от АК - П., с адрес: гр. П., бул. „П.ш.” № 81, ет. 3, ап. „Б“, на основание
чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС и 15
лв. заплатена държавна такса – деловодни разноски за въззивна инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
16
1._______________________
2._______________________
17