Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.03.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-29 състав, в публично съдебно заседание на единадесети
декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТ БОШНАКОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 8274 по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск по чл. 2б от ЗОДОВ във вр. с чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС.
Ищецът М.М.Ч. излага следните обстоятелства,
обосноваващи предявеното от него искане: пострадал от прилаганата насилствена
асимилация над етническите турци в страната при т. нар. „Възродителен процес“;
задържан и отведен на остров Белене след участие в проведен мирен и законен
митинг в село Горно Прахово, Община Ардино, където е работил като учител и
откъдето бил дисциплинарно уволнен на 25.01.1985 г.; поставянето му в изключително
тежки условия на живот и изолация през време на повече от двугодишния му престой
на остров Белене; лишаване от свобода в гр. Кочериново и изселването му в
Турция заедно със семейството му през м. юни 1989 г.; качеството му на
пострадал, за който е значимо развитието и приключването на наказателното производство,
образувано в сл. дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратурата на
въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година
на Военноокръжна прокуратура – София, а по-късно преобразувано като досъдебно
производство (ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на Военноокръжна прокуратура – София
(СВОП), предмет на което били извършените от длъжностни лица по време на възродителния
процес престъпления; многократно подавани от него молби до Прокуратурата, разпитван
като свидетел и с разяснени права като пострадал, но неуведомяван за хода на
досъдебното производство и постановленията на органите на досъдебното
производство; подадена от него жалба срещу постановлението за спиране на
производството; продължило повече от 27 години досъдебно производство, което
продължава да е висящо, включително и след приетата от Народното събрание
декларация, с която се осъжда „Възродителния процес“, и причинени от забавянето
на производството страх, безпокойство от непостигане на справедливо осъждане на
виновните за насилствената асимилация лица, емоционална фрустрация и депресия,
справедливото обезщетяване на които неимуществени вреди възлиза в размер на 100000
лева. Претендира тази сума, заедно със законната лихва от завеждането на делото
и разноските.
Ответникът П.НА Р.Б.в законоустановения срок
е оспорил иска, възразявайки че липсват доказателства за процесуалното качество
на ищеца в досъдебното производство и за претърпяване на твърдяните от него
неимуществени вреди, отсъствие на продължило извън рамките на обичайното необходимо
време наказателно производство, предвид предмета, обхвата и характера на
разследването, преценявано от влизане в сила на уредбата на чл. 2б от ЗОДОВ –
15.12.2012 г., и по което процесуалното поведение на пострадалите също е довело
до забавяне на производството, и претендиране на неимуществени вреди от влошено
здравословно състояние от извършени срещу ищеца репресивни действия и
невъзможност да бъде конституиран като граждански ищец, които са ирелевантни за
продължилия срок на наказателното производство, и претенцията за които е
изключителна завишена съобразно чл. 52 от ЗЗД.
Съдът, като прецени всички доказателства и доводи на страните съгласно
чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното:
По делото е безспорно между страните, а и от събраните в настоящото
исково производство писмени доказателствени средства се установява, че
наказателното производство по сл. дело № 1 от 1991 година по описа на
Прокуратурата на въоръжените сили, образувано с постановление от 31.01.1991 г.
на Прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили и впоследствие преобразувано
в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на СВОП, а по-късно преобразувано като
досъдебно производство (ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на СВОП, за разследване на извършени
през време на Възродителния процес престъпления, е висящо.
Наказателното производство е било образувано през 1991 г., като
разследването по него първоначално се е водило срещу петима обвиняеми по повдигнато
обвинение за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2
от НК, затова че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на
продължавано престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица
проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по
обвинение за извършено престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20,
ал. 2 от НК, затова че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на
продължавано престъпление обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили
властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена
асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна
на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров
Белене, преместване принудително от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие
с промяната.
Обвиняемите по производството са предавани на съд с внасяне на обвинителен
акт на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г., като образуваните въз основа на тях
съдебни производства са прекратявани поради допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила, изразяващи се в непосочване на пострадалите лица за определяне
на характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както
правото на защита на обвиняемите, така и правата на пострадалите лица при
образуване на съдебното производство – чл. 54 и 55 от НПК (отм.), неясно
изложение на обстоятелствата или липсата на такова относно състава на престъплението
по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, за което е повдигнато обвинение,
противоречия в обвинителния акт и нарушения на правото на защита на
обвиняемите. Наказателното производство е било върнато от съда на Прокуратурата
за отстраняване на така допуснатите нарушения съответно на 09.02.1995 г. и 28.04.1998
г., като след прекратяването му през 1998 г. - 1999 г. по отношение на двама от
обвиняемите поради настъпилата им смърт, същото е продължило само спрямо
обвиняемия Георги Атанасов. На същия на 07.12.2012 г. е проведен разпит в
качеството му на обвиняем, при който е поискал производството да бъде прекратено
поради изтичане на давността относно наказателното преследване за
престъплението, по което му е повдигнато обвинение.
При провеждането на разследването след връщане на производството от
съда били установени 446 пострадали лица, от които към момента на постановяване
постановление № 03/2001 от 08.10.2018 г. от прокурор при СВОП за спиране на
наказателното производство до изпълнението на възложена съдебна поръчка били
разпитани 369 от пострадалите лица. На 17.12.2001 г. такъв разпит бил извършен
и на ищеца М.Ч., който с молба от 06.11.2017 г. до СВОП е поискал изрично да
участва в досъдебното производство. Във връзка с досъдебното производство в
Софийски градски съд през 2018 г. били образувани 94 дела по чл. 368 от НПК за
ускоряване на наказателното производство и 22 дела по чл. 244 от НПК срещу
постановлението за спиране на наказателното производство, включително и по
жалба на ищеца М.Ч.. Последният е включен и в решение на Комисия на Народното
събрание за политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от
свобода и въдворени в Белене лица във връзка с насилствената промяна на имената
на една част от българските граждани, обнародвано в ДВ – бр. 44 от 01 юни 1990
г., представляваща част от Възродителния процес, осъден с декларация на 41-то
Народно събрание от 11.01.2012 г.
Представени са документи във връзка с учредяване в Р.Т.и осъществяването
на дейност на Сдружение на балканските народи и Сдружение за справедливост,
права, култура и солидарност на Балканите, както и молби на пострадали от
Възродителния процес лица, адресирани до различни държавни органи в Република
България.
Във връзка с търпените от ищеца неимуществени вреди са събрани по
делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Х.Д., Р.А.,Р.Ч. и Ф.Ч. –
добри познати, съпруга и дъщеря на ищеца М.Ч., който работил до 1985 г. като
учител в с. Горно Прахово, Кърджалийски окръг (тогава), и преименуван на М.М.Ч., а след лишаването му от свобода и престоя му в Белене
и Бобов дол през периода 1985 г. – 1987 г. и принудително заселен в гр.
Кочериново, Кюстендилски окръг (така част от представените писмени доказателства).
В показанията си, които съдът при преценката им съобразно чл. 172 от ГПК с
оглед на всички данни по делото приема за достоверни, свидетелите заявяват, че ищецът
М.Ч. непрестанно заедно с други пострадали лица, с които участвали и в
създадени от тях сдружения, се интересувал от хода на разследването по наказателното
производство и видимо бил неспокоен, разочарован, отчаян и потиснат от липсата
на реализирана отговорност на виновните за Възродителния процес лица и продължаващото
толкова години разследване. Сънят му бил нарушен и често плачел, бил обезверен от
липсата на правосъдие за случилото се и продължавал да се страхува за себе си и
за семейството си. Свидетелите излагат и факти от преживяното от ищеца М.Ч. от
използваните способи на Възродителния процес – уволнението му като учител в с.
Горно Прахово поради несъгласие с принудителната смяна на имената, лишаването
му от свобода и въдворяването му в лагер на остров Белене поради несъгласието
му с осъществяваната насилствена асимилация на българските мюсюлмани, а след
това в Бобов дол, принудителното му заселване в гр. Кочериново и прогонването
му заедно със семейството през 1989 г. в Република Турция. Преди случилото се
той бил приветлив и спокоен човек. Престоят му в затвора в Белене обаче го
затворил и потиснал, отслабнал и изглеждал зле, като при свижданията му в
лагера дори не говорил със семейството си. Ищецът станал раздразнителен и избухлив.
По делото е прието и заключение на съдебнопсихиатрична експертиза, крайните
изводи на което съдът възприема за достоверно дадени. Според вещото лице ищецът
в резултат от задържането и лишаването от свобода е развил протрахирана
депресивна реакция, която през време на престоя му в лагера в Белене е имала
клиничния блок на тежък депресивен период без психотични симптоми (реактивна
депресия), като към настоящия момент все още се съобщава за симптоми за това
разстройство, но с намаляваща интензивност. Изяснява се, че развитието на
наказателното производство за Възродителния процес са довели до чувства на
неудовлетвореност от бавното разследване и липсата на резултат, разочарование,
раздразнение и гняв към отговорните институции в страната за хода на
производството, които като деструктивни и доминантни негативни емоции с
характер на натрапливости се проявявали като депресивни симптоми на цялостното
настроение на ищеца.
Други доказателства не са ангажирани в предвидените от закона
преклузивни срокове.
При така установените факти съдът приема от правна страна следното:
Предявен е иск по чл. 2б от ЗОДОВ във вр. с чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС.
Отговорността на П.НА Р.Б.се претендира на основата на разпоредбите на
чл. 22, чл. 46, ал. 1 и чл. 52, ал. 3 от НПК, съгласно които разглеждането и решаването
на делата в разумен срок е прогласен за основен принцип в наказателния процес,
съблюдаването на който е вменено в тежест на държавните органи, осъществяващи
функцията по ръководство и решаване в производството, осъществявана в досъдебната
фаза на наказателното производство от прокурора. Прокурорът повдига и поддържа обвинението за
престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство, включително и за провеждането
на разследването по производството в предвидените от кодекса срокове, поради което
именно П.НА Р.Б.(като централизирана и единна система) е пасивно материално
легитимирана да отговаря по предявения иск.
Съгласно чл. 2б от ЗОДОВ за вредите от забавяне на разглеждането и
решаването на делото над разумния срок отговаря държавата. Когато са налице
предпоставките отговорността на държавата да бъде реализирана чрез иск, тя се
представлява от процесуален субституент – правозащитния орган, възложените
задължения на който не са изпълнени в разумен срок. Държавата отговаря за забавянето
на разглеждането и решаването на делото от образуването на наказателното
производство до приключването с краен акт на компетентния правозащитния орган,
като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършване на
отделните действия е без значение. Релевантна е общата продължителност на производството,
разумността на която се преценява като се търси баланс между интересите на
лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно
проучване и правилно провеждане на наказателното производство, въз основа примерно
изброените в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ критерии, които представляват и приложимите
стандарти, установени в практиката на ЕСПЧ, като фактическа и правна сложност
на производството, поведението на страните и на техните процесуални или законни
представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи. Съдът установява осъществяването на отделните забавяния и причината,
която ги е предизвикала, доколкото държавата не отговаря за забавянията, дължащи
се на поведението претендиращото обезщетение лице, но тя отговаря за всички
останали забавяния, защото е длъжна да установи правила, както и спазването им,
за да бъдат осуетявани последиците от недобросъвестно упражняване на права и
недобросъвестно изпълняване на задължения.
Несъмнено ищецът М.Ч. като пострадал от престъплението, за което е
повдигнато и водено разследването по наказателното производство, има качеството
на участник, който е и субект на наказателното производство, поради което за
него възниква и качеството на „жертва“ по смисъла, изведен от практиката на ЕСПЧ
по чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС. Това му качество е възникнало от момента на
образуване на досъдебното производство и именно от този момент следва да се
определи неговата продължителност, респ. разумността на тази продължителност, а
не от уреждането на иска по чл. 2б от ЗОДОВ. Последният представлява вътрешноправно
средство за реализиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС, а не критерий за преценка
на продължителността на наказателното производството, началният момент на която
започва от неговото образуване и в което ищецът М.Ч. има качеството на
пострадал, видно и от представения протокол за разпит, поради което доводите на
ответника в обратния смисъл се явяват неоснователи.
В случая наказателното производство е образувано на 31.01.1991 г. и до
предявяването на иска – 21.06.2019 г., то е висящо в досъдебната си фаза, т. е.
неговата продължителност към този момент е 28 години и 5 месеца, от които следва
да бъдат приспаднати периодите от време, през които производството по делото се
е намирало в съдебна фаза поради предаване на обвиняемите по производството на
съд с внасяне на обвинителен акт, тъй като в тази фаза на наказателния процес
функцията по ръководство и решаване е възложена на съда, съответно
отговорността за тяхната разумна продължителност е негова. Затова продължителността
на тези периоди от време, равняваща се 1 година и 10 месеца, следва да бъде приспадната
от общата продължителност на наказателното производство, с което продължителността
на наказателното производство в досъдебното му фаза е 26 години и 7 месеца.
Разследването, предвид обстоятелствата, обосноваващи инкриминираното
деяние и обема на доказателствата и доказателствените средства за тяхната
установяване, включително и на пострадалите от деянието, значими за определяне
на характера и размера на вредите, е с фактическа, но не и с правна сложност, макар
и деянието да представлява усложнена престъпна дейност. Тази фактическа
сложност обаче не може да обоснове продължителност на наказателното
производство и при това само в досъдебната му фаза почти три десетилетия, т. е.
с продължителност, надхвърляща с 12 години абсолютната давност по чл. 81, ал. 3
във вр. с ал. 1, т. 3 от НК за погасяване на наказателното преследване на
престъплението, за което то е образувано и се води разследването. Такова
забавяне не може да бъде обосновано и с установяването на пострадалите от
деянието лица, респ. с необходимостта от посочването им в обвинителния акт,
поради което неоснователно е възражението на ответника, че предмета и обхвата
на разследването водили до отсъствие на продължило извън рамките на разумния
срок наказателно производство. Описаните в приложението на обвинителни актове
списъци и справки и в постановленията и писмата на Прокуратурата действия
сочат, че в хода на наказателното производство са извършвани различни и
значителни по обем процесуални действия, но не с ритмичност и при извършване на
дължимата преценка от прокурора, осъществяващ функцията по ръководство и надзор
в рамките на досъдебното производство, за необходимостта от събиране на гласни
доказателствени средства чрез разпита на всички пострадали от деянието лица,
които да осигурят не само пълно и всестранно разследване, но и да осигурят
неговото приключване в разумен срок. Процесуалните действия по производството в
досъдебната му след връщането му от съда са свързани преимуществено не само с
установяване на пострадалите, което е осъществено още с решението на
Парламентарната комисия на НС, обнародвано в ДВ – бр. 44 от 1990 г., но и с
разпит на последните, каквито указания не са давани при неговото връщане от
съда на Прокуратурата, за които се съдържат твърдения в писмо от 14.07.2003 г.
от Зам. главния прокурор на Република България за вече приключилото разследване
по производството и към който момент не са били разпитани 134 от 446 лица. Непосочването
на пострадалите от деянието лица е прието от съда като неяснота на
инкриминираното деяние поради невъзможност да се установи характера и размера
на причинените от вреди, задължение за което има Прокуратурата, която
невъзможност засяга както правото на защита на обвиняемите, така и правата на
пострадалите от деянието лица, които съгласно чл. 54 и 55 от НПК (отм.),
действал към момента на постановяване на разпорежданията от съда, са могли да упражняват
правата си в наказателния процес при вече образувано съдебното производство.
Затова и въпреки последвалите промени в нормативната уредба, уреждаща правилата
на наказателния процес, включително и задължението на органа на досъдебното
производство да разяснява правата на пострадалите в наказателното производство,
а понастоящем и при условие, че те са посочили адрес за призоваване в страната
– арг. от чл. 75, ал. 2 и 3 от НПК, дължимата преценка за необходимостта от
разпита на всички пострадали от инкриминираното деяние лица за всестранното и
обективно разследване по досъдебното производство е на Прокуратурата по арг. от
чл. 246 от НПК. Нещо повече, установяването на престъплението, за което се
повдига обвинение пред съд, е обусловено от определен обем доказателства, който
се характеризира с относимост и достатъчност за изясняване на обективната
истина, при което събирането на по-голям обем от доказателства не би било
необходимо за изпълнение на визираните в чл. 1 от НПК задачи на наказателния
процеса, но би могло да доведе до забавяне развитието на производството,
какъвто несъмнено е и разглежданият случай, поради което не може да се възприеме
за оправдано забавянето на досъдебното производство поради необходимост да
бъдат разпитани като свидетели всички пострадали от престъплението, което е
негов предмет.
Всичко гореизложено, преценено с липсата на данни ищецът М.Ч. като пострадал
да е препятствал развитието на досъдебното производство, в което дори е
разпитван като свидетел и поведението на който е единствено значимо за преценка
на неговата разумна продължителност, водят до извод, че именно неизпълнението на
задълженията на Прокуратурата като орган на досъдебното производство,
осъществяващ функцията по ръководство и решаване, е станало причина за
неоправданото забавяне на висящото наказателно производство, което се характеризира
с неразумна продължителност.
Несъмнено тази продължителност на висящото наказателно производство е
повлияло неблагоприятно върху неимуществената сфера на ищеца М.Ч.. В
преобладаващата част събраните по делото доказателства установяват неблагоприятните
последици върху състоянието на ищеца М.Ч., включително и върху неговата психика,
от използваните спрямо него средства от органите на държавната власт за
насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната през време на
Възродителния процес. Всички тези доказателства обаче са относими към въпроса
за претърпените в резултат от забавянето на наказателното производство неимуществени
вреди доколкото същите онагледяват значимостта на производството за ищеца. Те не
могат да служат за определяне размера на неимуществените вреди, които са пряка
и непосредствена последица от неразумната продължителност на производството.
Поради неоправдания дълъг срок на висящото досъдебно производство ищецът М.Ч. е
претърпял неимуществени вреди, свързани със засягането на неговото психологично
състояние от пораждането на деструктивни и доминантни негативни емоции с
характер на натрапливости, като стрес, неспокойство, потиснатост, разочарование
и неудовлетвореност, раздразнение и гняв към отговорните правозащитни органи в
страната за продължаващото производство, без възможност да бъде установена
обективната истина и реализирана отговорност на виновните за Възродителния
процес лица. Имайки предвид особеностите на разглеждания случай и че неспазването
на разумния срок на продължителност на производството винаги увеличава вредните
последици, както и съобразявайки значимостта на производството за ищеца, съдът
намира, че справедливият размер на обезщетението за причинените му неимуществени
възлиза 30000 лева. Този размер на обезщетението съдът намира за съобразен с
критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, поради което предявеният иск за
обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен за сумата от 30000
лева, а за разликата над нея до пълния предявен размер от 100000 лева –
отхвърлен, като неоснователен.
Основателността на иска води до основателност и на акцесорната
претенция, поради което посочената сума следва да се присъди заедно със
законната лихва от предявяването на исковата молба – 21.06.2019 г.
На основание чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – платена държавна такса.
Доказателства за уговорено и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение
липсват по делото, поради което разноски за такова съгласно чл. 10, ал. 3, изр.
второ от ЗОДОВ не се присъжда на ищеца.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр.
София, бул. ***** да заплати на М.М.Ч., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 2б от ЗОДОВ във вр. с чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС сумата
30000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди
в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на висящо
наказателно производство по сл. дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратурата
на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на Военноокръжна
прокуратура – София, а понастоящем в досъдебно производство (ДП) № ІІ-048 от
1999 г. на Военноокръжна прокуратура – София, за периода от образуването му
през м. януари 1991 година до предявяване на исковата молба на 21.06.2019 г., заедно
законната лихва върху тази сума от 21.06.2019 г. до окончателното й изплащане,
и на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ сумата 10 лева – разноски по
производството за държавна такса, като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за неимуществени
вреди за разликата над уважения размер от 30000 лева до пълния предявен размер
от 100000 лева.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
СЪДИЯ: _________
Р. Бошнакова