№ 1291
гр. София, 01.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Ива Андр. И.а
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20211000503514 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260302 от 19.10.2021 г., постановено по гр.д. № 139/2021
г., Софийски окръжен съд, гражданско отделение, 8 състав е отхвърлил
предявения от Х. Т. И. срещу Софийски градски съд иск за заплащане на
сумата 25 050 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени в резултат на нарушаване на правото му на разглеждането на гр.д.
№ 526/2020 г. на СГС, производството по което не е приключило, в разумен
срок съгласно чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека и
основните свободи, ведно със законната лихва за забава от датата на
предявяване на иска.
С Решението ищецът е осъден да заплати на ответника и сумата 200 лв.
за разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е постъпила в срок на 28.10.2021 г.
чрез електронна поща въззивна жалба вх.№ 266571/28.10.2021 г. на ищеца Х.
Т. И. чрез процесуалния му представител адвокат С. И., с надлежно учредена
представителна власт с пълномощно приложено в първоинстанционното дело
/стр.7/. Въззивната жалба е подписана с валиден КЕП.
1
Решението се обжалва изцяло. Твърди се, че решението е неправилно,
необосновано, постановено при съществени процесуални нарушения.
Поддържа неправилност на извода на първоинстанционния съд, че с оглед
предмета на воденото от ищеца и неприключило гр.д. № 526/2020 г. на СГС,
по повод на което е заявена претенция по чл. 2б, ал. 3 от ЗОДОВ, то
продължителността на производството по него до момента на предявяване на
иска обективно не би могло да бъде пряк източник на неимуществени вреди
за ищеца, както и че с оглед предмета на висящото дело, във връзка със
забавянето на което се претендира обезщетение за неимуществени вреди,
както и етапа, в който то се намира, не може да има пряка и непосредствена
причинно-следствена връзка между твърдените неимуществени вреди
/”чувства на фрустрация, малоценност и безпомощност поради
безпричинното забавяне” на това дело/ и продължителността на
производството, дори и настъпването на такива вреди да се приемат за
доказани по делото. Поддържа се, че тези изводи на съда са абсурдни и
противоречат на практиката на ВКС. Твърди неправилност и на извода на
съда, че свръхактивното процесуално поведение на ищеца граничело със
злоупотреба с права. Твърди, че частните жалби и молби за бавност не са
били пречка за предприемане на действия по движение на делото от
първоинстанционния съд.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения и по
съществото на спора.
Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него постанови
друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендират се
разноските и пред двете съдебни инстанции за адвокатско възнаграждение
определено по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор
от въззиваемата страна-ответника в първоинстанционното производство
Софийски градски съд чрез пълномощник юрисконсулт Д. Д. с подробно
изложени доводи и съображения против оплакванията в жалбата по
съществото на спора.
Моли съда да потвърди обжалваното решение. Евентуално, ако съдът
приеме, че общата продължителност на делото към момента надвишава
разумния срок, то моли да приеме, че това не се дължи на поведението на
2
ответника, евентуално, ако съдът приеме, че ответникът носи отговорност за
забавяне на делото, то моли да приеме, че правилно първоинстанционният
съд е приел, че не е установено по делото да са налице обичайните вреди за
въззивника предвид ниския залог на делото за него, което е основание
държавата в лицето на СГС да бъде освободена от отговорност. Евентуално,
ако съдът приеме, че обичайните вреди са налице, то да приеме, че същите са
в изключително нисък размер предвид липсата на жизненоважен интерес у
пострадалия от решаването на правния спор и съответно да присъди
минимално обезщетение, тъй като претендираните от ищеца са прекомерни с
оглед правилото на чл.52 от ЗЗД. Претендират се разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 200 лв., съобразно приложения към въззивната
жалба списък по чл.80 от ГПК.
В открито съдебно заседание въззивникът-ищец чрез процесуалния си
представител моли съда да постанови решение, с което да уважи жалбата му
по съображения, подробно изложени в нея, както и в депозираните по делото
писмени бележки. Претендира разноски, така както са заявени с въззивната
жалба.
В открито съдебно заседание въззиваемият-ответник Софийски градски
съд в писмена молба оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли
съда да я остави без уважение на посочените в отговора основания.
Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, за което с отговора
на въззивната жалба е представен и списък по чл.80 от ГПК. При условията
на евентуалност заявява възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на въззивника.
Контролиращата страна САП, участваща по делото съгласно чл. 10, ал.
1 от ЗОДОВ, в откритото съдебно заседание чрез своя процесуален
представител моли съда да потвърди първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно. Оспорва въззивната жалба, не оспорва отговора
на тази жалба.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски окръжен съд е бил сезиран с обективно кумулативно
3
съединени искове с правно основание чл.2б, ал.3 от ЗОДОВ и чл.86, ал.1 от
ЗЗД предявени от Х. Т. И. срещу Софийски градски съд за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 25 050 лв.-обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, в периода от 15.01.2020 г. /когато е
подадена исковата молба до СГС/ до окончателното решаване на делото от
СГС, които вреди са настъпили в пряка причинна връзка от нарушение на
правото на ищеца на разглеждане и решаване на гр.дело № 526/2020 г. по
описа на СГС, в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска-
19.02.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
В мотивите си първоинстанционният съд изключително прецизно,
коректно, в пълнота и хронологична последователност е проследил и
изложил фактите относно процесуалното развитие на гр.дело № 526/2020 г.
по описа на СГС, І-13 състав и така изложената фактическа обстановка
кореспондира напълно със събраните по делото писмени доказателства,
поради което въззивният съд препраща към установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, по която спор между
страните няма.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана да обжалва страна-ищецът в първоинстанционното
производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ
на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна
жалба е процесуално допустима.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявеният иск е с правно основание чл.2б от ЗОДОВ.
Ищецът предявява иск за обезщетение за вреди по висящо
производство, с твърдението, че същите са му причинени от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §
1 от Конвенцията.
4
Настоящият съдебен състав намира, че искът е допустим и е предявен
от лице, което притежава материално-правна легитимация, чиито права и
задължения се засягат пряко от производството по гр.д. № 526/2020 г. по
описа на СГС, І-13 състав. По силата на чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ всяко лице, което
е увредено от действията или бездействията на съдебните органи в рамките на
едно незавършило с окончателен съдебен акт производство, може да подаде
жалба пред съд и в рамките на едно отделно исково производство да
претендира обезщетяването на нанесените му вреди.
Нормата предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и
юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира
обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от
Конвенцията. Критериите въз основа на които съдът прави преценката си
дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 от
ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ.
Съгласно установената практика механизмът, по който се прави извод дали е
спазено изискването за разумен срок е следният: установява се
продължителността на релевантния период и след това се преценява дали
този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по
делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-
бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и
правилно провеждане на съдебното производство. Разумният характер на
производството се определя в зависимост от обстоятелствата по делото и
предвид критерии, утвърдени в съдебната практика, по-специално сложността
на делото, поведението на жалбоподателя и това на компетентните органи. По
тази последна точка, залогът на спора за заинтересованото лице също се
отчита.
Критерии за разумност на срока са характера и сложността на делото,
фактическа и/или правна сложност на делото, като преценката за това винаги
е конкретна и тя трябва да е била действителната причина за забавяне на
делото.
В случая заведеното пред СГС дело не се отличава нито с фактическа,
нито с правна сложност, доколкото ищецът претендира обезщетение за вреди
по висящо административно производство пред АССГ с твърдението, че
5
същото не се разглежда и решава в разумен срок. Събирането на
доказателства и тяхната преценка е ограничена до изискване на копие от
съответното административно дело.
Следващият критерии за разумност на срока е поведението на ищеца,
като държавата не отговаря за забавяния дължащи се на поведението на
лицето, което твърди, че правото му на разглеждане на делото в разумен срок
е било нарушено. Ако лицето упражнява своите процесуални прави по
нормален начин (например обжалва решение или определение), причинената
по този начин допълнителна продължителност не се счита за забавяне, за
което държавата отговаря, но изтеклото време се включва в общата
продължителност на производството.
В конкретния случай и като съобрази началото на процеса поставено с
подаването на исковата молба на 15.01.2020 г. и липсата на фактическа и
правна сложност на делото, въззивният съд намира, че е налице забавяне на
разглеждане на делото над разумния за това срок.
Това забавяне е осъществено както с незаконосъобразните указания,
дадени както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, така и с
продължителното, извън разумния срок, разглеждане и произнасяне от
Апелативен съд-София по частни въззивни жалби вх.№ 8160/15.06.2020 г. и
вх.№ 52974/15.06.2020 г. от Х. Т. И. срещу разпореждане № 9214/13.03.2020 г.
по гр.д.№ 526/2020 г. по описа на СГС, което забавяне е констатирано и с
Разпореждане № 153/26.08.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 2450/2020 г. по
описа на ВКС, ГК, Четвърто отделение.
Незаконосъобразните действия на първоинстанционния съд-ответника
по делото и на въззивния съд Апелативен съд София, довели до забавяне на
делото, се изразяват в следното:
На 07.02.2020 г. ищецът депозира въззивна частна жалба срещу
постановеното на 27.01.2020 г. определение, с което не е уваженото искането
му с правно основание чл.83, ал.2 от ГПК за освобождаване от държавна
такса. В тази частна жалба се съдържа искане за освобождаването на частния
жалбоподателя от дължимата за обжалването държавна такса.
Вместо да се произнесе по това искане, което е от компетентността на
администриращия съд, а и в разрез с многобройната и обилна към този
момент съдебна практика (посочена в Определение № 2095/29.09.2020 г.,
6
в.ч.гр.д.№ 2922/2020 г. САС), съобразно която до приключване на
производството по подаденото искане за освобождаване от държавна такса,
включително и чрез обжалване на акта, с който искането е прието за
неоснователно, администриращият жалбата съд не разполага с правомощието
да изисква от лицето внасяне на дължимата държавна такса, респ.да връща
подадената жалба поради неизпълнение на указанието за отстраняване на така
констатираната нередовност, СГС и с Разпореждане № 5602 от 19.02.2020 г. е
указал на жалбоподателя да внесе по сметка на Апелативен съд – София
държавна такса в размер на 15 лв.
В същия ден на 19.02.2020 г. в СГС е депозирана молба за бавност,
която е изпратена незабавно в същия ден от съдията-докладчик по
компетентност на САС, без обаче докладчикът да изпълни задължението си
по чл.255, ал.2 от ГПК, а именно: да изпрати молбата заедно със своето
становище, което е довело до връщане на делото на СГС с разпореждане №
142/20.02.2020 г. на САС за изготвяне на становище. Делото е върнато на СГС
на 24.02.2020 г. Становище е изготвено на 26.02.2020 г. и делото върнато
обратно на САС, който се произнесъл с Определение № 696/04.03.2020 г.,
оставайки без уважение молбата за бавност.
След връщане на делото в СГС и след констатация, че не са изпълнени
указанията дадени с Разпореждане № 5602 от 19.02.2020 г. и в посочения
срок, съдията-докладчик е постановил Определение № 9214/13.03.2020 г., с
което е върнал на Х. И. подадената от него частна въззивна жалба срещу акта
на съда, постановен по реда на чл.83, ал.2 от ГПК.
Срещу това определение Х. И. чрез неговия процесуален представител е
подал въззивна частна жалба с вх.№ 52974/15.06.2020 г., която с
разпореждане на съдия-докладчика на 16.06.2020 г. е изпратена по
компетентност на САС.
Същата и с разпореждане № 332/23.06.2020 г. на САС, отново в разрез с
посочената по-горе практика, е върната обратно на СГС за даване на указания
за внасяне на дължимата държавна такса от 15 лв. Такива указания са дадени
с разпореждане на съдията докладчик от 30.06.2020 г., получени от ищеца на
06.07.2020 г.
Тези незаконосъобразни действия от страна на двете съдилища, са
довели до подаване на молба за бавност с вх.№ 5507/10.07.2020 г. чрез САС
7
до ВКС, която молба е уважена с посоченото по-горе Разпореждане №
153/26.08.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 2450/2020 г. по описа на ВКС, ГК,
Четвърто отделение.
В изпълнение указанията на ВКС и след изискване на въззивните
жалби, на 03.09.2020 г. е образувано ч.в.гр.д. № 2922/2020 г. по описа на САС,
по което е постановено Определение № 2095/29.09.2020 г., с което е отменено
разпореждане № 9214/13.03.2020 г. и делото върнато на СГС за
администриране на въззивна частна жалба № 16371/07.02.2020 г.
Така и в следствие на гореописаните незаконосъобразни действия
въззивната частна жалба от 07.02.2020 г. е администрирана едва на 06.10.2020
г., когато е изпратена по компетентност на САС, т.е. осем месеца след
подаването й. Образувано е ч.гр.д. № 3299/2020 г. по описа на САС, по което
въззивният съд и с определение № 2236/12.10.2020 г. е отменил обжалваното
определение от 27.01.2020 г. и е освободил ищеца на основание чл.83, ал.2 от
ГПК от внасяне на дължимата държавна такса.
Т.е. видно от гореизложеното първоначално и след образуване на
делото на 15.01.2020 г. не е имало налице забавяне, нито неоправдано
бездействие от страна на съдията-докладчик, доколкото в рамките на 12 дена
от тази дата, съдията е извършил дължимите действия във връзка с проверка
на редовността на исковата молба, с която е сезиран и на 27.01.2020 г. се е
произнесъл с определение, с което е оставил без уважение искането на ищеца
да бъде освободен от държавна такса.
От този момент 07.02.2020 г. и до 12.10.2020 г. обаче е налице
неоправдано забавяне от осем месец и пет дни, извън разумните срокове, за
произнасяне по процесуалния въпрос, относно дължимостта на държавна
такса от ищеца, въпрос решаването на който не се отличава нито с
фактическа, нито с правна сложност, а е и въпрос по който е налице
многобройна съдебна практика, която не е съобразена и от двете съдилища,
което безспорно е довело до неразумно забавяне на разглеждане на делото.
Предвид допусната забава след връщане на делото в СГС, е следвало
процесуалните действия да се извършват по-ритмично и в по-кратки срокове.
Въпреки това и след размяната на книжа по реда на чл.131 от ГПК,
получаване на отговор от ответника на 11.12.2020 г., съдът е допуснал забава
в насрочването на делото за разглеждане в открито съдебно заседание,
8
констатирана с Определение № 437/12.02.2021 г., постановено по в.ч.гр.д.№
375/2021 г. по описа на САС, 1 състав, с което е определен и срок за изготвяне
на определение по чл.140 от ГПК, каквото е изготвено едва на 23.02.2021 г.,
т.е. около три месеца след постъпване на отговора.
С оглед на горното и към датата на подаване на исковата молба пред
Окръжен съд – София на 19.02.2021 г. безспорно е била налице забава в
разглеждане на гр.дело № 526/2020 г. по описа на ответния съд.
Видно от гореизложената хронология безспорно се установява, че
забавата в разглеждане на процесното гражданско дело се дължи и на
действия, и бездействията и на друг съд, различен от ответния, но както е
прието с Решение № 306 от 22.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2017 г., IV
г. о., ГК, което се споделя от настоящия въззивен състав: „продължителността
на съдебното производство се преценява глобално, като държавата отговаря
чрез своите процесуални субституенти – в случая съдилищата, за нарушение
на разумния срок за окончателното приключване на производството и
отговорността им е солидарна“, т.е. кредиторът може да иска изпълнение от
всеки съдлъжник. Обстоятелството, че солидарните длъжници дължат едно и
също нещо на кредитора, е предпоставка последният да може да иска
изпълнение на цялото задължение от когото и да е от солидарните длъжници,
като той може да предяви правата си срещу един от длъжниците, срещу
няколко от тях или срещу всички.
При реализиране на отговорността, предвид принципа на пълното
обезщетение за всички неимуществени вреди в причинна връзка с неразумно
продължилото съдебно производство, е без значение действията на кой
правораздавателен орган са довели до този резултат и в коя фаза на съдебното
производство е допуснато забавяне.
Настоящият състав намира, че разрешенията, относно отговорността по
чл. 2 ЗОДОВ, обективирани в ТР № 5/2013 от 15.06.2015 г. по т. дело №
5/2013 г. на ОСГК на ВКС са актуални и по отношение на отговорността по
чл. 2б ЗОДОВ, доколкото макар и фактическите състави да са различни, двата
вида отговорност имат един и същ характер. Съобразно мотивите на това
тълкувателно решение и на основание чл. 7 от Конституцията на Република
България отговорността е на държавата, а не на отделните нейни органи и
длъжностни лица. Разпоредбата на чл. 2 ЗОДОВ също изрично определя
9
държавата като длъжник по материалното правоотношение. Тя отговаря за
причинените вреди. Съдът и другите правозащитни органи представляват
държавата като процесуални субституенти. Съобразно чл. 2 ЗОДОВ
държавата в съответствие с посочения по-горе конституционен принцип носи
обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на
правозащитните органи. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение
за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са
причинени виновно от длъжностното лице.
С оглед на горните правни разрешения, дори само един правозащитен
орган да представлява държавата (както е в настоящия случай), то това не би
могло по никакъв начин да наруши принципа за пълно обезщетение за всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането.
Следователно обстоятелството, че исковата претенция не е заведена и
срещу Апелативен съд-София, не може да доведе до неоснователност и
отхвърляне на претенцията срещу ответника Градски съд София с
твърдението, че забавата е допусната от друг съд при въззивното разглеждане
на процесното гражданско дело.
По горните съображения настоящият въззивен състав счита, че за
ответника е налице, както процесуална, така и материално правна
легитимация да отговаря по предявения срещу него иск.
На следващо място наличието или липсата на нарушение зависи също и
от това дали общата дължина на производството е прекомерна или не, както и
от това какъв е залогът на делото за лицето. С други думи, отделни забавяния
могат да бъдат толерирани, стига общата продължителност на
производството да може да се приеме за разумна, с оглед на всички критерии,
следващи от практиката на ЕСПЧ.
Значимостта на интереса за страната обикновено е свързан с предмета
на делото, като от практиката на ЕСПЧ може да се направи изводът, че дела
по трудови и равняващи се по ефекта си на трудови спорове, особено такива
за отмяна на уволнение или на освобождаване от пост; дела за пенсии; дела за
осиновяване; дела за упражняване на родителски права или за лични контакти
10
с деца; дела на тежко болни хора, особено ако предметът им е свързан с
тяхната болест; дела, отнасящи се до обезщетение за причинени телесни
увреждания, за трудова злополука, за насилие от страна на полицията или за
незаконно задържане; дела, засягащи гражданско състояние; наказателни
дела, при които обвиняемият или подсъдимият е с мярка за неотклонение
„задържане под стража“ следва да се разглеждат по-бързо и с предимство, а в
някои случаи и в особено кратки срокове. Завишеният интерес от бързото
решаване на делото може да се дължи и на външни фактори, като например
инфлация, която води до обезценяване на иска, или напреднала възраст на
лицето.
Предметът на процесното дело не е измежду примерно посочените,
поради което не е изисквал по-завишено внимание от страна на ответната
страна. В този смисъл забавата в разглеждане на делото, не би могла да
обоснове завишен размер на претендираното обезщетение.
Така мотивиран съдът намира, че предявеният иск за заплащане на
неимуществени вреди ще следва да бъде уважен като основателен.
Достигайки до друг правен извод, относно основателността на исковата
претенция, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение,
което ще следва да бъде отменено.
По размера на предявения иск:
Съобразно практиката на ЕСПЧ (решение от 10.02.2011 г. по делото
Radkov v. Bulgaria по жалба № 18382/05, решение от 13.07.2017 г. по делото
Velkova v. Bulgaria по жалба № 1849/08), както и практиката на ВКС (решение
№ 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то ГО на ВКС, решение №
306/18 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то ГО на ВКС), в
исковото производство по чл. 2б от ЗОДОВ пълно и главно доказване следва
да бъде проведено от страна на ищеца по отношение на вида и размера на
имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка между
тях и забавеното производство; каквито в случая не се претендират, а относно
неимуществените вреди съществува силна, макар и оборима презумпция, че
неразумната продължителност на производството причинява такива, поради
което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва
обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице,
спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън
11
рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от
евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за
справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в
държавността поради забавянето на делото. В случая от страна на ответника
не са ангажирани никакви доказателства за оборване на тази презумпция.
Предвид горното и съобразно критерия за справедливост, установен с
чл. 52 от ЗЗД, справедлив размер на обезщетение според настоящия съдебен
състав възлиза на сумата от 500 лв., до който размер предявеният иск се явява
основателен. При определяне на дължимото обезщетение съдът съобразява и
забавата в разглеждане на делото, която не е драстична (около две години),
както и не особено големия залог на делото за ищеца по съображения
изложени по-горе. След извършена служебна справка се констатира, че на
27.01.2022 г. е постановено съдебно решение по делото, което е обжалвано и
към момента е образувано в.гр.д.№ 1145/2022 г. по описа на САС.
Така определения размер е достатъчен да репарира претърпените от
ищеца обичайни неимуществени вреди, а доколкото от доказателствата по
делото не се установяват други вреди над обичайните, то претендираният
размер се явява прекомерен, поради което искът ще следва да бъде отхвърлен
като неоснователен над присъдения размер от 500 лв. до пълния претендиран
от 25 050 лв.
Предвид гореизложеното и поради несъвпадане изводите на двете
съдебни инстанции, първоинстанционното решение ще следва да бъде
отменено в частта, с която исковата претенция е отхвърлена за сумата от 500
лв., представляваща разликата над дължимата сума от 500 лв. до пълния
претендиран размер от 25 050 лв., а в останалата обжалвана част следва да
бъде потвърдено.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на производството пред настоящата инстанция,
въззивният съд следва да преизчисли разноските направени от страните пред
първата инстанция и предвид уважаването на исковата претенция за
неимуществени вреди частично.
Ищецът е освободен от държавна такса на основание чл.83, ал.2 от ГПК,
поради което не е правил разноски в производството и такива не му се
присъждат.
12
Още с исковата молба ищецът е направил изявление, че адвокат И. ще
го представлява безплатно в настоящото производство, поради което и на
основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, ответникът ще следва да
бъде осъден да заплати на адвокат И. адвокатско възнаграждение в размер
определен, съобразно материалния интерес от 25 050 лв. на основание чл.7,
ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения-1281,50 лв. От тази сума и съобразно уважената
част от иска в размер на 500 лв., на адвокат И. се дължи адвокатско
възнаграждение в размер на 25,58 лв.
Ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение.
Неоснователно е възражението на ищеца, че такова не се дължи, доколкото в
производство ответникът не е представляван от юрисконсулт.
Ответният СГС действително е бил представляван по делото, както пред
първоинстанционния съд, така и пред въззивния не от юрисконсулт, а от
съдебен помощник, като въззивникът не оспорва, че последният е служител с
юридическо образование при СГС. Съгласно изричната разпоредба на чл. 32,
т. 3 от ГПК, държавните учреждения и другите юридически лица могат да
бъдат представлявани в съдебното производство по пълномощие както от
юрисконсулти, така и от други техни служители с юридическо образование.
Същественото за приложението на тази разпоредба, респ. – и на разпоредбата
на чл. 78, ал. 8 от ГПК (в случая във вр. с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ) е не
наименованието на длъжността на служителя, а качеството му на
правоспособен юрист, което му дава възможност да осъществява
процесуалното представителство на юридическото лице, чиито е служител е.
Именно, тъй като юрисконсултите и другите служители с юридическо
образование работят по трудово или служебно правоотношение към
съответните юридически лица, последните им заплащат трудово
възнаграждение, респ. – заплата, а не уговорено за конкретното дело
адвокатско възнаграждение. Поради това, за разлика от общите разпоредби на
чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, които изрично изискват съответните разноски,
включително за адвокатско възнаграждение, да са заплатени (направени) от
страната, специалната разпоредба на чл. 78, ал. 8 от ГПК изисква по делото да
е установено единствено, че страната – юридическо лице е била
представлявана (защитавана) в съдебното производството от юрисконсулт,
респ. – от друг неин служител с юридическо образование съгласно чл. 32, т. 3
13
от ГПК, като не е необходимо, а и не би било възможно, да се представят
доказателства за направени разноски за юрисконсултско възнаграждение,
което да е заплатено по конкретното дело. Също съгласно изрично
постановеното с разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, размерът на разноските
за юрисконсултско възнаграждение се определя от съда, като този размер не
може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по
реда на чл. 37 от ЗПП. В този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите
към тълкувателно решение № 3/13.05.2010 г. на ОСК на ВАС.
Горното е цитат от Решение № 163/24.06.2020 г., гр.д.№ 924/2019 г. на
ВКС, ІV г.о., което се споделя от настоящия състав.
Ето защо съдът намира, че с оглед отхвърляне на исковата претенция в
размер на сумата от 24 550 лв. ищецът дължи на ответника юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя в минимален размер от 100 лв. на
основание чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.37 от ЗПП и чл.25, ал.1 Наредба
за заплащането на правната помощ. От тази сума ищецът дължи 98 лв. за
първа и 98 лв. за въззивна инстанции, които суми са съответни на
отхвърлената част от исковата претенция, респ.от въззивната жалба.
Предвид горното обжалваното решение ще следва да бъде отменено и в
частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски направени
пред първата инстанция над дължимата сума от 98 лв. до сумата от 200 лв.
Предмет на настоящото производство е частна въззивна жалба вх.№
260511/14.02.2022 г. против Определение № 260017/02.02.2022 г. на
Софийски окръжен съд, постановено по гр.д.№ 139/2021 г., с което съдът е
оставил без уважение молбата на ищеца с правно основание чл.248 от ГПК за
изменение на решението в частта за разноските, с която е осъден да заплати
на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. По същата
е било образувано в.ч.гр.д.№ 858/2022 г. по описа на САС, 7 състав,
производството по което е било прекратено с Определение № 868/29.03.2022
г. и изпратено за разглеждане по настоящото в.гр.д.№ 3514/2021 г.
С оглед обаче на така извършеното преизчисляване на разноските,
частната въззивна жалба на ищеца ще следва да бъде оставена без
разглеждане, поради липса на правен интерес.
По разноските пред настоящата въззивна инстанция.
Пред настоящата въззивна инстанция въззивникът е представляван
14
безплатно от адвокат И., поради което и с оглед частичното уважаване на
въззивната жалба на ищеца за сумата от 500 лв., на същият се дължи
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА в размер на 25,58
лв., която сума е съответна на уважената част от въззивната жалба. По
съображения изложени по-горе въззивникът дължи на въззиваемия разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 98 лв.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260302 от 19.10.2021 г., постановено по гр.д. №
139/2021 г., Софийски окръжен съд, гражданско отделение, 8 състав в частта,
с която е отхвърлен предявения от Х. Т. И. срещу Софийски градски съд иск
за заплащане на сумата от 500 лв., представляваща разликата над дължимата
сума от 500 лв. до пълния претендиран размер от 25 050 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване
на правото му на разглеждането на гр.д. № 526/2020 г. на СГС,
производството по което не е приключило, в разумен срок съгласно чл. 6, § 1
от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, ведно
със законната лихва за забава от датата на предявяване на иска, както в
частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото
за сумата над 98 лв. до присъдения размер от 200 лв. и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Софийски градски съд, гр. София, бул. “Витоша“ № 2 да
заплати на основание чл.2б, ал.3 от ЗОДОВ на Х. Т. И., ЕГН **********, гр.
***, ул. „***“ № *, със съдебен адрес: гр. София, ж.к. „Левски Г“, бл.5, вх. Ж,
ет.4, ап.181, адвокат С. Т. И. сумата от 500 лв. /петстотин лв./,
представляваща обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди,
вследствие от нарушение на правото на ищеца на разглеждане и решаване на
гр. дело № 526/2020 г. по описа на СГС, І-13 състав в разумен срок съгласно
чл. 6, § 1 от Конвенцията, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на предявяване на иска-19.02.2021 г. до окончателното
изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Софийски градски съд, гр. София, бул. “Витоша“ № 2 да
15
заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адвокат С. Т. И.,
гр.***, ж.к. „***“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.***, адвокатско възнаграждение в размер
на 25,58 лв. /двадесет и пет и 0,58 лв./, съответно на уважената част от иска за
осъщественото от него безплатно процесуално представителство на ищеца
пред първата инстанция и сумата от 25,58 лв. /двадесет и пет и 0,58 лв./,
съответно на уважената част от въззивната жалба за осъщественото от него
безплатно процесуално представителство на въззивника пред настоящата
инстанция.
ОСЪЖДА Х. Т. И., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“ № *, със съдебен
адрес: гр. София, ж.к. „Левски Г“, бл.5, вх. Ж, ет.4, ап.181, адвокат С. Т. И. да
заплати на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК на Софийски градски съд, гр.
София, бул. “Витоша“ № 2 сумата от 98 лв./деветдесет и осем лв./ разноски
направени пред настоящата въззивна инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като процесуално недопустима поради
липса на правен интерес частна въззивна жалба вх.№ 260511/14.02.2022 г.
против Определение № 260017/02.02.2022 г., с което съдът е оставил без
уважение молбата на ищеца с правно основание чл.248 от ГПК за изменение
на решението в частта за разноските, с която е осъден да заплати на ответника
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
В тази част решението има характер на определение и подлежи на
обжалване от страните с частна жалба пред Върховен касационен съд в
едноседмичен срок, считано от датата на получаване на препис от
съдебния акт.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16