№ 969
гр. София, 18.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100505616 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД срещу решение № 4911 от 19.03.2024 г.,
постановено по гр. дело № 23143/2023 г. по описа на СРС, 66 състав, с което са уважени
предявените от „Тесдо“ ЕООД частични осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за сумата от общо 2613,86 лв., част от вземане в общ размер от 3064,90 лв.,
представляваща сбор от получена от ответника сума по нищожните клаузи на чл. 4, ал. 2 от
Договор за паричен заем № 3425409 от 15.01.2019 г., Договор за паричен заем № 3343863 от
10.10.2018 г., Договор за паричен заем № 3283767 от 27.07.2018 г., Договор за паричен заем
№ 3180243 от 20.03.2018 г. и Договор за паричен заем № 2813483 от 18.05.2017 г., сключени
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и В.Х.К., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба - 16.05.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за недопустимост на решението поради
произнасяне по нередовна искова молба, евентуално за неправилност на обжалваното
решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните
правила и необоснованост. Въззивникът счита, че липсват доказателства за възникване на
вземането в полза на цедента, тъй като не се установява В.Х.К. да е платила сума в
1
претендирания размер, нито това да е извършено въз основа на договорни клаузи, които са
нищожни. Поддържа, че по делото не се доказва валидното прехвърляне на претендираното
вземане в полза на ищеца по силата на действителен договор за цесия, който да обвързва
ответника, тъй като в по-ранен момент кредитополучателят вече бил прехвърлил вземанията
на трето лице – „Темис Кепитъл“ ЕООД, а прекратяването на първия договор за цесия не
водело до връщане на вземанията обратно в патримониума на цедента. Твърди, че договорът
за цесия е недействителен поради наличие на неравноправни клаузи в него, респ. предвид
ненадлежното индивидуализиране на вземанията, предмет на договора и тяхната цена.
Поддържа, че неустоечната клауза в договорите за потребителски кредит е валидна, като
начислената неустойка не представлява скрита възнаградителна лихва и размерът й не
следва да се включва в ГПР. Ето защо, моли първоинстанционното решение да бъде
обезсилено и производството по делото да бъде частично прекратено, евентуално решението
да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Въззиваемият „Тесдо“ ЕООД изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.
Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се добави и следното:
На първо място, въззивният съд счита, че доводите във въззивната жалба за недопустимост
на решението поради произнасяне по нередовна искова молба са несъстоятелни.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от „Тесдо“ ЕООД
срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД частични осъдителни искове с правно основание чл. 99,
ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на предадени без основание суми, които
вземания са цедирани на ищеца с договор за вземания от финансови институции, като в
първоначалната искова молба са изложени доводи за нищожност на сключените от цедента и
2
ответника договори за потребителски кредит и липса на основание за плащане на сумите по
нищожните договорни клаузи. Поддържа се, че в периода 18.05.2017 г. – 20.10.2021 г.
цедентът В.Х.К. е платила на ответника суми по нищожна неустоечна клауза в общ размер
от 3064,90 лв., като с уточнителни молби от 29.05.2023 г. и от 22.06.2023 г. е посочено, че по
договора от 16.01.2019 г. се претендира връщане на сумата от 1 лв., част от вземане в общ
размер от 770,22 лв., а с молби от 10.07.2023 г. и 12.03.2024 г. е направено изменение на иска
чрез увеличение на размера му до цялата претендирана за връщане сума от 770,22 лв.; по
договора от 10.10.2018 г. се претендира връщане на сумата от 1 лв., част от вземане в общ
размер от 876,40 лв., а с молби от 10.07.2023 г. и 12.03.2024 г. е направено изменение на иска
чрез увеличение на размера му до цялата претендирана за връщане сума от 876,40 лв.; по
договора от 27.07.2018 г. се претендира връщане на сумата от 1 лв., част от вземане в общ
размер от 444,55 лв., а с молби от 10.07.2023 г. и 12.03.2024 г. е направено изменение на иска
чрез увеличение на размера му до сумата от 261,50 лв.; по договора от 20.03.2018 г. се
претендира връщане на сумата от 45,99 лв., част от вземане в общ размер от 521,85 лв., а с
молби от 10.07.2023 г. и 12.03.2024 г. е направено изменение на иска чрез увеличение на
размера му до сумата от 254,73 лв.; а по договора от 18.05.2017 г. се претендира връщане на
сумата от 451,01 лв., част от вземане в общ размер от 451,88 лв. Уточнен е периодът на
плащане на претендираните суми, както и обстоятелството, че липсва основание за
имущественото разместване, тъй като сумите са предадени като неустойки по договорна
клауза (чл. 4, ал. 2 от договорите), която е нищожна.
Следователно, видно е, че вземанията са индивидуализирани в пълна степен по основание и
размер, като са посочени и конкретните дати на плащане на сумите, чието връщане се иска
(установени и от заключението на ССЕ), поради което исковата молба е редовна. Ето защо,
първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, а е разгледал по същество
именно заявената от ищеца искова претенция за връщане на дадени без основание парични
суми, поради което обжалваното решение не е недопустимо.
По делото е представен договор за паричен заем № 3425409/16.01.2019 г., по силата на който
В.Х.К. е получила от „Изи Асет Мениджмънт“ АД потребителски кредит в размер на 1000
лв., със задължение за връщането му на 22 двуседмични вноски, ведно с уговорената
възнаградителна лихва от 35 % годишно. Представени са и договор за паричен заем №
3343863/10.10.2018 г., по силата на който В.Х.К. е получила от „Изи Асет Мениджмънт“ АД
потребителски кредит в размер на 1250 лв., със задължение за връщането му на 20
двуседмични вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 35 % годишно; респ.
договор за паричен заем № 2813483/18.05.2017 г., по силата на който В.Х.К. е получила от
„Изи Асет Мениджмънт“ АД потребителски кредит в размер на 1000 лв., със задължение за
връщането му на 13 двуседмични вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 35
% годишно; респ. договор за паричен заем № 3180243/20.03.2018 г., по силата на който
В.Х.К. е получила от „Изи Асет Мениджмънт“ АД потребителски кредит в размер на 1000
лв., със задължение за връщането му на 15 двуседмични вноски, ведно с уговорената
възнаградителна лихва от 35 % годишно; както и договор за паричен заем №
3
3283767/27.07.2018 г., по силата на който В.Х.К. е получила от „Изи Асет Мениджмънт“ АД
потребителски кредит в размер на 750 лв., със задължение за връщането му на 17
двуседмични вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 35 % годишно.
Предоставените заеми са били изцяло усвоени (видно от заключението на ССЕ), а доколкото
договорите имат характеристиките на договори за потребителски кредит съгласно дадената
в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемополучателят по тях има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието им следва да бъде изцяло
съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В случая, в процесните договори за паричен заем е посочен конкретен процент на ГПР
(между 40,39 % и 41,39 %), с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било
изпълнено. В същото време обаче, от съдържанието на договорите не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в чл. 8 от
договорите общо е посочено, че при изчисление на ГПР е взето предвид, че договорът ще е
валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си, съответно няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава
и неустойка за неизпълнение на някое от задълженията, но това не е достатъчно, за да бъде
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани конкретно
4
взетите предвид допускания и кои са разходите, съобразени при изчисляване на годишния
процент на разходите по точно тази сделка, сключена с лицето.
Същевременно, очевидно е, че уговорените размери между 40,39 % и 41,39 % не отразяват
реалния ГПР, тъй като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно
неустойката за непредставяне на обезпечение по чл. 4, ал. 2 от договорите (в размер между
444,55 лв. и 876,40 лв. по петте договора), която съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че
„общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. В случая, неустойката несъмнено представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално
известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договорите
за кредит, включена е в погасителните планове по всеки договор, като липсват данни да е
била незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и
представлява част от месечните погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е
обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при
съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги
дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение е практически
неизпълняемо – в срок от три дни от сключване на договора да бъде осигурена банкова
гаранция за сумата по главницата (която ако беше по възможностите на кредитополучателя,
последният въобще нямаше да има нужда от потребителски кредит) или поръчителство от
две физически лица, които да отговарят на подробно описани многобройни изисквания.
Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че кредиторът
действително има право да получи обезпечение на вземането си и не е длъжен да отпуска
необезпечен заем, но начисляването на допълнително вземане в случай че такова
обезпечение не бъде предоставено, противоречи на добрите нрави. Подобна неустоечна
клауза излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат
заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се
престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема,
което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не
го направи, дългът му нараства и се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
5
длъжника. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и така формулирана (при невъзможни
за изпълнение условия за предоставяне на обезпечение по заем с нисък размер), същата
представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде
включена в общия разход по кредита. С нейното добавяне действителният ГПР по договора
за кредит става значително по-висок от обявения в него и несъмнено надхвърля законово
регламентирания максимум от 50 % - съобразно приетото заключение на ССЕ размерът на
ГПР при включване на неустойката възлиза на 115,35 % по договора от 16.01.2019 г., на
115,99 % по договора от 10.10.2018 г., на 116,50 % по договора от 27.07.2018 г., на 117,26 %
по договора от 20.03.2018 г. и на 118,50 % по договора от 18.05.2017 г., т.е. ГПР надвишава
значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар формално
предвиденият в договорите ГПР да е в съответствие с максимално установения в закона, то
не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от
задължителното съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към
ЗПК начин. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите,
тъй като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите
да взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с
императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен,
че води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и
Решение на СЕС по дело № С-714/22, според което когато в договор за потребителски
кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3,
буква ж) от тази директива разходи, този договор следва да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Ето защо, като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията
на закона, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание
чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
включително и уговорената възнаградителна лихва. От приетите по делото писмени
доказателства и неоспореното заключение на ССЕ се установява, че главницата по договора
от 16.01.2019 г. в размер на 1000 лв. е изцяло изплатена на цедента, който е върнал на
заемателя сума в общ размер от 1977,26 лв. Разликата над размера на погасената главница е
6
недължимо платена от потребителя въз основа на нищожен договор за потребителски
кредит, т.е. дължимата за връщане сума е в размер на 977,26 лв., но предвид принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес осъдителният иск по този договор се явява
основателен за пълния предявен (по-малък) размер от 770,22 лв.
От приетите по делото писмени доказателства и неоспореното заключение на ССЕ се
установява, че главницата по договора от 10.10.2018 г. в размер на 1250 лв. е изцяло
изплатена на цедента, който е върнал на заемателя сума в общ размер от 2355,60 лв.
Разликата над размера на погасената главница е недължимо платена от потребителя въз
основа на нищожен договор за потребителски кредит, т.е. дължимата за връщане сума е в
размер на 1105,60 лв., но предвид принципа на диспозитивното начало в гражданския
процес осъдителният иск по този договор се явява основателен за пълния предявен (по-
малък) размер от 876,40 лв.
От приетите по делото писмени доказателства и неоспореното заключение на ССЕ се
установява, че главницата по договора от 27.07.2018 г. в размер на 750 лв. е изцяло
изплатена на цедента, който е върнал на заемателя сума в общ размер от 1279,57 лв.
Разликата над размера на погасената главница е недължимо платена от потребителя въз
основа на нищожен договор за потребителски кредит, т.е. дължимата за връщане сума е в
размер на 529,57 лв., но предвид принципа на диспозитивното начало в гражданския процес
частичният осъдителен иск по този договор се явява основателен за пълния предявен (по-
малък) размер от 261,50 лв.
От приетите по делото писмени доказателства и неоспореното заключение на ССЕ се
установява, че главницата по договора от 20.03.2018 г. в размер на 1000 лв. е изцяло
изплатена на цедента, който е върнал на заемателя сума в общ размер от 1632,26 лв.
Разликата над размера на погасената главница е недължимо платена от потребителя въз
основа на нищожен договор за потребителски кредит, т.е. дължимата за връщане сума е в
размер на 632,26 лв., но предвид принципа на диспозитивното начало в гражданския процес
частичният осъдителен иск по този договор се явява основателен за пълния предявен (по-
малък) размер от 254,73 лв.
От приетите по делото писмени доказателства и неоспореното заключение на ССЕ се
установява, че главницата по договора от 18.05.2017 г. в размер на 1000 лв. е изцяло
изплатена на цедента, който е върнал на заемателя сума в общ размер от 1548,69 лв.
Разликата над размера на погасената главница е недължимо платена от потребителя въз
основа на нищожен договор за потребителски кредит, т.е. дължимата за връщане сума е в
размер на 548,69 лв., но предвид принципа на диспозитивното начало в гражданския процес
частичният осъдителен иск по този договор се явява основателен за пълния предявен (по-
малък) размер от 451,01 лв.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че процесният
договор за цесия, с който претендираното вземане в било прехвърлено от потребителя в
полза на ищцовото дружество, не е недействителен. В договора за вземания от финансови
институции № 1072 от 20.10.2021 г. е посочено, че вземанията на цедента представляват
7
платени без основание суми по изрично посочените с номер и дата 6 броя договори за
паричен заем (като предмет на настоящото дело са вземанията по пет от тези договори),
сключени с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като същите са в достатъчна степен
индивидуализирани по основание, период и размер. Уговорката, че плащането на цената по
договора е поставено под условие, не противоречи на добрите нрави, като законът не
забранява и безвъзмездно прехвърляне на вземания по договор за цесия. Евентуалното
наличие на неравноправни клаузи в договора за цесия е неотносим въпрос към настоящия
спор, доколкото подобно възражение може да навежда единствено потребителят по
сделката, в полза на когото са регламентирани изискванията на ЗЗП, а за ответника като
трето лице е недопустимо да се позовава на потребителската защита. Следователно,
договорът за цесия е валиден и годен да прехвърли процесното вземане в полза на
цесионера.
В допълнение и във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че
вземанията за неоснователно обогатяване са валидно прехвърлени на ищеца по делото, тъй
като преходно сключеният договор за цесия с „Темис Кепитъл“ ЕООД от 09.04.2021 г. е бил
прекратен с анекс от 19.10.2021 г., в който изрично е посочено, че прехвърлените вземания
се връщат в патримониума на цедента В.Х.К., за което длъжникът е бил редовно уведомен с
писмо, връчено чрез телепоща на 25.02.2022 г. Ето защо, заемополучателят валидно е
прехвърлил същите вземания на ищеца с последващ договор за цесия от 20.10.2021 г.
Обстоятелството, че вземанията произтичат от договори за потребителски кредит и правата
на потребителя по тях, не е пречка същите да бъдат валидно цедирани на лице, което няма
качеството потребител, тъй като тези вземания са възникнали преди цесията – считано от
датата на плащането им без основание, от когато са станали изискуеми и като парични
вземания могат да бъдат валидно прехвърляни на всяко трето лице.
С оглед на изложеното, предвид разпределението на доказателствената тежест между
страните и при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства предявените искове
за връщане на платени суми без основание, които вземания са били цедирани на ищеца, се
явяват доказани и следва да бъдат уважени изцяло за сумата от общо 2613,86 лв., част от
вземане в общ размер от 3064,90 лв. Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е
постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски за адвокатско възнаграждение, като в писмена молба от 05.02.2025 г.
преди хода на устните състезания въззивникът е навел възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК,
което въззивният съд намира за основателно. Следва да се отбележи, че съобразно Решение
на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. №
1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения,
определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като предвид
фактическата и правна сложност на делото и обема на положения труд по процесуално
представително във второинстанционното производство, настоящата въззивна инстанция
намира, че уговореният и платен от ищеца хонорар за подаване на отговор на въззивната
8
жалба и процесуално представителство пред СГС в размер на 500 лв. е прекомерен и следва
да бъде намален до сумата от 200 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4911/19.03.2024 г., постановено по гр.д. № 23143/2023 г. по
описа на СРС, 66 състав.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на
„ТЕСДО“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Васил Левски“ № 70, ет. 2, ап. 8, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 200 лв., разноски
във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9