Решение по дело №130/2021 на Окръжен съд - Враца

Р Е Ш Е Н И Е  № 260146

гр. Враца, 09.06.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Врачанският окръжен съд, Гражданско отделение, в публично заседание на четиринадесети май две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                        Председател:    ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА

                                                               Членове:    ПЕНКА Т. ПEТРОВА

                                                                     Мл.с.    МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА

 

в присъствието на секретар Галина Емилова, като разгледа докладваното от мл. съдия Младенова в.гр.дело № 130 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 260185/06.11.2020 г., постановено по гр. дело № 782/2020 г. по описа на Районен съд – Враца, е уважен предявеният положителен установителен иск за собственост, като е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Д.Й. К., ЕГН: **********, с адрес: ***, П.Й.С., ЕГН: **********, с адрес: ***,  М.Й.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, Й.П.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, М.И.М., ЕГН: **********, с адрес: *** и Г.Д.С., ЕГН: **********, с адрес: ***, че М.В.М., ЕГН: **********, с адрес: *** е собственик на 2/8 идеални части от следния недвижим имот: урегулиран поземлен имот Х, планоснимачен № 71, квартал 6 по плана на с. ***, община Враца, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г., с площ на имота 538 кв.м., при съседи: улица, УПИ I-70 на В. П. Т., УПИ III-73 на И. П. Т., УПИ IХ-72 на М.И. ***, ведно с построените в имота масивна жилищна сграда, две масивни стопански сгради и всички подобрения в имота, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен до размера от 2/8 идеални части констативен нотариален акт № 23, т. X, рег. № 7853, дело № 1155/2017 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара и констативен нотариален акт № 22, т. III, рег. № 2462, дело № 268/2019 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара. Със същото решение съдът е признал за недоказано на основание чл. 194, ал. 3, изр. 1 ГПК оспорването на истинността на официални документи – два договора за продажба на наследство от 18.12.2013 г., приложени на л. 19-21 от делото, в частта за извършените по тях нотариални удостоверявания от нотариус И. Л. с рег. № 339 в Нотариалната камара.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответницата П.Й.С., чрез адв. М.Г., към която са се присъединили и ответниците Д.Й. К. и Г.Д.С.. В подадената въззивна жалба се излагат съображения за неправилност и необоснованост на първоистанционното решение и за постановяването му в нарушение на материалния закон, процесуалните правила и при необсъждане на представените писмени и гласни доказателства в съвкупност, както и на възраженията на страните.

Поддържа се, че са допуснати съществени процесуални нарушения от районния съд при първоинстанционното разглеждане на делото, като след като съдът е констатирал, че ответницата М. К.а е починала, производството по делото не е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК, за да не текат сроковете, текли в полза на починалата страна, а е конституирал наследниците ѝ. Посочва се, че не е дадена възможност всички новоконституирани ответници да изразят становище по доклада, да оспорят или признаят иска и да поискат събиране на доказателства. Цитира се съдебна практика в смисъл, че правоприемникът е могъл да въведе в процеса нови възражения или нови фактически твърдения, които не са били въведени от праводателя му, а също и своите лични възражения срещу предявения иск, които биха се преклудирали от силата на пресъдено нещо на съдебното решение. Твърди се, че конституирането на П.С., М.М. и Д. К. е в качеството на ответници – наследници на починалата М. К.а, като те не са длъжни да поддържат позицията на наследодателката си, изразена от нея в срока за отговор по чл. 131 ГПК. Сочи се, че приложеното по делото становище от М.М., с което признава иска, не е докладвано от съда и не е връчено на страните, като от него не става ясно дали същата признава иска по отношение на сключения договор за продажба на наследство със самата нея или с наследодателката ѝ.

На следващо място се навеждат доводи, че е допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като съдът не е обсъдил поотделно и в съвкупност свидетелските показания по делото, не е посочил на кои дава вяра и по отношение на кои факти и обстоятелства имат значение те, и не е приложил разпоредбата на чл. 172 ГПК за показанията на свидетелите, които са в най-тесни роднински връзки с ищцата, което води до необоснованост на решението.

Излагат се съображения, че въпреки направеното възражение с отговора на исковата молба, че в същата не е уточнено дали се иска признаване за установено правото на собственост на основание чл. 77 ЗС, придобито чрез правна сделка, или в резултат на присъединеното и самостоятелно давностно владение по реда на чл. 79, ал. 1 ЗС, съдът не се е произнесъл по него, като в диспозитива на съдебното решение не е отразено на какво правно основание се признава правото на собственост на ищцата, като то не може да се извлече и от мотивите на решението. Поддържа се, че по този начин е разместена доказателствената тежест по иска и е нарушено правото на защита на ответницата П.С., тъй като тя се легитимира като собственик въз основа на разпоредителна сделка, а ищцата заявява два различни по естеството си способа за придобиване на собственост, като съдът е дал указания, че доказателствената тежест за установяване правото на собственост е на ответницата. Твърди се, че съдът е следвало да даде указания на ищцата да уточни на какво основание се заявява собствеността ѝ. Посочва се и че съдът е обсъдил само действието на договорите за продажба на наследство, но не са обсъдени наведените от ищцата претенции за самостоятелно владение, нито за присъединено такова. Изтъква се, че с обжалваното решение е признато правото на собственост на ищцата върху недвижимия имот и постройките в него, като не може да се приеме само въз основа на свидетелските показания по делото, че собствеността върху постройките е доказана, тъй като в договорите за продажба на наследство не е описано какво се включва в притежанието на недвижимия имот, и няма доказателства, че постройките са принадлежали на наследодателя Й. К., чието наследство е продадено след смъртта му. Поддържа се, че липсват мотиви на съда относно момента на построяването на сградите, принадлежността им към наследството на наследодателя и към изготвения констативен нотариален акт на М. К.а, както и относно  приложението на чл. 92 ЗС по отношение на констативния нотариален акт на П.С..

В жалбата се поддържа, че е допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в правния извод на съда, че договорите за продажба на наследство, въз основа на които ищцата претендира да е станала собственик на 2/8 идеални части от правото на собственост на процесния имот, са в сключени в изискуемата от закона форма, а вписването им не е елемент от фактическия състав за пораждане на правното им действие, който извод е в противовес с правната норма на чл. 212, ал. 3 ЗЗД, с чл. 4, б. "б" от ПВ в редакцията му, действала към 2013 г., както и с чл. 112, ал. 1, б. "б" ЗС и чл. 113 ЗС. Посочва се, че вписването на договорите за продажба на наследство в случая има оповестително-защитно действие, като до вписването им те не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и са вписали вещни права върху недвижимия имот. Твърди се, че в случая констативните нотариални актове, отменени по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК до размер от 2/8 идеални части, са непротивопоставими на договорите за продажба на наследство, тъй като са вписани в Служба по вписванията по-рано от договорите.

На следващо място се навеждат доводи, че първоистанционният съд неправилно не е установил нищожността на извършеното нотариално удостоверяване на договорите за продажба на наследство поради незачитане на разпоредбите на ГПК относно нотариалното производство. Поддържа се, че е налице нищожно нотариално удостоверяване на личността на М. К.а при нарушаване на чл. 589, ал. 2 ГПК и чл. 578, ал. 5, предл. посл. ГПК. Твърди се, че в свидетелските показания по делото са налице противоречия относно това по какъв начин нотариусът е удостоверил самоличността на М. К.а. Изтъква се, че последната е притежавала валиден документ за самоличност, за който нотариусът е могъл да извърши проверка по ЗННД, и при установяването му не е имал основание да събира свидетелски показания, тъй като такива се събират при липса на такъв документ, а не при наличие на документ за самоличност, който не се съхранява у лицето. Твърди се, че е налице и нарушение на чл. 585 ГПК, а нотариусът е нарушил разпоредбата на чл. 170 ГПК като не е съставил писмен документ, в който да е видно, че на свидетелите е снета самоличност, изяснени са данните за евентуална заинтересованост и им е напомнена отговорността в случай на лъжесвидетелстване. Посочва се и че направените зачерквания и поправки в договора за прехвърляне на наследство, сключен между ищцата и М.М., са основание за нищожност на нотариалното удостоверяване поради неспазване на разпоредбата на чл. 579, ал. 3 ГПК, който по аналогия следва да се приложи в случая. Изтъква се, че поправките в документа са направени от помощник-нотариус М. Р., въпреки че подписите върху договора са удостоверени от нотариус И. Л., като последният посочва в свидетелските си показания, че подписът върху поправката не е негов. В случая липсва и изрична отметка в договора, че е налице поправка в името на една от страните, а страните не са подписали така направената поправка. В обобщение се посочва, че договорите за продажба на наследство не са удостоверени от нотариуса по надлежния ред и не са могли да породят действието си.

Към въззивната жалба, в срока за депозирането ѝ, е подадено допълнение, в което се излагат съображения, че първоинстанционното съдебно решение е недопустимо, тъй като след констатиране на смъртта на ответницата М. К.а районният съд е установявал правото на собственост на праводател и правоприемници в процеса, без да посочи към кой момент се установява то. Цитира се практика на ВКС в подкрепа на тези твърдения.

Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли исковите претенции. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ищцата М.В.М., чрез адв. М.Л., в които се излагат съображения за нейната неоснователност. Посочва се, че в допълнението към въззивната жалба не се съдържат никакви конкретни доводи, които да обосновават недопустимостта на обжалваното решение, а цитираното решение на ВКС е постановено при различна фактическа обстановка.

Твърди се, че е недопустимо въззивницата да навежда доводи за нарушение на чужди процесуални права, а ако Д. К. е искал да атакува съдебното решение с доводи за процесуални нарушения, е следвало да го направи като депозира от  свое име въззивна жалба, а в случая се е присъединил към жалбата на сестра си. Поддържа се, че въззивницата е подала отговор на исковата молба, в който е изложила своите доводи и възражения, присъствала е в откритите съдебни заседания, като твърдението, че не е изразила отделно становище като наследник, което би било различно, е нелогично.

На следващо място се излагат съображения, че първоинстанционният съд не е имал основание да постановява спиране на производството по делото, тъй като ищцата с изрична молба е уведомила съда за смъртта на ответницата, както и е посочила наследниците ѝ, както и че не е имал задължение повторно да предоставя срок за отговор на новоконституираните ответници, защото срокът за отговор по отношение на починалата М. К.а е бил изтекъл при настъпване на смъртта ѝ. Посочва се, че ответникът Д.К. е имал възможност да изложи становището си по иска, като се е явил в двете открити съдебни заседания, но не е пожелал да стори това.

Поддържа се, че съдът е анализирал всички обстоятелства, изнесени в свидетелските показания, които са от значение за изхода на делото, както и е изложил мотиви относно направеното оспорване на истинността на договорите за продажба на наследство в частта относно нотариалното удостоверяване.

Посочва се, че първоинстанционният съд не е имал основание да оставя исковата молба без движение, тъй като в същата няма противоречие между обстоятелствената част и петитума. Изтъква се, че когато с една искова молба при условията на кумулативност са заявени няколко иска, съдът следва да даде указания на ищеца да заяви поредността, при която да бъдат разгледани, но само ако счете, че въведените основания не могат да съществуват едновременно, като в случая правилно съдът е приел, че не се касае до придобиване на идеални части от имота на едно основание, след като вече са били придобити на друго.

Твърди се, че за да приеме, че ищцата е собственик на 2/8 идеални части от имота, ведно с построените в него сгради, съдът се е позовал на заключението на СТЕ, на писмените доказазателства и на свидетелските показания, които са безпротиворечиви, че сградите в имота са съществували към датата на сключване на договорите за продажба на наследство. Изтъква се, че законосъобразно съдът е приел, че в договорите от 25.01.2018 г. и 28.05.2018 г. липсва изрично заявена воля за прехвърляне на правото на собственост върху постройките в имота, поради което е налице "установено друго" и правилото на чл. 92 ЗС е неприложимо.

Излагат се и съображения, че вписването на договора за продажба на наследство, когато в наследството има недвижими имоти, не е елемент от фактическия състав на сделката, а осигурява противопоставимостта му спрямо трети лица, поради което е правилна преценката на съда, че двата договора за продажба на наследствени права са действителни и от категорията на актове с вещно-транслативно действие. Твърди се, че въззивницата е признала в отговора на исковата молба и в съдебно заседание на 08.10.2020 г., че е узнала за двата договора за продажба на наследство още през 2013 г., поради което те са ѝ били противопоставими още от тогава. Поддържа се и че вписването има оповестително действие спрямо третите лица, но не и по отношение на страните по сделката, като в случая М. К.а е била такава и по отношение на нея и двата договора за продажба на наследство са противопоставими.

Относно оспорването действителността на нотариалното удостоверяване на договорите за продажба на наследство се навеждат доводи, че в отговора на исковата молба самата въззивница е признала, че договорът е сключен лично от М. К.а, а изводът на съда, че не е налице нищожно нотариално удостоверяване на самоличността на последната при удостоверяването на подписите под договора, сключен от нея, е правилен. По отношение на договорът, сключен от М.М., се изтъква, че въззивницата няма правен интерес да оспорва удостоверяването на подписа на прехърлителката.

Иска се от въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендират се и разноски.

С Определение № 260223/29.03.2021 г. въззивният съд е оставил без движение производството по в.гр.д. № 130/2021 год. по описа на Врачанския окръжен съд, като е намерил, че е налице нередовност на исковата молба, тъй като същата не отговаря на изискването на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК за изложение на обстоятелствата, на които се основава искът. Указал е на ищцата М.В.М., че в едноседмичен срок от уведомяването ѝ чрез връчване на препис от съдебния акт, следва да отстрани нередовностите в искова молба вх. № 4979/12.03.2020 г., както следва: 1/ Да конкретизира дали въвежда допълнително основание за придобиване правото на собственост, като се позовава на изтекла придобивна давност в нейна полза по отношение на претендираните от нея 2/8 ид. ч. от процесния имот или същите твърдения са насочени само към оспорване на признатото с констативен нотариален акт от 14.12.2017 г. № 23, том X, рег. № 7853, дело № 1155 от 2017 г. право на собственост по давностно владение на М. К.а; 2/ В случай, че се позовава на изтеклата придобивна давност като още един способ, въз основа на който тя е придобила собствеността, да заяви дали предявява отделен иск за признаване за установено, че е собственик на 2/8 ид. ч. от имота на основание давностно владение, съединен в условията на евентуалност с главния иск за признаване за установено, че е собственик въз основа на извършените в нейна полза транслативни сделки, както и изрично да посочи началния и крайния момент на давностното владение.

С молба вх. № 262758/02.04.2021 г., подадена чрез адв. М.Л., ищцата М.В.М. е отстранила констатираните нередовности в исковата молба, като е уточнила, че е въвела придобивната давност като допълнително основание за придобиване правото на собственост, като се позовава на изтекла в нейна полза придобивна давност въз основа на осъществявано от нея добросъвестно владение върху процесните 2/8 ид. ч. от недвижимия имот. Посочила е, че в случай че съдът не приеме, че е налице добросъвестно владение, ищцата се позовава на изтекла в нейна полза дълга 10-годишна придобивна давност. Уточнила е, че е предявила отделен иск за призваване за установено по отношение на ответниците Д.Й.К., П.Й.С., Г.Д.С., М.Й.М., М.И.М. и Й.П.И., че тя е собственик на процесните 2/8 ид. ч. от имота на основание давностно владение, съединен при условията на евентуалност с главния иск за признаване за установено, че тя е собственик въз основа на извършените в нейна полза транслативни сделки. Посочила е, че началният момент на добросъвестно владение е датата на сключване на двата договора за продажба на наследствени права – 18.12.2013 г., а крайният момент е предявяването на иска – 12.03.2020 г., а началният момент на дългото 10-годишно давностно владение е смъртта на общия наследодател и дядо на ищцата – Й. Г. К. – 21.01.2003 г., а крайният момент е предявяването на иска – 12.03.2020 г.

Доколкото първоинстанционният съд с доклада си по делото, инкорпориран в Определение № 1366/20.07.2020 г. по гр. д. № 782/2020 г., е разпределил кому принадлежи доказателствената тежест и по предявения иск за признаване за установено правото на собственост върху 2/8 ид. ч. от процесния имот въз основа на давностно владение, макар и да не е посочил, че същият е предявен при условията на евентуално съединяване с главния иск, въззивният съд е намерил, че не дължи изготвяне на нов доклад по този иск.

Преди първото съдебно заседание пред въззивната инстанция по делото е подадено становище от М.И.М. и Й. П. И., с което същите заявяват, че се присъединяват към подадената от П.Й.С. въззивна жалба и молят първоинстанционното решение да бъде отменено, като бъдат отхвърлени предявените искове. Поддържат, че са придобили процесния имот от М. К.а с нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане на 23.01.2018 г., като преди сделката са направили проверка в имотния регистър относно наличие на тежести или права на други лица, като установили, че няма други собственици, а М. К.а не им е казвала, че е прехвърлила идеални части от имота на М.В.. Твърдят, че П.С., М.М. и Д. К. не са живели в процесния имот, като след смъртта на Й. К. не са виждали нито М.В., нито нейните родители да го посещават, а при М. К.а идвала само дъщеря ѝ П.С. след 2013 г. Посочват, че след като са придобили имота никой от децата на М. К.а не е предявявал претенции към имота. Поради невъзможност за полагане на ежедневни грижи за М. К.а, двамата ѝ предложили да ѝ върнат имота, като тя била категорична, че той следва да бъде прехвърлен на П.С.. Твърдят и че строежите в имота са направени от М. и Й. К.и, които са вложили личен труд и средства за построяването им.

Съдът намира, че следва да се произнесе по направеното от адв. М.Л. възражение в съдебно заседание за оставяне без уважение на молбата за присъединяване към въззивната жалба на П.С., подадена от М.И.М. и Й. П. И., с аргументи, че те са подали въззивна жалба, която е била върната от администриращия съд поради неотстранени нередовности, като при това положение по отношение на тях първоинстанционното решение е влязло в законна сила. Настоящият съдебен състав намира това възражение за неоснователно поради следните съображения: Съгласно  чл. 265, ал. 1 ГПК всеки от другарите по делото може не по-късно от първото заседание във въззивната инстанция да се присъдени към жалбата, подадена от неговия съищец или съответник. При упражняване на това право присъединилият се другар се конституира като жалбоподател по делото, но неговото процесуално положение не е самостоятелно, а е обусловено от това на подалия въззивната жалба. Това е така, тъй като чрез института на присъединяване към въззивната жалба не се възстановява срока по чл. 259, ал. 1 ГПК за обжалване на първоинстанционното решение, който вече е изтекъл. Присъединилият се другар е имал процесуална възможност да подаде самостоятелна жалба против поставеното решение. Когато не е упражнил тази възможност или я е упражнил, но въззивната му жалба е била върната, законът му дава право да се ползва от подадената от някой от другарите въззивна жалба, но само доколкото това е необходимо за да се избегне постановяване на противоречиви решения по отношение на обикновените другари /за необходимите другари намира приложение разпоредбата на чл. 271, ал. 3 ГПК/, когато поради еднакво установяване на общите факти, решението трябва да бъде еднакво за тях. В това се изразява ефекта на присъединяването към въззивната жалба. /в този смисъл Определение № 498 от 23.10.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5112/2013 г., I г. о., ГК/. Предвид гореизложеното в конкретния случай няма пречка М.И.М. и Й. П. И. да упражнят предоставеното им от закона право по чл. 265, ал. 1 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим.

За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд – Враца е сезиран от ищцата М.В.М., ЕГН: **********, с положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците М. Т. К.а, ЕГН: **********, Й.П.И., ЕГН: **********, М.И.М., ЕГН: **********, П.Й.С., ЕГН: ********** и Г.Д.С., ЕГН: **********, че ищцата е собственик на 2/8 идеални части от следния недвижим имот: урегулиран поземлен имот Х, планоснимачен № 71, квартал 6 по плана на с. ***, община Враца, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г., с площ на имота 538 кв.м., при съседи: улица, УПИ I-70 на В. П. Т., УПИ III-73 на И. П. Т., УПИ IХ-72 на М.И. ***, ведно с построените в имота масивна жилищна сграда, две масивни стопански сгради и всички подобрения в имота, въз основа на правни сделки – два договора за продажба на наследство, сключени на 18.12.2013 г., с които е придобила по 1/8 ид.ч. от горепосочения имот от М. Т. К.а и М.Й.М.. При условията на евентуалност с главния иск е съединен и иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на същия имот въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност. Направено е и искане и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК до размера от 2/8 идеални части на констативен нотариален акт № 23, т. X, рег. № 7853, дело № 1155/2017 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара и констативен нотариален акт № 22, т. III, рег. № 2462, дело № 268/2019 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара.

В исковата молба се сочи, че ищцата е собственик въз основа на два договора за продажба на наследство, сключени на 18.12.2013 г., на 2/8 ид. ч. от процесния имот. В тази връзка ищцата поддържа, че нейният дядо и наследодател Й. К. и баба ѝ М. К.а са придобили с договор за покупко-продажба от 12.10.1977 г. част от дворно място, незастроено, с планоснимачен № 342, парцел VIII, квартал 5 по плана на с. ***, с площ 390 кв.м., като твърди, че този имот е идентичен с описания в исковата молба. В периода от 1980 г. до 1987 г. Й. К. построил в този имот масивна жилищна сграда на един етаж с площ 64 кв.м., две масивни стопански постройки с площ съответно 35 кв.м. и 15 кв.м., както и гараж, като през 1998 г. декларирал в отдел МДТ в Община Враца масивната жилищна сграда и стопанските постройки. Й. К. починал на 21.07.2003 г., като оставил за свои наследници по закон съпругата си М. К.а и трите си деца – Д. К., П.С. и М.М.. С договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., вписан в Служба по вписванията – Враца на 11.02.2020 г., М. К.а продала на ищцата М.М. наследствените си права от Й. К., а именно 1/8 идеална част от наследството и от имота, а с договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., вписан в Служба по вписванията – Враца на 11.02.2020 г., М.М. продала на ищцата М.М. наследствените си права от Й. К., възлизащи отново на 1/8 идеална част от наследството и от имота. Поддържа се също, че М.М. винаги е владяла своята 1/8 идеална част и това е продължило до 18.12.2013 г., когато се е превърнала в държател на тази идеална част за дъщеря си – ищцата М.М.. Ищцата пък владее добросъвестно продадената ѝ от М. К.а с договор за продажба на наследство 1/8 идеална част от 18.12.2013 г. и до момента. На 14.12.2017 г. с нотариален акт № 23, том Х, рег. № 7853, дело № 1155/2017 г. на нотариус В. В. М. К.а била призната за собственик по давностно владение на процесния имот. С договор за гледане и издръжка от 23.01.2018 г. М. К.а е прехвърлила на Й.И. и М.М. целия поземлен имот, а същият отново е прехвърлен с договор за покупко-продажба от 28.05.2018 г. на П.С. и Г.С., като ищцата навежда твърдения, че към датите на сключване на тези договори собствеността на 2/8 идеални части ѝ е принадлежала и в този смисъл са извършени разпореждания с чужд имот, които не са ѝ противопоставими. На 01.04.2019 г. с нотариален акт № 22, том III, рег. № 2462, дело № 268/2017 г. на нотариус В. В. П.С. била призната за собственик на процесния имот, заедно с построените в имота масивна жилищна сграда, две масивни стопански постройки и всички подобрения в имота. Сочи се също, че констативен нотариален акт № 23, т. X, рег. № 7853, дело № 1155/2017 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара и констативен нотариален акт № 22, т. III, рег. № 2462, дело № 268/2019 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара противоречат на действителното фактическо положение, както и че в разписния лист за с. *** процесният имот първо е записан като собственост на Й. Г. К. и М. Т. К.а, а после като собственост на Й.П.И. /съответно съпругата му М.И.М./, отново в отклонение на действителното фактическо положение. Поддържа се, че М. К.а е станала собственик на ½ ид.ч. от имота през 1977 г., поради което тя не би могла да придобие същата ½ ид. ч. на първично основание – давностно владение, като същото важи и за придобитата по силата на наследственото правоприемство 1/8 ид. ч., която е прехвърлена на ищцата; че същата не е владяла целия имот само за себе си в продължение на 10 години, като не е било налице намерение тя да държи като свои останалите идеални части на другите наследници; че договорът за продажба на наследство от 18.12.2013 г., макар и вписан на 11.02.2020 г. е противопоставим на М. К.а, тъй като тя е страна по него; че липсва титул за собственост в полза на П.С. по отношение на построените в имота сгради, тъй като във всички предходни нотариални актове имотът е описан като незастроен; че процесните сгради са построени преди 31.03.2001 г. и представляват търпими строежи, като владението върху тях е осъществявано от Й. и М. К.и.

Отделно от това се посочва, че ищцата е собственик и въз основа на добросъвестно владение от 2013 г., на 2/8 идеални части от горепосочения недвижим имот, ведно с построените сгради и направените подобрения, като към собственото си владение е присъединила и владението на своята майка М.М., която до 18.12.2013 г. е владяла наследствената си 1/8 част от имота като съсобственик. Поддържа се, че след продажбата на наследствените права ищцата направила достояние своето владение върху 2/8 ид.ч. от имота, като уведомила живущите в селото съседи и познати.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК от страна на ответницата М. Т. К.а е постъпил писмен отговор, с който е взето становище за основателност на предявения иск, като е изложено, че М.М. след смъртта на Й. К. е владяла нейната получена по наследство 1/8 ид. ч. от имота до 2013 г., когато я продала на ищцата М.М., както и че ищцата владее нейните получени от М. К.а и М.М. с договори за продажба на наследство 2/8 идеални части от 2013 г. до момента. В тази връзка се сочи, че ищцата има ключ от двора и от къщата, идва в имота винаги, когато поиска, а П.С., Г.С. и Д.К. са били уведомени от М. К.а, че ищцата е собственик на 2/8 идеални части от имота още през 2013 г.

С отговора си по чл. 131 от ГПК ответникът Г.Д.С. е взел становище за недопустимост на иска, като е навел твърдения, че ищцата не е формулирала конкретно искане за защита на имуществено право, насочено срещу него, и че няма качеството на задължителен необходим другар по делото. Посочва, че поддържа изцяло и се присъединява към отговора на исковата молба, подаден от П.С..

С отговора по чл. 131 от ГПК на П.Й.С. е взето становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Наведени са твърдения, че двата договора за продажба на наследство от 18.12.2013 г. са вписани в Служба по вписванията гр. Враца едва през 2020 г. и в този смисъл са непротивопоставими на нея, на Г.С., на Й.И. и на М.М., тъй като те са придобили правото на собственост върху процесния имот пред вписване на договорите от 2013 г., както и че след като договорите не са били вписани, към момента на сключването им в наследството не са били включени недвижими имоти. Поддържа се също, че в нотариалното производство по сключването на договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г. с продавач М. К.а и купувач ищцата М.М. са допуснати редица процесуални нарушения, водещи до нищожност на нотариалното удостоверяване и нищожност на договора поради липса на форма: самоличността на продавача е удостоверена в отклонение на изискванията на чл. 578, ал. 5 от ГПК със свидетели, въпреки че продавачът е разполагал с валиден документ за самоличност; нотариусът не е удостоверил, че свидетелите отговарят на изискванията на чл. 584 от ГПК; свидетелите не са дали обещание за истинността на това, което потвърждават пред нотариуса съгласно чл. 170 ГПК; единият свидетел – В. Л. С. е без посочено ЕГН в отклонение от чл. 580, т. 3 от ГПК и в тази връзка се прави изрично възражение за нищожно нотариално удостоверяване с правно основание чл. 576, във вр. с чл. 578, ал. 5, вр. с чл. 584 и вр. с чл. 580, т. 3 от ГПК. Ответницата се е позовала и на разпоредбата на чл. 92 ЗС относно притежаваното от нея и съпруга й Г.С. право на собственост върху построените в имота сгради. Поддържа се и че след смъртта на Й. К. М. К.а е владяла абсолютно целия имот и сградите в него за себе си за повече от 10 години и го придобила по давностно владение, като на намерението ѝ за своене не се е противопоставял никой от останалите сънаследници. Оспорва се твърдението на ищцата, че е владяла 2/8 ид.ч. от процесния имот.

С отговора си по чл. 131 от ГПК ответницата М.И.М. е взела становище за недопустимост на иска, тъй като не притежава собственост, която да е предмет на правния спор и няма правен интерес да участва в производството.

С отговора си по чл. 131 от ГПК ответникът Й.П.И. също е взел становище за недопустимост на иска, тъй като не притежава собственост, която да е предмет на правния спор и няма правен интерес да участва в производството.

Видно от представеното по делото удостоверение за наследници с изх. № 030/15.07.2020 г. на Кметство с. ***, М. Т. К.а е починала на 04.07.2020 г., като е оставила за свои наследници по закон Д.Й.К. – син, П.Й.С. – дъщеря и М.Й.М. – дъщеря. С определение от 24.07.2020 г. съдът на основание чл. 227 от ГПК е конституирал Д.Й.К., П.Й.С. и М.Й.М. като ответници на мястото на починалата в хода на процеса М. Т. К.а.

С вх. № 260298/25.08.2020 г. преди първото по делото съдебно заседание е постъпило становище от новоконституирания ответник М.Й.М., в което се посочва, че същата признава предявения от ищцата иск.

За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при което приема за установено от фактическа страна следното:

С констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 190, т. І, дело № 564/1977 г. на Врачански районен съд от 12.10.1977 г. съпрузите Й. Г. К. и М. Т. К.а са признати за собственици на основание покупко-продажба чрез възлагане от Градски народен съвет гр. Враца на следния недвижим имот: част от дворно място с площ 390 кв.м., за която част е отреден планоснимачен № 342, парцел VIII, квартал 5 по плана на с. ***, община Враца, незастроено, при съседи: улица, И. Г., И. Х. и наследници на Г. Х..

С данъчна декларация вх. № 90319/22.05.1998 г. за притежаване на недвижими имоти на територията на Република България по чл. 26 ЗМДТ Й. Г. К. като собственик е декларирал построени в горепосочения имот и придобити от него и съпругата му М. К.а в режим на съпружеска имуществена общност масивна жилищна сграда на един етаж с площ 64 кв.м., построена през 1980 г. и две селскостопански постройки с площ съответно 36 кв.м., построена през 1987 г., и 15 кв.м., построена през 1985 г.

Видно от представеното по делото удостоверение за наследници изх. № 009/07.02.2020 г. Й. Г. К. е починал на 21.07.2003 г., като е оставил за свои наследници по закон М. Т. К.а – съпруга, Д.Й.К. – син, П.Й.С. – дъщеря и М.Й.М. – дъщеря.

С данъчна декларация вх. № 281902/22.12.2003 г. М. Т. К.а е декларирала придобита по наследство 1/8 ид.ч. от имота и находящите се в него сгради, като е посочила и останалите съсобственици Д.Й.К., П. Й.С. и М.Й.М., придобили по 1/8 ид.ч. от имота и находящите се в него сгради по наследство.

С два договора за продажба на наследство от 18.12.2013 г., с нотариално удостоверяване на подписите на страните /заверки с рег. № 6441 и 6442, и двете от 18.12.2013 г. на нотариус И. Л. с рег. № 339 в Нотариалната камара/ М. Т. К.а и М.Й.М. са продали на М.В.М. като съвкупност от права и задължения своите дялове от наследството на Й. Г. К. за сумата от 300,00 лв. всяка. Двата договора са вписани в Служба по вписванията гр. Враца на 11.02.2020 г. Представено е и заверено копие от договора за продажба на наследство, сключен между М.Й.М. и М.В.М., върху който са нанесени поправки на две места в имената, като в частта след "се сключи следни договор" на две места е заличено името М. Т. К.а и вместо него е записано М.Й.М.. Върху поправките е поставен печат на нотариус И. Л. и подпис.

С констативен нотариален акт № 23, т. X, рег. № 7853, дело № 1155/2017 г. от 14.12.2017 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията – гр. Враца на същата дата, М. Т. К.а е призната за собственик по давностно владение на имот УПИ X-71, квартал 6 по плана на с. ***, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г. на кмета на Община Враца, на ***, с площ 538 кв.м., при съседи: улица, УПИ I-70 – В. П. Т., УПИ III-73 – П. И. П., И. П. Т., УПИ IX-72 – М.И. ***.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот със задължение за гледане и издръжка № 96, т. I, рег. № 554, дело № 47/2018 г. от 23.01.2018 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията – гр. Враца на същата дата, М. Т. К.а е продала на Й.П.И. *** по плана на с. ***, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г. на кмета на Община Враца, на ***, с площ 538 кв.м., незастроен, при съседи: улица, УПИ I-70 – В. П. Т., УПИ III-73 – П. И. П., И. П. Т., УПИ IX-72 – М.И. ***, срещу задължението от страна на купувача за гледане и издръжка, за грижите, които е полагал досега и ще полага и за в бъдеще, изразяващи се в това да гледа, храни и облича продавачката до края на живота ѝ, а след смъртта ѝ да я погребе съгласно обичая.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 94, т. V, рег. № 3685, дело № 530/2018 г. от 28.05.2018 г., на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията – гр. Враца на същата дата, Й.П.И. и М.И.М. са продали на П.Й.С. *** по плана на с. ***, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г. на кмета на Община Враца, на ***, с площ 526 кв.м., незастроен, при съседи: улица, УПИ I-70 – В. П. Т., УПИ III-73 – П. И. П., И. П. Т., УПИ IX-72 – М.И. ***, за сумата от 1 200,00 лв.

С констативен нотариален акт № 22, т. III, рег. № 2462, дело № 268/2019 г. от 01.04.2019 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията – гр. Враца на същата дата, П.Й.С. е призната за собственик на имот УПИ X-71, квартал 6 по плана на с. ***, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г. на кмета на Община Враца, на ***, с площ 526 кв.м., незастроен, при съседи: улица, УПИ I-70 – В. П. Т., УПИ III-73 – П. И. П., И. П. Т., УПИ IX-72 – М.И. ***, заедно с построенитев същия имот: масивна жилищна сграда, две масивни стопански сгради и всички подобрения в имота.

Не се спори между страните, че ответниците П.Й.С. и Г.Д.С. са съпрузи и са били такива към момента на сключване на разпоредителната сделка на 28.05.2018 г. между Й.П.И. и М.И.М. от една страна и П.Й.С. от друга страна.

По делото са представени Удостоверения № 14 от 18.03.2019 г. и № 19 от 26.03.2019 г., издадени от главния архитект на Община Враца за обстоятелството, че масивна жилищна сграда и масивна стопанска сграда № 2 със застроена площ 32.07 кв.м. в УПИ X-71, с. ***, общ. Враца, изградени преди 31.03.2001 г. са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и нормативите, действали по време на изграждането им или съгласно ЗУТ, като в съответствие с § 127 ПЗР към ЗИД на ЗУТ представляват търпими строежи и не подлежат на премахване и забрана за ползването им.

По делото е представено Експертно решение № 0255 от 16.01.2014 г. на ТЕЛК към МБАЛ АД Враца, с което на М. Т. К.а е определена 95 % трайно намалена работоспособност с чужда помощ поради мозъчен инфаркт, получен на 28.11.2013 г.

Прието е и удостоверение рег. № 369000-12096/11.08.2020 г., издадено директора на ОД на МВР – Враца, в което е посочено, че М. Т. К.а към 18.12.2013 г. е притежавала валидна безсрочна лична карта № *********.

По делото е приета съдебно-техническа експертиза, вещото лице по която дава заключение, че имот – част от дворно място с площ 390 кв.м., за която част е отреден планоснимачен № 342, парцел VIII, квартал 5 по плана на с. ***, община Враца е идентичен с имот УПИ X-71, квартал 6 по плана на с. ***, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г., с площ 526 кв.м.,заедно с построените в имота масивна жилищна сграда, две масивни стопански сгради и всички подобрения в имота. Разликата в площта на двата имота се дължи на придадените от имот пл. № 342 и от землен път около 136 кв.м. съгласно заповед № 797/1955 г. Изградените в имота сгради не са нанесени в регулационния план на с. ***, тъй като същите не фигурират в регулационния план от 1981 г. и скиците към него, но са нанесени по-късно в неодобрения кадастрален план от 1987 г. Предназначението им е следното: масивна жилищна сграда на един етаж с подпокривно таванско пространство и две масивни стопански постройки на един етаж. Съгласно разписния лист от 1981 г. като собственици на имота са посочени Й. Г. К. и М. Т. К.а въз основа на нотариалния акт от 1977 г.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите С. П., В. М. – баща на ищцата М.М., В. М. – сестра на ищцата, Ю. Г. – живущ на семейни начала с В. М., В. Б., И. Л., М. Р. и В. С. и обяснения на ответниците М. С. и П.С..

Свидетелката С. П. дава показания, че живее в съседен на процесния имот в с. *** и често общува със съседите си. В имота живеели съпрузите М. и Й., а след като Й. починал, М., която била много жизнена и работлива, живеела сама в имота и почти сама се грижела за него, като при удобен случай ѝ помагали трите ѝ дъщери за по няколко часа. Сградите в имота /къща, гараж и две стопански сгради/ били построени от Й. преди повече от 30 години. Когато М. получила инсулт около 2013 г. отсъствала от имота само около 10 дни, през което време била при дъщеря си М., а след това отново заживяла в него, без при нея постоянно да има човек за компания и помощ, като обаче дъщерите ѝ със съпрузите си идвали да ѝ помагат. Постепенно посещенията на децата на М. се разредили и тогава при нея идвали хора от селото да ѝ помагат. За известен период от време при М. идвал човек от селото на име Й., който ѝ помагал с дървата за огрев и други неща. М. споделила на свидетелката, че има намерение да прехвърли имота на чужд човек с договор за издръжка и гледане, тъй като никое от децата ѝ не я гледа, при което свидетелката се опитала да я разубеди, тъй като трите деца на М. щели да останат без наследство. Впоследствие обаче свидетелката разбрала от Й. и неговата съпруга М.М., че не са се разбрали с М. и последната е решила да развали договора за издръжка и гледане. В разговор М. споделила на свидетелката, че тя притежава половината от имота, а децата ѝ ще наследят полагащите им се части. В последните три години от живота на М. за нея се грижела П.С., като идвала в имота почти всяка седмица, без през този период някой друг от наследниците да идва. Ищцата М.М. и родителите ѝ си влизали свободно в имота, без някой да им създава пречки за това.

Свидетелят В. Б. дава показания, че след като Й. починал, М. останала да живее сама в имота. Сградите в имота били построени от Й.. Посочва, че от 2018 г. до месец март 2020 г. с помощта на съпругата си е гледал М. в имота ѝ, като ѝ помагал за всичко: кладял ѝ огън, носел ѝ дърва и храна, копал, садил. М. била трудно подвижна. През този период освен свидетеля за М. се грижели само едно момиче от селото на име В. и дъщеря ѝ П., която идвала да ѝ носи храна и лекарства. Свидетелят посочва, че е виждал другата дъщеря на М. два пъти в имота. През пролетта на 2020 г. баба М. казала на В. и свидетеля В., че не иска те повече да идват, като те се съобразили с волята ѝ.

Свидетелят В. М. дава показания, че преди смъртта на Й. със съпругата си е ходел всяка седмица в имота и са помагали с каквото е нужно, а след 2003 г. по-рядко е ходел в имота и обикновено само оставял съпругата и дъщеря си, които обработвали част от градината. След смъртта на Й. свидетелят посочва, че заедно със съпругата му направили подобрение в имота – метална стълба, водеща към тавана. През цялото време Й. и М. посрещали М.М. и М.М. топло, като роднини и не им пречели да идват в имота. След като М. получила инсулт и била изписана от болницата, повече от месец била при свидетеля и семейството в кв. Медковец, за да се грижат за нея, като през този период личната ѝ карта и банковата ѝ карта за получаване на пенсия били у П.С.. След престоя си у тях М. била за известно време при дъщеря си П., после при сина си Д., след което пак се върнала в дома им в кв. Медковец, а после заявила желание да заживее отново в с. ***. През 2013 г. свидетелят научил от дъщеря си, че М. и М. са ѝ прехвърлили частта от имота, съответстваща на дела им от наследството на Й.. М.М. и М.М. през цялото време ходели в имота, освен по време на престоя на М. в Англия, когато в имота ходела само майка ѝ, като през този период М. вече била прехвърлила своята идеална част от имота на дъщеря си.

Свидетелката В. М. дава показания, че заедно с родителите си и сестра си М. редовно са посещавали имота в с. *** преди смъртта на М.. През 2013 г. М. получила удар, като след това живяла при П.С., после при свидетелката и родителите ѝ, а след време се върнала в с. ***. Пред свидетелката М. заявила желание да прехвърли идеални части от имота на ищцата М. и за целта свидетелката, М., М. и приятелят на последната В. отишли в нотариална кантора. От там казали, че им трябва личната карта на М. и затова В. и М. отишли да помолят П.С., у която била картата, да им я даде, като ѝ обяснили, че е необходима за сделка с идеални части от имота. П. отказала да даде личната карта, при което самоличността на М. била установена с показанията на свидетелката В., М. и В.. Прехвърлянето било срещу пари, които М. изплатила на баба М., като нотариусът обяснил на последната в какво се състои сделката и М. го разбрала. След връщането на М. в с. *** свидетелката и ищцата я посещавали, но тя им казала, че предпочита да не ходят, тъй като грижите за нея ще поеме П.С.. След известно време провели разговор с М. и подновили посещенията си.

Свидетелят Ю. Г. дава показания, че М. /освен в периода, в който била в Англия/, сестра ѝ и родителите им редовно посещавали имота в с. *** и влизали свободно в него, без да им пречи М. или някой друг и помагали според възможностите си с чистенето и поддържането на градината. Къщата в имота била обитаема, но в леко занемарено състояние. М. пазарувала за баба си хранителни продукти. Свидетелят е виждал често човек от селото на име В. да помага на М. често, като тя го черпела с вино и храна и после той си се прибирал.

Свидетелката М. Р. дава показания, че тя е извършила в качеството си на помощник-нотариус поправката върху втория договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., за което се е подписала и е поставила печат. Поправката е извършена върху името на лице, което не е било страна по сделката и чието име вероятно е останало от предходна сделка, като след поправката коректно са нанесени имената на страната по договора.

Свидетелят И. Л. дава показания, че при установяване на самоличността на страна по сделка със свидетелски показания, включително в процесния случай относно самоличността на М. К.а, е задал въпросите на свидетелите относно самоличността на лицето, за което са техните показания и ги е предупредил за наказателната отговорност. Посочва, че след потвърждението на самоличността от свидетелите не се съставя отделен протокол за удостоверяване на самоличността, нито за заверяване на подпис на свидетелите. Твърди, че няма задължение да вписва договора за продажба на наследство, ако страните изрично не са му възложили това и има данни, че в наследството е включен недвижим имот. Поправката на оригинала на договора на л. 21 от делото се е наложила поради допусната техническа грешка, като е удостоверена не с подписа на свидетеля, а с подпис на помощник-нотариус. Свидетелят посочва, че поправката би трябвало да бъде отразена в общия регистър на нотариуса, но не съществува нормативно задължение за удостоверяване на датата, когато е направена поправката.

Свидетелят В. С. дава показания, че познава М. и че е удостоверил самоличността ѝ при сключване на договор за продажба на наследство пред нотариус. Спомня си, че М. нямала лична карта в този момент. Нотариусът попитал него и другия свидетел Владимир за самоличността на М. и ги предупредил за наказателната отговорност. Не е присъствал при самото сключване на договора, а го извикали само да каже, че това е М. и да се подпише. Посочва, че другият свидетел за самоличността – Владимир, също е познавал М..

Ответницата М. С. е дала обяснения, че тя лично се е подписала срещу името си на договора, като подписът ѝ е бил удостоверен от нотариуса. Техническата грешка в договора на л. 21 от делото е открита през 2020 г. и поправена по надлежния ред, като към момента на подписването на договора никой не е забелязал грешката в имената. Посочва, че лично е присъствала при поправката на грешката, като тя била извършена в кантора от помощник-нотариус Р.. Твърди, че при сключване на договора присъствали тя, майка ѝ и ищцата, като М. била в кола пред кантората. Помощник-нотариус Р. излязла и обяснила на М. какво съдържа документа, майка ѝ била съгласна със съдържанието и се подписала. Тя нямала лична карта, тъй като същата се намирала у П.С.. След като продала на дъщеря си М. своите идеални части от имота, тя продължила да го посещава и да се грижи за него.

Ответницата П.С. е дала обяснения, че ищцата М. ѝ е искала личните документи на М. К.а, но П.С. не ѝ ги е дала, тъй като такава е била уговорката ѝ с М. К.а. Твърди, че майка ѝ ѝ е разказала, че са я изкарали с одеало, за да отиде да подпише документи пред нотариус, но не ѝ обяснила точно какви. Посочва, че е купила имота, за да го съхрани за семейството.

При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

На първо място съдът намира, че следва да вземе становище по направеното от ответниците М.И.М. и Й.П.И. с подадените от тях отговори на исковата молба възражение за недопустимост на предявените спрямо тях искове, тъй като не притежават собственост, която да е предмет на правния спор. Настоящият съдебен състав намира възражението за неоснователно. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 3б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК, е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба, каквито действия са извършили ответниците М.М. и Й.И.. В мотивната част на тълкувателното решение е прието, че допустимостта на установителните искове за собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес. Този правен интерес се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор. Такъв интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия. Подаването на молба за издаване и издаването в полза на ответника на констативен нотариален акт за собственост на основание чл. 587, ал. 1 или ал. 2 ГПК /въз основа на писмени документи или по обстоятелствена проверка/ е такова действие, тъй като с издаването на такъв нотариален акт се създава несигурност за правото на собственост на действителния собственик на имота и се нарушава неговото право пълноценно да упражнява правомощията си на собственик предвид възможността лицето, посочено в нотариалния акт за собственост, да се разпореди с имота. В този смисъл е Тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 г. по гр. д. № 150 от 1985 г. на ОСГК на ВС. На още по-голямо основание следва да се приеме, че такова действие е извършването на прехвърлителна сделка от несобственик /разпореждането с чужда вещ/, тъй като с това правно действие несобственикът в най-сериозна степен оспорва и отрича правото на собственост на действителния собственик, като конкретно отрича правомощието му да се разпорежда със собствената му вещ. В тази хипотеза, ако собственикът предяви иск само против приобретателя и по делото бъде установено, че последният не е придобил правото на собственост на деривативно основание, защото праводателят му не е бил собственик, праводателят няма да е обвързан от постановеното решение, тъй като не е бил страна по делото. Това ще наложи воденето на нов процес отделно срещу него, което би било процесуално неикономично. Затова действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя, който чрез правните си действия /изявена воля за прехвърляне на несобствения имот/ фактически е оспорил правото на собственост на действителния собственик. Насочвайки иска както срещу приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост.

І. По иска с правно основание  чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено правото на собственост на ищцата въз основа на правни сделки /два договора за продажба на наследство от 18.12.2013 г./:

По така предявения положителен установителен иск за собственост ищцата следва да докаже, че е титуляр на правото на собственост върху 2/8 идеални части от недвижимия имот и на построените в него масивна жилищна сграда, две масивни стопански сгради и всички подобрения в имота, въз основа на твърдяното от нея придобивно основание, при условията на пълно и главно доказване. Ищцата основава своето право на собственост върху процесния имот на два договора за продажба на наследство от 18.12.2013 г., сключени между нея и съответно М. Т. К.а и М.Й.М..

По делото е безспорно установено от заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира като вярно, пълно и обективно дадено, че имот – част от дворно място с площ 390 кв.м., за която част е отреден планоснимачен № 342, парцел VIII, квартал 5 по плана на с. ***, община Враца, който е придобит от съпрузите Й. и М. К.и с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 190, т. І, дело № 564/1977 г. на Врачански районен съд от 12.10.1977 г., е идентичен с имот УПИ X-71, квартал 6 по плана на с. ***, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г., с площ 526 кв.м. – имотът, описан в исковата молба.

Видно от представеното по делото удостоверение за наследници изх. № 009/07.02.2020 г. Й. Г. К. е починал на 21.07.2003 г., като е оставил за свои наследници по закон М. Т. К.а – съпруга, Д.Й.К. – син, П.Й.С. – дъщеря и М.Й.М. – дъщеря. Тъй като процесният недвижим имот е бил част от наследството на Й. К., а е бил закупен от него и съпругата му М. Т. К.а по време на брака им /бил е съпружеска имуществена общност/, след смъртта му същият по силата на наследственото правоприемство и при прекратяване на съпружеската имуществена общност е преминал в собственост на наследниците му, при квоти както следва: 5/8 ид.ч за М. Т. К.а и по 1/8 ид. ч. за Д.Й.К., П.Й.С. и М.Й.М..

Намиращите се в имота сгради, декларирани през 1998 г. от Й. Г. К., - масивна жилищна сграда на един етаж с площ 64 кв.м., построена през 1980 г. и две селскостопански постройки с площ съответно 36 кв.м., построена през 1987 г., и 15 кв.м., построена през 1985 г., са били построени по време на брака му с М. Т. К.а. В тази насока са и показанията на свидетелите С. П. и В. Б., на които съдът дава вяра като еднозначни и почиващи на непосредствените им възприятия. Съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. По своя характер този придобивен способ е оригинерен. Приращението има автоматично действие – за да настъпи придобиване на право на собственост по приращение не е необходимо изявление на собственика на земята. С трайното прикрепване на една вещ към земята, тя автоматично става собственост на собственика на земята. Постройките и насажденията, доколкото са трайно прикрепени към земята, не са отделни вещи и съответно не могат да са обект на отделна собственост от собствеността на собственика на земята, освен ако е установено друго. Словосъчетанието „установено друго” в разпоредбата на чл. 92 ЗС има предвид учредяването на вещно право на строеж в полза на лице, което не е собственик на земята. Доколкото в настоящия случай не е налице такава хипотеза, следва да се приеме, че построените в процесния имот сгради са били собственост на Й. и М. К.и, като са били част от наследството на Й. К. и собствеността им по силата на наследственото правоприемство и при прекратяване на съпружеската имуществена общност е преминала към наследниците му при горепосочените квоти.

Съгласно чл. 212, ал. 1 ЗЗД този, който продава едно наследство е длъжен да обезпечи само качеството си на наследник. Съвкупността от права и задължения се прехвърля като едно неделимо цяло, без да се посочват нейните съставни елементи и без значение дали тази съвкупност включва и вещни права, стига да е спазена формата на закона – чл. 212, ал. 2 ЗЗД. Обект на договора по чл. 212 ЗЗД са всички права и задължения на наследодателя. С прехвърлянето на наследствените права наследникът не губи това си качество и същото не се придобива от купувача на наследството. Независимо че в съдържанието на договора за продажба на наследство не следва да се описват недвижимите имоти, които се включват в него, страните по договор за продажба на наследство, следва да знаят дали то включва такива, кои са те и къде се намират и следва да декларират това обстоятелство в производството по вписването. На основание чл. 212, ал. 3 ЗЗД договорът за продажба на наследство, в което има недвижими имоти, може да бъде противопоставен на трети лица само ако е вписан. Съобразно разпоредбата на чл. 112 б. "б" ЗС подлежат на вписване договорите, с които се прехвърля наследство, в което има недвижими имоти. Съгласно действащата към 18.12.2013 г. разпоредба на чл. 4 б. "б" от Правилника за вписванията се вписват  договорите, с които се прехвърля наследство /чл. 212 ЗЗД/, в което има недвижими имоти.

Договорът за продажба на наследство може да бъде сключен в уредената в чл. 212, ал. 2 ЗЗД по-лека форма за действителност на тази транслативна сделка /писмена с нотариална заверка на подписите/. Действителността на договора се обуславя от спазване на тази форма, а вписването му, когато в наследството има недвижим имот, арг. от чл. 212, ал. 2 ЗЗД, във вр. с 112 б. "б" ЗС, не е елемент от фактическия състав на сделката, но осигурява противопоставимостта му на трети лица. Значението, което законът свързва с вписването по чл. 112, б. "б" ЗС на един договор за продажба на наследство, включващ и недвижим имот, е с оглед конкуренцията спрямо лица, които са придобили от същия собственик и вписали по-рано своето придобивно основание.

В светлината на гореизложените теоретични положения настоящият съдебен състав намира, че следва да разгледа поотделно всеки от процесните договори за продажба на наследство във връзка с направените възражения за тяхната действителност и откритото производство по оспорване на истинността им:

С договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., с нотариално удостоверяване на подписите на страните /заверка с рег. № 6441 от 18.12.2013 г. на нотариус И. Л. с рег. № 339 в Нотариалната камара/ М. Т. К.а е продала на М.В.М. като съвкупност от права и задължения своите дялове от наследството на Й. Г. К. за сумата от 300,00 лв. Договорът е действителен, тъй като при сключването му е спазена изискуемата от закона форма. Съгласно чл. 589, ал. 2 ГПК при удостоверяване на подписа върху частен документ лицата, чиито подписи подлежат на удостоверяване, трябва да се явят лично пред нотариуса и пред него да подпишат документа или да потвърдят вече положените подписи. Когато документът ще се ползва за учредяване, променяне или прекратяване на права върху имот, лицата трябва пред нотариуса да изпишат пълното си име и положат подписа си, а ако подписът е вече положен, да изпишат пълното си име и потвърдят подписа. В конкретния случай страните по договора са изписали пълното си име и са положили подписите си, които той е заверил.

Нотариалната заверка на подписите на страните, извършена от нотариус, представлява официален документ, който се ползва с формална доказателствена сила, т.е. удостоверява спрямо всички с обвързваща доказателствена сила извършването на обективираното в него изявление, посочените дата и място на издаване, авторството на посоченото като издател лице, както и, че последното е действало в посоченото в документа длъжностно качество. Документът се ползва и с материална доказателствена сила, т.е. обвързва съда да приеме, че посочените в него факти са се осъществили от външна страна така, както е посочил неговият издател, като за целта е необходимо документът да отговаря на следните изисквания: да е издаден от държавен орган или от друг правен субект, на когото държавата е предоставила удостоверителна функция, да е издаден в кръга на удостоверителната компетентност на органа и да са спазени правилата на съответното производство по съставяне на акта /изискванията за ред и форма/. Следователно, тъй като посочените условия са изпълнени, нотариалната заверка, извършена от нотариус И. Л., обвързва съда да приеме, че подписите върху договора за продажба на наследство са положени от М. Т. К.а и М.В.М., както и че самоличността им е била проверена от нотариуса.

Откритото производство по оспорване на верността на официалния свидетелстващ документ /нотариалното удостоверяване/ касае фактите, които длъжностното лице е удостоверило. Правилно първоинстанционният съд е приел, че ответницата П.С., на която е принадлежала доказателствената тежест, не е доказала неистинността на документа. Ангажираните от нея доказателства /свидетелски показания/ не оборват обвързващата за съда негова материална доказателствена сила, тъй като никое от тях не се установява длъжностното лице да е удостоверило осъществени пред него факти, които в действителност не са се случили.

По отношение на направените възражения за нищожно нотариално удостоверяване на личността на М. К.а при нарушаване на чл. 589, ал. 2 ГПК и чл. 578, ал. 5, предл. посл. ГПК, настоящият съдебен състав намира същите за неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл. 578, ал. 5 ГПК самоличността на непознатите на нотариуса лица се установява с документ за самоличност, а при липса на документ за самоличност лицето удостоверява самоличността си с двама свидетели с установена самоличност. Действително по делото е установено от приетото като доказателство удостоверение рег. № 369000-12096/11.08.2020 г., издадено директора на ОД на МВР – Враца, че М. Т. К.а към 18.12.2013 г. е притежавала валидна безсрочна лична карта № *********. Граматическото тълкуване на разпоредбата на чл. 578, ал. 5 ГПК обаче води до извода, че същата не се отнася само за случаи, в които лицето изобщо не притежава документ за самоличност, а може да бъде приложена и в случай че лицето притежава такъв, но той не се намира у него. Понятието „липса на документ за самоличност” обхваща и двете хипотези и няма причина да бъде тълкувано стеснително. Следователно в настоящия случай не е имало пречка нотариусът да установи самоличността на М. К.а с двама свидетели с установена самоличност.

Следва да се посочи, че процесуалната норма на чл. 578, ал. 5 ГПК не установява някаква нарочна процедура за установяване чрез разпита на двама свидетели на самоличността на лице, явило се пред нотариуса или пред съда, което не притежава документ за самоличност, нито пък по пътя на тълкуването могат да бъдат изведени някакви общоважими и приложими във всички случаи изисквания и критерии в тази насока. Същественото, предвид целта на разпоредбата и също очевидно при буквалното ѝ тълкуване, е във всеки конкретен случай – според конкретните обстоятелства, разпитаните свидетели да посочат такива обстоятелства от обективната действителност, от които нотариусът или съдът да могат да направят несъмнен извод, че свидетелите добре познават явилото се лице, което е без документ за самоличност, и че именно то е лицето – участник в съответното производство (нотариално или съдебно), за което се представя /в този смисъл Определение № 320 от 10.07.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2419/2019 г., IV г. о., ГК/.

Неоснователно е твърдението във въззивната жалба, че в свидетелските показания са налице противоречия относно това по какъв начин нотариусът е удостоверил самоличността на М. К.а. Самият нотариус И. Л. в свидетелските си показания посочва, че при установяване на самоличността на страна по сделка със свидетелски показания, включително в процесния случай относно самоличността на М. К.а, е задал въпросите на свидетелите относно самоличността на лицето, за което са техните показания, и ги е предупредил за наказателната отговорност. Тези негови твърдения намират потвърждение в показанията на свидетеля В. С., който заявява, че е познавал М. К.а, удостоверил е самоличността ѝ при сключване на договор за продажба на наследство пред нотариус, който е попитал него и другия свидетел Владимир за самоличността на М. и ги предупредил за наказателната отговорност. Съдът кредитира тези свидетелски показания като обективно дадени. Въпреки че свидетелката В. М. посочва, че самоличността на М. К.а е била установена от нея, М.М. и В. С., съдът намира, че се касае до несъществено противоречие в показанията ѝ и тези на останалите свидетели, което се дължи на изминалия дълъг период от време от сключването на сделката до съдебното заседание, в което тя е разпитана.

Не е налице и твърдяното във въззивната жалба допуснато от нотариуса нарушение на чл. 585 ГПК и чл. 170 ГПК /не е съставил писмен документ, в който да е видно, че на свидетелите е снета самоличност, изяснени са данните за евентуална заинтересованост и им е напомнена отговорността в случай на лъжесвидетелстване/, тъй като за нотариуса няма такова нормативно предвидено задължение.

Предвид всичко гореизложено настоящият съдебен състав намира, че договорът за продажба на наследство, сключен между М. К.а и М.М. е действителен и по силата му последната е станала собственик на 1/8 ид. ч. от имота, както и на построените в него сгради.

С договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., с нотариално удостоверяване на подписите на страните /заверка с рег. № 6442 от 18.12.2013 г. на нотариус И. Л. с рег. № 339 в Нотариалната камара/ М.Й.М. е продала на М.В.М. като съвкупност от права и задължения своите дялове от наследството на Й. Г. К. за сумата от 300,00 лв. Настоящият съдебен състав намира, че договорът е действителен, тъй като при сключването му е спазена изискуемата от закона форма, като и за него важат изложените по-горе съображения, че страните по договора са изписали пълното си име и са положили подписите си, които нотариусът е заверил, като не е оборена обвързващата за съда негова материална доказателствена сила.

От представения по делото заверен препис на договора е видно, че при индивидуализацията на страните по него като такива са посочени М.Й.М. и М.В.М., като същите са изписали пълните си имена и са положили подписи под договора. В частта от договора след „се сключи настоящия договор” на две места вместо името на М.Й.М. е изписано името на М. Т. К.а. По делото е представен и заверен препис от същия документ с извършена поправка върху него, като в частта след "се сключи следни договор" на две места е заличено името М. Т. К.а и вместо него е изписано името М.Й.М.. Върху поправките е поставен печат на нотариус И. Л. и подпис. От свидетелските показания на свидетелката М. Р. се установява, че тя е извършила в качеството си на помощник-нотариус поправката върху втория договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., за което се е подписала и е поставила печат.

Съгласно константната практика на ВКС по чл. 290 ГПК когато индивидуализацията на лицата по чл.580, т.3 ГПК е постигната предвид цялостното съдържание и единство на акта, непълнота  в отделни негови части - при изписване на  пълното  име, личните  данни или единния граждански номер на участник в нотариалното производство , не водят до нищожност на нотариалните действия в този смисъл Решение № 223/2014г по гр.д №1186/2011г, І г.о и Решение №143/2012г по гр.д №504/2011г ІV г.о на ВКС/.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая от самото съдържание на договора е видно, че се касае до допусната очевидна фактическа грешка при изготвянето на документа. Доколкото страните по него са индивидуализирани с три имена, ЕГН, постоянен адрес и номер на лична карта, като М.М. е посочена като продавач, а М.М. е посочена като купувач, както и под договора същите са изписали трите си имена и са се подписали, а нотариусът е удостоверил именно техните подписи, следва да се приеме, че от договора, дори и без извършена поправка върху него, става ясно кои са страните, сключили го, и каква е била действителната им воля, а именно М.Й.М. да продаде на М.В.М. като съвкупност от права и задължения своите дялове от наследството на Й. Г. К.. В договора е налице грешка, която обаче не изключва възможността действителният продавач по сделката да бъде идентифициран. При тези съображения съдът приема, че договорът за продажба на наследство, сключен между М.М. и М.М. е действителен и по силата му М.М. е станала собственик на още 1/8 ид. ч. от имота, както и на построените в него сгради.

При извършване на поправката в договора действително не е спазена  разпоредбата на чл. 579, ал. 3 ГПК, който по аналогия следва да се приложи в случая. Съгласно тази норма когато се наложи да бъдат направени поправки, добавки или съкращения в акта, се прави изрична бележка за това, която се подписва както самия акт. Видно от представеното заверено копие на поправения договор, върху него липсва изрична бележка за извършената поправка, подписана както самия акт. Това обаче обуславя нищожността само на извършеното нотариално действие – поправка, не и на първоначалния договор за продажба на наследство, за който както вече беше посочено и без извършена поправка върху него поражда правните си последици.

Настоящият съдебен състав намира, че с констативен нотариален акт № 23, т. X, рег. № 7853, дело № 1155/2017 г. от 14.12.2017 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията – гр. Враца на същата дата, с който М. Т. К.а е призната за собственик по давностно владение на имот УПИ X-71, квартал 6 по плана на с. ***, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г. на кмета на Община Враца, на ***, с площ 538 кв.м., при съседи: улица, УПИ I-70 – В. П. Т., УПИ III-73 – П. И. П., И. П. Т., УПИ IX-72 – М.И. ***, последната не е придобила правото на собственост върху целия процесен имот, тъй като проверката на нотариуса е била основана на погрешни правни изводи, при зачитане на изтекла в нейна полза придобивна давност в нарушение на закона. Това е така по следните съображения:

Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС целта на производството по чл. 587 ГПК е да снабди молителя с документ, служещ за доказване на правото на собственост. Дейността на нотариуса в това производство не е свидетелстваща, каквато е при останалите нотариални производства, а решаваща. Нотариусът не удостоверява юридически факти, а се произнася по съществуването на едно право. Ето защо, съдържащата се в нотариалния акт по чл. 587 ГПК констатация за принадлежността на правото на собственост, респ. на ограниченото вещно право, представлява правен извод на нотариуса, а не удостоверен от него факт и поради това е извън доказателствената сила на документа нотариален акт, определена по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Горното не означава, че тази констатация е лишена от доказателствено значение. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право.

Съдът намира, че в настоящия случай по делото е доказано, че М. Т. К.а не е станала собственик на целия процесен имот въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност, поради което констативният нотариален акт не я легитимира като титуляр на правото на собственост върху него.

Непротиворечива е съдебната практика, че когато след смъртта на общия наследодател един от наследниците му ползва целия имот, той е владелец на собствената си идеална част от имота и държател на идеалните части на останалите сънаследници. За да се превърне във владелец на целия имот и съответно след изтичане на давностния срок да стане негов собственик, този сънаследник следва да отблъсне владението на останалите сънаследници. Тоест, той следва да доведе до знанието им намерението си да свои имота. Поради това за да стане собственик на целия имот не е достатъчно само да е ползвал и обработвал наследствения имот през определен период от време, а е необходимо да се докаже, че сънаследникът е отблъснал владението на останалите сънаследници върху притежаваните от тях идеални части. Поради това сънаследникът, който влиза във владение на наследствен имот, придобива качеството на съвладелец не в резултат на това негово действие, а по силата на наследяването, съответно той се явява държател на идеалните части на другите сънаследници. За хипотезата, в която съсобственик упражнява фактическа власт върху целия имот, върху който съсобствеността е възникнала от факт, различен от наследяването, в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по т.гр.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС /че се предполага, че владелецът държи вещта като своя/ се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

Според практиката на ВКС, действията, с които се демонстрира промяната на държането във владение, респ. промяната на намерението на съсобственика или сънаследника да владее целия имот, следва да бъдат конкретни по отричане правата на останалите съсобственици или сънаследници и да са станали достояние на тези съсобственици или сънаследници. Такива действия са например: отказът на ползващият имота сънаследник да допуска останалите сънаследници в имота, доведеното до знанието на останалите наследници намерение на владеещия сънаследник да се разпореди с имота само в своя полза или такова ползване на имота, което ясно показва, че изключва владението на останалите наследници /например отдаването му под наем на трето лице и изричен отказ да се заплаща част от получения наем на останалите наследници /в този смисъл Решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 1405 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., Решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 2760 от 2008 г. на ВКС, Второ г.о. и др./.

В конкретния случай по делото са опровергани фактите, обуславящи посоченото в констативния нотариален акт придобивно основание, а именно изтеклата в полза на М. К.а придобивна давност. От свидетелските показания на свидетелите С. П. и В. Б. действително се установява, че след смъртта на Й. К. М. К.а е живяла сама в процесния имот. Това обстоятелство не се отрича и от останалите разпитани по делото свидетели. Никой от тях обаче не установява правнорелевантното обстоятелство след смъртта на наследодателя Й. К. М. К.а да е превърнала с едностранни действия държането на идеалните части от процесния имот на останалите сънаследници в свое собствено владение. По делото не е доказано, че тя е обективирала спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, като е предприела конкретни действия по отричане правата на останалите сънаследници и тези действия да са станали тяхно достояние. Напротив, разпитаните по делото свидетели С. П., В. М. и В. М. установяват еднопосочно, че останалите наследници са посещавали често имота, влизали са свободно в него, без някой да им създава пречки за това, като са се грижели за същия.

Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че доказателствата по делото водят до еднозначния извод, че М. К.а след смъртта на Й. К. е била владелец на собствената си идеална част от имота и държател на идеалните части на останалите сънаследници, поради което същата не е придобила целия имот въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност. Към момента на снабдяването ѝ с констативен нотариален акт на 14.12.2017 г. същата е притежавала само 4/8 ид. ч. от имота и построените в него сгради. Преди този момент М. К.а и М.М. са се разпоредили посредством действителни правни сделки /договори за продажба на наследство/ на 18.12.2013 г. с притежаваните от тях по 1/8 ид.ч от наследството на Й. К. в полза на ищцата М.В.М., като част от това наследство е бил както процесният имот, така и построените в него сгради. Следователно към 14.12.2017 г. собственик на 2/8 ид.ч. от процесния имот и построените в него сгради е била ищцата М.М.. Останалите 2/8 ид.ч. от процесния имот и построените в него сгради са били собственост на Д.Й. К. и П.Й.С., като всеки от тях е притежавал по 1/8 ид.част.

Достигайки до този извод, настоящият съдебен състав намира, че с последващите транслативни сделки, обективирани в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот със задължение за гледане и издръжка № 96, т. I, рег. № 554, дело № 47/2018 г. от 23.01.2018 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията – гр. Враца на същата дата, с който М. Т. К.а е продала на Й.П.И. процесния имот срещу задължението от страна на купувача за гледане и издръжка, последният е станал собственик само на 4/8 ид.ч. от имота, чийто титуляр на правото на собственост е била прехвърлителката. Съответно последният е могъл да прехвърли собствеността само върху 4/8 ид. ч. от имота с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 94, т. V, рег. № 3685, дело № 530/2018 г. от 28.05.2018 г., на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията – гр. Враца на същата дата, на П.Й.С.. Съгласно общия принцип на частното право – „Никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава”, праводателят на Й.П.И. – М. К.а не би могла да му прехвърли вещни права върху останалите идеални части от спорните имоти, тъй като тя самата не е притежавала такива към момента на прехвърлянето, а от своя страна Й.П.И. не е могъл да ги прехвърли на П.Й.С.. Сключените два договора са породили своето облигаторно действие по отношение на останалите идеални части /4/8/, но не и вещнотранслативния ефект, към който волеизявленията на страните са били насочени.

По отношение на прехвърлената с договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г. 1/8 ид. ч. от недвижимия имот от М. Т. К.а на ищцата М.В.М., която впоследствие отново е прехвърлена от М. Т. К.а на Й.П.И. с договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, а последният от своя страна я е прехвърлил на П.Й.С. с договор за покупко-продажба от 28.05.2018 г., съдът намира следното: Договорът за продажба на наследство е вписан в Служба по вписванията гр. Враца на 11.02.2020 г., договорът за покупко-продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане – на 23.01.2018 г., а договорът за покупко-продажба на недвижимия имот – на  28.05.2018 г. Вписването в имотния регистър на акта за придобиване на недвижим имот не е елемент от фактическия състав на придобиването на вещното право /с изключение на вписването на ипотеката съгласно чл. 166 ЗЗД/. Поради това придобилият имот на валидно правно основание от действителния собственик става собственик на имота, дори и да не е вписал акта си. В случай на прехвърляне на един и същ имот от един праводател - действителен собственик последователно на няколко лица, всяко едно от тях става собственик на имота. Доколкото обаче едно и също вещно право не може да се притежава от няколко различни лица едновременно /освен в случаите на съсобственост/, законодателят е предвидил разпоредба, с която урежда конкуренцията между правата на тези лица – чл. 113 ЗС, с която се отдава предпочитание не на първия по време приобретател, а на онзи от тях, който първи е вписал акта си в имотния регистър. И двамата приобретатели, ако са придобили имота на валидно правно основание от действителния собственик, стават собственици на имота, но в отношенията между тях за собственик се счита този, който по-рано е вписал придобивното си основание в имотния регистър. В настоящия случай договорът за продажба на наследство е вписан след вписването на другите две транслативни сделки, като в този смисъл е възможен единственият правен извод, че собственик на процесната 1/8 ид. ч. от имота е станала П.Й.С., а не ищцата М.В.М..

Предвид всичко гореизложено квотите в съсобствеността върху процесния имот след извършването на последната транслативна сделка са били както следва: 1/8 ид.ч. за М.В.М. /придобита на основание договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., сключен между нея и М.М./, 6/8 ид.ч. за П.Й.С. /от които 1/8 ид.ч. придобита по силата на наследствено правоприемство от Й. Г. К. и 5/8 ид. ч., придобити въз основа на договор за покупко-продажба от 28.05.2018 г./ и 1/8 ид.ч. за Д.Й. К. / придобита по силата на наследствено правоприемство от Й. Г. К./. Следователно в случая са опровергани фактите, обуславящи посоченото в констативен нотариален акт № 22, т. III, рег. № 2462, дело № 268/2019 г. от 01.04.2019 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията – гр. Враца на същата дата, придобивно основание, с който П.Й.С. е призната за собственик на целия процесен имот и построените в същия имот: масивна жилищна сграда, две масивни стопански сгради и всички подобрения в имота.

Предявеният от ищцата иск с правно основание  чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено правото ѝ на собственост въз основа на правни сделки /два договора за продажба на наследство от 18.12.2013 г./ следва да бъде уважен по отношение на придобитата с договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., сключен между М.В.М. и М.Й.М., 1/8 ид.ч. от процесния имот и построените в него сгради и отхвърлен по отношение на придобитата с договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., сключен между М.В.М. и М. Т. К.а, 1/8 ид.ч. от процесния имот и построените в него сгради. Предвид отхвърлянето на иска за тази 1/8 ид. ч., следва да бъде разгледан предявения в условията на евентуалност иск с правно основание  чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено правото на собственост на ищцата върху тази 1/8 ид.ч. въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност.

ІІ. По предявения евентуален иск:

Ищцата е въвела придобивната давност като допълнително основание за придобиване правото на собственост, като се позовава на изтекла в нейна полза придобивна давност въз основа на осъществявано от нея добросъвестно владение върху процесните ид. ч. от недвижимия имот. Посочила е, че в случай че съдът не приеме, че е налице добросъвестно владение, ищцата се позовава на изтекла в нейна полза дълга 10-годишна придобивна давност. Посочила е, че началният момент на добросъвестно владение е датата на сключване на двата договора за продажба на наследствени права – 18.12.2013 г., а крайният момент е предявяването на иска – 12.03.2020 г., а началният момент на дългото 10-годишно давностно владение е смъртта на общия наследодател и дядо на ищцата – Й. Г. К. – 21.01.2003 г., а крайният момент е предявяването на иска – 12.03.2020 г. Доколкото съдът разглежда така предявения иск само по отношение на 1/8 ид.ч. от процесния имот и построените в него сгради, придобита от М. Т. К.а по силата на наследственото правоприемство от Й. Г. К., не следва да бъдат обсъждани доводите за изтекла дълга 10-годишна давност с начален момент смъртта на Й. Г. К., тъй като те касаят 1/8 ид.ч., придобита от М.М..

Настоящият съдебен състав намира, че ищцата не е придобила горепосочената 1/8 ид.ч. от процесния имот и сградите в него въз основа на твърдяното от нея придобивно основание – добросъвестно 5-годишно владение от датата на сключване на договора за продажба на наследствени права – 18.12.2013 г. В периода от придобиване на имота на валидно, но невписано в имотния регистър, правно основание до вписването на правното основание на друг приобретател на имота от същия праводател, първият приобретател е собственик на имота и ако упражнява фактическа власт върху него, то това представлява упражняване на собственическото му правомощие да владее имота. Поради това за този период от време той не е владелец по смисъла на чл. 68 и сл. ЗС и не може да се ползва от разпоредбите на чл. 79 ЗС за придобиване на имота по давност /доколкото давността е уреден от закона способ за придобиване на имот от несобственик- владелец на имота през определен период от време/. Този приобретател може да се легитимира като владелец на имота и да се ползва от предвидената в чл. 79 ЗС възможност за придобиването му по давност само, ако е осъществявал фактическа власт върху имота с намерение да го свои в продължение на предвидения в чл. 79 ЗС период от време, считано от датата на вписване в имотния регистър на придобивното основание на другия приобретател. За периода от датата на придобиване на имота на валидно, но невписано в имотния регистър, правно основание до датата на вписване в имотния регистър на правното основание на другия приобретател на имота от същия праводател, на този първи приобретател могат да бъдат признати само права на добросъвестен подобрител за извършените в имота подобрения и направени разноски- по аналогия на приетото в т. IV-11 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9 от 1974 г., за извършилите подобрения от собственици в периода от придобиване на имота до развалянето, унищожаването или отменяването на придобивното им основание /в този смисъл Решение № 26 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2213/2020 г., I г. о., ГК/. Следователно в настоящия случай ищцата в периода от придобиването на имота на валидното, но невписано в имотния регистър, правно основание /договор за продажба на наследство, сключен между нея и М. Т. К.а на 18.12.2013 г./ до вписването на правното основание на друг приобретател на имота от същия праводател /вписването на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот със задължение за гледане и издръжка № 96, т. I, рег. № 554, дело № 47/2018 г. на 23.01.2018 г. /, не е била е владелец по смисъла на чл. 68 и сл. ЗС и не може да се ползва от разпоредбите на чл. 79 ЗС за придобиване на имота по давност. Същата може да се легитимира като владелец на имота и да се ползва от предвидената в чл. 79 ЗС възможност за придобиването му по давност само, ако е осъществявала фактическа власт върху имота с намерение да го свои в продължение на предвидения в чл. 79 ЗС период от време, считано от 23.01.2018 г. От тази дата обаче не е изтекъл нито срокът по чл. 79, ал. 2, нито този по чл. 79, ал. 1 ЗС, предвид което съдът намира за безпредметно да обсъжда дали тя е осъществявала фактическа власт върху имота с намерение да го свои. Предвид гореизложеното предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание  чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено правото на собственост на ищцата върху 1/8 ид.ч. от имота въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност също следва да бъде отхвърлен.

По отношение на наведените във въззивната жалба доводи за допуснати съществени процесуални нарушения от районния съд при първоинстанционното разглеждане на делото: след като съдът е констатирал, че ответницата М. К.а е починала, производството по делото не е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК, за да не текат сроковете, текли в полза на починалата страна, а е конституирал наследниците ѝ; не е дадена възможност всички новоконституирани ответници да изразят становище по доклада, да оспорят или признаят иска и да поискат събиране на доказателства; приложеното по делото становище от М.М., с което признава иска, не е докладвано от съда и не е връчено на страните, настоящият съдебен състав намира същите за неоснователни. Следва да се отбележи, че първоинстанционният съд не е имал основание да постановява спиране на производството по делото, тъй като ищцата с изрична молба е уведомила съда за смъртта на ответницата, както и е посочила наследниците ѝ. Новоконституираните ответници на мястото на починалата М. К.а са били редовно призовани за първото по делото съдебно заседание, като са имали възможност в същото да изразят становището си по доклада и да поискат събирането на доказателства. В протокола от първото по делото съдебно заседание, проведено на 27.08.2020 г., изрично е отразено, че е докладвано постъпилото по делото становище от М.М..

Досежно направеното с допълнение към въззивната жалба възражение за недопустимост на първоинстанционното решение с аргумент, че след констатиране на смъртта на ответницата М. К.а районният съд е установявал правото на собственост на праводател и правоприемници в процеса, без да посочи към кой момент се установява то, настоящият съдебен състав приема същото отново за неоснователно. Приложеното от въззивницата решение на ВКС в този смисъл е постановено при различна фактическа обстановка и не касае настоящият случай.

С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, не съответства на правните съждения на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е признато за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на 1/8 идеална част от урегулиран поземлен имот Х, планоснимачен № 71, квартал 6 по плана на с. ***, община Враца, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г., с площ на имота 538 кв.м., при съседи: улица, УПИ I-70 на В. П. Т., УПИ III-73 на И. П. Т., УПИ IХ-72 на М.И. ***, ведно с построените в имота масивна жилищна сграда, две масивни стопански сгради и всички подобрения в имота по силата на договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., с който М. Т. К.а ѝ е продала като съвкупност от права и задължения своите дялове от наследството на Й. Г. К., както и въз основа на добросъвестно 5-годишно владение от датата на сключване на договора за продажба на наследствени права – 18.12.2013 г., като исковете следва да бъдат отхвърлени за тази 1/8 идеална част от процесния имот и построените в него сгради. Решението следва да бъде отменено и в частта, в която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени за размера над 1/8 идеална част до размера от 2/8 идеални части констативен нотариален акт № 23, т. X, рег. № 7853, дело № 1155/2017 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара и констативен нотариален акт № 22, т. III, рег. № 2462, дело № 268/2019 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара, като искането следва да бъде отхвърлено за тази 1/8 идеална част от процесния имот и построените в него сгради. В останалата му част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото, съобразно отхвърлената част от предявения иск и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, обжалваното решение в частта, в която са присъдени на ищцата съдебни разноски над сумата от 595,00 лв., трябва да бъде отменено, а в полза на ответницата П.С. следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски в размер на сумата от 432,50 лв.

С оглед уважената част от въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззивницата П.С. следва да бъдат присъдени сторените пред настоящата инстанция съдебни разноски в размер на сумата от 412,50 лв., а съобразно отхвърлената ѝ част на основание чл. 78, ал. 1, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемата страна М.М. следва да бъдат присъдени сторените пред настоящата инстанция съдебни разноски в размер на сумата от 175,00 лв.

Така мотивиран, Врачанският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 260185/06.11.2020 г., постановено по гр. дело № 782/2020 г. по описа на Районен съд – Враца, в частта, в която е признато за установено по исковете с правно основание чл. 124 ГПК, предявени от М.В.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, срещу Д.Й. К., ЕГН: **********, с адрес: ***, П.Й.С., ЕГН: **********, с адрес: ***,  М.Й.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, Й.П.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, М.И.М., ЕГН: **********, с адрес: *** и Г.Д.С., ЕГН: **********, с адрес: ***, че М.В.М. е титуляр на правото на собственост на 1/8 идеална част от урегулиран поземлен имот Х, планоснимачен № 71, квартал 6 по плана на с. ***, община Враца, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г., с площ на имота 538 кв.м., при съседи: улица, УПИ I-70 на В. П. Т., УПИ III-73 на И. П. Т., УПИ IХ-72 на М.И. ***, ведно с построените в имота масивна жилищна сграда, две масивни стопански сгради и всички подобрения в имота, по силата на договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., с който М. Т. К.а ѝ е продала като съвкупност от права и задължения своите дялове от наследството на Й. Г. К., както и въз основа на добросъвестно 5-годишно владение от датата на сключване на договора за продажба на наследствени права – 18.12.2013 г; в частта, в която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени за размера над 1/8 идеална част до размера от 2/8 идеални части констативен нотариален акт № 23, т. X, рег. № 7853, дело № 1155/2017 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара и констативен нотариален акт № 22, т. III, рег. № 2462, дело № 268/2019 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара и в частта, в която Д.Й. К., П.Й.С.,  М.Й.М., Й.П.И., М.И.М. и Г.Д.С., са осъдени да заплатят на М.В.М. сумата над 595,00 лв., представляваща сторени разноски пред първоинстанционния съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от М.В.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, срещу Д.Й. К., ЕГН: **********, с адрес: ***, П.Й.С., ЕГН: **********, с адрес: ***,  М.Й.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, Й.П.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, М.И.М., ЕГН: **********, с адрес: *** и Г.Д.С., ЕГН: **********, с адрес: ***, главен и евентуален иск с правно основание чл. 124 ЗЗД за признаване за установено, че М.В.М. е титуляр на правото на собственост на 1/8 идеална част от урегулиран поземлен имот Х, планоснимачен № 71, квартал 6 по плана на с. ***, община Враца, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г., с площ на имота 538 кв.м., при съседи: улица, УПИ I-70 на В. П. Т., УПИ III-73 на И. П. Т., УПИ IХ-72 на М.И. ***, ведно с построените в имота масивна жилищна сграда, две масивни стопански сгради и всички подобрения в имота, по силата на договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., с който М. Т. К.а ѝ е продала като съвкупност от права и задължения своите дялове от наследството на Й. Г. К., както и въз основа на добросъвестно 5-годишно владение от датата на сключване на договора за продажба на наследствени права – 18.12.2013 г.

ОТХВЪРЛЯ искането на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да бъдат отменени за 1/8 идеална част от процесния имот констативен нотариален акт № 23, т. X, рег. № 7853, дело № 1155/2017 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара и констативен нотариален акт № 22, т. III, рег. № 2462, дело № 268/2019 г. на нотариус В. В. с рег. № *** в Нотариалната камара.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част, в която е признато за установено по иска с правно основание чл. 124 ГПК, предявен от М.В.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, срещу Д.Й. К., ЕГН: **********, с адрес: ***, П.Й.С., ЕГН: **********, с адрес: ***,  М.Й.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, Й.П.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, М.И.М., ЕГН: **********, с адрес: *** и Г.Д.С., ЕГН: **********, с адрес: ***, че М.В.М. е титуляр на правото на собственост на 1/8 идеална част от урегулиран поземлен имот Х, планоснимачен № 71, квартал 6 по плана на с. ***, община Враца, одобрен със заповед № 824/16.11.1981 г., с площ на имота 538 кв.м., при съседи: улица, УПИ I-70 на В. П. Т., УПИ III-73 на И. П. Т., УПИ IХ-72 на М.И. ***, ведно с построените в имота масивна жилищна сграда, две масивни стопански сгради и всички подобрения в имота, по силата на договор за продажба на наследство от 18.12.2013 г., с който М.Й.М. ѝ е продала като съвкупност от права и задължения своите дялове от наследството на Й. Г. К..

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК М.В.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на П.Й.С., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 432,50 лв., представляваща съдебни разноски, сторени пред първоинстанционния съд, и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 412,50 лв., представляваща съдебни разноски, сторени пред въззивния съд.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, във вр. с чл. 273 ГПК Д.Й. К., ЕГН: **********, с адрес: ***, П.Й.С., ЕГН: **********, с адрес: ***,  М.Й.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, Й.П.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, М.И.М., ЕГН: **********, с адрес: *** и Г.Д.С., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплатят на М.В.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 175,00 лв., представляваща съдебни разноски, сторени пред въззивния съд.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         ЧЛЕНОВЕ:1.           

          

                              2.