№ 804
гр. София, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Ваня Н. И.а
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20221100506814 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от О. Д. М., ответник пред СРС. Със
същата се обжалва решение № 20020433 от 11.03.2022 г., постановено от
СРС, Първо ГО, 157 състав по гр. д. № 50218 по описа за 2020 г., с което е
уважен предявеният срещу ответника/въззивник, иск по чл. 45, ал.1 вр. с
чл.52 от ЗЗД за сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, предявен като частичен от вземане в общ размер от
20 000 лв.
В тежест на ответника са възложени разноските по делото.
Във въззивната жалба се излагат доводи за необоснованост и
неправилност на така постановеното решение. Въззивникът счита, че СРС е
допуснал нарушение на процесуалните правила във връзка със събиране и
обсъждане на доказателствата. Твърди се, че СРС не бил разграничил
четирите точки, посочени в обстоятелствената част на исковата молба, от
1
които факти ищецът черпел правото си на обезщетение за нанесените му
неимуществени вреди. Сочи, че СРС в мотивите си бил обсъждал само едно
изявление. Независимо от това СРС бил уважил изцяло така предявения иск.
От мотивите на съдебното решение не ставало ясно каква отговорност носи
ответникът за публикации, които били направени по инициатива на медийни
екипи на медии, с които ответникът нямал нищо общо. В решението си СРС
не бил обсъдил наличието на причинно-следствена връзка. Мотивите на СРС
във връзка с обсъждане на заключението на съдебно-медицинската
експертиза, протИ.речали на направения извод. Наред с това се установило,
че по повод изказването на ищеца по отношение на оперната певица Р.К.,
имало многобройни реакции от обикновени и публични личности, които
реакции били идентични с тези на ответника. Затова не ставало ясно коя от
тези реакции е засегнала и увредила ищеца. Необсновано било да се приеме,
че увредата на ищеца е само на основание реакцията на ответника. СРС не
бил взел предвид представените доказателства относно публикуваните
отрицателни коментари и критики от трети лица във връзка с изказването на
ищеца по повод оперната певица Р.К.. От страна на СРС не бил отчетен
факта, че тези отрицателни коментари и критики също можели да допринесат
за влошаване на хроничното заболяване на ищеца. СРС не бил взел предвид,
че съдебно-медицинската експертиза е оспорена изцяло, тъй като била
извършена повече от една година след процесното деяние с което се твърди
от ищеца да е бил увреден. Заключението било изготвено въз основа на
медицински документи, изготвени четири месеца след процесното деяние, а
превода им бил изготвен едва след представяне на заключението на вещото
лице. Затова счита, че експертизата е негодно доказателствено средство.
Освен това СРС бил нарушил преклузията във връзка с допускането на
доказателствата в полза на ищеца като по този начин последният бил
протИ.правно толериран. Наред с това СРС бил нарушил чл.39-чл.41 КРБ,
прокламиращи свободата на словото, както и чл.10 от ЕКПЧ. СРС не бил
разграничил клеветата от обидата. По отношение на клеветата се твърди
липса на протИ.правност, защото изискването в тази хипотеза било
твърденията да бъдат едновременно неверни и позорящи. Съгласно чл.147,
ал.2 НК деецът не се наказвал, ако се докаже истинността на разгласените
обстоятелства. СРС, обаче, бил приел че процесното изявление: „И. Х. е син
на висш офицер от ДС“ за вярно като отхвърлил довода на ищеца, че следва
2
да се прави съществено разграничение между ролята на Държавна сигурност
/ДС/ и тази на Военното разузнаване, но въпреки това СРС бил наложил
санкция на ответника. В случая липсвала и протИ.правност при оповестяване
на факта на принадлежност към ДС или Генералния щаб на Българската
народна армия /БНА/, защото през 2006 г. бил приет Закон за достъп и
разкриване на документите и за обяваване на принадлежност на български
граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА и затова
обстоятелствата относно принадлежността към тези бивши служби на лица,
заемащи публични длъжности и осъществяващи публични дейности, не
представлявала защитени лични данни. Това изрично било подчертано както в
разпоредбите на закона, така и в РКС № 4 от 26.03.2012 г. по к.д.№ 14/2011 г.,
където било посочено, че тези лица са с „много по-занижена степен на защита
на личните данни“. Затова счита, че оповестяването на информация за
подобна принадлежност не може да обоснове носене на юридическа
отговорност за ползването на публичната по характер информация, свързана с
принадлежността към тези бивши служби. Наред с това липсвало и
„позорящност“, тъй като ответникът не бил адресирал ищеца лично с думи,
дори по отношение на бащата, които да изтъкват негови лични негативни
качества. В този смисъл обжалваното решение било постановеното в разрез с
практиката на КС. Липсвала и първа поред разгласа на обстоятелствата.
Съгласно практиката на ВКС издателят не носел отговорност, когато е втори
поред и цитира първият издател. Това било така, защото първият издател се
явявал източник на информацията. В случая ответникът не излагал собствени
разкрития, а се позовавал на информация от дейността на Комисията по
Закона за достъп и разкриване на документите и за обяваване на
принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на
БНА. Следователно ответникът бил добросъвестен и не можело да му се
вмени отговорност по отношение разгласяването на информацията дори
същата да била невярна. В случая с обжалваното решение СРС бил вменил
вина на ответника при положение, че последният нито бил изнесъл
информацията като собствено разкритие, нито бил издател /не се занимавал
професионално с журналистика/, нито информацията била невярна. Счита, че
тезата на СРС, че е налице протИ.правно поведение от страна на ответника,
тъй като изнесената от последния информация не била от значение, за да даде
ценен принос в публичния дебат, представлява нарушение на закона. Според
3
ответника личната преценка на даден магистрат дали е налице или не, такъв
принос, е ирилевантно за носене на отговорност за публично направени
изявления. Противното означавало допускане на цензура, в този смисъл било
прието в РКС № 7/96 на КС на РБ. Както бил посочил КС на РБ в РКС № 4 от
2012 г., информираният избор бил в самата основа на конституционната
система. СРС бил нарушил и практиката на КС, ЕСПЧ и ВКС във връзка с
разграничението между оценъчни съждения и твърдения за факти. Съгласно
тази практика оценките не се подавали на доказване, а изразявали собствено,
субективно мнение, на което всеки имал право по силата на чл.39 КРБ и чл.10
от ЕКПЧ. При тово положение следвало да се приеме, че изказванията на
ответника относно това доколко са очевидни възгледите на ищеца и доколко
последният не се старае да ги прикрива, изразявали субективно мнение, което
по съществото си представлявало оценъчно съждение. Счита, че в случая
било необходимо да се отчете, че ищеца е публична фигура- депутат в
Европейския парламент, което говорело за висока степен на публичност. По
отношение на тези лица съдебната практика приемала, че защитата на личната
сфера е много по-занижена от тази на обикновените граждани. СРС не бил
съобразил този факт. Наред с това се твърди, че процесния иск бил заведен
при злоупотреба с право. Още в исковата молба била изложена тезата, че
искът е заведен с цел да бъде потушен общественият дебат и да бъде
ограничено свободното слово, изразяващо различни и протИ.положни на
ищцовите възгледи. Счита, че искове като настоящия е допустимо да бъдат
заведени за репариране на реално причинени вреди от вредоносно,
злонамерено изричено и публикувано слово, а не за „замразяване“ на
свободното слово. Сочи се, че СРС бил отказал да се събират доказателства
относно това дали ищецът е завел и други искове срещу свои критици в
социалните мрежи и медиите, които били идентични с деянието на ответника.
Същевременно, обаче, били събрани многобройни и неизчерпателни
доказателства за идентични реакции на много други обикновени хора, както и
на добре известни публични личности. Свидетелите на ищеца, които били
негови служители, имали задължението да следят всичко което се публикува
за ищеца- техен работодател. Според въззивника свидетелите дали лъжливи
показания, че няма други публикации в медиите и идентични реакция като
тези на ответника във връзка с думите на ищеца по адрес на оперната певица
Р.К.. Този доказан факт още веднъж сочел на извода, че ищеца злоупотребява
4
с правото си на иск като преследваната от него цел не била обезвреда, а да
„затвори устата“ на ответника по причини непосочени в исковата молба.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това да се
постанови друго, с което претенцията на ищеца да бъде отхвърлена.
Претендират се разноски.
Постъпил е отговор по въззивната жалба, подаден от ищеца, пред
СРС- И. Х. П.. В същия се излага становище за неоснователност на
въззивната жалба. Твърди се, че не са допуснати сочените от въззивника
нарушения на материалния и процесуалния закон. Спазена била преклузията
във връзка с допускането и събиране на доказателствата. Исканията на
ответника били преценени и анализирани от съда с оглед предмета на делото.
Претенцията на ищеца била основателна, тъй като били налице
предпоставките на чл. 45 от ЗЗД за уважаване на иска, както и че съдебното
решение било постановено в съответствие с практиката на ВКС. Счита, че
изнесеното в цитираните четири публикации от страна на ответника, били
особено позорящи, както и били клевети, сриващи авторитета на ищеца в
обществото, както и му нанасяли тежки морални и политически щети в
качеството му на евродепутат. Тези клеветнически твърдения достигали до
огромен брой читатели. Счита, че изнесените от ответника клевета и обида
следва да бъдат санкционирани със цялата строгост на закона, в противен
случай електронните медии щели да използват същите за компроментиране
на гражданите. Счита, че изнесеното от ответника представлява опит за
морална и политическа екзекуция на ищеца. Сочи, че изнесеното „Сюжетът е
прост – баща ти и други от ДС и ЦК ми дадоха достъп само до
идеологическите дисциплини. Когато се появи възможността – заех се с
нормална дисциплина и работа и до днес по нея. Наглостта е лош съветник“, е
абсолютна измислица. Счита, че по никакъв начин бащата на ищеца като
офицер в БНА по никакъв начин не бил могъл да влияе на бъдещото на
младия О. М., тъй като дейността на Р. била извън България. Сочи се, че
бащата на ищеца не бил служител на ДС, а на Военното разузнаване и като
такъв бил награждаван през 2018 г. Това означавало, че ответника не прави
разлика между ДС и Военно разузнаване. Сочи, че с публикациите си
ответинкът представял неверните факти –клевети като реални факти.
Извършването на подобни действия било обществено неприемлИ.. Подобни
действия имали крайно лоша обществена оценка. Според въззиваемия във
5
въззивната жалба се съдържали и неверни твърдения досежно
първоинстанционния съдебен акт, както и относно изложеното в
обстоятелствената част на исковата молба. С тези неверни факти въззивникът
целял да заблуди съда. В случая ставало въпрос за една и съща публикация,
един и същ текст на ответника. Предмет на исковата претенция били
действията и публикациите на ответника О. М.. В този смисъл правилно СРС
не бил разграничил публикациите на ответника под № 1,2 и 3 от коментара,
посочен под № 4, тъй като същите били с идентично съдържание. Правилно
СРС се бил позовал на съдебно-медицинската експертза. Същата доказвала
тезата на ищеца, че хроничното му заболяване се било обострило в резултат
на причинения му стрес от процесните публикации. Освен това нямало
пречки експертизата да се възприеме от съда независимо, че била оспорена от
една от страните. Самата експертиза била извършена на база представените
по делото медицински документи, както и при личен преглед на ищеца. Без
значение по делото били реакциите на други личности, тъй като същите не
били предмет на делото. Правилни били разсъжденията на СРС досежно
ангажирането на отговорността на ответника. Същевременно се твърди, че в
нито един момент на съдебното производство не бил поставян въпроса за
обида. Предмет на исковата молба била конкретната публикация на
ответника, която публикация съдържала неверни твърдения – клевети, които
се представяли като реални факти. В случая ответникът бил извършил
въпросната публикация, не за да разкрие на обществото и да го информира за
произхода на ищеца, тъй като този произход бил обществено известен за
всеки, който се интересува, а за да пренесе тази стигма върху смисъла на
изявлението му. Стигмата била не заради личността на ищеца, а заради
произхода му. В случая от ответника се правел опит за дискредитирането на
ищеца до степен на политическа неправоспособност. В този смисъл правилен
бил извода на СРС във връзка с извършеното от ответника дискредитиране на
ищеца. Твърди се, че наличието на позорящност в процесната публикация се
доказвало по безспорен начин от събраните по делото гласни доказателства.
От същите се установило и изживяното от ищеца, както и негативните емоции
по повод публикацията. Правилен бил извода на СРС, че „ Процесната
публикация води до генерална дисквалификация на личността, която не е
резултат от дебат, относно нейните качества, възгледи и начин на изразяване,
а резултат от пренесен опит за остракизъм, поради родствена връзка. Това
6
говорене по същество е насочено към същото, срещу което реагира“.
Правилен бил извода на СРС, че ответникът цели адресатът да бъде оскърбен,
чрез лично засягане. В случая следвало да се отчете и контекстът на
политическите събития в рамките на които е направено изказването, тъй като
една изключително чувствителна тема в обществото била използвана във
време на голяма обществено недоволство и политическо напрежение, което
значително било допринесло за засилавне на негативното въздействие върху
личността на ищеца. Правилен бил извода на СРС, че изнесената от ответника
информация била вярна. Самата въззивна жалба, обаче, съдържала
теоретични съждения, които били извън предмета на спора. СРС се бил
съобразил с обстоятелството, че ищеца е публична личност и следва да търпи
критика в по-голяма степен от частните лица, противно на соченото от
въззивника. Доводът на въззивника за злоупотреба с право намира за странен.
Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 29.03.2022 г.
Въззивната жалба е подадена на 12.04.2022 г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване- предявеният иск по чл.45 ЗЗД е
бил уважен.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден процес:
С развитието на технологиите и възможността за комуникация в
социалните мрежи, се увеличава и възможността едно физическо лице да
може да разпространи информация за друго лице, която да засегне неговата
правна сфера, вкл. да увреди интересите му. Затова и настоящата инстанция
намира, че при твърдяното от страна на ищеца такова нарушение е налице
правен интерес да се търси съдебна защита, вкл. и обезщетение за
неимуществени вреди чрез иск по чл.45 ЗЗД.
7
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че в
случая е приложим стандарта на чл.10 ЕКПЧ във връзка със свободатана
словото. Този стандарт бил конкретизиран в решение №1/96 г. на КС във
връзка с тълкуването на чл.39-41 от КРБ. Тези решения изисквали
„дорбосъвестност“ при упражняване на правото на свобода на словото.
Необходима била задълбочена проверка и потвърждаване на фактическите
твърдения. Преценката дали политическият анализатор е действал
професионално и добросъвестно следвало да се прави въз основа на
множество фактори. На първо място било това дали изказването съдържа
информация от обществен интерес в рамките на публичния дебат. На второ
място – какви били действията му, конкретно как в нея е представено
засегнатото лице. При такъв дебат неправомерно щяло да бъде само
използването на изрази, които не допринасят за неговата стойност, а целели
единствено нанасяне на обида или изнасяне на клевета. Изявленията на
ответника доколкото представлявали част от политическия анализ, следвало
да бъдат обсъждани в целия контекст на дискусията, а не като отделни изрази
като се държало сметка за приноса им към стойността на дискусията.
По делото не било спорно, че ответникът е направил в социалната
мрежа „Фейсбук“ следните коментари: „И. Х. е син на висш офицер от ДС и
възгледите му са съвсем очевидни. Както виждате- не ги и крие. Бъдете
предупредени!“ и „Сюжетът е прост – баща ти и други от ДС и ЦК ми дадоха
достъп само до идеологическите дисциплини. Когато се появи възможността
– заех се с нормална дисциплина и работа и до днес по нея. Наглостта е лош
съветник“. От данните по делото се установило, че тези коментари са
направени по повод изказване на ищеца в следния смисъл: „Р.К. с
поддържаща роля в сапунката на Б..Патетично. и „След войната дошли да
ходатайстват пред Де Гол да помилва интелектуалците –
колаборационалисти. „Тези хора са много талантливи“ казали просителити.
„Това е утежняващо вината обстоятелство“ отвърнал генералът, а поводът
бил позицията на К., относно протестите по това време. Това означавало, че в
случая се касае до политически дебат относно промяна в политическата
система и оценка на начина по който това да бъде постигнато, от една страна
и толерантността при налагане на различни политически възглeди и
8
последиците за инакомислещите, от гледна точка на силните на деня, която
толерантност била ключова и в дадения от ищеца пример от историята на
френската държава. Именно в този контекст следвало да бъде разгледано дали
обвързването на особеноститте на службата на бащата на ищеца с този дебат,
преследва определена легитимна цел, доколкото тази информация попадала в
сферата на личния жИ.т. Същевременно СРС е достигнал до извода, че
обявяването на принадлежност на служители и секретни сътрудници на
репресивния апарат на комунистическия режим, има за цел да подобри
прозрачността на публичния жИ.т и засили вярата в демократичните
принципи. Разграничаването между Държавна сигурност и Военно
разузнаване в случая било без значение, доколкото се касаело за
принадлежност към определен режим, която принадлежност носела социална
стигма, непреодолима от конкретиката на извършваната служба. Именно тази
натовареност била използвана от ответника и то не за да разкрие пред
обществото и да го информира за произхода на ищеца, тъй като този произход
бил обществено известен, за всеки който се интересува, а за да пренесе тази
стигма върху смисъла на изявлението му. По този начин се налагала стигма
върху ищеца не заради личността му, а заради неговия произход. По този
начин се правел опит за дискредитирането му до степен на политическа
неправоспособност. Според СРС намесата надхвърляла реално допустимата
граница, доколкото изказването на ищеца не се анализирало, от гледна точка
на неуместния исторически пример, и защо е даден такъв прочит, с оглед
политическите възгледи, а имало за цел да дискредитира личността. Това
дискредитиране се извършвало по аналогия на една негативна обществена
оценка и то прилагана, не в резултат на негова лична принадлежност, а такава
на неговия баща. Този подход на ответника водел до генерална
дисквалификация на личността, която не била резултат от дебат относно
нейните качества, възгледи и начин на изразяване, а резултат от пренесен
опит за остракизъм, поради родствена връзка. Това говорене било насочено
срещу същото, срещу което се реагирало. Засилвала се нетолерантността на
обществото като се пренасяли настроенията към пряко или асоциативно
свързани с определен режим лица, само поради факта на тази свързаност.
Това лишавало дебата от задълбочен анализ на гледната точка в исторически,
политически и морален аспект, а от гледна точка на толерантността било
насочено към това публиката да приеме, че е налице знак на равенство между
9
идеологията на режима и възгледите на ищеца, демонстрирани чрез
изказването. Макар изказването на ответника да имало и наченки на
исторически анализ и аналогия, то създавало усещането, че целта не е
аргументиране на дебата, който задочно се води, а чисто дискредитиране,
доминиращ израз на което била заключителната фаза „бъдете предупредени“,
която затвърждавала впечатлението, че говоренето е насочено към личността,
а не към анализа. Според СРС такова говорене не носи дори и краткосрочна
полза, тъй като ненужно понижавало статуса на лицето, към което е насочен,
омаловажавало неговата идентичност и възгледи, въз основа на пренесената
негативна оценка, основана на стигма и измествала дебата за толерантността
при упражняване на власт по отношение на опозицията като го насочвала към
омраза, спекулирайки с историческата памет на определени групи от
обществото.Така, макар и при верен исторически прочит, изказването поради
начина на използване на изразните средства, оставяло усещането, че се цели
адресатът да бъде оскърбен чрез лично засягане. Не без значение било и
контекстът на политическите събития в рамките на които било направено
изказването, тъй като една изключително чувствителна тема в обществото
била използвана във време на голямо обществено недоволство и политическо
напрежение, което значително било допринесло за засилване на негативното
въздействие върху личността на ищеца. При тези си мотиви СРС е достигнал
до извода, че ответникът бил надхвърлил целта на политическата дискусия и
ненужно бил навлязъл в личния жИ.т на ищеца, приравнявайки негативната
натовареност на разпространена информация за принадлежност на баща му
към службите на определен режим, на личността на ищеца, от което за
последния били произлезли вреди.
За да определи справелив размер на обезщетението за неимуществени
вреди, СРС се е позовал на това, че написаното се било отразило върху
авторитета на ищеца в обществото, пред вид и политическата му кариера,
която го правела разпознаваем, а и с това обект на публично недоволство,
последното се установявало от показанията на свидетеля Т.. Следвало да бъде
съобразено и степента и интензитета на конкретно преживените психични
страдания и продължителността им. От гласните доказателства се
установило, че в резултат на изявленията, ищецът се бил чувствал силно
напрегнат, нервен и започнал да страда от безсъния за продължителен период
от време. От заключението на съдебно-медицинската експертиза се
10
установило, че ищецът на 01.05.2021 г. бил диагностициран с тежък синдром
на обструктивна сънна апнея, което заболяване продължавало и до днес,
имало хроничен характер и не можело да бъде излекувано. От снетата по
време на освидетелстването анамнеза можело да се заключи, че най-вероятно
същото може да се дължи на продължително стресово състояние през първата
половина на 2021 г. Причина за заболяването била пераментен стрес. При
тези данни по делото съдът не можел да направи категоричен извод,че
стресът, който ищецът е преживял, е имал решаващо значение за
отключването на заболяването. Касаело се за сравнително кратко като период
и не толкова силно като интензитет стресово дразнене, за да можело да се
обоснове категоричен извод, че е станало самостоятелна причина за такова
сериозно компенсиране на нервата система, което изисквало перманентно
дразнене. В заключението си вещото лице било изразило вероятност това да е
причината, но липсвало позоваване на научни изследвания с висока сила на
доказателственост, за да може да се обоснове такъв категоричен извод и това
заключение да бъде постановено в основата на такъв доказателствен извод на
съда. Вероятно, стресът от процесните изявления имал влияние върху
компенсиране на нервната система на ищеца, но какво било това по
интензивност и дали това била решаващата причина за отключване на
установеното, несъмнено хронично заболяване, по делото нямало
категорични данни на които съдът да обоснове правните си изводи. Следвало,
обаче, несъмнено да се отчете, че съгласно становището на вещото лице
стресът, какъвто несъмнено ищецът бил преживял от изказванията, имал за
последица влошаване на заболяването с утежняване и зачестяване на
пристъпите. Предвид на тези си мотиви, както и с оглед личността на ищеца,
професионалната сфера в която същият се развивал и прякото въздействие на
изказванията върху нея, както и това, че въздействието е по пътя на
използване на изключително чувствителна тема в обществото ни, както и, че
тази тема е асоциативно пренесена към личността, СРС е определил
обезщетение в размер на 2 000 лв., която е приел за справедлИ. обезщетение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
СРС е бил сезиран с иск по чл.45 ЗЗД.
Ищецът И. Х. П. , твърди, че ответникът О. Д. М., е осъществил
11
непозволено увреждане спрямо него, поради което му дължи обезщетение за
причинени неимуществени вреди. Искът е предявен като частичен за 2 000 лв.
от общо претендираната сума в размер на 20 000 лв.
В раздел първи от обстоятелствената част на исковата молба са
посочени 4 /четири/ броя публикации от страна на ответника, като първите
три са с дата 08.09.2020 г. и със следният текст: „И. Х. е син на висш офицер
от ДС и възгледите му са съвсем очевидни. Както виждате- не ги и крие.
Бъдете предупредени!“. Четвъртата публикация е с дата от 05.10.2020 г. и със
текст: „Сюжетът е прост – баща ти и други от ДС и ЦК ми дадоха достъп
само до идеологическите дисциплини. Когато се появи възможността – заех
се с нормална дисциплина и работа и до днес по нея. Наглостта е лош
съветник“.
Ищецът твърди, че тези „изявления“ на ответника са клеветнически и
били доснигнали до огромен брой читатели. Самата клевета била обидна и
позоряща за ищеца и не можела да бъде отмината, а трябвало да се накаже с
цялата строгост на закона. В случая можело да се говори за морална и
политическа екзекуция със средствата на клеветата при безогледно погазване
на истината, закона и морала. Това било така, защото твърдението на
ответника, че бащата на ищеца е бил висш офицер в ДС не било истина.
Бащата на ищеца бил офицер в БНА и служител на Р., чиято дейност била
насочена само извън България. Относно дейността на Р. е цитирано изказване
на бивш началник на Р. в което същият сочи, че бил забранил да се събира
политическа информация. Клеветата на ответника се състояла и в това, че
почивала на порочната логика за семейна наследственост на вината и
отговорността, която не съответствала на правото. Освен това изявлението на
ответника в първите три публикации целяло да припише на ищеца
антидемократични възгледи и намерения с очевидното желание да го опозори
в очите на обществото. Твърдението в четвъртата публикация било
абсолютна измислица, за да бъде накърнена репутацията, честта и
достойноството на ищеца като човек и общественик. Бащата на ищеца по
никакъв начин не можел да влияе на избора на младия М.. Освен това бащата
на ищеца бил награждаван за дейността и в по-ново време, през 2018 г.
Счита, че ответника с оглед клеветническите си намерения, не правел разлика
между ДС и Военно разузнаване. Счита, че тези две структури не може да
бъдат отъждествявани. Счита, че с поведението си ответника накърнявал
12
доброто име на ищеца и обществената оценка за него в национален и
европейски мащаб предвид изборния му пост на депутат в Евпорейския
парламент, тъй като тези неверни факти се представяли като реални факти;
изнасяли се позорни факти свързани с неговото име и семейство и най-вече
неговия баща. В резултат на тези публикации плъзнали десетки статии и
коментари, които цитирали ответника, подведени от обществената му визитка
на политолог. В резултат на това ищецът бил заклеймен като „син на висш
офицер от държавна сигурност“. Всичко това водело не само до силно
психическо напражение и отрицателни емоции, но и за неговото семейство и
неговият баща за продължителен период от време; оказвало влияние и върху
физиолигичното и здравословно състоняние като се появили трайни
здравословни проблеми. Твърди се, че тези публикации целели да го дамгосат
като неморален човек. Същевременно били направени преднамерени
инсинуации за неговите възгледи и намерения по изключително неморален и
незаконен начин, целящи единствено публичното му опозоряване пред
обществеността. В случая се целяло предизвикване на сензация чрез
скалъпване на факти. Поднасянето на неистини не представлявало
„информация“; те представлявали опит за дискредитирането му чрез
поднасянето на неверни и явно позорни за него и семейството му
обстоятелства. Счита, че независимо, че е публична личност, тези
клеветниески твърдения надминават всякакви приемливи граници и
представляват недопустимо нахлуване в личния му жИ.т и неговото
семейство. В резултат на това продължавал да търпи неимуществени вреди,
тъй като въпросните публикации не били свалени към момента на
предявяване на иска /15.10.2020 г./.
За да бъде основателен иска за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД,
следва да се установи, че е налице осъществено протИ.правно
деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между
протИ.правното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди.
При деликта съставомерно е протИ.правното увреждане на друго лице
от дееца, на което е причинена реална вреда, която подлежи на пълно
обезщетяване.
За протИ.правно следва да бъде прието това поведение, което засяга
чуждо благо, защитено от правния ред като предмет на чуждо абсолютно
13
субективно право. За да е обидно или клеветническо, или да засяга по друг
начин честта и достойнството или доброто име на някого, не е задължително
действието да покрива състава на обидата (чл. 146 НК) или на клеветата (чл.
147 НК).
Настоящата инстанция намира за основателен довода на въззивника, че
СРС не е разграничил обидата от клеветата.
Противно на соченото от въззиваемия в отговора по въззивната жалба,
видно от обстоятелствената част на исковата молба се твърди и клевета, и
обида.
Обидата се отнася до изказвания, които са годни да накърнят честта и
достойнството на пострадалия и не отговарят на възприетите от обществото
морални норми. Същата предполага ответникът да е употребил думи и/или
изрази, които са обективно обидни и представляват лично унизително
отношение към определено лице. Преценката за това предполага да бъде
съобразена не със субективното възприятие на засегнатия, а с един обективен
критерий – общоприетите морални и обществени разбирания за необходимо
отношение към останалите членове на обществото. Въз основа на последните
се преценява и унизителният характер на казаното като следва да се държи
сметка за нормалното човешко общуване като се зачитат честта и
достойнството на всекиго. Без значение е обстоятелството дали казаното
отговаря на действителността и дали направената от дееца оценка е
основателна.
Клеветата представлява съзнателното разгласяване на
несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на
неизвършено престъпление. Разгласяването на позорно обстоятелство
представлява довеждане до знанието на трето лице на определен факт,
свързана от дееца с личността на пострадалия – който се отнася до прояви от
личния му жИ.т или неговата професионална реализация, укорим от гледна
точка на морала, отразяващ отрицателни качества на пострадалото лице или
такива, характеризиращи го негативно, който е от естество да накърни
доброто му име в обществото. Твърдението следва да е ясно и да съдържа
информация, която да бъде представена от разгласяващия като сигурно,
несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т. е. необходимо е да се
създава убеждение за знание у дееца, че тези обстоятелства са безспорен
14
факт. Във всеки случай, същата следва да визира определено физическо лице,
виж този смисъл възприетото в решение № 12/06.02.2013 г. по гр. дело №
449/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, т. е. обидният израз следва да е насочен
към това лице (посочено чрез имената му или по друг неоставящ съмнение
начин), респективно позорното обстоятелство трябва да се отнася до него или
то да е посочено като извършител на приписано му престъпление.
За да е налице притовоправно деяние в този смисъл,
клеветническите твърдения трябва да са неистински, т.е. да не
съществуват в обективната действителност.
В случая от самия въззивник се признава, че баща му е бил офицер във
Военно разузнаване. Това се потвърждава и от събраните по делото писмени
доказателства.
Не се спори по делото, че фактът на принадлежността на бащата на
ищеца към Р. е разгласен от Комисията за разкриване на документите и за
обявяване на принадлежността на българските граждани към ДС и
разузнавателните служби на Българската народна армия /БНА/ с решение №
199/16.03.2011 г. въз основа на Закона за достъп и разкриване на документите
и за обяваване на принадлежност на българските граждани към ДС и
разузнавателните служби на БНА, обн.ДВ, бр.102 от 19.12.2006 г.
„Разгласяването“ е изрично уредено в чл.29, ал.4 от горецитирания
закон, съгласно която разпоредба това става чрез публикуване в интернет
страницата на Комисията, специално създадена със самия закон и за
постигане на неговите цели, и в бюлетина по чл.14 от Закона.
Законът за достъп и разкриване на документите и за обяваване на
принадлежност на българските граждани към ДС и разузнавателните служби
на БНА, обн.ДВ, бр.102 от 19.12.2006 г. заменя действалия преди това Закон
за достъп до документите на ДС, обн.ДВ, бр.63 от 1997 г. По повод на
последния цитиран закон е постановено решение № 10 от 22.09.1997 г. по к.д.
№ 14 от 1997 г., в което изрично е прието, че „принадлежността към бившата
ДС не засяга доброто име на проверяваните лица. Тяхната дейност е била
правно регламентирана дейност и като цяло нейната аморалност може да бъде
имплицирана само ако действащото по това време право е обявено за
протИ.конституционно“.
Законът за достъп и разкриване на документите и за обяваване на
15
принадлежност на българските граждани към ДС и разузнавателните служби
на БНА е израз на общата воля на всички парламентарно представени
политически партии в 40-тото НС за постигане в максимална степен на
отваряне на всички документи и оповестяване на принадлежността на всички
лица, заемали и заемащи публични длъжности или извършвали и извършващи
публични дейности по смисъла на чл.3, ал.1 и ал.2 от същия закон. Този закон
е приет в отговор на препоръките в Декларацията на Пленарната асамблея на
Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа /ОССЕ/ от 08.07.1997
г., в Резолюция R/2000/13 на Комитета на министрите към държавите-членки
относно Европейската политика за достъп до архивите, приета от Комитета
на министрите на 31.10.2000 г. Предмет на Закона за достъп и разкриване на
документите и за обяваване на принадлежност на българските граждани към
ДС и разузнавателните служби на БНА е да се уреди реда за достъп,
разкриване, използване и съхраняване на документите на ДС и на
разузнавателните служби на БНА за периода 09.09.1944 г. до 16.07.1991 г.,
както и да обяви принадлежност на българските граждани, заемащи публични
длъжности или извършващи публични дейности, към органите по чл.1, ал.1
от закона. Този закон обявява „принадлежност“, а не конкретната
дейност на тези лица в полза на посочените служби, т.е. законодателят
използва понятието „принадлежност“, което означава качество на някой да
бъде част от състава на нещо. Законът не възлага правомощия на Комисията
да прави оценка на лицата, за които е установена принадлежност, както и не
извършва оценъчна дейност кое от лицата е работило в полза на националната
сигурност и пр. или кое е извършвало дейност по доставяне на друг вид
сведения. Затова и в решение № 4 от 26.03.2012 г. по к.д.№ 14 от 2011 г. КС
на РБ приема, че: „правото на защита срещу намеса в личния жИ.т и
посегателството срещу достойноството и доброто име на гражданите по чл.32,
ал.1 от КРБ не е нарушено от огласяване на факти от обективната
действителност за принадлежността на определени лица към държавните
структури. Дейността на гражданите, които са сътрудничили на ДС и
разузнавателните управления на БНА, не накърняват доброто им име, чест и
достойноство, в който смисъл КС се е произнесъл с решение № 10 от
22.09.1997 г. по к.д.№ 14 от 1997 г. и решение № 14 от 20.05.2001 г. по к.д.№
7/2001 г.“. Затова и КС е приел, че Закона за достъп и разкриване на
документите и за обяваване на принадлежност на българските граждани към
16
ДС и разузнавателните служби на БНА не протИ.речи на Основния закон на
страната. Прието е още, че Законът не предвижда правни последици за
лицата, за които е обявена принадлежност към органите по чл.1 от същия.
Следва да отбележим, че още с решение № 14 от 20.05.2001 г. по к.д.№
7/2001 г. , обн.Дв, бр.52 от 08.06.2001 г. КС на РБ прие, че със ЗДДБДС се
осигурява в пълна степен правото на информация на обществото като заедно
с това е провъзгласено и задължението на държавата да гарантира
достойнството и правата на личността. Последното се постига чрез
използване на реални документи, вкл. кадрови досиета /важно да се отбележи
за конкретния случай/ като по този начин установяването на
принадлежноност става по безспорен начин /виж мотивите на
горекоментираното решение на КС/. КС в това си решение приема, че с
регламентирането на правилата за установяване на принадлежност, се
изключва опасността от политическо и обществено дискредитиране, както и
опитите за манипулиране и изнудване на отделни граждани чрез извращаване
на фактите. „Едно от достойноствата на закона е, че той не налага по
законодателен ред определен морален извод, а има за цел да огласи
достатъчто данни, за да може всеки гражданин да прецени от гледна
точка на своя морал и възгледи във всеки отделен случай дали
извършената дейност е била достойна за уважение, или е била укорима“.
С тези си мотиви КС е приел, че законът не накърнява честта, достойноството
и доброто име на гражданите, чията принадлежност към службите се
установява и затова не е протИ.конституционен. В това решение на КС са
обсъдени и доводите за протИ.конституционност и относно тези, които са
сътрудничили на РУ на ГЩ във връзка със запазване на националната
сигурност /чл.9 от КРБ/ и този довод е бил приет за неоснователен. Прието е
още, че Законът е съобразен с мотивите на решение № 10 от 22.09.1997 г. на
КС по к.д.№ 14 от 1997 г. относно тълкуването на чл.39, 40 и 41 КРБ по
въпросите за достъпа на гражданите до информация и допустимите
ограничения в тази връзка./Последните ще бъдат обсъдени по-долу в
настоящите мотиви/.
Решенията на КС по арг. от чл.14, ал.6 от Закона за КС са задължителни
за всички държавни органи, ЮЛ и граждани.
С оглед гореизложеното, оказва се, че ответника не е изнесъл неверни
17
факти досежно бащата на ищеца нито като автор на изказването: „И. Х. е син
ва висш офицер от ДС и възгледите му са съвсем очевидни. Виждаме не ги
крие“, нито е приписал на ищеца участие в престъпление. Затова поведението
на ответника не може да се окачестви като деликтно деяние.
Горните мотиви налагат и извода, че в случая ответникът не е сторил
т.нар. „първа разгласа“ на факта, че бащата на ищеца е бил част от службите,
чието „осветяване“ подлежи на основание горецитираните два закона.
Източник на информация е не ответника, а Комисията по Закона за достъп и
разкриване на документите и за обяваване на принадлежност на българските
граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА. При това положение на
ответника не може да се вмени вина за разгласяване на тази информация, още
повече, че същата се оказва вярна.
Настоящата инстанция намира и, че публикуването от страна на в-к 24
часа на изявлението на ответника, както и копирането му на страницата на
едно трето за спора лице – г-н П. С., също не може да бъде вменено във вина
на ответника, респ. не представлява протИ.правно поведение от страна на г-н
М..
Ще отбележим и факта, че ищеца се гордее с дейността на баща си.
Установява се от данните по делото, че бащата на ищеца е бил награден през
2018 г. от тогавашния министър на отбраната.
При това положение няма как определен факт да се възприема от ищеца
едновременно като „позорящо“ обстоятелство и като повод за гордост.
Действително, формираното обществено мнение на свободно и
демократично мислещите граждани на Р България, досежно дейността на
бившата Държавна сигурност, е негативно. Същото се свързва с политически
репресии, целящи потискане, ограничаване или пряко нарушаване на
основните граждански права и свободи, вкл. правото на свободно изразяване.
В този смисъл за тази роля, вкл. и за ролята на разузнавателните служби,
доколкото законодателят в горецитираните закони, не ги е разграничил, е
допустим обществен дебат. Още повече, че живеем в демократично общество
и ограничения на правото на мнение и гражданска оценка на събитията преди
1989 г. не следва да бъдат допускани, в този смисъл са и горецитираните
решения на КС.
Ако се вгледаме внимателно в отделните изказвания на участниците в
18
дебата, където фигурира и коментиранато от съда и страните, изказване на
ответника, на л.29 от делото пред СРС, ще видим, че ответника повдига и
въпроса защо „на поколенията след 1989 г. модерната история на България не
се преподава…за това какво правиха бащите им след идването си на власт на
9 септември..“. Извадката е приложение към исковата молба и процесното
изявление на ответника представлява част от този дебат. Самият дебат е
предизвикан от коментара на ищеца по повод оперната певица Р.К., а именно:
„Р.К. с поддържаща роля в сапунката на Б.. Патетично“, както и с даването му
на пример с отношението на генерал Де Гол /според ищеца/ с
интелектуалците-колаборационисти в който пример е споменато, че талантът
е „утежняващо вината обстоятелство“ /виж л.15 от делото пред СРС/.
В действителност цялото изказване на ответника е : „Виждате ли какво
се готвят - пак! Ако ходите в Радевото ОФ, бъдете предупредени! И. Х. е син
ва висш офицер от ДС и възгледите му са съвсем очевидни. Виждаме не ги
крие“.
„Колаборационист“ е помощник и сътрудник на окупаторите на
родината. А „колаборационизъм“ от гледна точка на международното право е
съзнателно, доброволно и умишлено сътрудничество с врага, в негов интерес
и във вреда на своята държава. В случая с примера даден от ищеца,
колаборационизма се свързва със сътрудничеството с окупаторите по време
на Втората световна война, което сътрудничество в редица европейски
държави, вкл. Франция е окачествено като държавна измяна.
В процесното изказване ответникът е изложил своето мнение по повод
казаното от ищеца по отношение на безспорно световно известната и
световно призната прима на операта Р.К.. Мнението на ответника М. е в
подкрепа на личността на г-жа К., което мнение не е изолирано, видно от
представените и от двете страни разпечатки, установяващи хода на
дискусията, виж отзивите на л.54 с отговора по исковата молба във връзка с
коментара на ищеца.
В случая с употребата на израза „Бъдете предупредени“ съдът намира,
че е налице алюзия -намек, подмятане, загатване, подсещане, подхвърляне,
виж Тълковен речник на българския език, с израза „Хора, обичах ви. Бдете!“.
Това са думи на чешкия журналист, литературен и театрален критик,
публицист и общественик, участник в чешката Съпротива срещу фашизма
19
Ю.Ф.. Същият е бил арестуван от Гестапо и в затвора написва най-известната
си книга, „Репортаж с примка на шията“, в която се появява известната фраза:
„Хора, обичах ви. Бдете!“ (на чешки : Lidé, měl jsem vás rád. Bděte!). Книгата
представлява изложение на размислите на Фучик за смисъла на жИ.та и за
отговорностите на всеки човек за съдбата на света./Съдията –докладчик в
рамките на обучението си по чешки език изучава чешка история и култура/.
Що се касае до това дали с изказването на ответника е налице „принос в
публичния дебат“, който въпрос пространно СРС е обсъдил в мотивите си на
обжалваното пред настоящата инстанция, решение, въззивната инстанция
намира за необходимо да отбележи, че ответника е полиголог, т.е. специалист
по политология. А политологията е наука и научна дисциплина, която се
занимава с изучаване на политическата организация и политическия жИ.т на
обществото, с проблеми от вътрешната и международната политика, справка
Речник на българския език.
Не се спори по делото, а и от представените писмени доказателства и от
двете страни, се установява, че въпросния дебат тече по време на протестните
действия срещу правителството, действия, състояли се през лятото на 2020 г.
в Р България. Това означава, че самият дебат е бил своевременен и необходим
с оглед тогавашната ситуация в държавата и при зачитане на факта, че самият
ответник е политолог, т.е. той професионално се занимава с анализ на
политически ситуации. Именно като такъв ответникът е изразил своето
мнение и е дал оценка на случващото се в страната.
Досежно изказването на ответника „Сюжетът е прост – баща ти и
други от ДС и ЦК ми дадоха достъп само до идеологическите
дисциплини. Когато се появи възможността – заех се с нормална
дисциплина и работа и до днес по нея. Наглостта е лош съветник“
настоящата инстанция констатира, че същото е заявено от ответника отново в
дебат по социалните медии. Видно от л.41 по делото пред СРС, ответникът е
изложил анализ на политическата обстановка в страната, а ищецът се е
включил със следния коментар: „Липсва ми сюжета като преподавател по
идеологически дисциплини и член на БКП става проповедник на
евроатлантизма“. На коментара на ищеца досежно професионалните качества
на ответника като политилог, последният е отговорил с текста, предмет на
претенцията за обезвреда по иска по чл.45 ЗЗД, виж обсъждането на л.43 по
20
делото пред СРС, представено в разпечатан вид от самия ищец.
Действително, конкретен принос на бащата на ищеца относно достъпа
до образование на отвеника, не е доказан по делото.
Следва да отбележим, обаче, че режима по време на който бащата на
ищеца е упражнявал професионалната си дейност е обявен за престъпен със
Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен,
обн.ДВ, бр.37 от 05.05.2000 г. В случая „приносът“ се изразява в качеството
на принадлежност към този режим.
Наред с това от показанията на свидетеля С., разпитан на страната на
ответника, се установява, че нееднократно със свои изказвания ищеца е
оспорвал професионалните качества като политолог на ответника.
По въпроса какво значение за правото на обезщетение и размера на
същото има обстоятелството, че пострадалият е политик, а унизителният
за адресата израз е използван във връзка с политическата му и обществена
дейност е даден в РЕШЕНИЕ № 110 ОТ 25.05.2017 Г. ПО ГР. Д. № 2808/2016 Г., Г. К., ІV
Г. О. НА ВКС и същото е в следния смисъл:
„Политиците са приели доброволно една публична роля, която изисква
от тях да подлагат на критика поведението и действията на другите
политически субекти и държавни органи, като по този начин ги контролират в
интерес на обществото, което предполага да са в и по-голяма степен
настоятелни, настъпателни и безкомпромисни. В същото време, те от своя
страна съзнателно и неизбежно се излагат на близкото наблюдение и критика
на своите политически опоненти, на журналисти и на цялото общество, което
налага и самите те да проявяват по-висока степен на толерантност, да са
готови да бъдат обект на оценка и критика в по - висока степен от частните
лица, включително чрез използване на различни художествени езикови и
изразни похвати“. В този смисъл е и приетото в РЕШЕНИЕ № 369 ОТ 26.11.2015 Г.
ПО ГР. Д. № 2098/2015 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС. В последното е даден отговор на
въпросите трябва ли да се прави разлика между съобщаване на факти,
даване на политически оценки и изразяване на мнения от една страна и
обиди към конкретната личност от друга, както и дали негативните
оценки, направени по политически въпроси при спазване ограниченията
по чл. 39, ал. 2 КРБ, представляват протИ.правно действие, което е
основание да се търси отговорност за деликт. В същото е даден отговор на
21
въпроса, че ако те са верни не се носи отговорност, дори да позорят адресата,
а ако не са верни, има отговорност, доколкото засягат неблагоприятно
адресата и доколкото не е положена дължимата грижа за проверка
достоверността на разпространената информация.
В решение по делото „Де Х. и Г. срещу Б.“ и делото „Хендисайд срещу
Обединеното кралство“, Европейският съд по правата на човека приема, че
свободата на изразяване на мнения е приложима не само по отношение на
информация или идеи, които се възприемат благоприятно или се разглеждат
като безобидни или неутрални, но също така и за изявления, които се
възприемат като оскърбителни, шокиращи или смущаващи от държавата или
от част от обществото.
Правото на изразяване на мнение е уредено в чл. 39, ал. 1 от
Конституцията на Република България и то не нарушава забраната по чл. 39,
ал. 2 от Конституцията на Република България, щом не са използвани обидни
изрази.
Отговорността по чл. 45 ЗЗД за накърнена чест и достойнство от
поведение или изрази, възприети от пострадалия като унизителни и позорящи
го, е деликтна, като обидата по смисъла на гражданския закон не е напълно
аналогична на престъпния състав по НК, съставляващ „обида“.
Само по себе си мнението, ако не е неприлично, непристойно, не
осъществява престъпния състав на обидата. Това е така, защото мнението
представлява лично становище, с което се изразява позиция или оценка на
личности и събития.
Настоящата инстанция намира и, че изречените от ответника думи не
съставляват обида, тъй те не са неприлични или обидни, нито вулгарни думи.
Чувствата на ищеца са неговото субективно преживяване, отражение на
личния му мироглед и ценностна система и съществуват изцяло в неговото
съзнание, но в случая по реда на деликта те не могат да бъдат възмездявани,
тъй като от изложеното по-горе е видно, че поведението на ответника не може
да се окачестви като протИ.правно по см. на чл. 45 ЗЗД.
Съобразно стандартите, установени с КРБ и практиката на ЕСПЧ,
следва да се търси балансът между правото на свободно изразяване на
мнение, обществения интерес и необходимостта от защита на правото на чест,
22
достойнство и доброто име. В тази посока най-важният критерий е доколко
конкретното изразяване на факти, мнение и критика е обществено значимо и
необходимо срещу това, дали то се използва целенасочено за накърняване на
правата и доброто име на другиго, като границите на приемливата критика по
отношение на политик, действащ в качеството на обществена или държавна
фигура са значително по-широки, в полза на обществения контрол и
политическия дебат (в този смисъл и решение по делото „Лингенс срещу А.“
на ЕСПЧ и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК - напр. решение №
204/12.06.2015 г. по гр. д. № 7046/2014 г. на IV г.о. на ВКС).
Противно на приетото от СРС, настоящата инстанция с оглед
гореобсъденото не намира тази граница да е прекрачена.
В гореизложения смисъл, съдът не достига до извода, че единствената
цел на ответника е била да дискредитира ищеца до степен да го направи
неправоспособен като политик, респ. да го екзекутира морално и политически
чрез налагането на социална стигма „син на висш офицер от ДС“, както е
прието в обжалваното решение. Противно на приетото от СРС, не е налице
остракизъм /изгонване, изпращане на заточение, Речник на българския език/.
„Публичното огласяване на лица, които са работили в специалните
органи за сигурност /ДС, РУ на ГЩ/ на тоталитарната държава, е израз на
правото на гражданите и обществото да получат информация“ /Решение № 14
от 30.05.2001 г. по к.д.7/2001 г. на КС на РБ/.
Относно причинно-следствената връзка:
Както вече отбелязахме , бащата на ищеца е бил обявен за
принадлежност към службите още през 2011 г. Обсъжданите по делото
събития и коментари се осъществяват през м.09-м.10.2020 г., а самият ищец е
евродепутат и продължава да е такъв и към настоящия момент /последните
избори за Европарламент бяха 2019 г./; доказателства в обратния смисъл не са
ангажирани- свидетелката Т. сочи: „Не зная негови колеги в Брюксел да са
коментирали случая“, виж л.164 по делото пред СРС. Всичко това означава и,
че вредите не са доказани, както и не може да се приеме наличие на
причинно-следствена връзка с твърдяното от ищеца изостряне на хроничното
му заболяване.
Разпитаните на страната на ищеца свидетели са негови служители като
тяхната задача е да следят коментарите в социалните медии по повод
23
личността на ищеца като свидетелката Вълкова е определена да следва
ответника М. във Фейсбук, виж л.164 по делото пред СРС.
Следователно същите са заинтересовани по смисъла на чл.172 ГПК.
Относно съдебно-медицинската експертиза /СМЕ/ допусната,
изслушана и приета по делото /пред СРС/:
Видно от обстотелствената част на експертизата, същата е изготвена въз
основа на показанията на свидетелите, разпитани на страната на ищеца, за
които не се спори, че последния е техен работодател, както и въз основа на
заключението на д-р Деплан от 01.05.2021 г.
Следователно заключението е изготвено въз основа на показания на
свидетели, които са заинтересовани по смисъла на чл.172 ГПК, а медицинския
документ /заключение/, съставен от белгийския лекар, е съставен след
предявяване на исковата молба на 15.10.2020 г. Това означава, че към
момента на предявяване на иска т.нар. хронично заболяване на ищеца все още
не е било установено.
Наред с това вещото лице, изготвило СМЕ е посочило, че заболяването
от което страда ищеца – пристъпна обструктивна сънна апнея, може да се
дължи на продължително стресово състояние на ищеца през първата
половина на 2021 г. като вещото лице е констатирало и, че от 15.07.2021 г.
ищецът е нетрудоспособен поради претърпяна хирургическа операция.
Ще напомним, че изявленията на ответника на които ищеца основава
влошеното си здравословно състояние, са от м.09. и м.10.2020 г., т.е.
състояли са се през втората половина на 2020 г.
Заключението е и протИ.речИ., тъй като веднъж вещото лице сочи, че
състоянието на ищеца е породено от събития през първата половина на 2021
г., а след това вещото лице свързва началото на заболяването с времето на
„процесната словесна атака“.
При това положение заключението на вещото лице като съдържащо
взаимно протИ.речиви изводи не може да бъде кредитирано. Всъщност и
самият СРС като краен извод не го е кредитирал като е посочил, че същото
почива на вероятности.
Съгласно чл.202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на
вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото.
24
Изводът на вещото лице, че за начало на заболяването следва да се
приеме „процесната словесна атака“ не се подкрепя от останалите
доказателства. В т.нар. „словесна атака“ освен ответника са участвали и
редица други лица, изложили своя коментар и позиция по повод на
изказването на ищеца досежно г-жа Р.К., вкл. и негативни, виж л.97 и
следв.,особено л.124-л.126, както и л. 176 и следв. по делото пред СРС.
Както е посочил свидетелят П. С. П. „Води се политически спор,
характерен за Фейсбук, в който се разменят доста любезности…Там масово
се подкрепя г-н М. и се говори против г-н Х.“.
Настоящата инстанция не цитира негативните коментари на останалите
участници в дебата поради факта, че изказалите ги не са страна по делото и не
биха могли да се защитят в процеса. Само ще спонемем, че свидетелят П. С.
П. в показанията си сочи : „Аз съжалявам, че г-н Х. си позволява да сравни
Р.К. със сътрудниците на хитлеристите във Франция, с репликата на дьо Гол“,
виж л.165 по делото пред СРС.
Ще наблегнем и на факта, че свидетелката Т. в показанията си излага,
че здравословното състояние на ищеца се дължи и на „натрупването на
събития като тези“, т.е. се дължи и на други събития не само на процесните
публикации.
Следва да отбележим, че по отношение на сочените от ищеца вреди за
неговото семейство и баща не са ангажирани никакви доказателства.
При това положение обжалваното решение се явява неправилно и
като такова ще следва да бъде отменено и вместо това ще се постанови друго
с което искът по чл.45 ЗЗД ще бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е неправилно и в частта за
разноските. Същите ще бъдат разпределени, както следва:
На ищеца разноски не се следват.
На ответника разноски се следват и такива са сторени в размер на
2000 лв. , представляващи разноски за адв.възнаграждение за един адвокат
поради което му се присъждат.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
25
Съдът намира същото за неоснователно, защото следва да се съобрази
фактическата и правна сложност на спора, активната процесуална дейност на
процесуалния представител на ответника в хода на процеса, както и във
връзка със събраните по делото многобройни писмени и гласни
доказателства.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени за държавна
такса в размер на 40 лв. и за процесуално представителство за адв.адвокат –
1500 лв. или общо в размер на 1540 лв. Затова и му се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20020433 от 11.03.2022 г., постановено от СРС, Първо
ГО, 157 състав по гр. д. № 50218 по описа за 2020 г., изцяло.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И. Х. П., ЕГН **********, съдебен адрес:
гр. София, бул.“****- адв.М., срещу О. Д. М., гр.София, кв.“Изгрев“,
ул.“****, съдебен адрес: гр.София, ул.“****- адв.К., иск по чл. 45, ал.1 вр. с
чл.52 от ЗЗД, за сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, предявен като частичен от вземане в общ размер от
20 000 лв., относно следните публикации с автор О. Д. М.: „И. Х. е син на
висш офицер от ДС и възгледите му са съвсем очевидни. Както виждате- не
ги и крие. Бъдете предупредени!“ и „Сюжетът е прост – баща ти и други от
ДС и ЦК ми дадоха достъп само до идеологическите дисциплини. Когато се
появи възможността – заех се с нормална дисциплина и работа и до днес по
нея. Наглостта е лош съветник“, съответно от 08.09.2020 г. и 05.10.2020 г.,
като неоснователен.
26
ОСЪЖДА И. Х. П., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София,
бул.“****- адв.М., да заплати на О. Д. М., гр.София, кв.“Изгрев“, ул.“****,
съдебен адрес: гр.София, ул.“****- адв.К., сумата в размер на 2 000 /две
хиляди/ лева, представляваща разноски за процесуално представителство
пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА И. Х. П., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София,
бул.“****- адв.М., срещу О. Д. М., гр.София, кв.“Изгрев“, ул.“****, съдебен
адрес: гр.София, ул.“****- адв.К., сумата в размер на 1540 лв.,
представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
27