РЕШЕНИЕ
№ 812
гр. Пловдив, 15.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20235300501170 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.2581 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Фератум България“ ЕООД против Решение №
3831/18.11.2022г., пост. по гр.д.№ 8901/2022, ПдРС, с което е признато за установено в
отношенията между И. Б. Б. и „Фератум България“ ЕООД, че сключеният между тях
Договор № 1136161 от 15.03.2022 г., е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Жалбоподателят е обжалвал изцяло решението с мотиви, че същото е
неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че за да бъде обявен за недействителен един
договор на осн. чл.22 от ЗПК е необходимо кумулативното нарушение на изискванията
на чл.10, ал.1 от същия закон. Сочи, че съдът не е мотивирал защо таксата гарант
следва да се включи в ГПР. Поддържа , че това е допълнителна услуга, която не е
задължително условия за получаване на кредит и не подлежи на включване в ГПР. От
друга страна таксата е дължима на трето самостоятелно юридическо лице, което
самостоятелно предлага услуги и това съставлява възнаграждението на този
поръчител. Поддържа ,че механизмът на сключване на договор е абсолютно прозрачен
за потребителя и за него няма никакви скрити разходи или плащания. Поддържа и че не
е налице нарушение при определяне на ГПР. Моли за отмяна на решението и
постановяване на ново такова, с което искът бъде отхвърлен. Претендира разноски.
1
Въззиваемата страна И. Б. Б. оспорва въззивната жалба и поддържа, че
постановеното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че съдът правилно е
анализирал доказателствата по делото и е достигнал до правилния извод за
недействителност на договора. Счита, че правилно съдът е приел, че е нарушена
нормата на чл.11, ал1, т.9 от ЗПК, както и че записаният ГПР не отговаря на
действителния такъв по договора. Счита, че това съставлява невярна информация и
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, въвеждаща
в заблуждение потребителя и препятстваща го да прецени икономическите последици
от договора. Моли за отхвърляне на жалбата и за присъждане на разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е
редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част.
Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната
жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав.
Очертаният във въззивната жалба предмет на въззивното производство е по
отношение на спора относно действителността на договора и дали дължимите
допълнителни такси, които са за услуги, които не са елемент от договора следва да се
свързват с определения ГПР и респ. да водят до недействителност на договора. За да
уважи иска първоинстанционният съд е приел, че клаузата за договорна лихва е
недействителна, т.к. в договора не е посочено, че това е годишен лихвен процент,
поради което е останало неясно как се формура възнаградителната лихва. Поради това
е приел нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Приел е и че е нарушена забраната за
надвишаване на ГПР, като действителния такъв е над 400%. Разликата с обявения в
договора е следствие на невключването в ГПР на допълнителните такси по договор за
поръчителство, което е задължително условие за сключване на договора за кредит.
Така в договора за кредит е посочена невярна информация, което съставлява нелоялна
и заблуждаваща търговска практика. Поради това е приел, че процесния договор за
кредит е недействителен на осн. чл.22 от ЗПК и чл.-26, ал.1, предл. първо от ЗЗД. От
фактическа страна по делото няма спор, че между страните е сключен Договор за
предоставяне на потребителски кредит от 15.03.2022г., по силата на който дружеството
кредитор предоставя на кредитополучателя И. Б. сумата от 850лв., със задължението да
2
ги върне на 12 вноски, но без да е посочено дали същите са месечни, седмични или на
друг период. Посочено е и че лихвения процент е 23%, но отново без да е посочено за
какъв срок се изчислява този лихвен процент. Посочен е ГПР в размер на 49,11%.
Уговорено е заемът да се обезпечи с договор за поръчителство с Фератум банк.
По делото е изготвена и приета ССЕ с в.л. Ст. К., която установява, че лихвеният
процент от 23% е за действителния срок на договора – 12 месеца. При тази лихва ГПР
става 48,27%. При включване и на договорената банкова гаранция от 790,50лв., то ГПР
възлиза на 403,89%. Експертизата установява и че възнаграждението по договора за
банкова гаранция е било платимо чрез месечните вноски по погасяване на кредита.
По делото е приложена справка от Фератум България за остатъка от дълга по
договора за кредит и за остатъка от „незадължителна услуга към Фератум Банк“.
При тази фактическа обстановка се правят следните правни изводи:
Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради
което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено,
че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя. В случая е налице заблуждаваща информация в договора за кредит.
Посочен ГПР, който не отговоря на реалния процент разходи по кредита. В договора е
посочен размер, който е под нормативно установения максимум, но в действителност
го надвишава многократно. Действително не е задължително да се посочват и
компонентите, които образуват ГПР, доколкото нямо такова нормативно изискване. В
случая, обаче, ГПР не съответства на действителните разходи по кредита. Не може да
бъде споделено становището на заемодателя, че заплащането на възнаграждение за
поръчителство не следва да се взима предвид. В самия договор между страните е
изрично посочено, че кредитополучателят следва да обезпечи дълга си с
поръчителство и като първа възможност е посочено конкретно лице.
Възнаграждението на това трето лице е включено към месечните погасителни вноски.
Този извод се извежда от от справката, приложена от самия жалбоподател /л.54/ от
делото, която обобщава както остатъка по кредита, така и остатъка по „избрана
незадължителна услуга“. Това налага извода, че тази услуга е част от договора за
кредит, заплащането й се извършва чрез заемателя, при което дължимото за нея
възнаграждение следва да е включено в ГПР, за да може потребителят да прецени
икономическата изгода от кредита. На осн. чл.19, ал.5 от ЗПК подобни клаузи са
нищожни.
Настоящата инстанция споделя и извода на първоинсатнционния съд за
противоречие със ЗПК на клаузата на договорна лихва, доколкото в договора не е
уточнено за какъв период се прилага посоченият лихвен процент. Налице е нарушение
3
на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, съгласно която норма е необходимо да е посочено какви са
условията за прилагане на лихвения процент.
По изложените съображения съдът намира, че е налице хипотезата на чл.22 от
ЗПК, поради което и процесния договор за кредит се явява недействителен.
Предявеният иск като основателен и доказан следва да бъде уважен.
Първоинстанционното решение като постановено в същия смисъл се явява
правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна
сумата от 500лв. разноски във въззивната инстанция.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3831/18.11.2022г., пост. по гр.д.№ 8901/2022, ПдРС.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *** да заплати на И. Б. Б., ЕГН
**********, сумата от 500лв. разноски във възизвното производство.
Решението е окончателно и не подлежи обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4